Автор Тема: СЪРЦЕТО НА ЯПОНИЯ  (Прочетено 32296 Пъти)

0 Потребители и 1 Гост преглеждат тази тема.

Неактивен Stas

  • Aquaportal мениджър
  • *****
  • Публикации: 1 554
  • Нас. място: София
  • Пол: Мъж
  • Станислав Бояджиев
Отг: СЪРЦЕТО НА ЯПОНИЯ
« Отговор #15 : сряда, 26 декември 2012 г., 12:00 ч. »
Стигнахме до Централната гара на Киото. Този път мога да направя по-свестна снимка.



Взимаме влак за две спирки и слизаме на гара Инари.



Непосредствено до самата гара, от другата страна на улицата, ни посреща една огромна тории. Това автоматично подсказва, че сме се запътили към шинтоистко светилище.



Освен тории и хубаво време, тук намираме и японки, с които къде доброволно, къде с нахалство, се снимаме. Кога друг път ще й излезе късмета на девойката с толкова хубави мъже!



Учениците, обаче, винаги се снимат с голям кеф! Много са атрактивни.



Продължаваме напред...



Така стигаме до втората голяма тории и веднага зад нея до входната порта в китайски стил на Fushimi Inari Shrine  – шинтоисткия храм Фушими. Китайската врата на входа се нарича Ромон и е дарена на храма през 1589 г. от прочутия водач Тойотоми Хидейоши, един от най-силните владетели в Япония преди Токугава Йеасу.



И мястото за ритуално измиване...



Отстрани на вратата, отново в китайски стил, седят лисици-пазители на храма.





Преминавайки през вратата, пред нас се изправят постройките на храмовия комплекс в типичните ярки краски. Красиви са, нали?





Този път времето беше на наша страна и слънцето подчертаваше свежеста на багрите с топлите си лъчи.





Светилището Фушими Инари е много важен шинтоистки храм в южната част на Киото. Известен е с хилядите тории (врати), които образуват мрежа от пътеки зад основните сгради. Тези пътеки водят към вековните гори на свещената планина Инари.

Фушими Инари е най-важният от няколко хиляди храма, посветени на Инари, шинтоисткият бог на ориза. Лисиците се предполага, че са вестители на Инари, поради което техни статуи има из целия комплекс.



Видео:


Докато основната причина за повечето чуждестранни туристи да дойдат дотук е да обикалят планините, сградите на храма, сами по себе си, също трябва да бъдат задължително уважени.







През тази тории, тръгваме по полегати стълби нагоре...



И пак нагоре, като по пътя минаваме покрай множество по-малки олтари.





В комплекса, зад основните сгради, над 30 000 шинтоистки тории покриват две разклоняващи се пътеки в планината. Ториите са дарения и постоянно се увеличават, тъй като всеки вярващ може да направи собствена срещу скромните 400 000, а дори и до над 1 000 000 йени (4000 до над 10 000 евро), в зависимост от размера.



Долу при основните сгради се продаваха и миниатюрни тории за посетителите с по-малък бюджет и възможности.



На всяка подарена порта пише името на дарителя, което на японски не бихме могли да прочетем. Поне не в момента.



Продължаваме през гората и срещаме нови и нови поредици от тории.



Изкачването на планината отнема около 2-3 часа. След около 45 минути изкачване стигаме до езеро, което се води средата на пътя нагоре. Повечето туристи стигат дотук и се връщат. Така направихме и ние, тъй като нагоре ториите се разреждат, а и нищо кой знае колко различно не можем да видим.





На горната снимка има нещо като малък храм-олтар, в който имаше запалени свещи, придаващи загадъчен вид на интериора.



Тръгваме обратно през тунел от врати, но преди това използваме да си направим една обща снимка. Зад обектива е един услужлив чужденец, който даже се справи качествено.


Отляво надясно, прави: Марто, Радослава, Мадлен, Нели, Калина, Митко, Стас. Клекнали: Емо, Камен и Радослав.



Отново се озоваваме в началната точка – при сградите на комплекса Фушими Инари.



Отлужваше се някаква служба и ни забраниха да снимаме. Е, имам си по някой откраднат кадър... От Светилището и от залата за музикални изяви.





Време беше да се отправяме обратно към гарата и Киото, където ни предстояха още красоти.



Влакът ни идва...



На гарата в Киото се пръснахме с уговорка да се видим на централния вход в определен час. Всеки си потърси по нещо за ядене. Аз и Марто си взехме отново по едно суши за 600 йени и се качихме да го изядем на покрива, откъдето гледките при днешното хубаво време са много красиви.



Кулата на Киото:



Неактивен Stas

  • Aquaportal мениджър
  • *****
  • Публикации: 1 554
  • Нас. място: София
  • Пол: Мъж
  • Станислав Бояджиев
Отг: СЪРЦЕТО НА ЯПОНИЯ
« Отговор #16 : сряда, 26 декември 2012 г., 12:02 ч. »
След като хапнахме който каквото си намери, се събрахме на входа на гарата и се насочихме към подходящия автобус... Забравих да спомена, че честото използване на автобуси, накара Марто да купи еднодневни карти за всеки от нас. По-изгодно е.

Поемаме в правилната посока, указана и с табелки.



И вървейки по уличката се замислих – защо ли всички жици висят по стълбовете и не се вкопават под земята!? На фона на всички красиви гледки, които видяхме, тези кабели са като трънче в очите или по-точно – в картината.



Някъде към 14:00 часа първите постройки от следващия храмов комплекс се появиха пред нас.



Тук ще отворя една скоба, за да покажа как японските ученици са луди на тема снимане. Където и да отидем, каквото и да правим, те винаги са готови да бъдат снимани с нас, без нас – всякак. И всеки път с отлично настроение!



По пътя към касите минаваме покрай няколко от множеството постройки, от които забележителна е алената триетажна пагода Санджуното.





Докато чакаме Марти да купи билети, забелязваме, че голяма част от японките, дошли на посещение, са с официланите си кимона. Една снимка от Калина илюстрира това.



Може би сега е моментът да разкажа накратко за това, какво представлява този храм.

Кийомизудера (Kiyomizudera) или буквално преведено – „Храмът на чистата вода”, е един от най-известните, най-посещаваните и най-значимите храмове в Япония. Основан е през 778 г. на мястото, на което се намира водопадът Отова – гористи възвишения на изток от Киото. От чистите води на водопада произлиза и името на храма. Първоначално това място се е свързвало със сектата Хосо – една от най-старите школи в японския будизъм, но през 1965 г. тук се е формирала нова секта – Кита Хосо. През 1994 г. храмът е добавен в списъка на Световното културно наследство на ЮНЕСКО.



Кийомизудера е най-известен с дървената си тераса, която стърчи от основната постройка с 13 метра над склона под нея. От тази площадка посетителите могат да съзерцават прекрасната гледка на цъфтящите череши през пролетта, множеството кленови дървета, поникнали в морето от цветове през пролетта и есента, както и панорама на град Киото на хоризонта.

Основната зала на храма (Хондо), както и терасата, е построена без да се използват каквито и да било пирони и е приютила основния обект на поклонение – малка статуя на божеството Каннон с 11 лица и 1000 оръжия. През годините е изгаряла няколко пъти, а последно е възстановена през 1633 г.

В основната зала има три различни по тегло пилона. Около тях имаше тълпа от хора и само най-смелите се опитваха да ги повдигнат. Ние нали сме здрави българи, трябваше да им покажем балканската сила!



Сила, сила, но средния не можахме да отлепим – нито аз, нито Митко! Доколкото разбрах – никой не може.

Използвам докато сме на терасата да направя снимка на пагодата.



Обикаляме комплекса, като минаваме покрай различни постройки и накрая стигаме в основата на Хондо, където сварваме прилично голяма навалица от посетители и най-вече деца.





Така нареченият водопад Отова е разположен в основата на хълма под основния храм Кийомизудера. Водите му са разделени на три отделни струи и посетителите използват купички, закачени на дълги прътове, за да пият от водата. Всяка от струите се счита, че има различна чудодейна сила – едната е за дълголетие, другата за успех в учението, а третата за щастлива любов. Всеки трябва да си избере от коя струя да пие. Пиенето и от трите се счита за алчност и премахва ефекта.



Даже в това ресторантче на открито, яппонците релаксират боси.



Вече към края на нашата обиколка се качваме по стръмни стълби обратно към основния храм.





Храм Джишу (Jishu Shrine), който се намира зад главната постройка на Кийомизудера, е посветен на любовта и щастливия брак.





Тук също има стена, на която всеки може да си закачи плочка със желание.



Точно пред самия храм има два големи камъка, разположени на 18 метра един от друг и привличащи вниманието на посетителите. Снимах единия.





Ако успееш да намериш пътя от единия камък до другия със затворени очи, се счита че ще имаш късмет и ще намериш истинската си любов. Позволено е някой да те напътства със съвети, но това означава, че за да откриеш любовта ще имаш нужда от посредник. Калина се пробва да премине от единия камък на любовта до другия и успя съвсем сама, без съветници!

Ето как стана това (видео):


Приключихме с разглеждането и е време да тръгваме. Сега спокойно мога да се концентрирам върху хората около нас. Ние излизаме, а други влизат.



Като споменах за японските деца, че обичат да се снимат, сега е момента да кажа, че и порасналите също нямат нищо против. Е, някои се срамуват, но младите хора са доста отворени.



Митко веднага се възползва и се намърда между две хубавици.



Минаваме през вратата Дева и се озоваваме на улицата.



Неактивен Stas

  • Aquaportal мениджър
  • *****
  • Публикации: 1 554
  • Нас. място: София
  • Пол: Мъж
  • Станислав Бояджиев
Отг: СЪРЦЕТО НА ЯПОНИЯ
« Отговор #17 : сряда, 26 декември 2012 г., 12:05 ч. »
Тръгваме по улиците Sannenzaka и Ninenzaka – част от старинния и притегателен с атмосферата си квартал Хигашияма. Изключително живописни старинни къщи и магазинчета ни заобикалят от всички страни.





Освен малки дечица с малки кученца около нас е пълно с магазинчета за сувенири.



С Марто попаднахме на магазинче, в което правеха страхотни еклери! Вярно, към 3 евро излиза бройката, но пък вкуса още ми е в устата.





След като опитахме еклер с ванилия и с пюре от кестени, продължихме надолу по уличката към мястото на което се бяхме уговорили да се срещнем с цялата група.



Събрахме се и точно тръгнахме заедно и попаднахме на находка!



Нападнахме девойките, които не можаха да откажат да се снимат с нас...



Големият ентусиазъм бе охладен, след като се оказа, че това са просто японски туристки, които са си платили да ги облекат като гейши.

Продължаваме пеша из квартал Хигашияма, навъртайки километър след километър.





По препоръка на Марто надникваме в храма Ryozen Kannon, където има огромна статуя на едноименното широко почитано божество.



Направена от 500 тона железобетон, тази гигантска статуя на облечения в бяло Каннон е била открита през 1955 г. в памет на загиналите през Втората световна война войници и като място за молитви за мирна Япония. В брошурата на мемориала е написано: „В памет на Незнайния воин, Втора световна война”.

