Автор Тема: ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ  (Прочетено 31034 Пъти)

0 Потребители и 1 Гост преглеждат тази тема.

Неактивен Stas

  • Aquaportal мениджър
  • *****
  • Публикации: 1 554
  • Нас. място: София
  • Пол: Мъж
  • Станислав Бояджиев
ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ
« : петък, 03 май 2013 г., 00:24 ч. »
ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ
6.04.2013 – 23.04.2013

©2013 г., Станислав Бояджиев.
Моля да не използвате текста или части от него, както и снимковия материал за други цели или публикации без разрешението на автора.




Искам да благодаря на Ирена Младенова, която ми отвори вратите на един нов свят с уроците по испански в продължение на 5 седмици преди пътуването.
Благодаря изключително много и на Нина Симеонова, наш консул в Мадрид, без която това пътешествие щеше да пропадне.
Благодаря на Катя и Веско, че си загубиха целия ден за разглеждане на Мадрид, но ми помогнаха да продължа пътуването си.
Благодаря и на търпеливото ми семейство, което ме подкрепя през цялото време.
И най-накрая искам да благодаря на цялата група, с която изкарахме едни незабравими две седмици в тази вълшебна страна и както каза Таня – направихме плочки на корема от смях.




Поредното ми пътуване започва с много благодарности към различни хора и то неслучайно. Досега не ми се беше случвало да съм толкова зависим от някого. Разбира се, за това са приятелите – да си помагат и подкрепят в трудни моменти.

Ще започна с това, че шестото чудо на света, което планирах да посетя се оказа най-трудно достижимото досега. Трудно поради много причини, но най-вече заради лош късмет или проста непредпазливост. Освен това Перу не е само земя на инките, но това ще разберете по-нататък, ако ме придружите в това пътешествие. За сметка на това думата „вълшебна” си е точно на мястото.


6.04.2013. МАДРИД.

Летище София, Терминал-2, 5 часа сутринта. Всичко започва и завършва на това място. Поне за мен е така. За някои хора завършва другаде, обикновено далеч, но на този етап не се планира друга крайна точка. В 7:10 летим за Мадрид.

На летището в Мадрид попадам за пръв път. Въпреки това, всичко е подредено перфектно и бързо успяваме да си остававим багажа на гардероб, за да използваме 14-те часа между полетите за разглеждане на града.



Вариантите за придвижване до центъра са няколко – метро, автобус, такси... Избрахме метрото, въпреки, че трябваше да сменим 3 линии.

Драмата започна именно в метрото – слязохме от първата линия и се качихме за две спирки на втората. Качвайки се, се натъкваме на някакъв полулуд, изглеждащ пиян, но добре облечен мъж, който не ни позволяваше да преминем навътре във вагона. Следва кратко бутане, навалица и се справихме. Подозрително ми се стори, че човека не миришеше на алкохол, въпреки неадекватното си поведение.

Слязохме на втората спирка и някой от групата спомена, че са му отворили джоба, но не са намерили нищо вътре! Опс! Проверка и ... установявам, че паспорта и джобния ми речник липсват от страничния джоб на панталона ми. За секунди ме избива студена пот, коленете ми омекват и устата ми пресъхва! Една жена от групата установява, че й липсва портмонето с дебитната карта, личната карта и 50 лв. Други щети нямаше. Разбираме се групата да ни изчака и няколко човека се връщаме обратно на предишната спирка, за да проверим дали случайно някой не е изхвърлил паспорта ми в кошче за боклук. Не!

И какво се случва в действителност? На път за Перу, оставам без паспорт в Мадрид. Пред очите ми всички планове се сгромолясват – как бих могъл да излетя за Лима без паспорт!? А как да получа нов паспорт в събота, почивен ден за българското посолство!? Обадих се на дежурния – нашата търговска представителка в Испания. Жената ми влезе в положението и обеща да направи нещо. Малко по-късно ми звънна и обясни, че ще ми трябва протокол от полицията и двама свидетели, които да удостоверят, че ме познават.

Върнах се до Терминал 1 на летище Барахас и влязох в полицейското управление. Обяснявайки подробно какво ми се е случило, поисках документ, който да ми послужи пред посолството. Казаха ми, че ще трябва да чакам много, защото имало голяма опашка и да отида по-добре в друго полицейско управление – в центъра.

На излизане от метрото на спирка „Опера” ме чакаха Катя и Веско – двамата свидетели, които ми бяха необходими. С тях отидохме до следващата комисария. И там обясних подробно какво се е случило и отново ми излязоха с номера, че имало много хора и трябвало да чакам дълго. Кипна ми! Развиках се! Как е възможно да ме мотаят така от управление на управление, докато времето ми неумолимо тече. Та същата вечер трябваше да летя за Лима! Обадиха се някъде и ме пратиха в трета комисария.

В третото управление нямаше опашка, но бях загубил вече 4 часа. Издадоха ми документ за откраднат паспорт и от там с Катя и Веско се отправихме директно към българското посолство.

За мой голям късмет попаднах на истински Хора! Бях загубил вяра, че са останали такива. Сега вече вярвам. Търговският представител, служителката в консулския отдел Дарина Дечева и самият консул Нина Симеонова, която бе извън града, но се върна обратно на работа в единствения си почивен ден за седмицата, за да помогне на един изпаднал в беда свой сънародник...

За съжаление лошия късмет не ме беше напуснал. Въпреки желанието си, три часа трите жени в посолството се мъчиха да се справят с некачествената и допотопна техника за издаване на паспорти – отказа скенера, отказа цялата система... Учудвам се как може доброто желание да се разбие на пух и прах от технически проблеми. В крайна сметка нещата се получиха и вместо за 7 работни дни получих временен паспорт за няколко часа. Благодарение на това се успокоих, че пътешествието ми няма да пропадне, върнах вярата си в хората и след тъжната физиономия, покрила лицето ми цял следобяд, най-накрая се усмихнах. Хора, благодаря ви! Катя и Веско – и на вас също!



От тук нататък всякакво разглеждане на града отпадна, но поне се чухме с останалите от групата и разбрахме, че са седнали да хапнат в един ресторант, близо до Пуерта дел Сол и ние ще се присъединим към тях. Бяхме премръзнали и освирепели от глад.



Таксито ни остави близо до голяма тълпа от хора. Спогледахме се и си стиснахме личните вещи здраво. Тръгнахме през площада на Пуерта дел Сол в посока площад Кайо. Това беше единственото, което видяхме от Мадрид.





Интересно как го правят това:



Ресторантът отвън не изглеждаше впечатляващо, но отвътре имаше изискан вид.





Цените в заведенията на Мадрид никак не са приятни, но честно казано след всичките проблеми, които ме сполетяха, въобще не им обърнах внимание. Порция сьомга за 18 евро ми се стори добре, а беше полезно и вкусно ястие. А и ресторанта си беше на ниво.



А това е патицата на Веско:



След ранната вечеря дружно решихме да не рискуваме повече с метрото и си взехме таксита до летището. Стига се по-бързо, по-сигурно, по-удобно и излиза едва 1-2 евро на човек повече.

Тръгваме си от Мадрид със залеза. Минаваме покрай двореца Сибелес на едноименния площад. Забележителна сграда!



Взехме си багажа от гардероба (Consigna) и се чекирахме за полета в 23:55 за Лима. От моя страна имаше кратко обяснение защо билетът ми е на един паспорт, а се явявам с друг, но тук влезе в действие документът от полицията. Момичето на гишето се усмихна и каза, че за нея проблем няма.


Следва...

Неактивен malomir

  • Rock'n'Roll аквадемик, аквахолик
  • Aquaportal меринджей
  • *****
  • Публикации: 6 864
  • Нас. място: Варна
  • Пол: Мъж
  • Българкият сайт за атерини
    • www.rainbowfishbg.com
Отг: ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ
« Отговор #1 : петък, 03 май 2013 г., 00:45 ч. »
Еххх Стасе. Подкарали са те, още преди да си тръгнал. И на мен ми се е случвало това, да остана без паспорт насред Европа и то във времената, когато за всяка държава ни трябваше виза.Направо ме върна в това време. Знам какво е чувството. Браво на хората в посолството, че са взели присърце работата си.

Неактивен Stas

  • Aquaportal мениджър
  • *****
  • Публикации: 1 554
  • Нас. място: София
  • Пол: Мъж
  • Станислав Бояджиев
Отг: ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ
« Отговор #2 : петък, 03 май 2013 г., 01:03 ч. »
Съжалявам, че с това трябваше да започна. Проблемът бе, не само, че съм без паспорт, а че полета ми за Лима беше няколко часа по-късно. Денят бе почивен и вече виждах как си оставам поне до понеделник в Мадрид, а групата се разхожда из Лима през това време.

