Други > Фоторепортажи
ТАЙЛАНД И КАМБОДЖА
Stas:
ТАЙЛАНД И КАМБОДЖА
(19.10.2013 – 20.11.2013)
“Безспорно, пътуването е нещо повече от разглеждане на забележителности. То е промяната, която настъпва, дълбока и постоянна, промяна в представите за живота.”
Мириам Биърд.
Благодаря на Милена, Марто, Жанета, Весела и Веско за това, че ми позволиха да използвам някои техни снимки за тази публикация. Сам не бих могъл да обхвана достатъчно добре този незабравим месец. Благодаря и на всички, с които имах удоволствието да пътувам заедно за страхотната компания, преживяните усещания и споделената красота.
---
ОТНОВО НА ПЪТ
Мина половин година от последното ми пътешествие до Перу. Точно успях да завърша пътеписа и тръгвам отново на път. Добре се получи, защото когато започнат да се натрупват емоции една след друга, писането по подразбиране остава на заден план. Някакси не е коректно да оставя вас, всичките мои приятели, встрани от вълната на впечатленията. Знам, че някои не се интересуват, други просто не намират време за четене в забързаното си ежедневие, но има една част, които чакат с нетърпение всеки написан ред и публикувана снимка. Именно за последните ще се потрудя да напиша следващите редове и ще се опитам да ви потопя в обаянието на Индокитай.
Тръгваме от София с група приятели през най-актуалния напоследък изход – Терминал 2. У нас е есен, но сме подготвени, че отиваме на топло. На много топло. А дали наистина е така?
Катарските авиолинии винаги правят връзка между полетите си в Доха. Това е междинната ни спирка на път за Банкок. За съжаление все още не са си пуснали в експлоатация новото летище – закъснението им е вече повече от година. Поради това отново нощуваме на неудобния им стар терминал. На всичкото отгоре нощем на техните климатици човек може да пукне от студ.
Нещо не ме лови сън и слава богу, че си нося лаптопа. Намирам си местенце, където има електричество за зареждане на телефон и компютър, както и интернет връзка. Какво друго му трябва на човек...
Е, щях да разбера какво друго, но няколко дни по-късно. Самолетът от Доха до Банкок е може би вторият най-голям след А380, а именно – Боинг 777-300. Катарският вариант на интериора е много просторен и комфортен.
Летял съм с какви ли не самолети, но с най-новия Боинг Дриймлайнер все още не. На пистата в Доха за пръв път го виждам на живо.
Излитаме по светло и за пръв път имам възможност да видя Доха от птичи поглед. Предната година имахме цял ден сититур на града, но от високо изглежда някакси различно – като макет.
Кацаме на летището в Банкок със сложното за произнасяне име – Суварнабуми (Suvarnabhumi).
Почти нищо не се вижда от града, защото пристигаме по тъмно. Настаняваме се в хотела и си уговаряме среща час по-късно, за да отидем на бар. Така се почва в този град, с баровете!
Stas:
ЕДНА ПЪРВА ВЕЧЕР В БАНКОК
Като споменавам бар, тези които ме познават ще се запитат какво ли ще прави Стас на такова място... Е да, но този бар не е като другите. Намира се в многофункционалната сграда Лебуа (Lebua) и го наричат Скайбар.
Може би се досещате. За да влезем в бара, се качваме с асансьор на 64-ия етаж на сградата. Това е най-високият бар на открито в света, а сградата е третата по височина в Тайланд. Сега ще ви кажа и какво правя там. Пих един мегаскъп фреш от ананас, но не това е основното.
Истинското предизвикателство е да снимаш нощен Банкок от високо. За целта на покрива има направени специални площадки за посетителите. И тъй като не си нося статива, постоянно търся удобни парапети за подпиране на тежкия фотоапарат.
Градската магистрала и река Чао Прая от 64-ия етаж...
Скайбар работи до 01:00, а за тези, които пристигат току що в Тайланд, времето за сън все още не е дошло. Какво ще правим? Ами ще ходим да ядем! Къде? Предложението е Сой Каубой, каквото и да значи това. (После разбрах, че „сой” на тайландски е пряка на главен булевард.)
Какво точно представлява Сой Каубой? Най-добре се вижда от снимките.