В предишния си пътепис за Япония бях говорил за малолитражните автомобили. Има едни жълти номера, които дават само на превозни средства с под 1000 куб. см двигател, ако не ме лъже паметта. За мое най-голямо учудване видях и джип с такъв номер.



Това Suzuki Jimmy 40th anniversary, е със супер икономичен двигател и е идеален градски автомобил.

Не толкова икономична, но пък със страхотен дизайн е Mazda CX-5 Sky Active Technology.



Този най-нов модел на известната компания е поглед в бъдещето – нова по-лека конструкция, по-икономични двигатели, нова трансмисия, ново окачване... Въобще нова японска технология.



В тази част на Киото е пълно с храмове и красиви паркове с хармонични гледки. Това се вижда от картата, покрай която минаваме и се загледах.



Продължаваме по улиците...



Преминавайки през поредния парк точно пред нас се открива шоу на момчета, играещи футбег. По аналогия на футбол – игра за крака с топка, футбег е игра за крака с торбичка, обикновено пълна с ориз или някакви пластмасови топчета.



Самата игра няма характера на футболната – т.е. няма отбори, никой не вкарва голове, но пък за сметка на това играчите се съревновават кой ще направи най-трудните и красиви номера с торбичката. През цялото време наблюдаващият има чувството, че танцуват.

Видео:


Подминаваме храма Kodaiji без да влизаме, поради липса на време, и стигаме до най-голямата храмова порта в Япония. Тя е вход към Chion-ji Temple, но сме закъснели и вече е затворено.



През спокойния и приятен парк, където хората се забавляват и отмарят, стигаме до Yasaka Shrine.



Хартиените фенери, които срещаме толкова често са един традиционен начин за осветяване, както и за реклама. На всеки от тях е изписано името на дарителя на храма – обикновено различни фирми и богати частни лица.

Времето напредва и слънцето започва да залязва. Излизаме през вратата на храма и попадаме точно в квартал Gion, районът на гейшите в Киото.





Марто ни води направо към улицата на гейшите. Тръгваме на фотолов!



Оглеждаме всички улички, но хора почти няма, а гейши съвсем!





Разходката из Гийон е дълга и умирителна. Търсенето на гейши се увенча с една единствена, която видяхме за секунди как слиза от едно такси и се шмугва през входната врата на къщата си.

Стигаме до зала за традиционни представления на гейши, но предполагам, че шоуто е дело на артисти, а не на истински такива.



Тук седнахме за почивка и решихме да се разделим, за да вечеря всеки където му харесва и накрая с еднодневните карти за градските автобуси, всеки от нас да се прибере до хотела.



Няколко човека тръгваме, за да дообиколим квартала, минавайки покрай няколко храма и пагодата Ясака. Сенките и скриващото се слънце вече не позволяват да се правят хубави снимки и прибирам фотоапарата.





Най-накрая, двамата с Марто обиколихме и вечерните магазини в шопинг-аркадите на Гийон, като по път си взехме и нещо за хапване.





Извънредно богатият на впечатления ден привърши и се прибираме с автобус до хотела, капнали от умора. Наистина, това, което написах е много и трудно за четене, но още по-трудно е да се обиколят толкова места за един ден. С Мартин това е възможно – само да имаш много удобни обувки и издръжливост на камила. След това пътуване до Япония вече имам и тренинг.

На другия ден ни предстоеше пътуване от Киото към Каназава, но за това ще четете в следващата част.



Следва продължение...

Неактивен Stas

  • Aquaportal мениджър
  • *****
  • Публикации: 1 554
  • Нас. място: София
  • Пол: Мъж
  • Станислав Бояджиев
Отг: СЪРЦЕТО НА ЯПОНИЯ
« Отговор #18 : сряда, 02 януари 2013 г., 00:16 ч. »
10.10.2012
КАНАЗАВА


Десети октомври е поредния ден, в който пътуваме от едно място на друго. Свикнахме. Ставането сутрин, експедитивното събиране на багажа, ако не е събран от предната вечер, бегом на закуска и към гарата!

В 9:00 взимаме влак от Киото за Каназава. Вижте само как дисциплинирано се чака за влизане във вагоните!



В 11:15 сме в Каназава и аз лично моментално се впечатлявам от конструкцията на гарата.





Хотелът не е далеч от гарата, но се налага да си вземем таксита – събрахме се преко сили в три. Впрочем тук разстоянията не са големи, както не е голям и града (под половин милион жители), въпреки че е столица на префектура Ишикава.



Тук се настаняваме отново в хотел от веригата Toyoko-Inn или по-точно не се настаняваме, защото това може да стане след 16 часа, а просто си оставяме багажа на рецепцията. Сблъскваме се отново с нулевия компромис по отношение на ранното настаняване. Аз лично се сблъсквам и с друг проблем, свързан с тоалетната в лобито на хотела, но затова ще пиша по-нататък. Сега само ще дам за размисъл снимка на WC-устройството, което според мен служеше и за пускане на вода. Операция, която нацелих след като натиснах всяко едно от копчетата поотделно.



В никакъв случай няма да си губим времето и хукваме да обикаляме града. Все пак почти целият ден е наш! Изстрелвам се на тротоара пред хотела, събираме се, снимам и потегляме.



Една карта на Каназава, която изглежда подробна. Синята точка 16 е нашия хотел и съответно старта на днешната разходка.



През XVII в. Каназава е бил най-богатият град в Япония. Тук се е произвеждал най-много ориз, а местният даймийо (владетел) е покровителствал изкуствата и така градът се е превърнал и в културен център. В Каназава се прави 98% от златното фолио за облицоване, което срещаме вече доста често по стените из различните дворци в Япония. Едно предимство на града е, че не е пострадал от войните и от природни бедствия.

Наистина, докато отиваме към замъка на Каназава, където имаме среща с екскурзовод-доброволец от местната организация, виждаме едно чисто, красиво и подредено градче.

Една красива тухлена постройка се оказа, че е Музей на културния обмен на префектура Ишикава.



Интересни са автобусите на градския транспорт – малки и шарени. Има линии, които обикалят града в кръг, така че, където и да се качите – все ще стигнете до желаната точка. Да не говорим, че понякога пеша е по-близо.



Минаваме покрай Музей за съвременно изкуство „21-ви век”. По препоръка на Марто влизаме, за да видим атракцията във вътрешния двор.





Това е нещо като басейн, но хората са вътре с дрехите, а водата е ... една илюзия!



Посоката на разходката ни е мястото за среща и логично стигаме до стените на замъка и защитния воден ров.



Невероятно големи риби „кои” плуват във водата, а в момента, в който се приближиш, те се скупчват до брега и отварят уста – явно очакват храна. Аз си пъхнах показалеца в устата на една от тях за проба – нямат зъби!



Часът за срещата настъпи и Марто избърза напред, за да намери човека. Ние тръгнахме след него към вратата Ишикава мон.





При входа на Замъка на Каназава (Kanazawa Castle Park) се срещаме с нашия водач Фуджио. Едно от първите неща, които ни обясни е какво означава името му – „Фуджи” обикновено се използва за „безсмъртен”, а „о” означава „мъж”. Едва ли е чак безсмъртен, но за сметка на това човекът е много симпатичен и разговорлив.



Започваме туристическата си обиколка в замъка, а след това ще продължим с една от най-красивите градини в Япония.

Влизаме в едно голямо, заградено от крепостна стена пространство, което повече прилича на парк, а не на замък.





Замъкът Каназава е бил седалище на много влиятелния клан Маеда от 1583 г. до края на Едо-периода. Изгарян е няколко пъти и след последните пожари през 1881 г. е оцеляла единствено вратата Ишикава мон. Построена през 1788 г., тя и досега служи за основен вход.

В наши дни го наричаме замък малко пресилено, защото самата крепост липсва. Тя е просъществувала едва 10 години. Изгорена е и не е възстановена. През последните години има програма за реконструкция, но засега в нея не е залегнало повторното издигане на крепостта.

Вратата Отемон е в съвременен вариант, но при строго спазен оригинален вид.





Мястото е служило като база на японската армия за известно време. Сега е превърнато в красив парк.



След като надникваме през вратата Отемон, се връщаме зад стените, за да разгледаме няколкото реставрирани постройки.



Съвременното изпълнение повтаря стила на времето, когато са били построени за пръв път. Реконструкциите са започнали от дълга постройка с кули в двата края, която е служила като склад.





На излизане минаваме покрай друга кула, която все още се реставрира и по план ще е готова през 2013 г.



Неактивен Stas

  • Aquaportal мениджър
  • *****
  • Публикации: 1 554
  • Нас. място: София
  • Пол: Мъж
  • Станислав Бояджиев
Отг: СЪРЦЕТО НА ЯПОНИЯ
« Отговор #19 : сряда, 02 януари 2013 г., 00:19 ч. »
Отправяме се към забележителност номер 1 на Каназава. Градината Кенрокуен е една от трите най-красиви японски градини, наред с Кайракуен в Мито и Коракуен в Окаяма. Фуджио вярва, че това даже е най-хубавата. Кланът Маеда е започнал да я изгражда през 1676 г. на площ 114 000 кв.м и това е продължило около 200 години.





Името Кенрокуен буквално означава „Градината на шестте великолепия”. Року означава шест, а великолепията са атрибутите за перфектност, съгласно китайската теория за изграждане на градини:
-    Пространственост – градината трябва да е просторна и да създава усещане за свобода.
-    Спокойствие – основното й предназначение е да служи за почивка и уединение.
-    Дизайн – високо се цени артистичността, оригиналността на оформлението и идеите, които са вложени при изграждането. Подредбата трябва да е естествена и да не си личи намесата на човека.
-    Старинност – оценява се развитието през годините и доколко дизайнът е устойчив и траен.
-    Водни потоци – задължително трябва да има изградени рекички и езерца, които придават динамика, живот и свежест, както и прохлада през горещите месеци. Водата е важна част от всяка градина.
-    Панорамност – високо оценени са красивите гледки, които посетителите могат да съзерцават с часове, получавайки наслада и душевен мир.

Кенрокуен разполага с много езерца, поточета, водопади, фонтан, мостове, чаени къщи, дървета, камъни, цветя... Водата за повечето от тях идва от отдалечена река чрез сложна система, построена още през 1632 г. Чрез нея се пълни с вода и защитния ров на замъка.





Правят впечатление подпорите на някои дървета. Поддръжката едва ли е лесна, но за това си има специално назначени служители.



Митко: Я застани ей там!
Калина: Така добре ли е?
Митко: Не, дръпни се малко назад.
(Калина се спъва в оградката и ...)



Разхождайки се, откриваме съвършените гледки. Снимките не могат да предадат великолепието на хубавото време в перфектната градина.





Следва Ганкобаши – Мостът на летящите гъски. Формата на камъните наподобява ято прелетни птици.



Тук-таме ненатрапчиво са разположени каменни фенери. Очевидна човешка намеса, но с изцяло естествени материали.