Трябваше, обаче, да го разкажа, защото въпреки всички проблеми на нашето общество, въпреки неволята, в която живеем, въпреки злобата и завистта, които набират сила, все още има останали истински ХОРА! Свалям им шапка!

Неактивен Stas

  • Aquaportal мениджър
  • *****
  • Публикации: 1 554
  • Нас. място: София
  • Пол: Мъж
  • Станислав Бояджиев
Отг: ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ
« Отговор #3 : събота, 04 май 2013 г., 00:28 ч. »
7.04.2013. ЛИМА.

Полетът продължи 12:15 часа, но за наш късмет излетяхме вечерта късно, когато на човек нормално му се доспива и кацнахме сутринта рано на изгрев слънце. Повечето време в самолета Airbus 330-200 на AirEuropa премина в спане. Дълъг, но не особено тежък полет.

На летището ни посрещна Мартин, който междувременно почти не се надяваше да ме види. Проблемът с паспорта ми беше в категорията „неразрешими” и това, че бях в Лима, попадна в другата категория „истинско чудо”.



Докато пътуваме към хотела с автобусчето, което ни посрещна, ще се опитам да кажа с две думи какво представлява Лима.

Летището се намира в пристанищния район Кайао, който заедно с Лима образува столицата и най-големия град в Перу. Този мегаполис е четвъртият най-голям в Америка. Лима е основан като град на кралете от Франсиско Писаро на 18 януари 1535 г. От тогава се е разрастнал и понастоящем има близо 9 млн. жители, което представлява почти 1/3 от населението на Перу. Разположен на брега на Тихия океан, в силно земетръсна зона, градът е естествено защитен от цунами. Климатът съответно е мек и приятен – температурите не падат под 12 градуса и не се качват над 29. Е, ние попаднахме в Лима в края на лятото и началото на зимата и всяка сутрин над брега се наблюдава мараня или мъгла... Някъде в ранния следобед, когато слънцето напече, въздухът се избистря и гледките покрай брега се откриват с цялата си прелест за разхождащите се чужденци и местни жители (лимени).

Два са кварталите на Лима, които се окачествяват като най-добри – Мирафлорес и Баранко. В тях живеят предимно заможни граждани. Разходките са абсолютно безопасни, а и полиция се среща на всеки ъгъл. Улиците са идеално чисти и богато украсени с тревни площи и цветя.

Нашият хотел или по-скоро хотелче, се намира за щастие в Мирафлорес. Щастието е внимателно дирижирано от Мартин, така че не, мястото не е случайно.



Оказа се, че капацитетът на хотелчето е точно колкото е нашата група. Нахълтваме в малкото красиво дворче и първата ни работа, още преди да ни настанят, е да попитаме за кода на WIFI интернета.





За разлика от Япония, където и да имат свободни стаи, те настаняват точно в 14:00, както е по правилата, тук не е така. Единствено трябваше да изчакаме да изчистят стаите от предишните обитатели и ни настаниха веднага. Междувременно ни приготвиха закуска – питки, масло, кашкавал, шунка, сладко, плодове, сок от портокал, чай и кафе... Много ни се услади след дългия път.



Някои закусиха в градината, а аз, Таня и Весо – в кухнята. След закуска оставаше да се преоблечем и да изчакаме да дойде Мартин от летището и нашия водач за този ден в Лима – българката Мария, която живее в Перу вече 12 години.

Мария дойде първа и седнахме на приказка в градината. Едно от първите неща, за които стана дума е доколко е безопасно в Перу и от какво да се пазим. Сега ще разкажа какво научихме от Мария.

Мирафлорес като цяло е квартал на богатите, но се е превърнал в туристическа атракция и затова заможните лимени постепенно се изселват в друг квартал – Ла Молина. Иначе е относително спокойно място, но според Мария разходките из Лима вечер късно не се препоръчват. Нейният съпруг, въпреки ръста си от 195 см, е ставал жертва на нападения няколко пъти. Един единствен път са успели да му вземат всичко и то заплашвайки го с оръжие. Въобще в Перу едно от най-скъпите пера на живота е сигурността. Парите, които се харчат за охрана на дома, на децата, за возене в автомобил, вместо в градски транспорт, надвишават останалите разходи на домакинствата. Всичко това е вследствие на съществуващите комунистически терористични организации, финансирани от наркотрафик и притежаващи училища за войници в джунглата. Правителството се бори усилено срещу организираната престъпност, но все още въоръжените нападения не са напълно изчезнали.

Междувременно Мартин идва и цялата група се качваме на автобуса, който ни докара от летището, за да се разходим из историческия център на града. Тъй като на центалния площад на Лима спирането е забранено, слизаме малко преди това и тръгваме по красивите централни улички, очертани от колониални постройки с типични за този вид архитектура балкони.





Улиците са чисти и спретнати, както се полага за центъра на такъв голям град.



По пътя Мария продължава да разказва. Малко разбъркана информация, но е любопитно да я научиш от човек, който живее тук, а не от книжките.

Перу е много разнородна държава! Тук официалните езици са: испански, кечуа и аймара. Аймара е езикът на някои от старите култури, населявали територията на Перу. Когато инките ги превземат, налагат своя език кечуа, но аймара не изчезва. Най-накрая идват испанските колонизатори, а с тях и испанският език. Така в наши дни и трите езика са официални за Перу и Боливия.

В планините има общества, при които не съществува частна собственост. Често се случва на техните територии да бъдат открити големи запаси на природни изкопаеми. В подобни случаи правителството влиза в тежки преговори с тях за съгласие да бъдат обработвани находищата. В Перу имат по-голяма медна мина от Индия. Имат повече сребро от Мексико и се борят за първото място в света по добив на злато.

Както каза Мария, населението на Лима е 8,5 млн., но неофицилано се счита, че е достигнало до 12 млн. души.  Най-голямата чуждестранна колония в града е китайската.

Най-накрая още веднъж за климата. Мария каза, че в Лима никога не вали. Според нея температурите през зимата са 16-18 градуса и рядко падат на 14. Тогава става неприятно заради 98,5%-та влажност. Лятото, както споменах в началото, е приятно с 26-28 градуса. Феноменът Ел Ниньо рядко вдига температурата на 32 градуса.

Междувременно сме стигнали до центрания площад на града – Пласа де Армас или Пласа Майор. Едно и също е – всеки колониален град в Перу има централен площад, наречен Пласа де Армас.



Франсиско Писаро е основал града като е започнал строежа му именно от централния площад. Задължително в средата има фонтан.



На площада се извисява и катедралата на Лима, в която е гробът на Франсиско Писаро.





Веднага вляво от катедралата забелязвам красива старинна постройка – дворецът на архиепископа. На снимката има още две забележителности: триото жени-полицаи – нещо често срещано тук, и вдясно от тях красива перуанка – нещо рядко.



На площада се намира друг дворец – на общинската администрация.



Най-голямо внимание привлича Правителственият дворец. В този ден имаше доста хора, а зад оградата духов оркестър се грижеше за озвучаването на площада.



Охраната, обаче, съвсем сериозно въоръжена, демонстрираше авторитет.



Да не говорим, че на гърба на двореца беше паркирана цяла бронирана машина.



Близо до главния площад, някъде зад Правителствения дворец, стигаме до мост над реката Римак, една от трите, минаващи през Лима.



От другата страна на реката, в далечината се вижда хълм Сан Кристобал, на върха на който има кръст. В основите му е един от най-бедните квартали на Лима – основно с новодошли заселници. Според Мария там не се ходи или поне не бива да носиш в себе си нищо ценно. Жителите, доколкото разбрах, нямат вода и канализация... Лима си има и тъмна страна.



Тръгваме по известната пешеходна улица Хирон де ла Унион. По нея се стига до площад Сан Мартин, където пък щеше да ни чака автобуса.



Минаваме покрай забележителната къща на Еужен Курет, известен френски фотограф от миналото, работил в Лима от 1860 до 1890 г. и създал фотографски център. Къщата е построена през 1865 г., а основаният център за фотография е фалирал през 1935 г. и кредиторите са получили като обезщетение около 150 000 негатива.



Стигаме, разбира се, до площад Сан Мартин със статуята на генерал Хосе де Сан Мартин – национален герой на Аржентина и Перу и заедно с Боливар – един от освободителите на испанска Южна Америка.



От тук Мария ни посочва най-стария елитен клуб на Лима, в който се събират само специални високопоставени мъже от благороднически произход.



Изключително снобско място според нея. Клубът е отказвал членство включително на президент на Перу, поради неблагородния му произход. Събиращите се в клуба се интересуват единствено и само от своето собствено благополучие. Проблемите на бедните и страната не са техен приоритет.