Уличка с безброй неонови надписи на двустранно разположените барове. Пред всяко заведение момичета с оскъдно облекло чакат ... клиенти.
Някой от екскурзоводите по-късно обясни, че момичетата на улицата са по на 15-17 години. Обикновено не са тайландки, а търсещи препитание пришълки от Камбоджа, Лаос и Мианмар. Не знам как се разбират с полицията, но не случайно Тайланд е известен със специалния си туризъм.
Баровете могат да бъдат и подвижни – предлага се пиене направо на тротоара.
Сядаме да вечеряме около 2:00 часа през нощта в един италиански ресторант, а след това с триста зора си хващаме такси към хотела. В 3:00 часа булевардът е задръстен с таксита и е голяма рядкост да успееш да хванеш някое празно.
След страшни пазарлъци с таксиметровите шофьори успяваме да се приберем в хотела. Таксиджиите в Тайланд са много кофти типове – като видят чужденец и обявяват двойни, тройни и четворни цени за курс и не желаят да си пускат таксиметровия апарат. Човек трябва да разполага с голямо търпение, за да намери някой честен шофьор.
Stas:
ПРОВИНЦИЯ НАКОН ПАТОМ
На следващата сутрин стягаме багажа, закусваме и се срещаме в 8:50 на рецепцията на хотела. Тръгваме с два луксозни минивана към съседната провинция – Након Патом.
Да излезеш от Банкок може да отнеме между 1 и 2 часа. Имаме късмет, че трафика не е много натоварен. Минаваме покрай Байоке II – най-високата сграда в Тайланд (85 етажа) и излизаме на нещо като магистрала. Малко по-нататък другата лента на пътя бе окупирана от велошествие в продължение на 10-15 км.
Град Након Патом е столица на едноименната провинция. Може да се каже, че в момента, в който се измъкнеш от Банкок и пристигаш. Близо е.
Какво ли може да правим тук, освен да разгледаме някой храм? Е, в случая забележителността е ступа.
Ват Прапатом Чеди е най-високата ступа в света. Върхът й се издига на 127 метра. Около входа има места за молитви и благословия.
Оригиналната ступа, която се е намирала на това място е от VI век. През XI век кхмерите превземат града и крал Сирияварман I от Ангкор построява тяхна. След тях същото правят и бирманците. Най-накрая сиамският крал Рама IV възстановява ступата и я построява в съвременния й вид и размери. Работата е завършена от неговия наследник Рама V през 1870 г., две години след смъртта на Рама IV.
Ступите по принцип са хранилища на реликви на Буда и в тях не се влиза, но можете да ги обикаляте боси колкото си искате!
Вижда се силно китайско влияние в архитектурата.
Ние влязохме от задния вход, но на централния има голяма статуя на Буда, а малко по-нататък, в отделна постройка, има още една статуя – на полегнал Буда.
Интересни са купите, в които хората вървят и пускат дребни монети. Взимаш в началото една шепа и започваш търпеливо да обхождаш 108-те панички... Това число е свещено за будистите. Самите цифри в него значат: 1 – нещо, 0 – нищо, а 8 – безкрайност. Свързано е със различни притчи за Буда , в които му задават 108 въпроса, а той отговаря със 108 мъдрости. Храмовете често имат по 108 стъпала, леглата в манастирите са по 108 и т.н. В нашия случай с купите – ако имаш търпението да обходиш всичките, вече си на по-високо ниво. А ако имаш късмета да ти стигнат монетите – ехеее! Да не говорим какъв късметлия си, ако си грабнал с шепата си точно 108 монети...
Монашеските жилища:
Величествената ступа още веднъж:
На излизане отново минавам покрай молещи се будисти.
Отвън има пазар, до който ни чакат минивановете.
На пазарчето виждаме много нови за нас неща, които вероятно тепърва ще срещаме всеки ден. Е, някои не са нови, но има какво да привлече вниманието на любопитни пътешественици като нас.
След като видяхме помело, ориз в бамбук и ароматни пилешки шишчета, дойде моментът да ги пробваме на вкус. Започваме с кокос за пиене на цена 1 лв./брой. Има два вида, избрахме единия.
Продължаваме с ориза, който не се хареса на всички, но Весо изглежда ще изяде и бамбука!