Статуята на митологичния герой, принц Ямато Такеру, е направена в памет на загиналите във въстанието Сатсума местни самураи. Вероятно нищо не ви говори това събитие, но ще припомня филма „Последният самурай”, базиран именно на него. В началото на Мейджи-периода, когато шогунът е предал властта обратно на императора, вековните традиции са били променени. Самураите са загубили ролята си и, недоволни, са опитали безуспешно да върнат добрите стари времена.



Продължаваме да се наслаждаваме на великолепието на Кенрокуен чрез една прекрасна снимка от Камен.



Островът по средата си има име – Хораиджима.





Стигаме до къщата за чаени церемонии Шигуретей.



Някои остават да почиват отвън...



Други влизат да пият чай.



Японците обичат да се наслаждават на красиви гледки, докато пият чай, а тук такива не липсват.





След кратката почивка преминаваме покрай най-старата част на градината, където се намира най-старият фонтан в Япония. Направен е като са използвали естественото налягане на водата от по-високо разположеното езерце.





На излизане срещам едно познато за мен растение, но което не съм срещал в България. В Румъния го нарчиха японска ябълка. Красиво е, а напролет като цъфти ... нямам думи!



В 15:30 часа се качваме на автобус в посока квартала на гейшите в Каназава – Хигаши Чая. Тези квартали са общо четири, но този е най-големия и най-посещаван от туристите. За да стигнем до него трябва да пресечем реката по пешеходен мост.







Преди да продължим Фуджио ни разказа малко за мястото и ни обясни, че първо ще отидем до работилница за производство на типичното японско златно фолио с магазин за изделия, направени от него.





Хората си работеха, а ние се изсипахме като тълпа невиждали злато българи!

Gold Leaf Workshop and Store in Kanazawa, Japan


На специално направена витрина имаше разяснения по процеса на изработката на златни листа с размер около 15х15 см, дебелина 1-2 микрона и тегло 0,08 г злато всеки.



Имахме възможността да видим всичко това със собствените си очи.





При цялата тази работа остават изрезки...



След това в магазина се продават кремове за ръце и дори напитки, в които има миниатюрни златни късчета.

Самата суровина, т.е. златото, се пазарува на кюлчета от банки. Тук конкретно бяха швейцарски.



Изделия от цялата тази манифактура откриваме в магазина. Типични японски паравани, фигурки и дори картини.







На втория етаж има нещо като изложбена зала.





И като за капак – тоалетната беше облицована цялата със злато!



Излизаме от магазина и се отправяме към самия квартал на гейшите.



Създаден е през 1820 г. и достъп са имали само богати търговци. Самураите не са имали право да идват тук. За контрол на достъпа около квартала е имало стена.



Една от най-фотографираните сцени в Япония:



Гейши като правило са ставали бедните момичета. За това са учели по 5 години. През периода на обучение се наричали маико. В наше време гейша може да стане всяко момиче, а даже вече е факт и първата чужденка-гейша. Доколкото разбрах – румънка. Не бива да свързваме гейшите с най-древната професия. Тяхната роля наистина е да забавляват клиента, но не посредством плътски наслади, а чрез изкуството на музиката и танца. За едно представление в наши дни са нужни 3 гейши – едната свири, другата пее, а третата танцува. Цената за тази услуга е 100 000 йени (1000 евро). Освен това не всеки може да си ги поръча – трябва да има препоръка от стар клиент.

От Фуджио разбирам, че пенсиите в Япония са около 200 000 йени на месец, т.е. към 2000 евро, а заплатите са от 300 000 нагоре. Това, бих казал, осигурява един доста приличен стандарт на живот, въпреки, че цените не са никак ниски. И все пак цената за гейша-представление си е лукс, който би стопил сериозна част от месечния доход на редовия японец.





Влизаме в къщата на Шима – най-старата къща на гейши в квартала. Намира се на главната улица с първокласните услуги. Вътре е забранено да се снима, но ... това ни действа като предизвикателство.



Има и второкласна и третокласна улици със съответното по-ниско ниво на представлението.

Уговорихме се с любезния старец Фуджио да се видим на следващия ден отново, за да ни покаже още интересни места в Каназава, и се разделихме.

Прибираме се до хотела пеша, тъй като според Марто сме на около 20 минути разстояние. Е, не бяха точно 20, а може би двойно, но така или иначе не беше далеч. Проблемът бе, че се бяхме изморили от целодневното кръстосване на града.

Естествено, гладни и жадни, се пръснахме да търсим нещо за вечеря. В близкия до хотела мол хванахме 50% намаление на порциите суши поради приключване на работния ден. Взехме си хапване, пийване и по нещо сладичко, докато накрая не ни изгониха от магазина. Часът бе едва 19:00, а вече затварят! Тия хора си лягат с кокошките! Наложи се специално да ни отключат входната врата на мола, за да можем да излезем.

Нещото, с което японците най-често свързват България и което можете да намерите в абсолютно всеки магазин за хранителни стоки, е киселото мляко. Нямаше начин да не го опитаме.



Вечерта завършихме във фоайето на хотела на сладка приказка и много смях.


Следва продължение...

Неактивен Stas

  • Aquaportal мениджър
  • *****
  • Публикации: 1 554
  • Нас. място: София
  • Пол: Мъж
  • Станислав Бояджиев
Отг: СЪРЦЕТО НА ЯПОНИЯ
« Отговор #20 : четвъртък, 10 януари 2013 г., 11:38 ч. »
11.10.2012
КАНАЗАВА


Днешният ден се очертава отново динамичен, което не учудва никого. Стана ясно, че в 12:35 часа трябва да хванем междуградски автобус към градчето Такаяма, който прави междинна спирка в Ширакава-го, което пък на свой ред е атрактивен архитектурен резерват. Това значи, че освен в Каназава, ще се отбием в Ширакава и накрая ще завършим деня в Такаяма. Супер перспектива!

Преди 12:35, обаче, имаме достатъчно време, за да доразгледаме Каназава. Какво остава? Ще започнем с Храма на нинджата, на изхода на който ще ни чака Фуджио – нашият екскурзовод от предния ден. С него ще се разходим из квартала на самураите, след което ще бързаме към автогарата.

Тръгнахме рано от хотела, за да успеем с всичко. До Храма на нинджите стигнахме откъм задния вход. Как го уцелихме – никой не разбра! Чувството за ориентация на Марто отново бе безпогрешно.



Мьорюджи или Нинджа-дера (Храм на нинджата) всъщност няма нищо общо със загадъчните нинджа-бойци. Преместен е тук от предишното си местоположение през 1643 г. Шогунатът по това време е натиснал всички местни владетели да му се подчинават и е искал гаранции за това. Тошитсуне от местния клан Кага се оженил за дъщеря от фамилията Токугава и изпратил майка си като гарант в замъка Едо, за да запази добрите отношения с управляващата шогуната фамилия. Междувременно той построил много храмове наоколо, в които скрил войници, които да са му на разположение по всяко време за битки. Нинджа-дера бил в центъра на тази група от храмове и от него лесно се виждали приближаващи неприятели. Наречен е Храм на нинджата заради многото скрити стълби, тайни стаи, зала за ритуално самоубийство – сепуку.



Правила за посещение:
1.    Тъй като това е храм, моля носете подходящо облекло. Посетителите се умоляват да си свалят шапките и слънчевите очила.
2.    Пазете тишина, докато разглеждате храма. Пияни или болни хора не се допускат!
3.    Не пипайте експонатите в храма!
4.    Пушенето и снимането са забранени!
5.    Бебета и малки деца не се допускат в храма.

По тази причина Фуджио не ни предложи да влезе с нас, тъй като и без това нямаше да може вътре да говори и да ни обяснява. Най-фрапиращото бе друго. Въпреки, че нашата група се състоеше само от нас и никой друг, през цялото време една девойка ни разказваше за храма на ... японски. Попитах още на входа защо не на английски – не, не можело и такива били правилата. Останах откровено изненадан! Както знаем, в Япония никой не се отклонява от правилата, освен нас, българите. Ние пък за отмъщение направихме по някоя и друга забранена снимка.

Мястото за молитви на господарите от клана Маеда. Около олтара е пълно със скривалища за охраната – хем господарят не ги вижда, хем го пазят ефективно от евентуални нападения на наемници.



Различни скрити стълби (общо 29) се откриват след отваряне на пода или плъзгане на стена. По тях се преминава на някое от седемте нива, разположени на общо 4 етажа.



Стаите са общо 23 на брой и всяка със своето предназначение. Всичко ни бе обяснено подробно на японски и затова ще ви го спестя.



Нинджа-дера е архитектурен комплекс. През Едо-периода, шогунатът Токугава е забранил да се строи на повече от 3 етажа. Погледнат отвън, този храм изглежда като на два етажа, но в действителност е на четири с вътрешна структура на седем нива. Като допълнение е много здрав, за да издържа на тежкия сняг и бурите.

Още нещо последно. В средата на храма има голям кладенец, за който се счита, че е начало на тунел към замъка Каназава. Това все още не е потвърдено.



В 9:40 Фуджио беше пред изхода и с „коничиуа” и усмивка поздрави всеки от нас. Попитах го по кое време как се поздравяват – до залез слънце си казват „коничиуа”, а след това „конбануа”. Интересното е, че при изговаряне на думите голямо значение има интонацията – това придава допълнителна изразителност на японския език.

Тръгваме по старинни улички с автентични стари къщи. Добре поддържани, но в оригинален стил.





По пътя към самурайския квартал се отбиваме при единствената останала в Каназава работилница за хартиени чадъри. Изработва ги симпатичен и засмян 88-годишен старец. За съжаление, след него няма да има кой вече да ги прави или поне не по традиционния начин. Често се срещат имитации, но класическите хартиени чадъри се правят от старите майстори по поръчки от гейши, артисти... Използват се за традиционните японски представления.





Естествено, снимахме се, разпитвахме го и накрая даже му направихме и оборот за някакви по-малки сувенирни чадърчета.





Съвсем близо сме до квартал Нагамачи, в който са повечето запазени къщи на самураи. Минаваме покрай реставриран магазин от Едо-периода, в наши дни – музей.





Разхождаме се, разглеждаме и се озоваваме пред къщата на самураите от фамилията Номура.





Богатството на едно домакинство се е измервало в коку. Това е мерна единица, равна на дажбата от ориз за изхранване на един човек за една година. През следващите дни отново стана дума за коку и тогава получих повече информация.

За момента стана ясно, че самурай с 1200 коку се счита за доста богат. Точно толкова е получила фамилията Номура като награда за вярна служба от клана Кага. Съответно и къщата им е по-голяма от останалите в квартала. В наши дни е превърната в музей.

Доспехите на господаря, стаи с под от татами, както и красива градина са неразделна част от самурайския дом.







През Едо-периода, в продължение на 270 години, не е имало войни и самураите са си търсели забавления и хобита. Гейшите, обаче, са били забранен плод за тях. През тези години много сериозно се е развило изкуството, наречено „чайна церемония”. Придали са му такова значение, че заради пиенето на чай са се правели специални помещения в къщата, а дори и отделни постройки. Естествено и в къщата на Номура има отделно помещение за посрещане на гости и пиене на чай.