Тук става дума за доходите на перуанците. Най-евтиното нещо в Перу е да имаш домашен прислужник или прислужница. Минималната заплата или сумата, под която не можеш да плащаш за пълен работен ден по закон е 750 солес (около 300 щатски долара). Неофициално хора работят и за по-малко пари.

Един собственик на малък магазин или занаятчия обикновено изкарва на месец около 3000 солес или 1200 щатски долара. Тези пари са достатъчни, за да живееш нормално. В крайна сметка от видяното дотук забелязах, че в Лима цените са една идея по-ниски от тези в София.

В посока средна класа се категоризират държавните чиновници. Техните заплати от 9-10 хил. солес или 3600-4000 щатски долара на месец се считат за висок доход. Всеки, назначен на държавна работа си пази поста ревностно. Има и длъжности като прокурори и съдии, които взимат дори двойно – 19-20 хил. солес.

Въобще в Перу съществува глад за специалисти с висше образование и умения. Инженери, архитекти, лекари и дори учители са добре дошли в тази страна с дефицит на образовани служители. Ако човек уцели момента, може да направи много пари с честен труд и сделки. Да, в Перу може!
Един инженер може да работи за 5-10 хил. щатски долара на месец, а много добрите специалисти достигат дори до 15-20 хил. долара.

Чужденец може да започне работа в Перу ако:
-    Има трудов договор.
-    Има граждански брак с местен жител.
-    Инвестира достатъчно пари в икономиката на страната.

България няма посолство в Перу, но притежава хубава къща в еврейския квартал на Лима. Стойността й е около 1,5 млн. долара по текущи цени на имотите и се дава под наем.

Натоварваме се на автобуса в посока Националния археологически музей на Перу, но преди това се отбиваме в една малка туристическа закусвалня/ресторант, за да обядваме.



Тук храната е икономично евтина. 12 солес (7,20 лв.) струва креолско меню от предястие, основно и безалкохолно, а 15 солес (9 лв.) излиза морско меню, което е и моя избор – порция от модерното напоследък себиче + основно ястие като ориз с морски дарове или някаква риба, приготвена по различни начини. Безалкохолното е чича морада.

Като начало трябва да отбележа коя е най-добрата и известна бира в Перу – кускеня!



Чича морада е безалкохолно питие, което се приготвя от черна царевица, която се вари 40 минути с кора от ананас и дюля. След това се добавя захар и лайм. Като изстине е годно за употреба. Изключително полезно е за мъже срещу проблеми с простатата.



Другото типично ястие – себиче, се е появило като храна на бедните. Сурово филе от риба се нарязва с лук и се кисне в сок от лайм. Сервира се с лук, картофи, печена царевица... Като ястие е много вкусно за едни и крайно неприемливо за други. Със сигурност, обаче, е много полезно, защото няма топлинна обработка и консерванти. В зависимост от вида риба цената може да варира от 10 до 40 солес.



В този ресторант, на тези цени, разбира се, получихме по-евтиния вариант, но въпреки това беше много вкусно. За 15 човека платихме 256 солес, което са си точно 100 щатски долара.

Излизаме от ресторанта. Слънцето вече е започнало да залязва и цветовете на града клонят към златисто.



Вляво от ресторанта е входът на музея. Хващаме края на работното му време.





Вътрешният двор е красива градина, а структурата – отделни помещения, в които са изложени предмети и документи от различните култури, обитавали земите на днешно Перу. Типичните керамични изделия са били изработвани от народите, предшестващи появата на инките по тези земи – паракас, наска, уари, тиуанако чирибая, лима, рекуай и др.



Задължително трябва да се отбележи и обработката на злато и използването му за религиозни предмети, облекло, украшения и др. Култът към този метал е заради приликата му със слънцето.



Ето така са изглеждали инките. Обърнете внимание на украшенията за уши – огромни обеци, които незнайно как не са откъсвали ушите им!



А следващата къща е типична за културите, населявали високите джунгли.



Няма смисъл да се впускам в подробности, които всеки може да си прочете в случай на интерес. Най-важното, което разбрахме в този музей е, че инките не са носители на някакви забележителни културни ценности. Това, което са правили след завладяването на определен народ, е да доразвият и обогатят неговата култура и постижения. Така че богатството на културата на инките не се дължи толкова на самите инки, колкото на всичките тези народи, които са живели хиляди години преди тях и които в крайна сметка са попаднали под тяхна власт.

Почти ни изгониха от музея, защото работното време свърши. Натоварихме се отново на автобуса и се отправихме да разгледаме набързо една новореставрирана пирамида – музея Уаямарка.



Тази пирамида с липсващ връх първоначално е била религиозна постройка, но в по-късни години е била използвана като гробище, в което са полагани мумии, заедно с различни дарове. Това е и причината да стане много апетитна за иманяри и археолози.

Намира се насред един спретнат и подреден жилищен квартал на Лима.



От тук не ни остава нищо друго, освен да прекараме края на деня сред прекрасните крайбрежни пейзажи на Лима, да се полюбуваме на залеза и на настроението на хората, излезли да разпуснат край океана.

И като говорим за крайбрежни пейзажи, ред е да посетим едно от най-красивите места в един от най-красивите квартали – Мирафлорес. Става дума за Парка на любовта.



Къде се намираме се познава по няколко белега. Първият е статуята на влюбена двойка – мъж, прегърнал и целуващ жена.



Вторият признак са изписаните с керамични плочици навсякъде из парка мъдри мисли за любовта.



„Любовта е като светлина!” или „Твой съм, както тялото ми принадлежи на земята, която го очаква.”

Третият признак, по който можем лесно да се сетим, че се намираме в парка на любовта, са влюбените двойки.



А защо не и тройки?!



Въобще, в парка цари настроение и спокойствие, каквито рядко се срещат на други места. Наистина, попаднахме на най-романтичното място в Лима, а защо не и в Перу!





Пейзажите от парка са красиви като любовта, а залязващото слънце им придава допълнителна топлина и цветност.



Една група чужденци в блажено съзерцание на красивата действителност в романтична Лима.





Време е да тръгваме. Имаше предложение, включено в програмата – да пием коктейли в бар с гледка към океана и залязващото слънце. Трябваше да минем по моста, който се вижда от парка и да продължим покрай брега до мола с магазини и кафенета.



Който иска, може да си купи Cremolada. Вероятно става дума за плодов сладолед.



Крайбрежната алея. Заради зеленината по склона към океана, наричат тази част от крайбрежието Коста Верде (зелен бряг).



Долу на брега се врязва в морето един от скъпите ресторанти.



И слънцето, което лека полека потъва между облаците, за да се спусне към копринените постели на океана.



Наближаваме две лъскави, сякаш украсени със злато сгади. В реалността това са двете кули на хотел Мариот. Точно пред тях е мола.



Грижата за децата си личи по детските площадки на местата за разходки.



И така, към края на деня стигаме до мола на открито Ларкомар. Кратко търсене на свободни места за 15 човека ни отвежда до едно от многобройните кафенета с тераси към океана.





Всеки си поръча по нещо вкусно. Аз лично пих лимонада от истински лимони. Тази напитка е много популярна в Перу, също както и соковете от прясноизцедени плодове. Действа изключително освежаващо при умора и дехидратация.



Слънцето бързо залезе и умората след дългия път, както и естествената нужда на организма от сън си казаха думата. Кой с такси, кой пеша, но всички се разделихме рано с вечерна Лима и се запътихме към хотела за близки срещи с възглавниците.

Следващият ден ни очакваше ново пътуване с автобус и морски приключения, така че трябваше да си отпочинем добре.


Следва...


Неактивен malomir

  • Rock'n'Roll аквадемик, аквахолик
  • Aquaportal меринджей
  • *****
  • Публикации: 6 864
  • Нас. място: Варна
  • Пол: Мъж
  • Българкият сайт за атерини
    • www.rainbowfishbg.com
Отг: ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ
« Отговор #4 : събота, 04 май 2013 г., 07:08 ч. »
Страхотно Стасе! ще чакам следващите постове с нетърпение. Перу винаги ми е било дестнация-мечта. Благодаря!

Неактивен Stas

  • Aquaportal мениджър
  • *****
  • Публикации: 1 554
  • Нас. място: София
  • Пол: Мъж
  • Станислав Бояджиев
Отг: ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ
« Отговор #5 : вторник, 07 май 2013 г., 01:23 ч. »
8.04.2013. ОСТРОВИТЕ БАЙЕСТАС. ИКА.

Тази сутрин ставаме убийствено рано – още в 5 часа. И нищо чудно! Мартин винаги е имал супер амбициозни планове и излизане преди изгрев с прибиране по тъмно е нещо повече от естествено за неговите програми.

