Автор Тема: ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ  (Прочетено 31075 Пъти)

0 Потребители и 1 Гост преглеждат тази тема.

Неактивен Stas

  • Aquaportal мениджър
  • *****
  • Публикации: 1 554
  • Нас. място: София
  • Пол: Мъж
  • Станислав Бояджиев
Отг: ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ
« Отговор #15 : понеделник, 20 май 2013 г., 20:59 ч. »
Надя, разбира се! Не само това. Липсват още много неща. С едни малки буквички накрая е написано "Следва...", а това значи още и още.

Това е петия ни ден в Перу. Бяхме там общо 16 и на 17-ия си тръгнахме. Така че - следете темата.

Неактивен Stas

  • Aquaportal мениджър
  • *****
  • Публикации: 1 554
  • Нас. място: София
  • Пол: Мъж
  • Станислав Бояджиев
Отг: ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ
« Отговор #16 : събота, 25 май 2013 г., 02:27 ч. »
11.04.2013. ОТ АРЕКИПА ДО ЧИВАЙ.

Навсякъде в Перу закуските бяха еднакви. Е, не съвсем... Различаваха се по липсата на нещо от стандартното меню: фреш, прясно мляко, йогурт, мюсли, маслини, шунка, кашкавал и/или сирене, масло, сладко, питки хляб, нескафе, чайове и листа от кока за специален чай против височинни мъки. В хотела в Арекипа имаше всичко от изброените.





На втората снимка се вижда купичката с листа от кока. Почти всеки си взе по малко за предстоящото високопланинско пътуване. Нали трябвало да се дъвчат...

В 9:00 се натоварихме на голям микробус (или малък автобус) Мерцедес, управляван от шофьора Фелипе. Екскурзовод този ден щеше да ни бъде перуанката Ирене. Много лъчезарна млада жена с добър английски и голямо желание да ни се хареса в професионален план.

Тъй като понякога хората ми правят забележки, искам да направя уговорката, че информацията, която публикувам е основно от записките ми по времето на пътуването. Понякога може някой екскурзовод да ни е наговорил глупости, за което съжалявам, но няма как да го избегна.

На излизане от Арекипа, Ирене ни посъветва да спрем в някакъв магазин и да си купим листа от кока и вода. Това е важно – големите височини, които ни предстоеше да преодолеем, много бързо обезводняват организма. За листата от кока се говори, че също помагат.

След това поехме по единствения път през планината, по който се стига до Пуно, Куско, Боливия, Бразилия, мините за благородни метали... По него ще се насочим към Чивай.

До Пуно с автобус се стига за 5 часа, а с влак – за 10. Затова влаковете вече не превозват пътници – използват се само за товари.

В покрайнините на Арекипа има доста бедни, даже по-скоро мизерни къщи.



Откъде идват всички тези бедни хора? През 1985 г. е имало голям проблем с организирана терористична група, която тормозела населението. Много хора от малките селца избягали към големия град. Преселниците окупирали разни парчета земя около града и си правели къщички. Не е законно, но нямали особен избор. Властите ги гонели, но с не особено голям успех. Нямат вода, нямат електричество, нямат канализация... Част от методиката за справяне с проблема е да ги узаконят. Наскоро са им пуснали електричество, но вода все още нямат.

Къщите се строят и никога не се завършват. Първо, защото има традиция след време да се надстрояват за децата и внуците и второ, защото данъците, когато строежа не е завършен, са значително по-малки. Подобно нещо бях виждал в Йордания, а сигурно такава практика има на много места по света.

В забавни разговори между нас и разкази на Ирене по пътя времето минава неусетно.



Изкачваме се все по-високо и по-високо. Пустинята на Арекипа е продължение на Атакама от северната част на Чили и стига до Боливия. Няма дървета, но има много кактуси. И тъй като стана дума за растителността на тази височина, Ирене помоли Фелипе да спре на една отбивка, за да ни покаже нещо.



Забихме се встрани от пътя, за да видим кактус, висок колкото нас. Плодовете му се ядат, а дали са узрели се познава по това дали игличките му падат или са здраво прикрепени.





Продължихме по пътя. Пътувахме по някакво огромно плато и върховете на различни вулкани разнообразяваха пейзажа. Толкова са високи, че даже в края на лятото и началото на зимата са покрити със снежни шапки. Всеки от тях си има име и история. Древните индианци са ги почитали като свещени.

Спираме за снимка на три важни вулкана. От ляво на дясно: Ампато, Сабанкая и Уалка-Уалка. Намираме се на височина 3900 м.



Левият, Ампато, е висок 6288 м. На кечуа името му означава „жаба”.

Средният, Сабанкая, висок 5976 м, заедно с вулкана Мисти, е един от най-активните в Перу. На кечуа името му означава „огнен език” и най-вероятно това е свъзано с неговата активност.

Десният вулкан се казва Уалка-Уалка, което на кечуа значи „огърлица”. Висок е 6025 м.

През 1995 г., при едно изригване на Сабанкая, глетчерите на съседния Ампато се отдръпнали и под леда била направена изключително ценна находка – мумията Хуанита. Във вързоп било открито тяло на принесено в жертва момиче. Според дрехите и доброто му здраве преди смъртта се счита, че е било на около 11-15 години от благородно семейство от столицата на империята – Куско. Възрастта на мумията е малко над 500 години, но е изключително добре запазена заради вечните ледове на върха. Малко по-късно, през октомври 1995 г., са намерени още две мумии, а през 1997 и четвърта заедно с много предмети. Вулканът Ампато е бил място за жертвоприношения на инките.

Продължаваме нататък. Честите спирки на мен лично ми се отразяват добре. Пътят в никакъв случай не може да се нарече натоварен. Да, разминавахме се от време на време с камиони-чудовища. Имаше и участъци, в които са ставали тежки катастрофи. Шофирането по тези дълги пътища е по-скоро монотонно, освен ако не сте любители на красивите високопланински пейзажи. Като мен!



Ирене класифицира разнообазната територия на държавата Перу по следния начин:
-    брегова ивица или на испански: costa;
-    планина: sierra;
-    джунгла: selva.
Джунглата има ниска част, каквато е Амазония, и високопланинска, каквато е районът около Мачу Пикчу, например.

Планината се дели на няколко части, в зависимост от височината и съответната за пояса флора и фауна. В планината има два сезона. Лятото, когато валят повече дъждове и е влажно, е през месеците декември, януари, февруари и март. Останалите месеци се водят зима и респективно – сух сезон.

Над 4000 м надморска височина, навлизаме в района на викуня или както се чува, произнесено на испански – „бикуня”. В Южна Америка има 4 основни вида животни от рода на ламите. Два от тях са диви – викуня и гуанако. Другите два вида са домашни и са алпака и лама. Местните ги използват за прехрана – месо, млечни продукти, вълна, пренос на товари... От всичките видове, вълната на викунята е най-ценна и много скъпа. Защо ли? Първо тази вълна е най-меката и качествена, второ – животното е диво и трето – дава едва 250 г на 2 години.



Това са първите викуня, които срещаме. Отзад като фон е вулканът Чачани. Нали помните историята за спящия индианец, която Ирене ни беше разказала?



Погледнато  от Арекипа, се намираме зад вулканите Мисти и Пикчу-Пикчу. Територията е резерват – Салинас и Агуада Бланка. Резерват, защото викуните са били на изчезване в близкото минало заради бракониери. Ценната им вълна им е изиграла лоша роля. Правителството се намесило и взело нещата в свои ръце – промяна на закона, определяне на голяма територия за резерват и възлагане грижите за дивите животни на местни жители. Ако сега някой застреля викуня, влиза в затвора за дълго.

Семействата на местните хора взимат викуните под аренда и се грижат за тях. В сухия сезон докарват цистерни с вода, за да ги поят. Стрижат ги веднъж на 2 години като използват специални методи, за да ги уловят. Стриже се, когато козината им стане 2 см и се скъсява само 1 см от нея, защото на високото е студено. Когато животно се разболее го лекуват.



С така предприетите мерки, викуня не само, че вече не са застрашени от изчезване, но се размножават успешно и само в този резерват популацията им е около 4000 екземпляра. Викунята ражда по едно бебе на всеки 11,5 месеца. Майката тежи около 50 кг, а бебето 6-7.

На 4040 м стигаме до кръстопът – надясно е за Пуно, а направо за Куско и Чивай, където отиваме. Тук има паркинг, заведение, пазар за текстил, сувенири и тоалетна! От хапчетата Acetazolamida за височинна болест, които пиехме, се обезводнявахме много и … всички бързахме за WC.



Ирене обърна внимание на една от скалите, че има форма на жаба (sapo).



Вулканът Мисти се издига като самотна пирамида. От тук не се забелязва, че има два кратера.