Вратите често са били тесни и ниски, така че гостът да не може да влезе вътре носейки меч. От една страна това дава сигурност на домакина, а от друга страна символично всяка вражда остава отвън.

Излизаме отново на улицата...



Минаваме и през друга къща... По-точно място, на което е имало къща, но е останала само главната порта, наречена Нагая-мон, с прилежащите й помещения и градината.

Стаята на слугите, наричани чуген и комоно, се намира отляво на входа.



Отдясно са конюшните.



Влизайки през вратата попадаме в малка, но красива градина.





Отново сме на улицата.



Не за дълго, защото влизаме в още една къща-музей, в която освен обичайните стаи откриваме и детайли от бита на обитателите.





Тъй като времето напредва безмилостно, хващаме по улички, които излизат точно на гърба на нашия хотел.







Прибираме се в хотела, грабваме си багажите и с таксита се омитаме в посока гарата, респективно – автогарата. Двете са на едно и също място.


Неактивен Stas

  • Aquaportal мениджър
  • *****
  • Публикации: 1 554
  • Нас. място: София
  • Пол: Мъж
  • Станислав Бояджиев
Отг: СЪРЦЕТО НА ЯПОНИЯ
« Отговор #21 : четвъртък, 10 януари 2013 г., 11:45 ч. »
11.10.2012
ШИРАКАВА-ГО


Междуградските автобуси в Япония са луксозни по нашите стандарти. Качваме се на един такъв и тръгваме в посока Ширакава. Всъщност, пътуването не е никак досадно, а напротив, предлага мигове за релакс от продължителното обикаляне по улиците.



По пътя минаваме през тунел, дълъг цели 9 км. Малко след това навлизаме в живописна планинска местност и след поредния завой се озоваваме на място, което сякаш е извадено от приказките.



Автобусът спира на автогарата, слизаме и си сваляме багажа.





Вместо да се възползваме от едночасовия престой на автобуса, специално направен, за да разглеждаме, ние решаваме, че направо ще вземем следващия и така ще си увеличим престоя до напълно приемливите три часа и половина. Билетите и без това ни важат, така че къде е един час, къде са три и половина! За целта си заключваме куфарите в касети за багаж на гарата и се хващаме на работа!



Обиколих цялата автогара да търся кошче за боклук. Станал съм културен! След като така и не открих, отидох на гишето за туристическа информация и попитах направо къде мога да си изхвърля боклука. За моя най-голяма изненада ми съобщиха, че в Ширакава няма кошчета и всички си носят боклуците обратно в града. Ей това не го очаквах!

Хората идват тук да си почиват – някои си водят децата, а други – кучето.



А селището наистина обещава екзотична атмосфера.





Информацията за Ширакава-го отпреди XII век е много оскъдна. Известно е, че това е селище на земеделци. Някъде след Едо-периода в Япония започнал да се развива нов поминък – бубарството. Типичните къщи в стил гашо са предназначени за живеене, но се оказало, че са изключително подходящи и за отглеждане на копринени буби. Когато хората живеят на първия етаж и палят огън за отопление и готвене, топлината се качва нагоре и пространството непосредствено под дебелия и изолиращ сламен покрив е ставало приятно топло – перфектната за целта среда. Огънят, с който се отопляват има съществена роля и за здравината на покрива – опушването го импрегнира и заздравява. И така – домът на местните жители станал и тяхно средство за препитание. По това време броят на къщите се увеличил над 100 – двойно спрямо количеството им преди 1600 г.

През 1967 г., вследствие на масовото изселване на населението от отдалеченото село Казура, било взето решение да бъде направен етнографски музей „Гашо цукури”, в който били преместени голяма част от изоставените постройки. Именно него ще посетим първо.



За съжаление облаци покриват небето и снимките не предават атмосферата такава, каквато я почувствахме ние.



Къщите-ескпонати в музея на открито са малко повече от 20. Една от първите е воденица.





Една от най-интересните е плевня с покрив до земята с формата на буквата А.





Чиста природа заобикаля мястото и му придава спокойствие и усещане за съвършенство.



Фамилни къщи с прилежащите им постройки, както и красивата градина, част от живота на японеца.







Още фамилни къщи. Есента настъпва и листата започват да се оцветяват в златисто.





Дотук беше музеят. Връщаме се обратно покрай магазини за сувенири.





Автогарата с музея са от едната страна на реката, а по висящ мост се стига до самото село.



От другата страна излизаме на главната улица, на която се виждат и съвременните постройки.



По нея се отправяме към близкото възвишение, където е панорамната площадка Широяма. Някога на хълма е имало замък, но в момента няма дори и следи от него.



От тук наистина се открива прекрасна гледка!



Повече от 600 човека все още живеят в селцето Огимачи. Те оцеляват благодарение на съдружното съвместно съжителство. Всички си помагат за обработката на земята, за строежа на къщите си и заедно се борят с тежките зимни месеци. Архитектурният стил на къщите в региона Ширакава се нарича „гашо”, тъй като покривите им имат вид на събрани за молитва ръце, а гашо означава „моля се”. Поддръжката на подобни постройки в наши дни струва скъпо и местните жители са принудени да се издържат от туризъм. Да, тук можете да пренощувате в една от традиционните къщи, задължавайки се да спазвате всички правила на селото и дома.

Най-характерната част от стила „гашо” са покривите на къщите. Системата за поддръжката им започва със съвместното събиране на реколтата от ориз. Сламата се изсушава и след това се използва за колективното строителство на покривите. Премахването на стария покрив на една къща отнема три дни, а поставянето на нов – още един ден.



Важна е ориентацията на покривите, респективно на къщите. Реката на селото тече от север на юг и съответно ветровете следват същата посока. Затова основната площ на покривите гледа на изток и запад. По този начин слънцето изпича сламата и я прави по-здрава, вятърът не духа директно, за да я руши, а навяванията от сняг върху покрива са по-малки. През зимата снежната покривка обикновено е около 2-3 метра и се налага поне веднъж през сезона покривите да бъдат ръчно почиствани от снега.

През лятото напротив, големите горещини са предпоставка за пожари, което е другия голям риск за селото. Общо 59 системи за поливане се грижат покривите да бъдат периодично охлаждани и мокри. Освен това в селото има и закони, които гарантират пожарната безопасност. Например тук са забранени фойерверките, а в летните месеци вечер из селото се движи патрул от местни жители, който напомня на посетителите да бъдат внимателни с паленето на огън.

Избързвам напред и слизам в селото преди останалите. Излезе слънце и златна възможност за хубави снимки!



Оризовите насаждения са строго пазени от селските пазачи!



Независимо от това, че къщите са си издигнати направо сред природата, отново си личи грижливата ръка на стопаните при екстериора около дома.



Някои от къщите са наистина огромни! Следващата си има вид на четириетажна – цял хотел.



Няма как в селото да няма храм. Няма как и храмът да е в различен стил! Името му е Мьодзенджи.



И още огряни от следобедното слънце къщички.



И няколко къщи за гости или както ги наричат в Япония – риокан.





Решавам да се върна отново в етнографския музей на открито, за да направя малко по-хубави снимки. През това време групата влиза във Wada house, характерна гашо-къща, направена на музей.



Благодарение на Камен имам снимки от вътрешността, които показват конструкцията на покрива и как подпокривното пространство се е използвало за отглеждане на копринени буби.








Тръгнах по моста отново и минавайки покрай магазините за сувенири стигам обратно в музея.





Билетите важат за целия ден, така че ме пуснаха свободно да направя втората си обиколка.









Отново се спирам при фамилните къщи с красиви цветя и плевнята с форма на „А”.





Достатъчно! Хуквам обратно през моста, за да се присъединя към групата.



Оказа се, че всички са се пръснали по магазинчетата около централната улица. За мен – добре дошло. Имам още време за снимки.





Плетени изделия в духа на Ширакава:



Свечерява се и е време да се отправяме към автогарата.



Тръгваме си с цяла кошница впечатления и картината на село Огимачи в сърцата. Това е едно от най-красивите кътчета на Япония. Природа, дух, спокойствие и чистота. Времето е спряло!



В 17:20 часа хващаме автобус в посока Такаяма. Пътят не е малко, но както вече споменах – всички с радост се отпускат в удобните седалки, а някои даже успяват да поспят. Взехме си и боклуците с нас, за да ги изхвърлим някъде извън Ширакава-го.

В Такаяма пристигаме по тъмно. Не помня точно в колко, но беше достатъчно рано, за да си намерим нещо отворено за вечеря и достатъчно късно, за да не можем да разглеждаме нищо.

От гарата ни взе автобус на хотела, в който имахме резервация. Хотел не е точно казано, защото тук, подобно на планината Коя, Марто ни беше подготвил изненада – спане в риокан. Припомням, че това е традиционна японска къща за гости, където се спи на земята, ходи се бос, спазват се местните правила и се чувстваш като истински японец.

С вечерята се спасяваме поединично. Аз и Марто хванахме в някаква посока и не след дълго попаднахме на ресторант от веригата Coco’s, в който с голямо блаженство хапнахме по един телешки стек.

Прибирайки се заварваме във фоайето на риокана нашата група, почти припаднала от смях. Докато ни нямало нашите хванали, преоблякли се с японските дрехи, наречени юката и предоставени от риокана. След това слезли на рецепцията и се впуснали в емоционално общуване с персонала, който не обелва и дума английски, но езикът на жестовете работи! Всички, обаче, бързо схващат значението на „Наздраве!”. И така почти до 23 часа!



Междувременно аз и Марто изпробвахме екстрата на риокана – минералната баня или както я наричат на японски „онсен”. Температурата на водата достигна до 42 градуса малко преди да ни помолят да приключваме. Работното им време е от 6:00 до 22:00. Усещането след онсена, обаче, е страхотно. Препоръчвам на всеки, който ходи в Япония да го пробва.

Много богатият на впечатления ден и акумилираната умора с финалното разпускане в минералната баня ни приковаха за леглата в непробуден сън. Поне успях да си настроя будилника на 6:00 преди да заспя. Предполагам, че се досещате защо.


Следва продължение...


Неактивен Stas

  • Aquaportal мениджър
  • *****
  • Публикации: 1 554
  • Нас. място: София
  • Пол: Мъж
  • Станислав Бояджиев
Отг: СЪРЦЕТО НА ЯПОНИЯ
« Отговор #22 : четвъртък, 17 януари 2013 г., 02:10 ч. »
12.10.2012
ТАКАЯМА


Спомените от онсена предната вечер не ми дават мира и ставам в 6:00 специално за да си взема още една минерална баня преди да излезем.  Марто още спи.



Минавам през икономичната тоалетна... Защо икономична? Ами като пуснеш водата казанчето измива чинията, а новата вода, с която се пълни, минава през мивка за измиване на ръцете.



Всички други високотехнологични функции на дъската са си налице. И така – бегом към онсена!