Днешният ден ще посветим основно на чудесата на дивата природа като посетим островите Байестас или както ги нарече някой – Галапагос за бедняци. По път ще видим едно бележито човешко творение, незнайно как съхранено до наши дни. Ще обядваме в ресторант на централния площад на град Ика, след което ще посетим фабрика за перуанско вино и ракия (писко). Най-накрая ще завършим вечерта в пустинята на 300 км от Лима.

Тръгвайки в 5 сутринта, се насладихме на изгрева през прозорците на автобуса. След едно кратко спиране, в 9:30 се озовахме на пристанището в Паракас. Посрещат ни щастливи местни жители, все едно току що са спечелили от тотото. Ролята на домашни любимци могат да играят меркантилни пеликани.



След кратка ориентация се отправяме към кея. Круизите до островите Байестас се правят с моторници за по 25 човека, така че нашата група напълни едва половината лодка.





Паракас се намира в едноименен залив, оформен от едноименен полуостров. Така че, за да излезем в открито море, минаваме покрай полуострова с пустинен пейзаж, но изглеждащ великолепно с разноцветните си камъни, очертани отгоре от синьото небе и отдолу от малко по-тъмното море.



Първото спиране на лодката е, за да разгледаме и да ни разкажат малко повече за едно от странните и загадъчни творения на древната култура Паракас – Канделабра.



Никой не знае на 100% кога и защо е направен този символ – геоглиф. Предполага се, че е свързан с културата Паракас, която предшества с много инките, а дори и културата Наска, известна с огромните фигури от платото Наска. По намерените глинени съдове в района, се счита, че приблизителният период на съществуване на това племе е около 200 г. пр.н.е. Някои считат, че фигурата е играла роля на секретен символ, използван от генерал Сен Мартин по време на войната за освобождение на Латинска Америка от испанците. Също се говори, че последни са използвали геоглифа свободните масони за някакви техни ритуали.

Интересно е защо Канделабра с годините не е изчезнал. Издълбаните в скалата линии с дълбочина 50-60 см, биха ерозирали много, много бързо под въздействието на вятъра и дъжда. Да, така е. Но ... тук почти никога не вали! Най-многото да превали около 1,6 мм дъжд годишно. По този начин, издълбан в меките вулканични камъни, този символ няма опасност да бъде повреден, още повече, че туристи до него не се допускат без квалифициран местен водач.

Подминаваме полуострова и излизаме в открито море.





След около 30 минути лашкане по вълните на Тихия океан, забелязваме в далечината и бързо приближаваме до група от 3 скалисти острова. В небето около нас започва да ври и кипи от живот.



Стигаме до Национален резерват „Острови Байестас”.



Преди да дам поредица от снимки за разглеждане, ще поясня, че на островите се срещат множество интересни птици, хумболтови пингвини, тюлени и морски лъвове.

Между другото тук риболовът е забранен, доколкото ми е известно, и не е ясно какво точно се опитва да прави този перуанец по бели гащи пред очите на всички туристи. Снимката на бракониера любезно ми предостави Весо.



Туристическите посещения с лодки подпомагат поддръжката на това забележително място. Другия начин за печелене на пари е от събиране и продажба на много скъпия птичи тор. Да, птици да търсиш!





Хумболтови пингвини:



Моля, насладете се на природата и красотата!







Тюлени и морски лъвове. Аз трудно правя разлика между тях, въпреки двете хубави снимки, с които ми помогна Весо.


 










Щастливата група. Някои се радват на животните и птиците, а други на това, че лодката е спряла и не скача по вълните. Какво да се прави – океан!



От единия остров към водата се спуска върволица от птици. Явно са намерили пасаж от риба. Спускат се и завъртат кръгче обратно към острова. Интересен колективен труд.



Продължаваме да се наслаждаваме на слънцето, скалите, водата и на живота, който кипи между тях.







Наближаваме основната популация на тюлени и морски лъвове.





На този остров, в този залив, се чува невероятно звуково шоу на морски лъвове! Ревът е толкова силен, че почти не можем да си чуем приказката. Сякаш изнасят концерт!



Популацията наистина си е сериозна благодарение на защитните мерки, предприети от перуанското правителство.



С това приключва нашата обиколка на островите и се зареждаме с търпение за обратния път към Паракас. На изпроводяк имах късмета да бъда улучен от птича бомба! Май бях единственият „щастливец” от лодката. Уцели ми рамото, фотоапарата, панталона и шапката. С един единствен изстрел!

На пристанището два ибиса се скараха, а аз се забавлявах с фотоапарата.



Товарим се на автобуса и се отправяме към град Ика – столица на провинцията, в която се намират островите. Не след дълго влизаме в града, но докато стигнем до централния площад – Пласа де Армас (разбира се), трябва търпеливо да минем през сериозно задръстване.





Ика е основан през 1563 г. от Херонимо Луис де Кабрера, испански конкистадор. Жителите са около 220 хиляди. Хората го наричат град на слънцето. Климатът е пустинен – много е сухо и горещо. Въпреки това, градът е известен със земеделието си. Забележителности няма, освен винарните, една от които ще посетим по-късно. На първо време се ориентираме към малко ресторантче на главния площад, в което да задоволим глада си.





За пореден път се убеждаваме в качествата на перуанската кухня. И в най-обикновените заведения храната е вкусна.

Излизаме на площада, на който освен традиционната градинка с фонтан и църква, се намира и кметството на града.





Излизайки с автобуса от града в търсене на някаква точно определена винарна, се зачукваме по някакви черни пътища, за които никой не знаеше на къде водят и дали не свършват в нищото. Хубавата новина бе, че на GPS-а фигурираха и що годе ставаше ясно по кой точно път не бива да тръгваме. Но къде точно е винарната!?

Според картата минахме покрай река Ика.



И след повече от 30 минути лутане в прахоляка стигнахме до една червена ограда.



На табелката на входа има интересен надпис:
Добре дошли във ферма „Винарна ТАКАМА”! Забранено е внасянето на плодове в тази ферма!
И малко по-долу пояснението:
Без плодови мушички, подобряваме нашите продукти, увеличваме нашия добив.



Не ни пуснаха лесно. Бяхме в края на работното им време, но все пак Мартин ги кандардиса. Толкова път бихме дотук, та оставаше и да не ни пуснат!



Охраната строго ни наблюдаваше при слизането от автобуса в двора на винарната – къде ходим, какво правим, какво носим... Упътиха ни в коя посока е приемната.



Посрещна ни местна девойка, която започна с лека досада, но продължи да ни развежда с усмивка, след като се пошегувахме няколко пъти с нея.

Първо се качихме на камбанарията, откъдето се вижда цялата ферма.







С тази камбана се оповестява началото и края на работния ден, също и времето за обяд. Служителката не ни позволи да ударим камбаната, защото още не беше приключило работното време и щеше да стане объркване.

Полето с насажденията от грозде се простира докъдето ни стига погледа. Отзад като фон се виждат подножията на Андите.



Такама е най-старата винарна в Перу. На територия от 200 хектара се добива грозде, а във фабриката се произвеждат качествени вина, някои със спечелени международни награди. Всички са чували за чилийското вино. Е, гроздето е внесено първо в Мексико от Кортес. 20 години по-късно се появило в Перу във винарна Такама и най-накрая стигнало до Чили. Повече за винарната може да се прочете от сайта й: www.tacama.com



Обиколката на производствените помещения е кратка и започва от красив и спретнат двор.



Минаваме покрай антични бъчви с размери, които вече не са подходящи за съхранение на вино и перуанската ракия писко. В наши дни се използват значително по-малки.



И същинското производство по класическа технология.



Цялата работа май опираше до дегустацията накрая! За съжаление аз алкохол не опитвам, но останалите казаха, че вината не са никак лоши.



Е, предложиха ни и писко, но след виното почти никой не посмя да го пие. Някои си купиха по някоя и друга бутилка от фирмения магазин.

Следва нов офроуд с автобус по черните прашни пътища в околностите на Ика.





Къщичките покрай които минавахме си бяха мизерни, но хората усмихнато ни махаха с ръце.

Типично такси – мисля, че е нещо подобно на деу тико, но с подобрения – дребно и много бързо.



А това е другият вид най-често използван транспорт – подобно на Индия и тук има тук-тук.



И като споменах по-рано, че гражданите на Ика се гордеят със земеделието си, ето какво пише по оградите покрай пътя:



„Ика произвежда здравословни плодове.” и „В Ика се ядат здрави плодове, без плодови мушички!”. Не знам какво толкова са им влезли в главите плодовите мушички. Отдолу на син фон с бели букви пише нещо от сорта на това, че „Да поддържаме Ика без мушички по плодовете е...” – не се вижда от таксито какво е, но явно е нещо важно.