Влизаме в заведението и се нареждаме за чай.





Поръчваме си te triple или „троен чай” – от кока, муня и чачакома.



Този чай помага за преодоляване на проблемите с височината, които се изразяват в главоболие, гадене, болки в гърдите (стягане) и обща слабост. Всичко това от недостиг на кислород.



На снимката се виждат листата от кока – широки, средно големи. Другите са муня – андинска мента. Чачакома не се вижда или поне аз не я различавам. Такъв чай пиехме навсякъде, където ни предлагаха. Най-често беше само от кока или само от муня. Наистина помага, защото аз и Марто си спряхме гадните хапчета срещу височинна болест и нямахме много проблеми след това.

 Тръгнахме отново – предстоеше ни да минем през най-високата точка на пътя.



Спряхме отново на 4400 м, за да снимаме стадо алпака и овце.



Често спирахме за снимки. Наистина, типичните за Перу животни, комбинирани с хубавото време, облаците и безкрайния хоризонт даваха много красиви гледки.



Алпака пасат обикновено мъхове. Това им е любимата храна и точно нея трябва да ядат. Подпочвени извори превръщат платото в нещо като тресавище.



Потегляме отново след краткото спиране. Може би е малко досадно, но мисля, че който не е видял тези гледки, няма как да каже, че познава Андите.



На тези височини оцелява само един единствен вид змия – мачали. Има цвета на земята и не е отровна. На изчезване е, защото местните я ловят и я използват за лечение.

Интересно растение започнахме да срещаме все по-често. Вирее на височина над 3900 м и е от рода на ... морковите!



На около 4800 м спираме на странно място. Навсякъде около пътя има купчинки от камъни, които очевидно не са естествени.



На това място, пътуващите инки са спирали и са давали дар на Пачамама – майката земя. Вадели са три листа от кока от специалната торбичка, която всеки е носел на кръста си и във форма на ветрило са ги затискали с камъче. По едно листо за змията, пумата и кондора – трите свещени животни на инките, символи съответно на подземното царство, на земята и на небесата. Тези купчини на кечуа се наричат апачета. В нашия случай, който няма листа от кока, може да остави и нещо друго свое – например косъм.

Последната ни спирка на тези височини е и най-високото място през което минахме по време на нашето пътешествие из Перу.



Явно всички туристи спират тук, защото перуанките с текстилните изделия ни чакаха с надежда. На никой, обаче, не му беше до тях.



Освен, че едва се движехме заради липсата на кислород, независимо от хубавото време беше и доста студено.

Направихме си колективна снимка на цялата група на височина 4910 метра.



„4910 м нмв. Място за наблюдение на Андите. Участък от вулканичната планинска верига на Централните Анди.”

Наистина, от тук се виждат поне 4-5 вулкана. Един кадър – панорама на Ампато и Сабанкая. Дано се вижда добре в малкия размер на снимката.



От тук до Чивай се спускаме през цялото време. Слизаме от 4910 на 3650 м. Chivay на испански се чува като Чибай, а на кечуа означава „място за гнездене на птици”. Градът е столица на провинция Кайома. Основният поминък са туризмът и земеделието.  Отглежда се известното растение кинуа, от което правят супа, сокове и какви ли не други ястия. Било единственото, което съдържа протеини.

Рецепта за сок от кинуа (за четирима):
2 бр. обелени зелени ябълки без семки + 3 щипки (с цяла длан) кинуа се варят с канела. Може да се сложи и карамфил. Варят се докато кинуа се отвори напълно. Най-накрая се слага мед на вкус и се пие топло.

В Чивай се отглеждат и други важни култури – царевица, картофи, пшеница, грах.

Като че ли се почувствахме по-добре, когато влязохме в градчето и спряхме пред един ресторант, за да обядваме.



Храната беше на бюфет и срещу 25 сола (15 лв.) на човек, получихме разнообразие от перуански ястия с чудесен вкус.



Пиле, шишчета от алпака, чушки с лют пълнеж, някакви други меса, супи от кинуа или пилешка и др. За десерт: плодове от кактус, кремчета от манго, торта.



Единствено се заплащаха допълнително напитките. Който иска си поръчва бира, а който предпочита, фреш от различни плодове. Поръчах си от кактус – леко стипчив на вкус, но сладък и много вкусен.



След ресторанта беше време да се настаним в хотела. Малките улички на Чивай са прашни и без настилка.



На една такава се намираше и нашият хотел.



Настанихме се и си дадохме малка почивка. Качих си сам куфара до първия етаж и се проснах безпомощен въху леглото! В продължение на 3 до 5 минути въобще не можах да стана – бях се изморил като след деветдесетминутна здрава тренировка. Никога не съм предполагал, че 20 кг могат да ми представляват такъв проблем. Явно трябваше да мине време, за да свикнем с височината.

За желаещите Мартин организира посещение на минерален басейн. Изворът се намираше на около 15 минути с автобуса извън града.



Водата, която извира е с температура 85 градуса по Целзий. За да стигне с безопасна за хората температура до басейна преминава през канали за охлаждане.



Имаше надпис, че водата в басейна е с температура 39 градуса, но лично проверих, че там, където влиза, температурата й е 45 и е непоносимо гореща. Киснахме повече от час. Почти до припадък!

Прибрахме се в хотела и понеже в подобно малко градче няма кой знае какво да се прави, имахме организирана вечеря с фолклорна програма в перуански ресторант „Ел Хорно” („печката”).



Програмата наистина беше забележителна и ни показаха основните танци от андинския фолклор. Ще си позволя да дам линкове към клипове, които най-добре ще ви покажат какво точно видяхме.

Традиционна андинска музика:
Chivay: Musica Andina


Танц на любовта:
Chivay: Danza del Amor


Танц на Пачамама (Майката Земя):
Chivay: Danza de Pachamama


Танц на маларията:
Chivay: Danza de la malaria


Маларията като болест е станала известна още от древността, когато мъжете са ходели да продават продукцията си и са се връщали болни. В действителност не са знаели какво причинява заболяването и са мислели, че е от заразна храна (ябълка в случая). С камшика символично партньора гони болестта от тялото. Ударите в клипа са си болезнени, както твърди Марто от личен опит. Опитаха да го дръпнат, но той с рутина отказа!

Танц на вятъра:
21Chivay_Danza_de_Viento


Танцьорите нямаха нищо против да ги снимаме, а и да се снимат с нас.





Както се вижда, публиката взима участие във всеки танц. Ирене ни поръча една песен и ни накара да танцуваме всички, защото в противен случай нямало да видим кондори на следващия ден. Как да не стане човек!

Вечерта завършихме в студените стаи. Някои си взехме радиатори... Перуанците нямат отопление в хотелите. Поне в нашите нямаше. Затова, на който му е студено, си търси отоплителен уред или повече завивки. На следващия ден ни предстоеше много ранно ставане и тръгване от хотела, за да успеем да отидем в Каньона Колка и да видим на живо величествените кондори.


Следва...


Неактивен Stas

  • Aquaportal мениджър
  • *****
  • Публикации: 1 554
  • Нас. място: София
  • Пол: Мъж
  • Станислав Бояджиев
Отг: ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ
« Отговор #17 : неделя, 09 юни 2013 г., 23:13 ч. »
12.04.2013. КАНЬОНЪТ КОЛКА. НА ПЪТ КЪМ ПУНО.

Ранна закуска в 5 часа... Кой може да яде толкова рано?! Да, но като не знаеш кога ще имаш друг удобен случай да хапнеш, щеш или не щеш закусваш! И най-важното – пиеш чай от кока, колкото се може повече.

В 6:00 Ирене и Фелипе ни взимат от хотела с целия багаж. Имаме много път и перуанката специално предупреди, че ще спираме по за 5 минути на няколко места и не бива да закъсняваме, защото има опасност да не видим нищо в Каньона Колка. А какво точно? Вече споменах – търсим и се надяваме да имаме късмета да наблюдаваме вестоносците на небесното царство, свещените за инките кондори.

И така, в 6:00 тръгваме от хотела в Чивай, столицата на провинция Кайома, в посока каньона Колка. Още с излизането от града пред нас се открива долината Колка, в която има населени места, но асфалтирани пътища – все още не!

През следващите 43 км ни предстои офроуд с автобус. За разнообразие спираме за снимки в първото село по пътя – Янке (Yanque). Часът е едва 6:30, но местните вече ни очакват с отворени обятия, т.е. сергии.



Тук най-голямата забележителност е църквата и гледката към вулкана Уалка-Уалка (Hualca-Hualca).





Децата в селото или са се приготвили за някакъв празник, или както е по-вероятно са напълно готови да получат някоя монета, за да се снимаме с тях.