Обективът на фотоапарата се изпотява в секундата, в която отварям вратата. Нищо, все пак се виждат предверието, където се събличаме, и самото басейнче, в което се киснем, след като предварително сме се изкъпали. Голямо удоволствие!



В 8:45 тръгваме от хотела с автобусчето, което ни взе от гарата. Така се бяхме уговорили. Съвсем бързо стигнаме до Morning Market (Сутрешния пазар), където имаме среща с местната екскурзоводка Акане.

Сутрешният пазар е разположен по протежението на река Миягава. Затова е наречен Hida Takayama Miyagawa Morning Market. Не е просто сутрешен, защото се оказа, че има и още един, за който ще стане дума по-късно. На пазарите се продават основно плодове и зеленчуци на местни производители, както и цветя. Има, разбира се, и всякакви други магазини и заведения за хранене.



Покрай реката е изградена алея за разходки или за тичане – според вкуса на гражданите.



Разбира се, както навсякъде другаде, така и тук има японски шарани „кои”.



Време е да разгледаме и самия пазар.













В края на пазара, при моста, е мястото за среща с Акане. Точно там има и някаква дървена статуетка, към която една японка проявяваше явен интерес.





Акане е собственичка на доста посещаван японски бар-ресторант, който работи само вечер. Посещаван е, според нея, защото всички напитки вътре са по 300 йени (3 евро). Това за безалкохолно може и да ни се струва много, но ако имаме предвид, че в други заведения бирата стига до 800 йени, то 300 си е направо смешно. Затова и толкова клиентела. През деня, когато е свободна, тя работи като екскурзовод по някаква програма към общината на Такаяма. Получава символична заплата, за да помага на туристите в града. Смешното е, че като седи на гарата и чака да слезе някой турист, за да му предложи тур на града, всички се дърпат и отказват, независимо, че всичко е безплатно. По-голям успех има ако си събира хора пред общината – там, някакси, й вярват повече. Марто се беше уговорил предварително и тя пристигна много усмихната на срещата с нас.

Тръгваме по централната улица...



Свиваме по една от страничните улички и пред нас се разкрива тази част на града, която наричат „стара”. Стара, но красива!



Град Такаяма е основан от феодалния лорд Нагачика Канамори преди около 400 години. На малко възвишение е бил построен и замък. Центърът на града е разположен източно от река Миягава и там търговците са установили своите магазини и офиси. Там е бил построен и първия будистки храм, там са построили домовете си самураите. Все още има запазени постройки във вида, в който са били преди стотици години.

Още в началото на улицата се захласвам по едно кученце, което много прилича на нашия померан. Собственичката твърди, че и нейното е померан, но на мен леко ми прилича на мини шпиц.



Връщам се към старите дървени няколкостотингодишни къщи. Една от тях веднага хваща погледа.



Това е Fujii Art Gallery. Частна триетажна галерия с предмети на изкуството, направена от японски кипарис.

Името на квартала е Санномачи. Наистина си струва човек да се разходи из него. Пренасяме се сякаш 100 години назад във времето.





Тук има всякакви магазинчета, клопки за туристи. Аз търся място, на което да продават картини, но този тип изкуство не е особено популярен в Япония. За сметка на това магазините за сувенири предлагат какви ли не щуротии на космически цени.





Какво ли е да си на мястото на Марто? Уточняване на маршрута.



Акане говори английски много по-добре от средностатистическия японец. И как иначе, след като е била една цяла година в САЩ като студентка на разменни начала.



Това не е нещо друго, ами магазин за саке! Познава се по буретата отпред.



Цялата група веднага хлътна вътре. Възползваме се от любезната почерпка с купичка мису – японска соева супа.



Магазинът е много арт – точно като за туристи. Аз, обаче, веднага фокусирах картините на стената.



Още един интересен магазин, от който даже си купих нещо...



Най-често, вместо да рисуват, японците използват технология за печат върху хартия или плат чрез дървени клишета. На английски го наричат woodblock print. На парчета дърво се изрязват всички цветове поотделно и след това се прави отпечатък с растителни бои, за да се получи окончателна картина.



Аз си взех един такъв кон:



В района Хида, в който се намира град Такаяма, има поверие, че конете носят късмет. Рисунките и графиките на коне се слагат на стената, за да донесат късмет на дома. За да сме сигурни, че конят ще донесе, а няма да отнесе късмета, то главата му трябва да сочи навътре.

Излизаме и тръгваме пеш. Изморените се возят на рикши.



Отиваме към другия сутрешен пазар.



Уличките по пътя са живописни, а и времето е прекрасно.



В началото на второто пазарче срещаме деца от детска ясла, изведени на разходка.



Акане помисли, че може би и нейното двегодишно детенце е там, но се оказа, че групата е друга. Попитах колко струва яслата в Япония. В зависимост от дохода е – цената е между 10 000 и 20 000 йени (100-200 евро).

Следват няколко сергии на пазарчето.



От тази сергия ни почерпиха по една супервкусна ябълка! Ако трябваше да я плащаме – бройката е по 120 йени.



Направи ми впечатление нещо, което не съм виждал никъде другаде – върху ябълките, по някакъв начин, по време на растежа е направена маркировка. Означено е мястото, където са култивирани.



На следващата сергия имаше красиви люти чушлета. Акане преведе, че според продавача са много люти. Митко изяви желание да ги пробва, но му отказаха.



След  15 минути увещаване, при което той обеща да си ги купи, ако са люти, все пак му разрешиха да ги опита. Е, явно не бяха кой знае колко изпепеляващи, след като Митко я лапна цялата и я изяде просто ей така. Това с „много” люта чушка няма как да стане.

В Такаяма е имало замък, построен върху може би единствения хълм в града. Разрушен е, а феодалът се е преместил да живее в къща, в подножието му. Намира се точно срещу втория сутрешен пазар.



Заради ценните си ресурси от дървен материал, през 1692 г. регионът Хида около град Такаяма е поставен под директното управление на шогуната Токугава.  Минаваме покрай административните сгради на шогуната.





Използвани са до 1969 г., а сега са превърнати в музей.

Тръгваме и заобикаляме вече разгледания квартал по страничните улички. По-модерни са, но не са по-малко живописни.



И тук, като навсякъде, жиците по стълбовете са кошмарно много.



Следва много известен, според Акане, италиански ресторант. Май е единствения такъв в Такаяма.



От тук започваме просто да се шляем по улиците. Усещането е сякаш се намираме в някакво планинско курортно градче със свеж въздух и празнично настроение.







Стигаме до Историческия музей на Такаяма, но не влизаме вътре. Разглеждането му отнема между 1,5 и 4 часа, а толкова време просто нямаме.



Точно срещу музея, обаче, попадаме на много добър магазин за чай. Собственикът надълго и нашироко обясни по какво се различават чайовете и защо някои са по-скъпи от други. Направихме му и някакъв оборот в замяна.



От тук се насочваме към съседен квартал, в който целта беше посещение на търговска къща. Достигайки до мястото, Акане ни обърна внимание на една отворена работилница за татами.



Влизаме в къщата на фамилия Йошиджима – голям местен род на производители и търговци на саке от миналото. Занимавали са се също и с лихварство. Въобще – велможи! Построена през 1907 г., в момента огромната къща с 5 отделни части и множество стаи е музей.



Ето и стаите, застлани с татами:





В едно от помещенията любезно ни поканиха да пием чай. Както вече всички знаем, това в Япония се приема за задължителен жест на гостоприемство, който не е удобно да откажеш. Нареждаме се в кръг и си приказваме като стари приятели.



Сега малко по-детайлно за мярката 1 коку, за която стана дума в Каназава. 1 коку = 10 то = 100 шо = 1000 го. Ако знаем, че 1 коку е дажбата ориз за един човек за една година и това е 180 кг, то 1 то = 18 кг, 1 шо = 1,8 кг, а 1 го е 0,180 кг или около една чаша ориз. Всичко това научавам от Акане, която също бе затруднена да го обясни и попита неин колега-екскурзовод, водещ друга група на същото място. Вече съм съвсем наясно какво значи като кажат, че един търговец или самурай е богат, защото притежава 2000 коку.

Излизаме отново на улицата и Марто ни строява за обща снимка.



Единственият пушач в групата, Камен, с облекчение си запали цигара. За по-малко от минута до него дотичаха двама чичковци в бяло и извадиха някакви тефтери да пишат нещо...



Като стана ясно, че нищо не разбираме, хората извадиха една карта на Такаяма и показаха на нея очертанията на центъра, на територията на който пушенето е забранено навсякъде, включително и по улиците! Не само е забранено, но се и спазва. Камен се усмихна и реши, че ще си изхвърли цигарата... Настана паника и веднага му подадоха специално бяло пликче, в което да си загаси цигарата и да го изхвърли извън очертанията на забранената зона.

На това място се разделяме с Акане и тъй като ни остава още време до влака, решаваме да се разделим и всеки да се поразходи където душа го влече. Аз тръгвам с Марто да си търся някаква картина. Намирам антикварен магазин, от който си купувам 100-годишен отпечатък от дървени клишета върху хартия. Много интересна технология и красиво изпълнение.



Обикаляме и новата част на града като се наслаждаваме на времето – ту беше топло и се събличахме, ту ни ставаше хладно и се намятахме с якета.



Безцелното шляене ни отвежда до интересни места. Едно от тях е местното училище с множество деца в двора – всичките с униформи.







Другото място е един храм с пагода и камбанария, който остава скрит за очите на туриста, освен ако не си вре носа навсякъде като нас.







Тръгваме към гарата. Попътно минаваме покрай полицейски участък.



В 15:36 вземаме влак от Такаяма за Нагоя, където сменяме с Шинкансен до Токио. Пътят до Нагоя е един от най-живописните в Япония. Минаваме през така наречените „Японски алпи” – върволица от върхове с височини от 2000 до 3000 метра.



Множество селца са разположени покрай влаковата линия.





Другата красота се формира от възвишения и езера...



А някои градове са и доста големички.



Наближавайки Токио наблюдаваме червеникав залез, който направо те предизвиква да извадиш фотоапарата.



Пътуването с Шинкансен, трябва да призная, е много по-приятно от пътуването със самолет, а е и почти толкова бързо. Ако се отчита пътуването от врата до врата, то свръхбързите японски влакове могат и да бият авиопревозите. Комфортът е на ниво!



Във влака има и автомати за напитки...



А тоалетните са перфектно чисти и високотехнологични.





Вътре има всякакви удобства, а управлението е с бутони. Даже не се налага да пипаш дъската с ръка, защото се сваля с бутон на стената. Същото и за пускането на водата.



В 20:00 пристигаме и се настаняваме в хотел Villa Fontaine, близо до района на гарата. Хотелът е приятно осветен през нощта.



Вечерната разходка за опознаване на района на хотела се прави и с цел да си вземем по нещо за вечеря. Търсейки, минаваме покрай Токийската фондова борса, която не изглежда впечатляващо вечер, но като знаем, че е втората най-голяма в света след тази в Ню Йорк, изпитваме страхопочитание. Вечер е затворена и даже не е красиво осветена.