И така, излязохме от Ика и се отправихме към последното за деня място, което все още не подозирахме каква атракция представлява. Слънцето залязваше, а ние се движехме между огромни пясъчни дюни, докато в един момент пътят не свърши. Озовахме се в оазиса Уакачина – езерце, палмички около него, цветя и... разбира се – хотелчета за туристи!



Хотелът сам по себе си изглеждаше симпатичен, въпреки, че не беше някаква висока категория.





Това, обаче, за момента въобще не ме вълнуваше. Повече се интересувах от дюната, която виждате на втората снимка. И още нещо – слънцето, което беше започнало да се скрива! Затова изюрках Марто, Таня и Ива и светкавично се ометохме в посока на пясъчното море.



Качването по дюните нагоре си е тежък физически труд! Ако някои иска да направи здрави мускули на бедрата – това е начинът! Въпреки усилията, хванахме само няколко от последните слънчеви лъчи.



Пустинята изглежда великолепно на залез слънце, а усещането на босите крака, които стъпват върху хладния фин пясък е същото като да платиш 100 долара за половинчасов масаж в СПА център с 5 звезди. Даже е по-добро, защото джобът не олеква. Още по-приятно е усещането като си заровиш стъпалата по-надолу – тогава пясъкът услужливо ни черпи с топлината, която е акумулирал през целия слънчев ден.

Представете си сега как слънцето се скрива, лягате на пясъка, който ви предава топлите си чувства, и съзерцавате звездите и Млечния път. Някъде долу в ниското се вижда един осветен оазис, но в момента това е несъществено. Цялото ни съзнание се рее някъде в неизвестното, тялото олеква и ние летим! Тотален релакс!

Не ни се тръгва, но трябва. Гладни сме! Слизаме към езерото и отпочинали, сякаш денят едва започва, намираме останалите от групата и се вмъкваме в един местен малък ресторант. В смях и чревоугодничество минават неусетно няколко часа. Персоналът се радва на настроението ни заедно с нас. С фрешове, бира и перуански вкуснотии задоволяваме първичните си нужди от храна. След това се отправяме към леглата, защото за следващия ден сме планирали нещо специално, при това рано-рано сутринта.


Следва...


Неактивен Kratun

  • Aquaportal мениджър
  • *****
  • Публикации: 2 219
  • Нас. място: Силистра
  • Пол: Мъж
  • Аз говоря бавно...те ма мислат прос
Отг: ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ
« Отговор #6 : вторник, 07 май 2013 г., 15:50 ч. »
Пореден прекрасен разказ, Стасе. Моите поздравления!
По повод мушиците - предполагам, че в Перу се опитват да се предпазят от евентуално разпространение на опасната азиатска плодова мушица, която вирее и е най-опасна в посочения от теб температурен диапазон 15-25 градуса по Целзий. Става въпрос за Drosophila suzukii, която е доста по-различна от обикновената плодова мушица Drosophila melanogaster. Характерното при нея е че след снасянето на ларвите върху зрелите плодове ги правят негодни за консумация или преработка. Разбира се, това са само мои предположения. Сигурно е някаква форма на превенция и предпазване от нахлуване на този чужд за тях вид насекоми.
"Плийз, юз кирилик алфабет! Иф ю нот булгариан, но проблем юзинг shlockovitsa. Бест регардс!"
http://www.youtube.com/watch?v=jEp2jSD4xKc

Неактивен Stas

  • Aquaportal мениджър
  • *****
  • Публикации: 1 554
  • Нас. място: София
  • Пол: Мъж
  • Станислав Бояджиев
Отг: ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ
« Отговор #7 : вторник, 07 май 2013 г., 20:09 ч. »
Дияне, вероятно е това, което казваш. Нямам никаква идея защо навсякъде го пишат. Забравих и да попитам. В България не се ли страхуваме от тия азиатски гадини?

Неактивен Kratun

  • Aquaportal мениджър
  • *****
  • Публикации: 2 219
  • Нас. място: Силистра
  • Пол: Мъж
  • Аз говоря бавно...те ма мислат прос
Отг: ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ
« Отговор #8 : сряда, 08 май 2013 г., 12:27 ч. »
Стасе, допускам, че резките промени в температурата у нас (когато плодовете са узрели) са някаква естествена пречка за тяхното съществуване тук. Животът на тези мушици е до 300 дни и са активни точно в диапазон от над 10 до около 25 градуса. Над 30 градуса по Целзий вече не им е комфортно, а у нас това е нормална температура в периода на плододаване. Повечето от плодовете, които са източник на храна за поколението им, са с икономическо значение за България - малини, къпини, праскови, грозде, орехи и т.н., но не знам за случаи на масово разпространение при нас.
"Плийз, юз кирилик алфабет! Иф ю нот булгариан, но проблем юзинг shlockovitsa. Бест регардс!"
http://www.youtube.com/watch?v=jEp2jSD4xKc

Неактивен Stas

  • Aquaportal мениджър
  • *****
  • Публикации: 1 554
  • Нас. място: София
  • Пол: Мъж
  • Станислав Бояджиев
Отг: ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ
« Отговор #9 : сряда, 08 май 2013 г., 15:24 ч. »
Опа! Да де но в района на Ика температурите са предимно над 30 градуса. Много е топло и сухо.

Неактивен Виолета

  • Осветител
  • Aquaportal мениджър
  • *****
  • Публикации: 2 954
  • Нас. място: Елин Пелин
  • Пол: Жена
Отг: ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ
« Отговор #10 : сряда, 08 май 2013 г., 22:08 ч. »
Интересни са тези плодови мушички. Признавам си, че не знам почти нищо за Перу и чакам с нетърпение следващите части на този репортаж...
Между другото днес ми попадна интересен материал - Перу забранява всякакви ГМО на територията си.
http://worldtruth.tv/peru-bans-all-gmos/
Това няма как да не ни респектира, още повече, че това у нас едва ли някога ще се случи.
Искам България ЗЕЛЕНА!




Неактивен McLaut.

  • Активен потребител
  • ****
  • Публикации: 217
  • Нас. място: София
  • Пол: Мъж
    • Моите скромни любимци
Отг: ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ
« Отговор #11 : сряда, 08 май 2013 г., 22:25 ч. »
Давай нататък с разказа на приключението. :pray: Нямам търпение. Аз обичам страшно много да пътувам и да посещавам нови местенца. Там не съм бил и направо се захласнах все едно съм бил на твое място. За без пари толкоз. :D
А за мушиците......ами може би са нещо като нашите белокрилки в оранжериите ни. Голяма напаст и който може да се опази от тях е горд герой. Поне това знам от клиентите ни.
Красивото винаги си заслужава.

Неактивен Stas

  • Aquaportal мениджър
  • *****
  • Публикации: 1 554
  • Нас. място: София
  • Пол: Мъж
  • Станислав Бояджиев
Отг: ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ
« Отговор #12 : понеделник, 13 май 2013 г., 01:27 ч. »
9.04.2013. УАКАЧИНА. НАСКА.

Добро утро Перу! Девети април ни посрещна с усмихнато слънце, жизнерадостни цветове и добро настроение. Всички се бяхме наспали прекрасно, а релаксът от предната вечер още ни държеше усмивките по лицата. Като споменах, че ни чака нещо специално, нямах никаква представа колко точно емоционална утрин ни предстоеше.

Договорката беше в 7:00 да излезем на бъги-сафари в пустинята. Това ни костваше някаква малка сума допълнително, тъй като не беше залегнало в програмата, а и не всички изгаряха от желание да го изпробват. Хм, загубиха!

Трима от групата ни се отказаха и останахме 11. В 10-местно бъги нямаше как да се съберем и затова ангажирахме и едно 6-местно.



И така, разпределихме се по местата, затегнахме триточковите колани, шофьорът спусна малко гумите и потеглихме от хотела в посока безкрайните пясъчни дюни.

Видеото, което снимах, за съжаление не е перфектно, защото друсането бе непреодолимо за обектива.

Huacachina: buggy ride to the dessert of Ica.


Какво красиво може да намери човек в едни безкрайни пясъци? Дали това, че няма нищо друго е толкова странно и пленително или пък, че вятърът съвсем самичък работи ден и нощ като усърден скулптор без някаква ясна цел? Всичко е толкова естествено и спокойно!



Някъде там, навътре сред дюните, спираме за снимки и за кратък курс по сандборд. Започваме с фотографията.



Нашият шофьор-екстремист с право ни се чуди на акъла. Та ние се държим като деца на пясъчник!



Тук е и другото бъги.



Някой гледал ли е филма „Трима крале”?



Цялата детска градина! Групата ентусиасти от България се намира на едно прекрасно място и всичко останало няма значение.



Шофьорите перуанци разтовариха бордовете за пясък, намазаха ги с вакса и дадоха знак, че уроците започват. Кратък инструктаж и всички на старта – билото на първата дюна.