Ирене ни беше инструктирала – 5 минути и обратно в автобуса! Сякаш бързахме да се върнем към прашния офроуд.

Животът в долината Колка датира от 5000 г. пр.н.е. Има две групи жители – едните говорят езика аймара, а другите кечуа. Първите са били с издължени глави, а вторите, наричащи се кабанас, с плоски. Деформирали са ги съвсем умишлено. По времето на инките хората са започнали да говорят предимно кечуа, а след пристигането на конкистадорите – испански. В наши дни и трите езика са официални в Перу.

По пътя забелязваме терасовидни земеделски терени от времето на инките, които се използват и в наши дни от местните жители в долината.



Втората ни спирка е в с. Ачома (Achoma или Hachoma). Първите къщи, които подсказват, че влизаме в населено място, са доста ... мизернички.



Едно местно детенце гледаше толкова мило, че нямаше как да не му направя удоволствието да си изработи 1 сол.



В Ачома централната улица, дълга няколкостотин метра, е от калдаръм, който веднага се превръща отново в прахоляк след последната къща.

В долината Колка се срещат няколко важни представители на флората и фауната: националният символ на Перу, свещеното цвете на инките – кантута (cantua buxifolia), заекът от рода на чинчилите – вискача (viscacha), гигантското колибри (patagona gigas), което видяхме при линиите Наска и най-накрая пъстървата, която осигурява прехраната на местните. Всички тези образи се срещат често като мотиви по дрехите на местните хора. Както знаем, текстилът е важен занаят още от времената преди появата на инките.

Лека полека стигаме до третото село – Мака (Maca). Тук отново най-голямата забележителност е църквата. Както забелязвате може да нямат път, но църквите са големи, красиви и всяващи респект.



Може би защото вече минава 7:00 или пък понеже приближаваме все повече точката за наблюдение на кондори, но местните са значително по-подготвени за нас, туристите.



Някакси сърце не дава да ги подминеш без да оставиш някоя пара... Атрактивно ни се стори да се снимаме с ястреб.





След като дадохме своя принос за финансовото благополучие на собственика на птицата, отново се качихме на автобуса и се отправихме към изхода на селото. Ако видите черен път без настилка, да знаете, че сте в правилната посока! Така и ние.



Четвъртото място, на което спряхме се оказа много красиво с гледките които ни предложи.



Точно тук свършва долината Колка и започва едноименния каньон. Поглеждайки назад, пред нас като на длан се простира цялото поречие на Рио Колка.



Поглед напред... Да, напред започва каньонът.



Каньонът Колка е геоложки разлом. При издигането на Андите, Колка пада надолу. Така се е образувал един от най-дълбоките каньони в света – на места достига до 3000 метра. На мястото, от което ще наблюдаваме кондорите, дълбочината му е 1400 м. Рио Колка извира от Андите на височина 5000 м. В продължение на 450 км тя преминава през западната част на планината, за да се влее в Тихия океан. От всичките каньони, които образува, този е най-дълбок и най-дълъг – 100 км. Мястото за снимки, на което сме спрели се явява началото на този феномен.





В долината се виждат още от земеделските тераси, наследство от инките.



Растителността около каньона е предимно пустинна – кактуси и треви на фона на скали и красиво небе. Природата е ненадминат творец и естет!



Междувременно започнаха да ни подминават автобуси с туристи. Време е за кондори!



След два часа и четвърт, включително спиранията, изминахме 43-те км до Mirador Cruz del Condor –точката за наблюдение на кондори в каньона Колка. Мястото е характерно с това, че точно тук живеят над 10 от тези птици, а техният дневен режим позволява на туристите да ги наблюдават. Всеки ден между 8:30 и 9:00 часа, кондорите започват да летят над каньона и да търсят храна. Именно това чакат всички, събрали се тук.

Преди да продължите да четете нататък, препоръчвам да си пуснете като фон ето тази мелодия:
El condor pasa - PERU




Ние бяхме тук малко преди да стане навалица. Местните отново са подготвени за човекопотока и продават всякакви ръчно изработени сувенири – предимно от текстил.



Ако не бяха хората с насочени обективи в една точка, въобще нямаше да забележа, че на скалата зад оградите има няколко кацнали птици.





Кондорът живее до 70 г. и достига размах на крилете почти 3 метра при максимално тегло 12 кг. Живее на височини до 7000 м, което е накарало инките да мислят, че именно тази птица е вестоносецът на Небесното царство. Още повече, че не ловува, а яде умрели животни, което според инките е представлявало взимане на душата и отнасянето й на небето.

Кондорите снасят по 1-2 яйца на 2-3 години и са застрашен вид. Мъжкият има само една партньорка през живота си. Ако женската умре преди него, то той се издига много нависоко, прибира крилата си и се спуска към земята в самоубийствен последен полет. Ако случайно женският кондор надживее мъжкия, то си търси друг партньор. Какво да се прави... борба за оцеляване!

Две снимки на Веско ми помагат да покажа как кондорите демонстрират триметровия си размах на крилете.





По-старите птици са оцветени в черно и бяло. Младите, обаче, изглеждат кафяви.

За радост на събралата се мултинационална тълпа, птиците започнаха да обикалят наоколо и на няколко пъти минаха ниско над главите на хората.







И едно видео за нагледна илюстрация:

Canyon Colca: Condors


Към 9 часа вече бе време да поемаме по обратния път. Минахме покрай всички сергии и се отправихме към нашия автобус, който трябваше да ни чака съвсем близо.



Събирането на групата се оказа малко по-времеемко, отколкото очакваше Ирене. Наложи се да поизчакаме. Истината беше, че за да тръгнем към Пуно и езерото Титикака, трябваше да се върнем обратно до Чивай и след това да тръгнем по онзи път, по който бяхме минали от Арекипа към Чивай. Това означаваше, че отново ще прекосим точката с височина 4910 метра.

Събрахме се, качихме се, тръгнахме и единственото интересно, което видяхме по пътя, бе една безстрашна лисица.



До Чивай този път стигнахме за около час. Постоянно говоря за време, но ситуацията беше на кантар. Трябваше да прекосим доста голямо разстояние до Пуно, пътуването нямаше да е леко, а имахме и допълнителни планове, за които можеше да не остане време, ако се мотаем излишно.

Тъй като предната вечер въобще не успяхме да видим града, днес поне направихме кратък пешеходен тур към центъра. Тръгнахме от малките улички, които естествено са без настилка.



Интересно! По някои огради растяха кактуси. Как ли са се озовали там!? Ирене обясни, че хората по този начин маркират даден имот като частен. Вида на кактусите се подбира специално от най-бодливите.



Най-после стигнахме до улица с някаква настилка. Оказа се, че е пешеходна зона с търговски център отляво и водеща до централния площад Plaza de Armas.



По цялото й протяжение бяха издигнати статуи на танцьори от традиционните танци, които наблюдавахме на живо предната вечер.





Малко по-голямо оживление открихме непосредствено преди да излезем на площада. Пазарче, суетня, живописна гледка и за капак – едно местно такси от типа „тук-тук”.



На табелата на покрива наред с всички служебни надписи пише „Jesus ilumina mi camino”, което преведено означава, че Исус му осветява пътя. Дано го прави добре!

Излязохме на не особено впечатляващия Plaza de Armas на Чивай, където, разбира се, се намират всички административни сгради на провинцията и града, банката, църквата и т.н.



Църквата не е по-хубава от тези в селата по пътя за Cruz del Condor. За сметка на това, обаче, кабелите около нея пречеха на всякакви снимки – изглеждат ужасно!



Перуанците често правят кръстове на близките до населеното място хълмове. В Чивай, на хълма зад църквата, имаше един от растителност.

Някъде към 10:30 тръгнахме. Този път вече към Пуно. Целият ни преход щеше да бъде на височини между 4000 и 4500 метра и с продължителност около 8 часа.

След 90 минути отново стигнахме до кръстопътя със скалата във форма на жаба. Спряхме на паркинга и се отправихме към заведението с хубавия троен чай.



Поръчах си един te triple за 3 сола и сандвич с кашкавал (queso) за 4 сола. Хапнах набързо и излязох да чакам на паркинга, където пътните полицаи вече бяха насмели продавачките от сергиите. Не се разбра защо. За мен остана гледката към вулкана... Кой беше точно?! Мисля, че толкова близо би трябвало да е само Чачани.



От тук тръгнахме на един продължителен преход по високите плата на Андите. Ужким вече бяхме свикнали с височината, но се оказа, че не било точно така. На фона на главоболието, гаденето и слабостта на някои хора от групата, стягането в гърдите ми беше почти безобиден ефект от симптомите на височинната болест.

На 4450 м стигнахме до едно безкрайно красиво блато, в което за пръв път в живота си видях розово фламинго извън зоопарк.