Кварталът е най-големият финансов район в Япония и се нарича Кабуточо. Затова или просто поради други съображения, но ремонтите на улиците се правят само вечер при засилени мерки за сигурност.



В крайна сметка отново опираме до сушито от супермаркета “7 eleven”.



От супермаркетите си взимаме с Марто и безалкохолно с Вит. С, което се научихме да пием в Япония. След това – в хотела и – в леглата! Много изморителен ден, отново. Героите имат нужда от сън!


Следва продължение...

Неактивен Stas

  • Aquaportal мениджър
  • *****
  • Публикации: 1 554
  • Нас. място: София
  • Пол: Мъж
  • Станислав Бояджиев
Отг: СЪРЦЕТО НА ЯПОНИЯ
« Отговор #23 : сряда, 23 януари 2013 г., 04:33 ч. »
13.10.2012
ФУДЖИ


На единадесетия си ден в Япония смея да кажа, че съм видял много. Толкова, че опитите ми да го споделя с вас вероятно са станали досадни за едни и твърде обстоятелствени  за други. Още в началото споменах за ролята на детайлите в пътеписа си. Именно благодарение на тях, прочелите всичко са видяли реалността такава, каквато я видях и аз.

И все пак едно от най-знаковите места в Япония все още липсва от моите записки – днес ни очаква планината Фуджи!

Събуждаме се отново в Токио. Сутринта излизаме от хотел Вила Фонтен и се отправяме към близката станция, за да вземем метрото за две спирки до гара Шинджуку. Улиците са все още пусти, а въздухът утринно чист. Трудно е за вярване, но да, именно чист!





Станция или гара Шинджуку е една от най-натоварените в света. Вече сме били тук при първия ни престой в столицата, но сега ще се възползваме от междуградската автогара в съседство.

Автобусът към Фуджияма тръгва в 10:10, така че имаме около час свободно време. Имам избор – да се помотая по огромната гара, която с подземните си пасажи става тежък за ориентиране лабиринт, или да тръгна по улиците между едни от най-високите сгради в Япония и просто да разглеждам. Избирам второто.

Една от знаковите сгради в квартала е Cocoon Tower – второто най-високо учебно заведение в света. Университет за моден дизайн и два колежа се поместват в 50-етажната 204-метрова кула.



Минавам покрай Mitsui Building – 224 метра, 50 етажа.



След това се ориентирам по добре познатия ни небостъргач с две кули.



Да, това е Кметството. Предишният път стигнахме до него, качихме се и въобще не погледнах какво има отзад. А си е струвало!



Зад Кметството, сред мрежата от улици и сгради-гиганти, се простира неголемият Шинджуку Чуо парк.



Точно днес там имаше нещо като битпазар. Хората пристигаха с чанти и сакове, отваряха ги и изваждаха отвътре всякакви вещи, които по една или друга причина не са им необходими. Други се разхождат между импровизираните сергии и зяпат, пазарят се и чат пат си купуват по нещо. Винаги е любопитно и интересно да се слееш със средата.



Времето ми беше ограничено и тръгнах обратно към автогарата. Хареса ми цветът на автомобилите по поддръжка на зелените площи.



Стигнах обратно до автобусната стоянка, минавайки през подземен проход под улиците и небостъргачите. За късмет излязох точно където трябва.



Пътуването с автобуса ми се губи, тъй като по някое време съм заспал.  Само помня, че по магистралата имаше задръстване и сме пътували около 1:45 часа, за да изминем около 100 км разстояние.

Малко след като видяхме за пръв път планината Фуджи през прозореца на автобуса, минахме покрай интересно изглеждащ лунапарк, но поради недостатъчното време, решихме, че ще го пропуснем.

Пристигнахме със закъснение на автогарата в селището Кавагучико, разположено покрай голямо езеро в подножието на планината Фуджи.





Тази гара е портал към планината Фуджи. Поне така пише на нея. Една туристическа карта показва как изглежда района. Малко е грозна, но поне е показателна.



Мартин ни купи еднодневни автобусни карти за всички превозни средства в района. Все още не знаехме докъде точно ще ходим, как ще успеем и колко ще ни струва. С картите, обаче, тези притеснения не важат.

Около планината има разположени няколко езера и няколко селища. Всичките те са свързани с автобусен транспорт, който ги обикаля в кръг. Има няколко линии и лесно можеш да се ориентираш коя да вземеш, за да стигнеш на желаното място.

Ние хващаме едно автобусче, което ни закара до началото на езерото Кавагучико.





Слязохме на спирката, която прави връзка с местния кабинков лифт. С него се качваме на планината „Качи-качи”, на върха на която е направена туристическа панорамна площадка с красива гледка към Фуджи. Пред нас е най-високата планина в Япония. Облаците обикновено се движат малко под високия 3776 метра връх.







Времето е прекрасно, но за съжаление слънцето свети точно срещу нас и фотографските ни умения са поставени на сериозно изпитание. Естествено, първо пробвам с планината Фуджи!



Нещо не ми харесва как се получава. Този контражур на планината някакси не ме впечатлява. Премествам обектива към комплекса с лунапарка, който се вижда някъде долу ниско.



Езерото се вижда по-добре.



Последен опит...



Общо взето планината се вижда по този начин от тук и нямаме голяма алтернатива, освен да сменим мястото, от което снимаме. Хапнахме сладолед от машина по 300 йени единия и хайде надолу!

Решихме, че ще продължим към отдалечения край на езерото, но автобусчето по разписание щеше да дойде след 30 минути. Веднага оползотворихме времето в магазините за сувенири.

Другият край на езерото Кавагучико се оказа страхотно място за релакс и разходки. Крайбрежната алея предлага великолепна гледка и малки романтични кафенета.









Тръгвайки към улицата минаваме покрай нечия къща-мечта.



На улицата се налага да поизчакаме отново автобуса. Този път в обратна посока, за да хванем другата линия. Докато чакаме се надпреварваме да украсим колекцията си от снимки с няколко есенни пейзажа.









Блясъкът на есента бе уловен! Време е да продължим!



Сменихме автобуса и се отправихме към езерото Саико и Пещерата на прилепите.



Облаците на върха на вулкана започнаха да се разкъсват и това ни даде някаква надежда за красив залез. Докато пътувахме към пещерата обсъдихме как ще отидем до другото езеро и ще направим страхотни кадри!



След дълго пътуване и многобройни спирки стигнахме до касата и входа на Пещерата на прилепите.



Вулканът Фуджи избухва средно на около 300 години. От последното изригване през 1707 г. са минали 305 г., така че очакваме всеки момент да се случи поредния катаклизъм.

Пещерата на прилепите е образувана при някое от изригванията на вулкана. Стичането на потоците от лава е оставило кухини, в които ние смело се напъхахме. Предварително на входа ни бяха снабдили с каски.



По пътека през красива горичка се стига до самия вход на пещерата.





Не знам дали каските са за падащи предмети... На мен ми се струва по-скоро, че ни ги дават, за да не си удряме главите в тавана на пещерата. На места се промъкваме почти пълзейки през тунели, високи около 50 см, ако това може да се нарече височина въобще.



За тези, които не могат да минат през подобно изпитание има обиколен маршрут.



След като не видяхме прилепи, поне си събрахме по някое камъче от лава. Аз лично си напълних джобовете.

Предния ден, като пътувахме към Токио, имаше много красив залез в червеникави тонове. Щеше да е добре да посрещнем залеза при Фуджи и ако имаме късмет да станат много красиви снимки. Да, но късмет нямахме. Излязоха облаци и небето се стъмни по-рано от очакваното.



Пеша се разходихме от пещерата до езерото Саико и хванахме последната светлина за деня.



Намерихме най-красивото място за снимане на планината с цветя на преден фон, но ... малко късно.



След като цял ден пътуваме и обикаляме, хващаме от езерото местния автобус, който след около 100 спирки стига до автогарата. Е, не бяха чак сто, но толкова ми се сториха.



Нашият луксозен автобус пристигна малко след обявения час за тръгване. Тук явно никой за никъде не бърза. Нямаше много пътници, а шофьорът и стюардесата много се зарадваха да ни видят отново.







Пристигнахме на станция Шинджуку в 20:45 часа след 2 часа път, прекарани лично от мен в здравословен сън.



Районът Шинджуку е един от най-оживените вечер и преди да се приберем в хотела се пръсваме поединично, за да го разгледаме и да се потопим в атмосферата.

Тук е нещо като рай за любителите на техника. В огромни магазини можеш да намериш абсолютно всичко, каквото може да ти хрумне. Е, цените не винаги са изгодни за нас, но за доходите на японците всичко е въпрос на това дали искаш или не искаш да си го купиш, а не дали можеш.





С Мартин се качихме отново на 45-ия етаж в Кметството, а след това се разходихме по улиците на Източен и Западен Шинджуку. За да преминем от другата страна на гарата се спускаме в лабиринта от подлези.

За уличните таланти има поле за полезна изява. Графитите по стените са си произведение на изкуството!





Излизаме и попадаме на познато място. BIC CAMERA е голяма верига за продажба на електроника.



Спускаме се по малките улички, доколкото могат да се нарекат малки.



Във всеки случай навалицата вечер в квартала е уникална. Никой не се бута, а и за миг не съм си помислил, че някой може да ме обере в тълпата. Тези неща ги приемам за нормални – явно съм свикнал с Япония.

Tokyo, Shinjuku at Night


Попаднахме отново в квартала на червените фенери и разгадахме мистерията с липсата на предлагане по улиците. Оказа се, че всичките заведения, предлагащи еротични услуги са в сградите на различни етажи. По улиците се мотаят единствено разни съмнителни типове и негри, които те убеждават да се качиш на някой етаж само да погледнеш. Входът бил 3000 йени, което включвало разни напитки... Останалото се плащало отделно и т.н. С голям зор се откачихме от най-настоятелния тъмнокож агент, твърдейки, че закъсняваме за среща и обещавайки да се отбием на следващия ден, ако имаме време.

Прибираме се в хотела с метрото и във фоайето се събрахме, за да уточним програмата за утрешния, последен ден в Япония.



Определено имаше какво още да видим от Токио. То и цял месец да сме тук, най-вероятно няма да скучаем. С днешния ден отметнахме една важна точка от пътешествието ни в Япония. Не се изкачихме на Фуджи, но я видяхме от близо в цялото й великолепие, усетихме спокойствието и чистотата на природата и прекарахме още един великолепен ден в прекрасната компания на нашата група от ентусиасти.


Следва продължение...

Неактивен Stas

  • Aquaportal мениджър
  • *****
  • Публикации: 1 554
  • Нас. място: София
  • Пол: Мъж
  • Станислав Бояджиев
Отг: СЪРЦЕТО НА ЯПОНИЯ
« Отговор #24 : вторник, 12 февруари 2013 г., 22:06 ч. »
14.10.2012
ТОКИО


Както всяко хубаво нещо, и нашето пътешествие до Япония стигна до своя край. Много места видяхме, много впечатления попихме, с много енергия се заредихме и ... много снимки направихме!