Първите опити бяха в позиция „легнал върху дъската”.

Huacachina: sandboard trial


Пясъчен болид! С краката се регулира накъде да върви и кога да спре.



Следващата дисциплина – синхронно спускане! Е, синхронът се загуби някъде в началото, но поне на старта бяхме всички заедно.



А истината в крайна сметка е, че трябва да се задържиш прав върху борда. Как става ли? Ами трудно!

Huacachina sandboarding


Боси сме и някакси задържането прав върху летящата надолу по дюната дъска не е от най-лесните неща в живота. Емоцията си е емоция. Поне като паднеш не се удряш.

От тук нататък следваше прибиране до оазиса. Нашите перуански екстремисти решиха, че ще изкарат максимален брой писъци и подкараха бъгитата по дюните като луди!

Huacachina: return to the base with extreme buggy


Засичайки с GPS-а, на отиване карахме с 69 км/ч. На връщане скоростта беше същата, но само по равното. При спускане от една особено висока дюна достигнахме 103 км/ч. В определени моменти се отделяхме от седалките и увисвахме във въздуха, държани само от коланите. Няма как да се предаде изживяването - нито с думи, нито с видео или снимки. Трябва да се преживее.

Минахме покрай една малка локва, за която бях запомнил, че е близо до оазиса.



И наистина, минути по-късно, пред нас се откри целият оазис Уакачина. Слънцето малко блести в очите, но добре се вижда райското кътче, заобиколено от всички страни от пясъци.



В 8:50 ни очакваше закуска в хотела, а в 10:00 напуснахме и потеглихме с нашия автобус в посока платото Наска.

Разстоянието от Ика до Наска е около 150 км и се минава за малко повече от 2 часа. Пътувахме през каменисти пустинни местности. Пясъците при оазиса Уакачина изглеждаха някакси живи и цветни. Пустинята на платото Наска има мъртвешки вид.



Единствено живот в този пейзаж дава реката, покрай която минахме и която храни с водите си природата и хората.



Самото плато Наска, където са открити гигантските фигури, наречени геоглифи (геоложки йероглифи), изглежда съвсем безжизнено.



От нивото на земята няма начин да забележим каквито и да било фигури. Затова всички посетители на Наска минават през летището Maria Reiche и суровото изпитание – половинчасов полет с малък самолет чесна.



От въздуха се вижда много повече. Излитайки, постепенно преминаваме над населената част и се отправяме към прочутите фигури сякаш начертани върху земята от някаква гигантска ръка.



Кабината на самолета е оборудвана със слушалки. Много е тясна, както се вижда, и в нея се събираме двете дребнички жени – Любка и Гери и неголемите мъже – аз и Весо.



Още в началото на полета ни раздадоха схеми с последователността на разглеждане на фигурите. Освен това през цялото време пилотът ни обясняваше в слушалките какво виждаме под нас. Обикновено се прелита веднъж за разглеждане отляво на борд и веднъж отдясно.

И така – линиите Наска!

1. Кит:


2. Триъгълници:


3. Трапецоиди:


4. Астронавт:


5. Маймуна:


6. Куче:


7. Най-емблематичната фигура – колибри. Размерът е 96х66 метра.


8. Паяк, символ на дъжда и плодородието:


9. Кондор:


10. Алхимик:


11. Папагал:


12. Дърво и 13. Ръце (в непосредствена близост до Панамериканската магистрала):


И една фигура бонус:



След половин час клатушкане ту наляво, ту надясно, точно в 14:00, кацнахме обратно на летището. Видяхме 13+1 от общо 70-те фигури на платото Наска.





Как се сдържахме да не повърнем само ние си знаем. Поне в самолетите си има пликчета пред всяка седалка – предвидено е.

Като награда за геройски издържания полет получихме грамоти от пилота. Вътре в самото летище си ударихме и по един печат в паспортите, че сме посетили Наска.



Доста зле понесе полета на някои хора от групата. Припадъци, прибледняване, падане на кръвно и какви ли не проблеми съпътстват удоволствието да видиш линиите Наска от въздуха. На някои от групата им се наложи да ползват услуги на лекар. Слава богу на летището имаше такъв и цената му влиза в билета за полета. Не е добра идея да се храни човек преди този полет.

Нека да обобщя! Това беше най-неприятното ни преживяване до момента в Перу, а дали не и за цялото пътуване. За какво беше цялата саможертва? Видяхме едни наистина необикновени фигури създадени от древната култура Наска.

Всъщност по тези земи са живели хора още преди 10 000 години. Културите, оставили съществени следи за своето съществуване са Паракас (700 г. пр.н.е. до 200 г.) и техните наследници – Наска (300 г. пр.н.е. до 600 г.). Двете култури са имали сходни техники за обработка на керамика и текстил, както и приличащи си земеделски похвати и отглеждани насаждения. Затова се счита, че Наска са наследили Паракас. Това, обаче, което ги отличава съществено са оставените от последните геоглифи – огромни, очертани върху земната повърхност фигури, достигащи до 285 м дължина.

Защо са направени тези фигури? Как точно са направени? Защо не изчезват? Какво ни говорят рисунките от платото? Много въпроси изникват, когато човек е успял да види всичко това. Всички отговори са в сферата на предположенията.

Една от версиите е, че климатът на това място се е променил и античните обитатели на тези земи са започнали да рисуват различните образи с цел да омилостивят боговете и да получат вода и плодородие. Техниката за направата им е разгадана, но всички опити да бъдат повторени са довели до незадоволителни като качество резултати. Всяка една от тях е начертана с точно една непрекъсната линия. От най-простите геометрични фигури, до най-сложните рисунки, са направени с такава прецизност, че само високо от въздуха се вижда за каква точност на изпълнението става дума. А защо не изчезват – причината е в климата. На платото Наска почти никога не вали. Какво ни говорят тези фигури – много и нищо. Много, защото показват едно задълбочено познание върху живота и природата – изобразени са животни, които не се срещат в района. Нищо – защо ли? Ами защото няма абсолютно никакво разумно обяснение как са успели да ги направят. Не е ясно нито как са проектирани, нито как са реализирани! Дали пък няма намеса на извънземни сили? Цялото съществуване на този феномен, на тази странна култура, е обвито в мистика.

Тръгваме с автобуса от летището и преди да продължим нататък, спираме на едно малко пазарче в покрайнините на гр. Наска, за да си купим плодове. Градът се намира недалеч – на около 30 км от линиите Наска.





Има много вкусни плодове, но си избираме само такива, които можем да обелим – мандарини и банани. Гроздето, например, е абсолютно рисковано за ядене на улицата. Много обичам манго, но ми трябват прибори и чисти ръце, за да го ям. На улицата – просто ще стана на прасе и ще си вкарам някой бацил в стомаха като гарнитура!

По програма отскачаме да разгледаме едно скучно на пръв поглед място, но изключително важно за археолозите – гробището Чаучия.



На едно равно поле, брулено от вятъра, са пръснати навсякъде парченца кости. Тук таме има обособени гробници.







В тези гробници са намерени отлично запазени мумии на повече от 1000 години. Покрай тях има поредица от керамични съдове и текстилни изделия, съпътстващи мъртвите в техния път.



По тези находки учените-археолози са съставили поредица от хипотези за живота на културата Наска, както и за техните наследници.

Всички гробници си приличат. Различават се по вида и броя на мумиите вътре. Всички мъртви са положени с лица на изток. Обходих ги набързо.



Междувременно вятърът се засили и започна да вдига пясък във въздуха. Побързах да се скрия в автобуса, защото очите ми се напълниха с песъчинки, въпреки слънчевите очила. Изчаквам търпеливо цялата група да се качи и тръгваме в посока към града.

Точно излязохме от черния път на шосето и спряхме до една кактусова нива. Защо ли? Ами екскурзоводът ни обясняваше защо дрехите на мумиите са запазили ярките си червени цветове.



Е, добре, ще каже някой, какво общо има между облечените в червено мумии и кактусите? Много просто! Това е един паразит, наречен кочиния.



На снимката се вижда белият дефект върху кактусовото листо. Това е паразитът. Интересното е, че като се остърже от растението и се стрие в ръце се получава следния ефект:



Каква изненада! Цветът е червен. Да, белият паразит от зелените кактуси, се използва за добиване на червен оцветител. Не само това. Оказва се, че това багрило се продава доста скъпо и в миналото са ставали битки до смърт между земеделците кой да го събере. Спяли са по няколко нощи на полето, за да могат да съберат повече кочиния.

Кактусите се заразяват умишлено с този паразит и от тях се добива само багрило. Болното растение вече не може да дава качествен и добър плод. Затова нивите се използвали или за добив на кактусови плодове, или за добив на кочиния.