Малко по-нататък спряхме до високопланинското езеро Лагуна Лагунияс (Laguna Lagunillas, 4300 м). Някои хукнаха към постройката на тоалетната, а аз предпочетох Bio-WC. Използвах да направя и няколко снимки. Придвижването по пътечките трябваше да е бавно и равномерно. Всяко задъхване водеше до затруднения с дишането.



Планинските животни алпака и техните стопани, нямат никакви трудности да живеят на високо.



Пуно се намираше някъде зад езерото. Това място се падаше по средата на пътя, т.е. имахме още доста.



Целият път от Чивай до Пуно е около 300 км и можехме да го вземем и за по-кратко време, но спиранията за снимки и тоалетна ни забавиха. А и гледките не бяха за изпускане!

Много часове прекарахме на височина  над 4200 метра. В крайна сметка се спуснахме малко по-надолу към езерото Титикака и град Пуно. Височината от 3830 м там се отрази добре на цялата група.

Мартин ни беше обещал още в началото на пътешествието в Перу да намери време, за да посетим не много популярното високоенергийно място Портата на Дявола (Puerta del Diablo). На кечуа се казва Amara Uru. Знаехме само, че се намира някъде по средата на пътя от Пуно до Боливийската граница, т.е. на малко повече от 70 км след Пуно.

Подминахме Пуно и продължихме с автобуса към Яве (Llave), а след това към селището Хули (Juli). До Хули не трябваше да стигаме, защото по предварителните описания Портата се намираше някъде преди него. За съжаление в търсене на мистичното място загубихме ценно време и в 18 часа слънцето залезе. Спряхме да питаме един моторист дали знае къде се намира мястото и той отговори утвърдително. Какъв късмет! Тръгна да ни обяснява, но така и нищо не разбрахме. Тогава Мартин се спазари с него да ни го покаже срещу заплащане. Така и стана! Мотористът напред, автобуса го следва.

В 18:30 часа, в пълен мрак, групата полунормални туристи от Европа тръгна, на светлината от фенерчетата си, да търси Портата на Дявола, която се вярва, че е врата към някакъв друг свят. За най-голямо мое учудване взехме, че я намерихме! И за още по-голямо разочарование на всички – почти нищо не се виждаше! Насред нощта се издигаше една голяма скала, в която имаше някакви очертания. На светлината на фенерите и със светкавицата на фотоапарата на Веско, успяхме да направим нещо като снимка...



За съжаление не бяхме съвсем подготвени и оставихме за следващия ден въпросите, свързани с това място. Надявахме се екскурзоводът ни за езерото Титикака да знае повече от нас.

Смазани от умора и жадни за релакс се качихме отново в автобуса за последните километри – връщането до Пуно. Оставаха само 70 км до хотела!

Бяхме тръгнали в 6 сутринта, минахме през долината Колка, видяхме каньона и кондорите, пътувахме много дълго време по високите части на Андите, където едва дишахме. Видяхме страшно красиви гледки, но се скапахме от умора. Търсенето на Портата на Дявола ни довърши! След 14,5 часа, в 20:30, най-накрая се настанихме в хотела в Пуно.

Стаите изглеждаха доста прилично.





Аз и Мартин трябваше да сме в двойна стая, но явно не стигнаха и ни дадоха една четворна. Всеки от нас можеше да спи на две легла, стига да знае как. В хотела имаше безжичен интернет и компютър за общо ползване на всеки етаж. Преди да си легнем, обаче, решихме да излезем за вечерна разходка, да сменим пари и да вечеряме.

Хотелчето се намираше на 2 преки от Plaza de Armas на Пуно.





Нямаше как да не снимам красиво осветената катедрала, перлата на Пуно...



Обменни бюра имаше на централната пешеходна улица. Там бяха и повечето заведения. Влязохме в едно, което Мартин ни избра.



След като през този ден разгледахме някои забележителни места, пътувахме из високите Анди едва дишайки и търсихме портал към други беше време да се отдадем на почивка.

Успях да говоря с България през интернет, докато Веско не реши да си изтегли някое сериалче за гледане около 2 часа през нощта и интернета тотално спря – сигнал, че беше време за сън.

На следващия ден ни очакваше целодневен тур на езерото Титикака, поради което отново щяхме да ставаме рано.


Следва...


Неактивен Stas

  • Aquaportal мениджър
  • *****
  • Публикации: 1 554
  • Нас. място: София
  • Пол: Мъж
  • Станислав Бояджиев
Отг: ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ
« Отговор #18 : вторник, 18 юни 2013 г., 05:51 ч. »
13.04.2013. ТИТИКАКА.

На осмия ден от нашето пътешествие се събудихме на перуанския бряг на езерото Титикака. Естествено, пак беше по-рано, отколкото сме свикнали, но когато човек се намира толкова далеч от дома, последното нещо, за което има време, е да се излежава в леглото. Така че станахме в 6, закусихме и се качихме в микробуса, с който дойдоха да ни вземат от хотела.

Нашият екскурзовод за деня се казва Енрике и е преподавател по андинска космология в университета в Пуно. Много интелигентен човек с прекрасен английски, който ни разказа изключително интересни неща, а и не отказваше да отговаря на всякакви въпроси, които му задавахме.

Град Пуно е разположен на брега на високопланинското езеро Титикака и е столица на департамента Пуно. Надморската височина, на които са разположени градът и езерото е около 3830 м. Климатът тук се определя от значителния размер на водния басейн – през деня водата се нагрява и нощем излъчва топлина, така че температурният контраст не е толкова голям, колкото би бил нормално за такава надморска височина. Микроклиматът позволява отглеждане на някои земеделски култури, въпреки голямата надморска височина – основно картофи, кинуа, ечемик, овес и боб. Като растителност на тези високи и студени плата около Пуно расте само тревата ичу, с която се хранят домашните животни. Както всички може би сте чували, Титикака е най-високото плавателно езеро в света. Има и няколко по-високо разположени от него, но са плитки и в тях придвижването става само с малки лодки, т.е. не са плавателни. По размерите си прилича на море – площ от около 8500 кв.км, от които 60% са в перуанската част, а останалото е на Боливия. Де факто границата между двете държави минава през езерото.

В 7:30 стигнахме до пристанището на брега на езерото и се качихме на едно от многобройните туристически корабчета.



Още с тръгването ни дадоха основната информация за езерото. Пропуснах да кажа, че тук не може да се плува – температурата на водата е около 18 градуса и ... не, мерси! За сметка на това, обаче, са установили, че условията са идеални за отглеждане на пъстърва и са си внесли такава от Канада. Оказало се грешка! Условията били толкова подходящи, че рибите започнали да стават огромни (до 1 м) и да се размножават прекомерно. Започнали да нападат останалите видове в езерото и да ги унищожават. Наложило се да ги изловят. Не питайте как са го направили – не знам! На мен ми се стори невероятно, но така каза водачът от корабчето. Сега пъстърва се отглежда само в заградени рибарници покрай брега.

На излизане от залива на Пуно се виждат многобройни тръстики покрай брега. За тях ще стане дума след малко.



Нещото, за което с нетърпение чакахме да ни разкаже Енрике, беше Портата на дявола, която намерихме предната вечер и за която не знаехме почти нищо. Оказа се, че нагазваме в мътни води. Никой не е съвсем наясно какви са точно функциите на Портата на Дявола, но е установено, че тя е част от три свързани храма на културата Тиауанако (Tiahuanaco, 500-900 г.). В древността планините са били свещени, а върховете им са били почитани като богове. Още от тогава кондорът, пумата и змията са били свещени животни.

Построени били три храма, съответстващи на трите големи планински върха на околните планини като всеки е бил свързан с едно от трите свещени животни. И така, храмът на змията (Indica) се намира на боливийски остров в езерото. Храмът на пумата (Puma Punku) се намира в град Тиауанако, също в Боливия. Третият, храмът на кондора, се нарича Арума Уру (Aruma Uru) и е точно този, които посетихме предната вечер в тъмното. „Арума” означава нощ и се свързва с тъмнина. „Уру” означава ден и съответства на светлината. Името на храма е нещо като „Нощ и ден” или „Тъмнина и светлина”.

Трите са разположени в триъгълник и по някакъв начин са свързани с появата на инките. В Тиауанако има Порта на слънцето, в Перу – Порта на дявола... Тези портали са някакви силноенергийни места, за които не се знае нищо конкретно.

Енрике разказа как е водил преди години група американци, които искали да посетят Портата на дявола и изпълнили там някакви церемонии. Като човек, който не вярва в мистики, гледал с обикновен интерес. Американците твърдели, че точно на това място имало силни енергии, които лекували неизлечими болести. Впоследствие някакъв роднина на Енрике бил излекуван по стечение на обстоятелствата точно чрез такава церемония при Портата на дявола.