Последният ден ще посветим отново на Токио. Започнахме със столицата и ще завършим с нея. Напълно заслужено!

Ето, няколко месеца по-късно, пишейки пътепис, още се чудя как се справят японците!? От една страна Токио е един от най-големите градове в света, световен финансов център, столица на една от най-развитите световни икономики, а от друга – град с вековни традиции, перфектни ред и дисциплина, почти нулева престъпност, зашеметяващи небостъргачи и всяващи респект и уважение храмове. Природата е издигната в култ от хората и от тяхната религия. Независимо от баснословните цени на земята, в Токио има красиви и чисти паркове, градинки, дворчета... Хората могат спокойно да се разхождат по улиците, без да се дрогират с изгорели газове. Такива просто не се забелязват. Може би екологичните двигатели на автомобилите, камионите и автобусите допринасят основно за това, но е факт, че всичко се прави с последователност и грижа за природата, каквито не съм срещал никъде другаде. Може би аз нямам достатъчно база за сравнение, но от Япония останах изключително впечатлен. Просто всичко е както ТРЯБВА да бъде.

Тази сутрин го раздаваме лежерно. Срещата на групата е в 9:00 в лобито на хотела, като междувременно трябваше и да закусим. Това е единствения хотел, който ни предложи континентална закуска, на която много се зарадвахме!

След кратко забавяне поради леко успиване на част от групата, хващаме метрото до източните градини на Императорския дворец. По времето на Едо-периода там е бил разположен дворецът на шогуните от фамилията Токугава.

Още преди да влезем се усеща някаква празнична неделна атмосфера. Явно попадаме на ден за организиран спорт и около императорските градини граждани със състезателни номера и причудливи екипи си правят нещо като маратон.







Ние се отправяме, разбира се, към вратата Оте Мон.



Влизайки вътре се натъкваме на грижливо поддържани алеи и парк. Когато говорим за Императорския дворец в Токио, е добре да се знае, че той е действащ и няма как да го посетим, освен при специални случаи. Частта, която е достъпна свободно са градините с широките алеи за разходка.









Една от малкото постройки е кула, зад която е разположена затворената за посетители част.



Лехи с растението „чай”:



Освен кулата има и остатък от крепост, която не е реставрирана. Единствено са постегнати основите, така че да можем да придобием представа за размерите и местоположението.



Другата постройка, но вече съвсем модерна, е една неголяма концертна зала.



Съсредоточаваме се отново върху градините с перфектна поддръжка.



Няма начин да няма охрана. Има, при това на велосипед!



Другата част на парка – извън крепостните стени на Императорския дворец, е още по-красива.







На излизане попадам и на малка бамбукова горичка за разнообразие.



Обиколихме градините, пропускайки същинския дворец на императора, и хващаме отново метрото в посока квартал Хараджуку, намиращ се между районите Шинджуку и Шибуя.

Пословично е спането на японците в превозните средства. Особено учудващо е как заспиват сутрин в метрото, след което се събуждат точно на спирката, на която трябва да слязат. Мартин имаше късмета да седи между две красиви японки, докато се возехме. Малко след като се качиха, обаче, те заспаха!



Картинката е ясна – изглежда сякаш Марто чете приказки за лека нощ! Митко също влезе в ролята на стабилна опора.



Слизайки на спирката в Хараджуку попадаме на Danish Bar – нещо като понички със захар, с шунка и кашкавал или с пюре от кестени. Цени – народни!





В тази част на Токио се намира шинтоисткият храм на императорското семейство – Мейджи Джингу. Една тории, непосредствено до изхода на метростанцията, бележи началото на храмовия комплекс.



Кратка история на храма.
Построен е в памет на 122-ия импертор Мейджи и неговата съпруга императрица Шокен след тяхната смърт. Мейджи е прадядо на настоящия император на Япония. Официално е открит на 1 ноември 1920 г. При построяването му са участвали много доброволци от цялата страна. Градината е разположена на площ от 700 000 кв.м и в нея са засадени 170 000 дървета от 245 вида. Над 100 000 от тях са дарени от доброволци, а 110 000 са японците, участвали доброволно в засаждането им.

Тръгвайки по алеята стигаме до място, на което отдясно са наредени множество бурета за саке, а отляво – бъчви за вино.

Всяка година производителите на саке даряват бъчви с тази национална напитка на Япония от уважение към паметта на императора и императрицата. Като благодарност служителите на храма се молят за просперитета на производителите и за богата реколта.





Император Мейджи е водил политика на модернизация на страната и отварянето й към света. Част от тази идея е интересът към чуждестранната кухня и напитки. Тези бъчви с различни видове бургундско вино са дарени от различни областти на Бургундия чрез техния представител в Япония. Така Франция и Япония се очаква да продължават своето ползотворно сътрудничество и в бъдеще.



На път към храма срещаме първите впечатляващо облечени деца.



Стигаме входа, белязан от друга тории. Празното пространство пред самия храм в неделния ден е пълно с народ. Това дава огромен потенциал за фотографска изява. Успяваме да снимаме множество японци с техните чаровни малки дечица, облечени в традиционни официални кимона. Хващаме края на сватбена церемония и последвалата градинска фотосесия. Много удачно се получи, че дойдохме на това място точно в неделя. Храмът е чудесен, а хората прекрасни в празничните си облекла.





Самият храм е забележително красиво творение на съвременното японско храмово строителство.



Наоколо е пълно с дарения под формата на „благодарствени кукли”.



Най-забележителното за мен самия са хората.





Разбира се – неделя като ден за сватби ни дава възможността да видим как изглеждат младоженците и техните семейства.





И още едни младоженци, снимани от Калина...





И не на последно място – служителки на храма, които откровено не желаеха да бъдат снимани, но ... пита ли ги някой! Снимката е на Руди, защото аз не успях да ги хвана.



От тук групата тръгва на разходка по улиците на Хараджуку, известни с екстравагантно облечените млади хора и шопинг улиците за мода.







Снимките от Хараджуку са от Калина и Марто, защото аз се отделих и тръгнах с метрото към седалището на Японската Го-асоциация – Nihon Кi-In.



Тази метролиния има врати към релсите и без да е спрял влак на перона те не се отварят. Няма как да падне някой или да го бутнат, както напоследък се случва в София.



Слизам от метрото на станция Ичигая в квартал Гобанчо, район Чийода. Междувременно навън е започнало да вали и тръгвам на прибежки в посоката, която ми показва GPS-а. Слава богу асоциацията не е далеч от спирката и точно по обяд в 13:00 влизам в сградата на Nihon Кi-In.



Няма кой да ме посрещне и никой не обръща внимание, че чужденец се е намърдал в централата на Го в Токио. Няколко човека седят пред голям екран и следят в реално време някаква партия, а в една странична стаичка десетина човека, разделени на няколко маси, играят задълбочено.



Естествено, за мой „голям” късмет, момичето, което трябваше да ме разведе из централата и да ми разкаже за играта, през уикенда не работи. След няколко мимики и жестове със случаен японец във фоайето, се ориентирам и слизам на долния етаж, за да разгледам музея на Го. Всички указателни табели са на японски и това допълнително усложнява задачата на хора като мен.





В музея, разбира се, има писмени източници за историята на играта в Япония и антични аксесоари за Го. Експозицията не е голяма и ми отнема не повече от 15-20 минути, за да я разгледам.



Старинен гобан – така се нарича дъската за игра на Го. Изработвали са се от майстори и са били богато украсявани с дърворезба. Това е правело гобаните изключително скъпи и ценни. Вероятно на някакъв такъв е играел своите партии Токугава Йеасу. Интересното е, че именно този най-велик владетел на Япония има изключителен принос за развитието на Го в страната, създавайки четири Го-къщи: Хонинбо, Ясуи, Хаяши и Иноуе – академии за Го, администрирани, поддържани и контролирани от държавата.

Залата на славата и музеят на Го са отворени през 2004 година по случай 80-годишнината от създаването на Нихон Ки-ин. Целта й е да отдаде почит на хората, които са допринесли най-много за развитието на Го. Те се избират веднъж годишно от комисия. Първият уважен в Залата на славата е именно Токугава Йеасу.

По времето на Едо-периода е била създадена титла Мейджин, която се давала на безусловно най-силния играч за времето. Когато не е имало консенсус кой е най-силния, титла не се е присъждала.

Още нещо интересно. Годокоро е била официална правителствена позиция със задължения да регулира и управлява света на Го. Нещо като министър на Го. Заемала се е от Мейджин и когато не е имало такъв – позицията е оставала вакантна.



Малко по-обикновен гобан, но отново изклюително ценен с изработката си от голямо парче дърво.



Ориентирам се отново и се качвам на втория етаж, където се намира магазина на Кисейдо – официалното издателство на Японската Го-асоциация.



Влизам и поздравявам с коничиуа двете жени, обслужващи магазина. Впускам се из помещението с големина около 40 кв.м, за да разгледам. Попитах дали мога да снимам и ми разрешиха. Помолиха само да не снимам игралните зали, в които се играеше Го. Там се влиза срещу заплащане.

Всички, ама всички книжки бяха на японски и хубавите ми намерения да си тръгна с някоя полезна литература се сринаха. За сметка на това се залепих на витрината с комплектите за игра – бели камъни от морски миди и черни от някакъв истински камък със специална обработка.



Цените на комплектите са от 5000 до 58 000 йени. Да, няма грешка! По принцип се намират и по-скъпи.

Продавачките, забелязвайки интереса ми, извадиха най-скъпите и красиви комплекти, както и мострите, демонстриращи процеса на изработка на същите, върху щанда. Така можех много по-лесно да ги снимам и разгледам. Разбрах как са изработвани черните и белите камъни.





Наистина, някои от тях си заслужават баснословните на пръв поглед цени.



Това е относно Нихон Ки-Ин. Излизам, отправям се с бърза крачка към метрото и тръгвам към мястото на срещата с Мартин, за да се присъединя към групата. Бяхме се уговорили между 14:30 и 15:00 да съм пред сградата „109” в квартал Шибуя.

Пристигнах, слязох от метрото и се огледах с изумление – кварталът е зареден с изключителна атмосфера! Метростанцията се намира под високата сграда на следващата снимка.



Пред мен е едно от най-атрактивните кръстовища на Токио в квартал Шибуя.



Ориентирах се и забелязах, че сградите „109” са точно две! Една за мъжка и една за дамска мода! След питане се разбра, че тази за жени е основната. Отправих се към нея.



Точно на входа има рекламен щанд на Maybeline. Само за жени! За мъжете остава изплакването на очите.





Видеото като че ли по-добре пресъздава атмосферата:

Tokyo, Shibuya 109 Building


През това време наблюдавам внимателно тълпата – дали случайно не ми хрумна идеята, че ще открия групата?!



Докато чакам наблюдавам минувачите с голям интерес. Пълно е с млади японки, облечени по последна мода и изглеждащи атрактивно. Една хубавица мина поне 3-4 пъти покрай мен и нито за миг не вдигна очи от телефона си, украсен с лъскави дрънкулки.