Съвсем скоро пристигнахме до автогарата на Наска. По-късно вечерта, от тук щяхме да вземем междуградския автобус към Арекипа. В момента, обаче, използвахме да си оставим багажа на гардероб и със свободни ръце потеглихме на разходка по улиците на Наска.





Всичко беше чисто и спретнато. Малко повече глъчка имаше около пазара за плодове и зеленчуци, намиращ се в едно каре между блоковете.



Освен екзотичните плодове, голямо впечатление прави напълно черната царевица. Интересен сорт, от който се прави споменатата вече напитка „чича морада”.



Мартин ни поведе отново – познайте на къде!



Пласа де Армас, разбира се! Както във всеки друг град, и тук централният площад се казва така. Пълно беше с хора, които се чудеха как да си убият времето. Един бъдещ индиански вожд внимателно проучваше света около себе си...



Следваше двучасова свободна програма – всеки можеше да хване в която посока си иска. Имаше за обикаляне и магазинчета, и заведения. Най-накрая се събрахме отново на площада и се отправихме към ресторант, в който имахме вече резервация за вечеря.



Както и на много други места, и тук имаше музика на живо. Много ми допадат перуанските мелодии.

Nazca: folklore in restaurant


Храната беше много вкусна, но с Любка си поръчахме лют сос и ... се подлютихме здраво! Не е истина колко люто може да е лютото!

От ресторанта направо се отправихме към автогарата, където минахме проверка на багажа за оръжие и опасни материали. Оказа се, че това не е случайно. Няколко дни по-късно разбрах, че един автобус на същата фирма, с която пътувахме ние – Cruz del Sur (Южен кръст), предния ден е бил спрян от въоръжени с автомати бандити и ограбен. Засега, обаче, ние си бяхме спокойни, защото такива неща никой не ни беше подшушнал предварително.

А автобусите за междуградски превози на Cruz del Sur са наистина впечатляващи!



Такова VOLVO не бях виждал, а и не съм предполагал, че съществува подобен лукс! Автобусът беше от категория 5 звезди и имаше TV/video, Audio, стюардеса, храна, микровълнова печка, климатик, отопление, тоалетна, интерком, легло... Някой спомена, че и интернет имало на борда.

На първия етаж бяха само хора от нашата група. Това беше и по-луксозната част от местата.



Креслата бяха от категория „бизнес клас” в самолетите и се превръщаха лесно в удобно легло за сън.

На втория етаж имаше по една седалка на ред повече и също бе много комфортно, но малко по-тясно.



Настанихме се удобно. Приготвихме се да спим, но точно тръгнахме и стюардесата мина да раздаде вечеря за който не е ял. Е, ние бяхме си хапнали порядъчно в ресторанта и вечерята ни остана по-скоро за закуска.

В 22:00 потеглихме на нощен преход до Арекипа. Разстоянието не бе никак малко и автобусът го взе за 9,5 часа. През 90% от това време съм прекарал в страната на сънищата, защото когато се събудих вече беше 7 сутринта и точно влизахме в някакъв голям град...


Следва...


Неактивен Stas

  • Aquaportal мениджър
  • *****
  • Публикации: 1 554
  • Нас. място: София
  • Пол: Мъж
  • Станислав Бояджиев
Отг: ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ
« Отговор #13 : неделя, 19 май 2013 г., 15:31 ч. »
10.04.2013. АРЕКИПА.

В Арекипа пристигнахме с позитивно настроение. Някои от нас се бяха наспали отлично по пътя. Доброто настроение се подхранваше и от хубавото и топличко слънчице в комплект с безоблачното небе.

На автогарата ни посрещнаха и трансферираха до хотел El Castillo, собственост на един холандец, женен за перуанка. Името се превежда „Замъкът”.



Е, чак замък не е, но пък наистина печели първенството за най-красив до момента измежду хотелите ни в Перу.



Тъй като се изсипахме заедно с куфарите в двора на хотела още в 8 сутринта, трябваше да седнем и да изчакаме да ни дадат стаи. Настаняване преди 14 часа е възможно, когато Мартин се е уговорил предварително за това.





До 10:15 имахме свободно време за закуска, настаняване и релакс. Стаите бяха прилични с хубава баня, а градината бе още по-приятна. Имаше и безжичен интернет, който претоварихме моментално.





От хотела се вижда моста, построен в Арекипа от Густав Айфел.



Първоначално направен за железопътен транспорт от метални части, пренесени от Европа, в наши дни се използва за преминаване на автомобили. Дълъг е около 380 метра и има само едно тясно пътно платно.



Първото нещо, което видяхме, тръгвайки на разходка от хотела към центъра на града, бе именно моста. Не че е нещо удивително красиво. Напротив, даже е грозничък. Има, обаче, знаменит създател, а това, което пък ми хареса на мен бе, че от него се открива приятна гледка към квартала на нашия хотел с фон от заснежени вулкани.



Този ден посветихме изцяло на разглеждането на град Арекипа. С малко повече снимки ще ви покажа как изглежда Белият град, както го наричат. Ще дам информация за него, както и една легенда свързана с един от трите вулкана, които заобикалят града като негови пазители.

В началото тръгваме пеша от хотела към централния площад на Арекипа и по пътя разглеждаме жилищата на местните. Очевидно това е богатата част на града. Нови кооперации и масово използване на електричество по оградите за ограничаване на достъпа.





Улиците тук са чисти и подредени, украсени с много цветя и грижливо поддържани. Типика е името на ресторант, покрай който минаваме. Интересни са кактусите покрай оградата.



Още огради с електричество... В действителност точно в този град няма голяма престъпност.



Е, не навсякъде охраната е брутална. Има старинни на вид къщи, които не навяват страх от крадци.



Малки ресторантчета с интересни имена... Този се казва „Като чесън”.



След около километър приятна разходка стигаме до центъра на града. Веднага забелязваме белия вулканичен камък, от който са направени старите колониални сгради и заради който го наричат Белия град.





Е, не всички постройки са бели, но ако сте забелязали вече – повечето са едноетажни.



Мисля, че е време да дам кратка информация за мястото. Арекипа е вторият най-голям град в Перу с 1,14 млн. жители. Намира се на 2325 м надморска височина, което не представлява никакъв проблем за нас. Казвам го, защото на следващия ден ни очакваше доста по-сериозно изпитание.

За произхода на името има няколко версии, но на мен най-правдоподобна ми изглежда тази от езика аймара – ari (остър връх) и qhipaya (зад). Т.е. имайки предвид вулканът Misti, който явно е острият връх, са искали да назоват мястото зад него.

Още сутринта, докато пътувахме към хотела, местната ни екскурзоводка разказа, че в Арекипа има много различни производства и поради това тук почти няма безработица. Високо в планината около Арекипа има много мини за мед, злато и сребро. Местните жители се имат за нещо повече от гражданите на Лима. Много са гостоприемни и услужливи.

Последно ще спомена за трите вулкана около града, снимки на които ще покажа постепенно. Гледките към тях са емблематични за Арекипа и от древни времена местните са ги почитали като свещени планини.

Първият вулкан – Мисти (Misti), който вече споменах, на езика кечуа означава „господин”. Висок е 5822 м и е активен. От време на време изпуска пара.

Вторият вулкан е Чачани (Chachani). На кечуа това име означава „жената на...”, имайки предвид вероятно Мисти. Този вулкан не е активен, а най-високият му връх е 6075 м.

Третият вулкан и един от най-интересните е Пукчу-Пикчу (Picchu-Picchu). На кечуа пикчу означава „планина”. Наричат го още с името “El indio dormido” или „спящият индианец”. Защо? Това ще разкажа малко по-нататък. Висок е 5669 м и е бил много висок, но при изригване кратерът се е разцепил и са се образували 7 отделни върха.

Последното голямо изригване на вулкан в района е било през 1780 г. През 1440-1450 г. е имало изригване на Мисти, което е убило всички жени в селището. Мъжете са оцелели, тъй като точно тогава са били в друг град надалеч, за да продават продукцията си. Хората, обаче, не се притесняват от изригванията. Много повече ги тормозят многобройните земетресения. Това е и причината сградите в Арекипа да са ниски и с много дебели стени.

Междувременно стигнахме до централния площад, който отново се казва Пласа де армас. По средата има фонтан и градинка, а наоколо катедрала, кметство и важни административни сгради.



Гражданите на Арекипа от всички възрасти и прослойки се срещат на това място и релаксират на пейките в градинката около фонтана, заобиколени от ята гълъби.



Разположен на около 1000 км южно от Лима, градът е основан през 1540 г. от Гарси Мануел де Карбахал, един от лейтенантите на Франсиско Писаро. Като място е използвал долината на река Чили. Година по-късно испанския крал Карлос V с декрет от 7 октомври 1541 г. му е дал статус на град с име Арекипа.