Друго, което ни разказа Енрике е, че местните шамани твърдят, че в света има 7 каменни диска на 7 велики култури. Това са инките, атлантите, египтяните, маите, арабите, елините и китайците. Тези загадъчни дискове според легендите са пръснати по света. Дискът на инките според преданията лежи на дъното на езерото Титикака и е с размери 3х4 метра. Жак Ив Кусто е идвал да го търси с подводница, но не го е открил.

В 9:00 часа пред нас се появи първият плаващ остров. В Титикака има 67 такива, обитавани от племето Уро. Индианците са от култура, предшестваща инките и говорят езика Аймара. Имат си особени традиции и затова преди да слезем от кораба ни казаха, че тук се поздравява с „камиса раки”, което означава добър ден/добре дошли. Отговорът е „уалики”.



Местните ни гледат с неприкрито любопитство, особено децата. Всички са пременени в ярки цветни дрехи, изработени собственоръчно.



Островът на който сме спрели се казва Манко Капа Титино. Приемат ни с охота и се настаняваме в кръг около Енрике, който ще ни разкаже повече за плаващите острови и уросите.



Един такъв остров е дом на едно или няколко семейства. Общо на 67-те живеят около 2500 човека, които си имат президент, училище, болница. Тук няма плодове и месо от лама и алпака, поради което те не консумират такава храна. Прехранват се от самото езеро – 5 вида риба, гигантски жаби (до 45 см размер), диви патици, яйца от птици.

Най-често използваната за храна риба е карачи. Правят я на супа.



Защо тези хора живеят така? Как се е стигнало до създаването на подобни водни селища? Обяснението не е никак сложно. Преди 600 години те са живели на сушата. Урос са били съседи с Кояс. Всичко е било мирно и тихо между тях, докато един ден кояс не откриват сребърна мина на територията на съседите си. За да я присвоят, те ги нападат и завладяват. За да се спасят, урос се качват на лодките си и бягат към средата на езерото. С годините променят начина си на живот и прехрана. В началото са живели в канута, след това за около 10-15 години построили къщи на лодките си. Най-накрая откриват техниката за строене на острови от кили – кал с корени на тръстика. Отдясно на Енрике се виждат две големи буци кили.



Кили плуват като корк. Намират се само през лятото, когато изплуват на повърхността. Едно парче е с размери от около 2х6 метра до 3х7 метра. Свързват се едно за друго с евкалиптови клинове и въжета.



Островът, на който сме в момента, е съставен от 12 кили парчета и тук живеят 6 семейства. Дебелината на кили е между 1 и 1,5 метра. След като ги съединят, индианците ги застилат отгоре с тръстики, докато достигнат обща дебелина около 3 метра.



Когато островът стане готов е време да се направят на него и къщи за живеене. На местата за готвене се настилат камъни като средство против запалване на тръстиковия под. Един остров има срок на годност между 20 и 30 години, тъй като килито с времето се размива. Построяването отнема една цяла година. Накрая се избира място за острова и за да не се движи се фиксира с 8 котви, за които се връзва с въжета. Ако при по-силен вятър се скъсат въжетата или котвите, връщат острова обратно с лодки.

Някой се сети да попита къде се намира тоалетната. Странно, нали? Урос пият водата от езерото и някакси не е подходящо да я замърсяват. Оказа се, че си имат специален остров-тоалетна, до който всеки, който има нужда, ходи с лодка.

Като започнахме да говорим за прехраната на семействата, споменахме, че ловят риба и птици. Понякога им се налага да купуват неща от града с пари. За да печелят, урос продават улова от езерото на пазарите в Пуно. Друг източник на средства за уросите са туристите. Местните изработват ръчно различни сувенири като сламени модели на лодки и различни текстилни изделия – най-вече бродерии.







Ако искаме да помогнем на тези хора, водещи толкова тежък живот, чисто и просто можем да уважим техния труд и да си купим сувенири. Даже и да дадем повече пари, то знаем, че ще бъдат използвани за оцеляването на уросите. На бакшишите не се гледа с добро око – обидно е да се дават.





Докато се шляехме из тръстиковия остров и пазарувахме, забелязах, че по него се разхожда черен ибис. Явно птиците не се страхуват от хората тук.



Една типична къщичка за живеене, снимана от Весо:



Други детайли – кухнята, направена така, че да не предизвиква пожар.



Предишният президент на Перу е подарил на племето соларни панели, за да могат да слушат музика и да имат електричество за елементарни нужди. Панелите са малки и едва ли вършат много работа.



Като стана дума за президент... Този на уросите се избира веднъж на 4 години и всеки, навършил 18 може да гласува.

Срещу 10 сола на човек имахме възможност да се возим на тръстикова лодка. Колко ни трябва! Vamos!



Единодушно се включихме в обиколката с лодка на съседния остров.



Тези тръстикови лодки се правят от 6 човека за 1 месец и издържат 2, максимум 3 години. Това научавам, докато се отдалечаваме от острова.



Децата на уросите стават много бързо независими – още на 2-3 години образуват групички с по-големите и сами ходят с лодка на училище.

Едно дете, само в лодка, ни настигна с едно гребло, защото второто беше в нашата. Взе си го и ни остави. Момчето е племенник на нашия лодкар и е на 6 години. С още няколко деца 5 пъти седмично гребат по час и половина в едната посока до училището.



Приближихме съседния остров.



Местните клюкарки бяха залегнали върху оранжевата лодка и с любопитство ни наблюдаваха.



Междувременно продължих да си говоря с лодкаря. Управлението на тръстиковия плавателен съд изглеждаше лесно – с един дълъг прът се отблъсква от дъното.



От дума на дума и индианецът ми предложи най-сърдечно да опитам и аз.



Искам да кажа, че нещата не винаги са такива, каквито изглеждат. За няма и една минута, насочих лодката в напълно погрешна посока. Това с отблъскването с дълъг прът въобще не е лесна работа. Буташ, но лодката отива накъдето си иска!

Върнахме се обратно на острова, но не благодарение на мен! Услугата е изпълнена, човекът си чака парите.



През това време, на съседния остров, вече се бяха събрали 3 туристически корабчета.



За нас времето напредна. Тръгнахме си, а след нас друга група се нареди в кръг, за да изслушат разказа на своя гид и на свой ред да подпомогнат съществуването на тези забележителни хора.



Местните наблюдават с голям интерес потока от туристи.





Всички жители на Титикака работят, независимо от възрастта.





Тръгнахме си с нотка на съжаление, но с много красиви впечатления. Нашият кораб се отправи към вътрешността на езерото, а от покрива гледката бе най-красива. Разрешаваха да се качваме най-много по 10 човека.



Вдясно, най-отпред на снимката, седи един колумбиец, когото тук срещнахме за пръв път, но по някаква случайност по-нататък го срещахме още 3-4 пъти из различни части на Перу.

Забравих да кажа, че Титикака означава „сива пума” и се изписва Ти Ти Кха Кха. Езерото имало форма на въображаема пума.

След като напуснахме плаващите острови, се отправихме към естествения остров Текиле (Tequile), където живеят потомците на инките от племето капачика. Наричат ги още текиле по името на острова. Езикът, който говорят за разлика от уросите, е кечуа.

По пътя, който е повече от час, минаваме покрай остров Амантани.



След това пред нас се откри гледка, която показва колко голямо е в действителност езерото. В далечината се виждаха бреговете на Боливия, а облаците покриваха високите върхове на боливийските Анди.



Акостирахме на остров Текиле. Тъй като кеят е само един, то корабите спират един до друг и за да слезем трябваше да минем през всичките, пристигнали преди нас.



От кея пристанището изглежда съвсем чисто и диво... Още първото впечатление е, че мястото има напълно запазена естествена среда.



Преминаваме през нещо като врата-арка, след която започва пътеката към единственото селище на острова.



Почти веднага срещнахме симпатични малки дечица, застанали зад импровизирани сергии за продажби на всякакви джунджурии.



Още на кораба ни предупредиха, че на Текиле пазаренето е недопустимо. Цените, които местните обявяват са твърди и коментарите са излишни.

Започваме едно катерене по пътеката нагоре... Взе ни се здравето! От пристанището до върха на острова, където се намира центърът на селото, трябваше да преодолеем денивелация от 200-220 м. В нормални условия това изглежда смешно малко. Когато става дума, обаче, за изкачване от  3830 до 4050 метра, нещата изглеждат съвсем различно!



Някъде по средата останахме без въздух. Опитваш се да вдишаш дълбоко от свежестта наоколо, но нещо не се получава.



В този момент се намеси Енрике. Попита ни дали има такива, които дишат трудно. Всички вдигнахме ръце. Тогава перуанецът се разходи до близката полянка и откъсна някакво растение.