На фона на луксозните жени минават и луксозни автомобили.



Оказа се още, че сме си уговорили среща на едно от най-оживените места в Токио, в един от най-натоварените часове, в почивен ден. Групата закъсняваше, а аз започнах да си мисля, че седя и чакам на погрешно място.

Един час по-късно ми писна и се отказах да чакам повече. Тръгнах по улицата в посока метростанцията и малко преди да пресека на светофара срещнах Марто. Ей така, съвсем случайно го намерих в навалицата! Просто не е за вярване!

В резултат групата ни отново бе цяла, но не за дълго. След кратко съвещание, решихме, че ще се пръснем по улиците и ще се срещнем отново на това място след точно определено време. Аз тръгнах с Мартин из тълпата и после по малките улички.



Морето от хора на най-оживения и най-младежкия квартал на Токио сякаш ни погълна. Атмосферата е наистина впечатляваща!





Не, благодаря! Да де... Ясно. И аз благодаря!



Кръстосваме наляво, надясно, минаваме по някои улици повторно. Попадаме все на весели млади хора. Животът кипи с пълна сила и никой не може да ме убеди, че японеца не умее да се забавлява!



Да, за малко да не забележа една огромна опашка. Основно млади момичета, наредени по стълби, после по тротоара и ... нарочно проследих къде започва редицата!





Радиостанция Tokyo FM 80.0! Явно някакъв кастинг. Боже, боже, какъв наплив!



От тук се отправихме към малките улички с почасовите хотели.





Даже си имат ценоразпис на вратата – 90 минути за 3000 йени, 120 минути за 3600. За какво се използват – не знам, а и Марто се чудеше... Е, не е трудно да се досети човек.

Свечери се и се отправихме към мястото на среща с останалите. Това е кръстовището на Шибуя – може би най-натоваренето в цял Токио.



Отново видеоматериал би показал по-добре за какво става дума.

Tokyo, Shibuya cross at evening


Тръгваме си и хващаме пак метрото за няколко спирки. Излизаме близо до друг известен квартал, а по пътя към него минаваме покрай шоурум и кафене на Мерцедес.



За да не подминавам фрапиращото – откривам боклуци на платното. От всичко това на сутринта няма да има и следа.



На свечеряване стигаме до квартал Ропонджи. Според Мартин тук има какво да се види, а има и интересни заведения за хранене.



Минавайки под моста, който се явява като някаква граница на квартала, тръгваме по широк булевард. Тук-таме има интересни обекти за снимане, а в далечината се вижда красиво осветената кула Tokyo Tower.

Малко по-нататък зад поредния ъгъл попадаме на големия червен надпис Hard Rock Café.





Част от групата влиза вътре, а друга пресича на отсрещната страна, където бе привлечена от един бар с пиене на корем по 300 йени.



Аз лично не проявявайки интерес към нито едно от заведенията, решавам, че ще отскоча до Кулата на Токио. Уговаряме се, че ще ги намеря някъде наоколо като се върна.

Продължавам по булеварда като се ориентирам лесно по кулата. Минавам покрай руското посолство с порядъчна охрана отпред. Разстоянието се оказва по-голямо, отколкото предполагах. Малко повече от километър и половина отне в едната посока.

За сметка на това си заслужаваше! Кулата на Токио поразително много прилична на Айфеловата кула с разликата, че е висока 333 метра срещу 320 м на оригинала в Париж. В основата са разположени редица атракциони, които за съжаление в момента на пристигането ми вече са затворени.



На касата се снабдявам с брошурка, от която разбирам интересни факти.



Японската кула, освен, че е малко по-висока, тежи 4000 тона срещу 7000 на Айфеловата. Разполага с две панорамни площадки – на 150 и на 250 метра. Цената за посещението им е различна. До основната се стига срещу 820 йени, а срещу още 600 можете да се качите и по-нагоре. Работното време за тях още не беше изтекло – до 22:00 часа. Това, което беше затворено и за което съжалих, бе Аквариумната галерия, която според рекламата разполага с прекрасни и много редки риби. Общият брой на декоративните акварумни обитатели се твърди, че е над 50 000.

Освен това за интересуващите се: има музей на восъчни фигури, произведени в Лондон, Нипонленд за забавление на деца, зала с огледала, магазини за сувенири, заведения, бар с музика на живо и др. Едно от основните предназначения, обаче, си остава функцията на телевизионна кула, от която се излъчват десетина телевизионни програми и още толкова радиопрограми.

Не разполагам с време за каквото и да било. Постоянно ме гложди мисълта, че имам още 1,6 км наобратно и че едва ли е редно цяла група да ме чака, защото съм се запилял из някакви кули.

Тръгвам с ускорена крачка и стигам до бара, в който вече няма никой. Минава ми лудата идея, че пак сме се загубили и разъждавайки как ще се ориентирам до хотела срещам отново Мартин на улицата. Той ми каза, че половината от хората още са в Хард Рок Кафе и вечерят, а той, заедно с Митко и Калина са седнали в един турски ресторант. Минавам да нагледам сънародниците в Хард Рок и избирам комшийската храна. Стори ми се по-привлекателна.





Поръчахме си разни турски вкуснотии. Винаги съм считал, че тяхната кухня е една от най-добрите в света. Вярно, че сме в Япония, но не пречи да опитаме нещо различно. Заприказвахме се и с комшиите за това кой от къде е и колко се радваме да се видим... Накрая вместо с „аригато гозаимаща” благодарих с „тешекюр едерим” и се разделихме с едно „гюле-гюле”.

В хотела се прибрахме не много късно, но доволно изморени. След традиционната сладка раздумка във фоайето се прибрахме, за да си стегнем багажа за пътуването към България. Нещо повече – трябваше да станем на сутринта достатъчно рано, за да се качим още в 5:20 на таксита към гарата.


15.10.2012
ОБРАТНИЯТ ПЪТ КЪМ ДОМА


15 октомври е датата на нашето заминаване от Япония. Полетът Токио-Франкфурт е в 9:45, така че в 6:10, полуспящи, взехме влака от гарата на Токио към летище Нарита.

След като минахме през всички проверки и регистрации, започна досадно дълго очакване, за да се качим в самолета. А какъв самолет само!

В процес на зареждане:



Пред очите ни се е разперил най-големият авиолайнер в света за момента – Airbus A-380. Единственият самолет на два етажа.





Може би някой ще опонира, че 747 също има втори етаж, но за разлика от него А-380 има пълна дължина на втория етаж и по цялия корпус се виждат два реда прозорци. Броят на пътниците на нашия полет бе 529 души! Не ми се беше случвало досега да летя в такава голяма конфигурация. Това, разбира се, имаше своите неудобства на летищата – обслужваха ни сякаш са кацнали два обикновени самолета едновременно.

На фона на всички суперлативи, след като се качихме на борда, останахме в самолета около 100 минути. Оказа се, че някакви датчици за дим не се нулират и сервизните инженери на Луфтханза Техник преинсталираха целия софтуер от нула.



Всичко това, разбира се, се отрази на връзките ни с другите полети. Трябваше да кацнем във Франкфурт, от там да летим за Виена и от Виена до София. Е, до Франкфурт стигнахме, но следващия полет изтървахме, при това с много. Не съм очарован от организацията на германското летище. Отне ни 1:20 часа, за да излезем от самолета и да се прехвърлим към следващия полет. Естествено, изпускайки го, се наложи да минем през неадекватните действия на служителка от Сервизния център на Луфтханза, която ни създаде още по-големи перипетии.

Въпреки всички проблеми в 23:00 кацнахме в София. Имахме и невероятния късмет багажа ни да пристигне едновременно с нас, нещо на което не се надявахме много.

Кратката равносметка е че за 13 дни успяхме да посетим най-важните места в Япония, които са били двигател на историята на страната и са носител на нейните традиции и дух. Не само в географски, но и в чисто исторически и културен аспект, нашата група се докосна до „Сърцето на Япония”!


КРАЙ!


Неактивен Виолета

  • Осветител
  • Aquaportal мениджър
  • *****
  • Публикации: 2 954
  • Нас. място: Елин Пелин
  • Пол: Жена
Отг: СЪРЦЕТО НА ЯПОНИЯ
« Отговор #25 : вторник, 12 февруари 2013 г., 23:32 ч. »
Нямам думи просто!
Аз съм от тези, които чакаха с нетърпение следващата част от репортажа и мога да кажа едно голямо благодаря!
Все пак успя да го завършиш преди следващата авантюра.  ;)
Искам България ЗЕЛЕНА!




Неактивен pro_filer

  • Активен потребител
  • ****
  • Публикации: 53
Отг: СЪРЦЕТО НА ЯПОНИЯ
« Отговор #26 : сряда, 13 февруари 2013 г., 13:52 ч. »
Уникален репортаж! Благодаря!  :drinks:

Неактивен Stas

  • Aquaportal мениджър
  • *****
  • Публикации: 1 554
  • Нас. място: София
  • Пол: Мъж
  • Станислав Бояджиев
Отг: СЪРЦЕТО НА ЯПОНИЯ
« Отговор #27 : сряда, 13 февруари 2013 г., 21:16 ч. »
И аз благодаря за отзивите. Не са много в нашия форум, но се надявам да ви е харесало.

Имам още едни разсъждения на тема културата на Япония, но тях може да споделя по-нататък. Те не са част от пътеписа.

Неактивен stenk

  • Регистриран потребител
  • ****
  • Публикации: 2
Отг: СЪРЦЕТО НА ЯПОНИЯ
« Отговор #28 : сряда, 30 април 2014 г., 18:03 ч. »
Здравейте и поздрав за великолепния пътепис.
Съвсем наскоро бях в Япония и съм изумен по колко сходен начин сме усетили тази страна. Имам чуството , че този текст аз съм го писал , а снимките ми показват , че на много места буквално съм вървял по вашите стъпки , снимал съм същите неща  , от същия ъгъл   :)

Това което истински ме  грабна бяха точно хората и Япония просто не ми излиза от главата.
Аз също съм бил на доста места в Азия , цивилизовани и не толкова , но японците  са  истински друга вселена.

Едва сега чета  книжката на Марко Семов и досглобявам пъзела измежду неговите и нашите впечатления.

Неактивен Stas

  • Aquaportal мениджър
  • *****
  • Публикации: 1 554
  • Нас. място: София
  • Пол: Мъж
  • Станислав Бояджиев
Отг: СЪРЦЕТО НА ЯПОНИЯ
« Отговор #29 : сряда, 30 април 2014 г., 23:14 ч. »
Много се радвам, че не съм единствен. ПОнякога хората ме гледат с недоверие като им разказвам за Япония. Между другото имам и още едно описано пътуване до там, предхождащо това. Всички мои пътеписи можете да откриете на www.stasmedia.com, както и тук, във форума.

 



Aqua World 55 Astario

Rainbowfish България Retro Club Varna Live Club

Бърз конвертор
oF ◄► oC ин. ◄► см. гал. ◄► л.