Тук се срещнахме отново с екскурзоводката Кармен, която ни посрещна сутринта на автогарата. Уговорката е да ни разходи из града и да ни покаже основните му забележителности.

Пропуснахме катедралата и се отправихме директно към йезуитската църква Св. Джеймс, която има много интересна декорация на фасадата.



Орнаментите, наред с християнските символи и изображения на Исус, Дева Мария и Йозеф, включват и елементи на местната флора и фауна, на морски раковини и индиански маски. Целта е била да бъдат привлечени местните жители към новата вяра.



Влизаме вътре. Олтарът, както навсякъде, е пищен и всяващ респект.



По-интересно и специфично за Перу е едно от изображенията на стената. Става дума за репродукция на „Тайната вечеря”. Нищо особено, ако не броим, че вместо Юда, тук е изобразен Франсиско Писаро, а вместо печено агне, на трапезата е сервирано печено морско свинче. Интересна интерпретация, нали?



Отляво на църквата са били построени жилищата на монасите. В наши дни метохът е превърнат в търговски център с луксозни магазини, галерия и кафене.



Пасажите са направени с красиви колони от същия бял вулканичен камък, от който са построени повечето сгради. Докато Кармен ни говори, криейки се от слънцето под чадърче, ние се крием под сянката на колоните.



Влязохме в един от магазините, в който продават изделия от вълна от алпака. Тук видяхме и различните качества на материята – от много фина и мека вълна от Викуня на цени от около 400 долара за шал, през вълна от кралска, млада и обикновена алпака, та до по-грубата от лама.



От вътрешния двор на монашеската обител се излиза на съседната улица.



Ние се връщаме, обаче, към мястото, от което влязохме и съвсем наблизо се спираме пред типична колониална сграда – сега банка и музей.



Отново има вътрешен двор с грижливо орнаментирани стени, прозорци и врати.



По средата на деня температурите се покачиха. Ожадняхме. Трябваше да си намерим някое заведение, за да пием по някой сок или коктейл, както и да хапнем по нещо дребно вместо обяд. По пешеходната уличка наблизо стигаме до едно кафене на 3 етажа.





Третият етаж е тераса с красиви гледки. От тук се вижда отлично вулкнът Пукчу-Пукчу със седемте върха във формата на заспал индианец със скръстени на гърдите ръце.



След като си поехме въздух и отпочинахме на покрива на кафенето, взехме таксита за около 2 км до центъра на градския район Янауара (Villa de Yanahuara). На площада се влиза през стена от арки, направени от бял камък.



Близкото пазарче предлага стандартните изделия от текстил и други ръчно изработени сувенири. Отзад, като едва загатнат фон, се извисява Мисти.



Църквата Сан Хуан на площадчето в Янауара.



Кварталът е забележителен с малките си улички, красивите си гледки към града и вулканите, както и с традиционните цветя по стените.



От този район тръгваме пеша към центъра, където в края на нашата обиколка ще посетим манастира Санта Каталина.

По пътя се спираме да погледнем отново вулканите. Този път се виждат доста добре. Първо Мисти с острия си връх.



Чачани не се се вижда от тази страна на града, но за сметка на това силуетът на Пикчу-Пикчу, покрит със снежна шапка, е перфектен.



Версиите на легендата за заспалия индианец са много и различни. Кармен ни даде една, в интернет има други, а най-много ми хареса варианта на Ирене, екскурзоводката ни от следващия ден. Малко изпреварващо ще разкажа нейната версия на приказката за голямата любов.

Преди много, много години, един млад индианец се влюбил в своята съседка – неземно красива индианка на име Чачани. Тяхната любов пламнала с невероятна страст и много скоро те станали неразделни. Когато разбрал, обаче, бащата на момичето й забранил да се вижда с младежа. Въпреки това, двамата се уговорили да се срещнат на върха на близката планина. Момчето тръгнало към мястото на срещата, но бащата на Чачани разбрал и я затворил в стаята й. Влюбеният младеж чакал дълго. Толкова дълго, че по някое време заспал с лице, обърнато към божественото слънце, сякаш с молба да му изпрати любимата. Когато момичето успяло да избяга от своя затвор и се качило на планината, намерило там своя либим, заспал вечен сън! Седнала до него и се разплакала. Толкова много плакала, че и до ден днешен реки и водопади от нейните сълзи текат в подножието на планината.


След около половин час разходка между красивите едноетажни колониални къщи на Арекипа, спряхме до високата ограда на манастира.



Входът на манастир Санта Каталина е оцветен в червени и бели тонове. Цветовете са свежи и създават приятно усещане.



Някои вътрешни части са оцветени в синьо и бяло.



А други са само в бяло.



Преобладаващи са все пак червените тонове. Защо? Не стана много ясно.



Женският манастир Санта Каталина е създаден през 1579 г. Негова основателка е много богатата вдовица Мария де Гусман. Традициите на времето са повелявали вторият син или дъщеря от всяко семейство да служи на бога. В този манастир са приемани само жени от висшите прослойки на испанските фамилии. Всяко семейство е плащало не малко пари, за да бъде приета дъщерята като монахиня в манастира – равностойност на около 150 000 днешни щатски долара. Имало е възможност и не толкова богати сестри да бъдат приемани в манастира, най-често като помощнички. Максималният брой монахини, които са обитавали манастира е бил 450, една трета от които са били прислужници. Всяка е имала собствен дом в някоя от трите части на манастира. Многобройните къщи са били свързани с 6 улици и един пасаж. На входа на къщата се изписвало името на монахинята, която живее там.





Целият комплекс е разположен на около 20 000 кв.м. В наши дни тук живеят едва 20 монахини в една част, която е затворена за туристи. Останалата територия е свободна за посещения и разглеждане. В някои от къщите се влиза и може да се види при какви условия сестрите са живели и работели.





Естествено, има и църква, която се вижда от всяка точка.



До църквата се стига по стъпала, които водят до тераса с красиви гледки към манастира и вулканите. Отново тези вулкани!







Цялата духовна обител е оформена с женски вкус и естетика. Цветята и свежите цветове създават усещане за вътрешно удовлетворение и наслада.



Манастирът разполага и със сериозна картинна галерия с много ценни творби на религиозна тематика. С годините част от тях са били унищожени от пожари.



Разглеждайки всичко това, неусетно времето мина, а слънцето напомни за красотата на залеза. Разделихме се с Кармен след като удовлетворихме молбата й да разгледаме магазина на брат й. Нищо интересно, но беше неудобно да й откажем.

Часът бе около 18 и стомасите ни напомниха, че не е лошо да потърсим място за вечеря. Идеалният вариант бе да съчетаем удоволствието от добрата храна с насладата за окото от златистия цвят на сградите.



По съвет на Мартин седнахме в някакво заведение на Пласа де Армас с изглед към площада и катедралата.



Доста време откарахме в приказки и бира. Слънцето отдавна се беше скрило, но Арекипа оживя отново с ефектната си вечерна премяна.



Строежът на катедралата е започнал още с основаването на града на 15 август 1540 г. Поради силната вулканична и сеизмична активност в района, църквата е претърпяла множество частични и сериозни разрушения. Следвали са реконструкции и реставрации, после нови катаклизми и т.н. Последното голямо земетресение в Перу от степен 8,1 по Рихтер на 23 юни 2001 г. е разрушило лявата кула и повредило сериозно дясната. На 15 август 2002 г., обаче, по случай празненствата от основаването на катедралата, кметът на града е приключил с реставрацията и днес имаме възможност да се насладим на цялата й красота.

Тръгваме на нощна разходка по улиците на Арекипа. От Пласа де Армас до хотела има 1,5 км – една приятна дистанция.







Арекипа е спокоен град. За разлика от повечето малки населени места, тук си личи, че хората са по-заможни, а обществените места подредени и поддържани. Мястото се класира в категорията „Задължително да се види!”.

Прибрахме се в хотела и се отдадохме на сърфиране из интернет. По някое време съм заспал на едно кресло на рецепцията, тъй като обхвата на рутера не достигаше до стаите. Преместих се в стаята и съм заспал дълбоко, но не чак като „Спящия индианец”.


Следва...


Неактивен nadia_katzarova

  • Регистриран потребител
  • ****
  • Публикации: 1
Отг: ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ
« Отговор #14 : понеделник, 20 май 2013 г., 20:54 ч. »
Ще има ли продължение темата за Перу-липсва още Колка Титикака и най-вече Куско?С удоволствие ще чета продължението-благодаря за изчерпателния разказ.

 



Aqua World 55 Astario

Rainbowfish България Retro Club Varna Live Club

Бърз конвертор
oF ◄► oC ин. ◄► см. гал. ◄► л.