Раздели откъснатите листа между нас и ни показа как да си ги сложим между дланите, да ги стрием и след това да вдишаме рязко аромата. О, чудо! Дробовете сякаш се отпушват изведнъж и успяваме да си поемем въздух. Оказва се, че това е същата онази муня или андинска мента, която пиехме почти всеки ден под формата на чай. Инките са я използвали за преодоляване на трудностите с височините наред с листата от кока.

Пътеката се изкачваше плавно нагоре, но като не бяхме свикнали ни се налагаше на всеки 50-100 м да спираме и да вдишваме муня.



Местните, обаче, нямат никакви проблеми с издръжливостта.



На остров Текиле живеят около 350 семейства или общо между 2000 и 3000 души. Енрике обясни, че всички те работят индивидуално. Основните им поминъци са: текстил, замеделие (царевица, картофи, боб) и туризъм. Къщите на местните са разположени по склона и около тях са нивите им. В някои от домовете се предлагат нощувки на туристи, а в други – домашно приготвена храна. Жълтите тенти на следващата снимка са сенниците за туристи, под които са разположени дълги маси за хранене.



Може и да изглежда малко мизерно, но със сигурност е чисто и естествено красиво.



Гледката от острова към езерото Титикака и боливийските Анди в далечината е вълшебна! Човек забравя за всичките си грижи и притеснения, съзерцавайки естествената красота на природата.



Минахме покрай една от жълтите тенти. Там вече имаше настанена група туристи, а около тях беше пълно с местни продавачки на текстилни изделия.



Скоро и нашата група седна за обяд и се превърна в интересен обект за местните.



Изгодна сделка тук е меню от супа и основно ястие на цена 20 сола (12 лв.). Супата е от кинуа и освен, че е много полезна, е и вкусна. Истинският бисер на трапезата, обаче, беше печената пъстърва с гарнитура. Като допълнение аз лично си поръчах комбиниран чай от кока и муня.



Толкова вкусно приготвена пъстърва досега не бях ял. Великолепен вкус!

В края на обяда Енрике ни изнесе следващата лекция на тема шапки.

На остров Текиле шапките играят много важна роля за социалния живот на хората. Първо искам да уточня, че както всичко останало, и шапките се плетат традиционно от мъжете. В зависимост от възрастта, социалния статус и положение, всеки жител носи различна шапка.

Първият вид е изработена от бели и червени конци. Тя е за деца между 3 и 6 години.

Вторият вид е пак от бяло и червено, но с различни мотиви по нея. Тя е за по-големите деца от 6 до 15 години.

Има трети вид от кафяво и червено, която се носи от момичетата на същата възраст.

Четвъртият вид шапка е бяло-червена с помпон и я носят ергените. За нея ще поговорим по-подробно.



Както вече казах, шапките се плетат от момчетата/мъжете. Този вид конкретно има голямо значение, защото когато си търси партньор, момичето отива, грабва шапката от главата на момъка и я пълни с вода! Изненадващо, нали? И какво от това! Много просто – ако водата изтича бавно от шапката, то момчето я е оплело много добре и момата го харесва. Тогава му предлага и започват да живеят заедно около 1-2 години без брак. След това, ако си пасват, се женят. Още нещо важно за този вид шапки: когато пискюла е отзад, това означава, че момчето не е женено, но си има годеница. Когато е отдясно значи си търси гадже, а когато е отляво означава, че не харесва момичето. Колко проста система за любовна комуникация!

Петият вид е шапката на женените.



Шестият вид е шарена шапка с красиви разнообразни цветове. Това е шапката на лидерите на островното общество.



Когато върху шапката на лидера има поставена още една черна, то това означава, че лидерът е действащ.

Друг важен аксесоар на местните жители е чантичката за листа от кока.



Тук никога не се поздравяват с ръкостискане, целувки или прегръдки. Когато двама души се срещнат и искат да се поздравят, те просто си разменят листа от кока. Примерно – една шепа. Затова тази чантичка за кръста е много важна. Трябва да отбележа, че коката не се пуши, а се дъвче.

Последният аксесоар, който ни показа Енрике е пояс за кръста. Направен е от женски коси и козина на алпака. Основната му функция е да носи основната тежест на товара, когато носят нещо на гръб. Това пази хората от гръбначни проблеми.



След като приключихме с обяда и изслушахме интересната лекция на Енрике, беше време да продължим към другата страна на острова, където щеше да ни чака корабчето. Още не бяхме стигнали даже до средата на пътя – площада на селото.

Едно от най-пленителните неща тук е чистотата на природата и невероятните гледки, които те зареждат със спокойствие и душевна сила. Не знам дали някога сте усещали как съзерцавайки нещо красиво и величествено, ставате сякаш по-леки и се чувствате щастливи. Аз да – тук и сега!





Хората на острова живеят в пълна хармония с природата.



Минавайки покрай църквата на селото, излизаме на централния площад.



Построено на върха на острова, от това място се разкрива цялата красота на езерото. Тук се намират църквата, кметството, министерството на здравето и всички общински служби. Това е и място за релакс на всички туристи, впуснали се в трудното изкачване до 4000 метра височина.



Има една червена сграда, за която май казаха, че е училище. На партерния етаж, обаче, има магазин за плетени изделия, изработени от мъжете на острова.



Най-модерната сграда е на кметството и на министерството на здравето. От любопитство погледнах съобщенията, залепени на вратата – бяха за различни мероприятия и по-интересното бе, че изрично пишеше, че присъствието на всички е задължително. Значи жителите си имат колективни задължения и задължението да се справят заедно с общите проблеми.



По страничните улички човек можеше да се качи още малко нагоре и да стигне най-високата точка на острова. Нашата цел, обаче, не беше това, а да попаднем на пътеката, която води надолу към кея от другата страна на острова.





Малко по-нататък стигнахме като че ли до най-високата част и след това започнахме да се спускаме.





Пътеката надолу минава покрай другата част на селото.



Най-долу в ниското се вижда пристана, на който вече ни чака кораба.



Някои от групата са изплезили езици...



В 14:50 стигнахме до кея и се качихме на корабчето, за да се отправим обратно към Пуно.



Прекосявайки пеш острова по късата му страна се насладихме на прекрасни гледки и видяхме в детайли как живеят хората тук. Предстоеше ни да минем 35 км обратно до Пуно покрай бреговете на езерото Титикака.





След 2,5 часа пристигнахме на пристанището в момент, в който слънцето вече залязваше.







Какво следва? Прибрахме се в хотела към 18 часа. Имахме почти 2 часа свободно време, преди да отидем заедно на вечеря в ресторант, в който Марто ни беше направил резервация. Аз лично се разходих пеш из града като посетих някакъв огромен съботен пазар. Имаше всякакви местни плодове и зеленчуци, дрехи, домашни потреби и какво ли още не! Най-вече имаше много местни колоритни жители, с които се смесих неусетно. На моменти мислех, че ще се загубя в голямата лудница...

Върнах се навреме в хотела и всички заедно се отправихме към пешеходната зона, където се намираше ресторант Балконите на Пуно (Balcones de Puno).



В него имаше фолклорна програма и много вкусна храна. Изкарахме си вечерта страхотно – с весела музика и перуански танци на живо, с много смях и оптимизъм.

Вижте видеоклиповете от ресторанта – мисля, че ще ви подобрят настроението.

Puno: Folclore 1


Puno: Folclore 2


Puno: Folclore 3


Puno: Andine Music


Puno: Folclore


На последния клип се виждат красивите и оригинални костюми на танцьорите, които обаче не можаха да издържат до края. От резките движения на главата маската все се разместваше.

С това приключи нашата програма в Пуно. На следващия ден ни предстоеше пътуване към Куско с много нови впечатления.


Следва...


Неактивен Stas

  • Aquaportal мениджър
  • *****
  • Публикации: 1 554
  • Нас. място: София
  • Пол: Мъж
  • Станислав Бояджиев
Отг: ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ
« Отговор #19 : неделя, 23 юни 2013 г., 19:11 ч. »
След малко ще пусна следващата част от пътеписа, а именно - пътуването от Пуно до Куско. Не виждам коментари, но въпреки това се надявам да ви допада написаното. Можете спокойно да споделите, ако снимките са прекалено много или пък ви затормозява текста... Всеки може да прескочи написаното, ако няма търпение да чете. Старал съм се да не пиша излишни глупости или поне само дотолкова, доколкото да освежа действието.

Благодаря!

Неактивен Stas

  • Aquaportal мениджър
  • *****
  • Публикации: 1 554
  • Нас. място: София
  • Пол: Мъж
  • Станислав Бояджиев
Отг: ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ
« Отговор #20 : неделя, 23 юни 2013 г., 21:40 ч. »
14.04.2013. ОТ ПУНО ДО КУСКО.