Покрай разнасящите се аромати се измъкваме от пазара и се качваме във вановете, за да продължим към следващата провинция – Канчанабури.
Stas:
КАНЧАНАБУРИ
Мисля, че все още не съм споменал коя е крайната ни цел за деня. Човек се разсейва понякога и пропуска. И така, да поясня, отиваме на север от Банкок към джунглата в район Канчанабури. Преди това спираме в едноименната столица на провинцията, за да разгледаме някои любопитности.
Първото място е Железопътния музей, който се намира точно срещу мемориал на повече 3000 холандски военослужещи, загинали като затворници по време на строежа на Бирманската железница в периода 1942 – 1945 г., наречена още „Железницата на смъртта”.
Тъй като в музея снимането е забранено, с две думи ще кажа за какво става дума. По стар британски проект, по време на войната, японските военни решили да построят железница, която да прекосява Индокитай и да спестява опасния и дълъг път за превозване на провизии, войски и оръжия по море. Реализацията е била толкова тежка, условията за работа толкова непосилни, че единствената възможност да се осъществи е била с жертвата на много жива сила. Естествено, решили да използват местно население и затворници. Дългото 415 километра трасе през джунглата започнали да строят едновременно от две страни като строяли мостове и изсичали скали на ръка при 14-15 часа работни смени. В памет на многото загинали работници от недохранване, преумора и болести е направен този музей. Около 20% от общо около 250 000 азиатски работници и 60 000 австралийски, британски, холандски и американски военнопленници, ангажирани в строежа, не доживели да се върнат по домовете си.
След разглеждането на музея се налага да сменим долари в града, защото през следващите няколко дни в джунглата, обменни бюра няма да намерим. Забравих да кажа, че в Тайланд всичко се пазарува в местна валута – тайландски бат. Двадесет бата са 0,95 лв., което си е приблизително 1 лв.
Точно до обменното бюро се вижда японски влак от Втората световна война.
До влака един мързелив тайландец си спи до малкото леопардче... Тутакси го събуждаме за снимки с милото коте.
Оттук до Моста над река Куай стигаме за минути. Там си харесваме един „плаващ” ресторант и сядаме да обядваме като през цялото време пред очите ни е гледката на реката с известния от едноименния филм мост.
Ресторантът е направен върху нещо като понтони...
Поръчваме си различни тайландски специалитети. Това е първият ни сблъсък с местната кухня и бира. Нуждаем се от повечко разяснения.
Разнообразието от местна бира най-често се свежда до Чанг и Синга.
За храната, обаче, изборът е голям. Всякакви речни и морски специалитети, жабешки бутчета и ястия с ориз... Всички са сготвени с тайландски подправки, включващи много често кориандър...
След обяда следва разходка по моста до другия бряг на реката. Гледките на залез слънце са прекрасни и цветовете много наситени.
Мостът и линията са част от „Железницата на смъртта”, известен участък от която е реновиран и е в експлоатация. Малко преди 16 часа минава влак. Към 17:20 минава и последния.
От другата страна на реката има храм и чудесни условия за снимане.
Брегът на река Куай при Канчанабури става великолепен преди слънцето да се скрие.
Местните много разчитат на туристите, за да изкарат пари. Не е скъпо, а има интересни ръчноизработени украшения.
Остава да се качим отново на вановете и да се отправим към нашето място за усамотение и релакс в джунглата.
Пристигаме след около час в непрогледен мрак. Оказва се, че мястото на което ще спим е комплекс от рецепция и бунгала, пръснати в околната гора. Има лампи по пътеките, така че не е страшно. Още от рецепцията ни правят впечатление страхотните дизайнерски мебели – маси, столове от цели парчета дърво... Стаите – впечатляващи и всяка с различно оформление, но в рамките на цялостната дизайнерска концепция.
Час по-късно се срещаме край басейна за разпускане. Любезните ни домакини ни предлагат прясна риба за вечеря, ориз, фрешове, бира... Мисля, че сме попаднали в Рая!
Виолета:
Леко в телеграфен стил този път. Не съм сигурна, че си прав да показваш повече снимки и да пишеш по-малко, аз предпочирам и да чета. Изумена съм от мебелите в бунгалата, определено е много необичайно и много красиво. А каква е рибата в чинията на последната снимка?
Навигация
Преминаване към пълната версия