Буенос диас Перу! Точно по средата на нашето пътуване ще ви разкажа за пътя от Пуно, разположен на езерото Титикака, към град Куско, център на вселената според инките. Какво толкова, ще каже някой! Да, наистина, разстояние от 400 км, което трябваше да изминем за 10 часа звучи по-скоро скучно и досадно, отколкото интересно. И точно заради това Мартин бе избрал изненадващ вариант на пътуване, който нито очаквахме, нито подозирахме, че съществува. А как точно, ще прочетете малко по-надолу.

Денят започна от автогарата на Пуно. В 7:15 се качихме на луксозен автобус на фирмата Wonder Peru. В целия автобус бяхме само нашата група и двама възрастни израелци. Освен нас имаше шофьор, разбира се, стюардеса и ... екскурзовод. Досещате ли се за какво става дума?



След като двамата израелци доста нахално окупираха първата седалка, всички останали се настанихме където ни харесва. Местата бяха удобни, с масички, стъпало за краката и достатъчно пространство, за да не се чувстваме притеснени. Получихме по една възглавничка, за желаещите да спят, както и освежаващи напитки със самото тръгване – кафе, кока-кола, вода и т.н. Аз изпих първия си чай от кока за деня.



Излязохме от Пуно и транзитно минахме покрай Хулиака (Juliaca), първото градче по трасето. Не спряхме, защото в този типично търговски град нямаше какво да се види. Предимството на Хулиака е в това, че е разположен на важен кръстопът и че в него се намира Андинският университет. Благодаря, на Ива, че се сети да снима докато аз дремех.



Както може би сте се досетили вече, през следващите 10 часа ни предстоеше едно развлекателно туристическо мероприятие. Какво именно? Още с тръгването екскурзоводът ни обясни, че ще направим 5 спирки по пътя. Първата в Пукара, а след това на прохода Ла Рая. Третата спирка щеше да е за обяд. Веднага след това щяхме да разгледаме много интересен град на инките – Ракчи и преди да пристигнем в Куско по план щяхме да спрем и да разгледаме една църква, която наричат Южноамериканската Сикстинска капела в едно малко, но красиво селце.

Ще се постарая да ви покажа най-интересното от местата, които видяхме. Започвам с първата спирка и археологическият музей Пукара. Автобусът спря на централния площад на малкото селце, точно пред впечатляваща с вида си църква.



Преди да успеем да се пръснем, екскурзоводът на пътуването ни помоли да останем заедно и да се насочим към нашата цел – музея. Обеща ни накрая малко свободно време за сувенири и снимки.



В района на Пукара са открити 3 пирамиди, които са в процес на реставрация. Цивилизацията, която ги е построила е съществувала от 200 г. пр.н.е. до 400 г. Уважавали са природата, но са имали страшнички обичаи. Обезглавявали са противниците си и са взимали главите им като трофеи. Практикували са и канибализъм – ядяли са враговете си, за да им вземат силата. Основните поминъци са били риболов, животновъдство, текстил. Имали са астрономически обсерватории. В района на археологическата зона са намерени много артефакти, които са помогнали на учените да проучат в детайли културата Пукара.



Вътре в музея е забранено да се снима, но на двора – няма проблем. За съжаление зоната на разкопките е затворена и не може да се влиза, така че музея е максималното, което ни предоставиха като информация.

Както навсякъде, така и тук, инките като традиция са усъвършенствали всички технологии на завладените племена. Те не са открили нищо – просто приемат, усвояват и доразвиват. Така са обогатявали познанията си и са се превърнали във велика империя. За разлика от тях, конкистадорите са унищожавали всичко, каквото са могли. Именно испанците са разрушили пирамидите, за да построят църквата Св. Изабел. В основата й са камъни с характерни дялани каменни фигури от културата Пукара.



Излязохме от музея и всеки оползотвори свободните 5 минути както му харесва. На мен ми харесваше църквата.





По оградата се забелязват интересни фигури на бикове. Те са пазители на дома и семейството.



Преди идването на конкистадорите, тези пазители са били лами, но докарвайки биковете в Перу, испанците са заменили езическите символи със своя бик.

Докато се качвахме лежерно в автобуса прегледах сергиите, на които се продаваха характерни за това място фигурки – копия на находките от културата Пукара. Разбира се, не липсваха и сувенири от основните поминъци на хората в района – текстил и керамика.



В 9:50 тръгнахме отново по маршрута. Планината, в основата на която са пирамидите, имала формата на пума. Човек трябва да има много добро въображение, за да я види! Във всеки случай гледките покрай пътя бяха наситени със спокойствие и красота!



Постепенно се изкачихме на 4335 м – наближавахме прохода Ла Рая (La Raya), който разделя департаментите на Пуно и Куско. Картината се промени. Покрай пътя започнаха да се извисяват планини със заснежени върхове и високопланински пасища.



Хората тук са предимно животновъди, но гледат и картофи. През зимата, обаче, температурите падат до -20 градуса по целзий и оцеляването е доста тежко.

Минаваме покрай обори и стада от лами и едър рогат добитък.



Андите започват от Венецуела и свършват чак в Аржентина. Дълги са над 7000 км и навсякъде се срещат малки и големи стада от лама и алпака.



С наближаването на прохода, времето се намръщи, а температурите паднаха.



Естествено, на самата граница между департаментите, има пазар. Мястото е красиво с гледка към глетчера Чимбоя (снимка на Весо).



Тук е едно не лошо място за пазаруване на сувенири. Трябва да се има предвид, обаче, че да купиш нещо на повече от половината от предварително обявената цена, си е минавка. Харесах за децата си традиционна андинска флейта – на кечуа я наричат тарка. Имаше вариант като сувенир, а имаше и реално използваем. Свалих цената наполовина и взех две от истинските на цената на една. Вкарах в употреба испанския си и пожелах на човека успешен ден и бизнес, а той се усмихна и се разделихме като приятели. След това цените за цялата ни група бяха на 50%.

След това си купих 2 шала, отново на цената на един. Отново бях любезен с жената, която ми направи отстъпката и се разделихме с най-добри чувства. Преди това тя се съгласи да се снимаме. Изглежда притеснена, нали?



На това пазарче имаше наистина голямо разнообразие от местни изделия. Таня щастливо се е потопила сред морето от текстил!



Тръгнахме си доста трудно и със закъснение. Продължихме с автобуса покрай река Вилканота, която по-нататък става Урубамба и се влива в Амазонка след като минава покрай Мачу Пикчу.

От тук нататък започват долините, с които е заобиколен Куско. В пейзажа се появиха евкалиптови дървета, внесени от Австралия през 1868 г. и развиващи се чудесно при местните природни условия.

Третата ни спирка е за обяд. От 12:20 до 13:00 спираме в крайпътно заведение на компанията Wonder Peru, в което хапваме вкуснотии на корем. Шведска маса с типични перуански ястия, между които себиче и месо от алпака, както и европейска кухня, салати и десерти, задоволиха апетита ни по най-добрия начин.





Обядът, както и всички посещения на туристически забележителности по пътя, влизат в цената на билета за това прекрасно пътуване.

Преди да си тръгнем, шоу направиха две любопитни домашни животни, които съвсем смело се настаниха в двора на заведението, докато не ги изгонихме с фотоапаратите си. Това бяха едно сури и една алпака, отделили се от близкото стадо.





Точно десет минути по-нататък по маршрута се отклонихме по един черен път и не след дълго спряхме на паркинг в някакво село. Времето беше топло и оставихме якетата в автобуса. От паркинга пеш се насочихме към близката църква, където беше и входът на следващата и може би най-голяма забележителност за деня – градът на инките Ракчи (Raqchi).



Селяните по правило преживяват основно от туризъм и се обличат с най-хубавите си дрехи, за да ни впечатлят.



Разположен в малкото село Сан Педро де Кача, недалеч от град Сикуани, южно от Куско, Ракчи е един от най-красивите и впечатляващи градове на инките. Служел е за административен център и като място за съхраняване на данъците, плащани на инките в земеделски продукти, събирани от териториите около Пуно. Затова тук има много хамбари за складиране на зърнени култури. В града е бил построен впечатляващ храм, посветен на бог Виракоча, както и дворци, обслужващи инките и техните благородници.

Селото е малко и бедно, но си има ярка забележителност, така че хората живеят относително добре. Отстрани на църквата се виждат и техните къщи.



Екскурзоводът от Wonder Peru отново помоли за нашето внимание и ни обеща свободно време накрая за снимки и пазаруване на сувенири. Човекът се беше подготвил с интересен разказ. Показа ни схема на Ракчи такъв, какъвто е съществувал в древността според археолозите (снимка от Ива).



Влизаме в града и спираме пред дълга стена, за да слушаме разказа.



Град Ракчи е имал 3 района:
– религиозен – стената, пред която сме спрели, е част от храм;
– земеделски, където инките са отглеждали плодове и царевица;
– жилищен.

Храмът, пред който сме, е на бог Виракоча и е дълъг 92 метра при височина 25 метра. Има по 11 колони от двете страни на стената, които са поддържали покрива.



Тук инките, както и покорените племена, са носели дарове. Едната половина на храма е била за мъже, а другата за жени. Построен е от Пачакуте – вожд на едно от четирите правителства на инките, през XIV век. Вратите и прозорците са с трапецовидна форма, което се предполага, че дава по-висока устойчивост при земетресения.

Ето как е изглеждал храмът според археолозите:



Малко стени са оцелели, а от колоните – само една.



Какво научихме още?

Инките са имали 3 закона, които са се спазвали много стриктно.
1.    Не кради!
2.    Не мързелувай!
3.    Не лъжи!

Религията е била част от живота им и са почитали кондора, пумата и змията като свещени животни. Наблюдавали са нощното небе. Ще спомена само, че свещената река Урубамба е отражение на Млечния път на земята, а Чакана или Андинският кръст е символ, съответстващ на съзвездието Южен кръст.



Схемата на Чакана, която ни показа екскурзовода, дава взаимовръзката между четирите елемента на живота – въздух, вода, огън и земя. Свещените животни са част от елемента земя или така наречената Пачамама (Майка Земя).

Андинският кръст е бил изрисуван по стените на храма с червена боя, но всичко е унищожено от конкистадорите.

Вляво от храма се разпростира земеделският район на града, където няма какво да се види. Няма руини. Единствено по билото на планината зад него се забелязва част от петкилометровата защитна стена (като китайската), която е висока 3 метра и широка 2.



Преминахме към жилищния сектор. Постройките са подредени в две редици и са реставририрани частично.





Всичко тук е строено с вулканични камъни, но е било допълнително укрепвано със спойки от различни местни материали. Прозорците и вратите отново имат противоземетръсна трапецовидна форма.



Още една снимка на жилищния район, преди да кажа няколко приказки за едно от основните предназначения на Ракчи.



В планините около града е имало 160 житници за съхранение на зърнени храни. Повечето са разрушени и от тях са останали само части от стените.



Някои, обаче, са реставрирани и дават ясна представа как са изглеждали по времето на инките.



Зърното е било събирано и съхранявано в Ракчи и това е една от най-важните функции на това място. Не мога да кажа хамбарите към кой район на града спадат, но са разположени от дясната страна на жилищния, противоположно на земеделските полета.

Разходихме се по стената, която разделя жилищата от хамбарите. (Снимка от Весо).



На пода на житницата са слагали муня (андинска мента), която гони инсектите и паразитите. Върху нея насипвали реколтата и по този начин я съхранявали.



Времето ни изтичаше много бързо. Да снимаш ли, да гледаш ли или да бързаш към пазарчето за сувенири?

На излизане надниквам зад оградата на жилищата на персонала, работещ в комплекса.



Други детайли – може ли овца да ухажва куче? Май да!



Останаха ни точно 2 минути за пазарчето и атрактивните местни жители, които продаваха сувенири.







Почти всяка от местните баби плете по нещо докато седи да продава.

Сега имам възможност да снимам и църквата без да бързам.



Накрая се оказа, че всички чакаха само мен и Марто в автобуса, готови за тръгване. Е, след като тръгвахме от ресторанта на миналата спирка, чакахме израелците, които през цялото време ни лазеха по нервите. Този път бяхме аз и Марто.

В 14:10 продължихме към Куско с четвъртия ми чай от кока за деня. Доста пих, но и не усещах никакви проблеми с височината. Коката помагаше, а и вече бяхме свикнали. От тук нататък щяхме да се спускаме надолу.

Час и половина по-късно влязохме в село Андауайлияс (Andahuaylillas). В центъра на селото, на Пласа де армас, направихме последната спирка за това пътуване.



Какво беше забележителното тук? Защо се отбихме на това място?



Колониалната църква Св. Петър е наричана още Сикстинската капела на Южна Америка. Построена от йезуитите през XVI-XVII век и с рисунките на Анджелино Медоро, това е най-красивата църква в цяла Южна Америка. Издигната е на мястото на храм на инките и това си личи по запазения оригинален каменен под.



Фреските представят живота на Св. Петър и Св. Павел и са изографисани майсторски с много живи и свежи цветове. Вътре е забранено да се снима и следят много строго. Само ще отбележа, че над олтара, посветен на Св. Св. Петър и Павел, има слънце – интеграция на религиозните символи на инките в католическата религия.

Дворът на църквата е подреден и поддържан.



Излизаме отвън. Сега е моментът да забележим вековните дървета на площада пред храма.



Дърветата се наричат Pisonay. Нямам представа как се превежда на български, а и по нашите земи не се срещат такива. Някои от тях са на възрастта на църквата – около 400-годишни!



Селото си е село, но с прекрасен централен площад!

Това беше последно! Тук беше и най-ниската точка от маршрута – 3092 метра. Следва Куско на височина 3350.

По времето на инките, не всеки е можел да влиза в града. Трябвало е да има основание. Имало е контрол и това е ставало през врати по пътищата. Покрай една такава каменна порта, на която са брояли влизащите и излизащите, минахме малко преди да влезем в самия град.



От тук започва долината на Куско.

На автогарата ни посрещнаха и ни закараха до хотелчето, в което щяхме да останем няколко дни. Хубавото беше, че се намираше на 5 минути пеша от централния площад – Пласа де армас. Не говорим за лукс, но хотела, който всъщност е хостел, си е напълно годен, а най-хубавото беше, че освен нашата група нямаше никакви други туристи. Имахме си и известни проблеми... Куско е планински град и вечер ставаше доста студено, а перуанците нямат навика да ползват отопление. Имахме по няколко одеала, но си беше проблем да станеш и да отидеш до банята да речем... Да не говорим, че някои стаи имаха проблем с бойлера за топла вода. Домакините правеха всичко възможно да ни намерят печки и да оправят бойлерите, но успехът им бе променлив.

Оставихме си багажа по стаите, свързахме се с близките си през интернет, какъвто имахме, при това с добро качество... След това си направихме разходка по вечерните улици.





Стигнахме до Пласа де армас и се пръснахме из околните магазинчета. Уговорката ни бе да се срещнем малко по-късно, тъй като трябваше да се вечеря някъде.





Площадът е красиво осветен и предлага голямо разнообразие на магазини и услуги като обмяна на валута например. Куско е голям град с голям туристически поток, така че тук всичко е уредено и удобно за чужденците.



С Мартин минахме през един ресторант и запазихме маса за цялата група за 20:30 часа. След това всеки от нас се разходи самостоятелно, но всички маршрути обикаляха центъра на града. Засега нямах идея къде бих могъл да отида другаде.

Вечерята беше много вкусна, както във всички ресторанти в Перу. Аз хапнах пъстърва с гарнитура и за пиене лимонада. Държа да отбележа, че в Перу лимонадата си е натурална напитка от лимон, вода и захар, а не някаква газирана пародия. Вместо десерт си поръчах фреш от ягоди.



След вечеря се отбихме в един бар, в който имаше уроци по салса, но хванахме само последните 15 минути от тях, тъй като бяхме позакъснели. Поседяхме до полунощ и се прибрахме пеша – центърът беше на 900 м от хотела. Нямахме притеснения за сигурността си – навсякъде по туристическите места в Перу има туристическа полиция. Тук също.

В хотела се хванах отново за интернета. Хубавото бе, че работеше добре, а лошото, че заради него пак си легнах след 2 през нощта.


Следва...


Неактивен McLaut.

  • Активен потребител
  • ****
  • Публикации: 217
  • Нас. място: София
  • Пол: Мъж
    • Моите скромни любимци
Отг: ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ
« Отговор #21 : неделя, 23 юни 2013 г., 22:53 ч. »
Какви коментари са нужни......... :)Ти си бил там, видял си, чул си и си усетил всичко с душата си.  :clapping:Ние четем и гледаме по снимки и се опитваме да го усетим максимално все едно сме били там. Хиляди благодарности. :bow:
Всичко е така завладяващо.  :up:За инките съм чувал и чел доста, но и представа съм нямал как е пък сега......
За мен четейки пътеписа мога да кажа, че го усещам така все едно съм там с групата. Казах в един предишен пост. Обичам да пътувам в нови и непознати за мен места. Дистанциите на практика не са ми били никога в тежест. Дори пътувайки и разглеждайки пейзажа пак ми е интересно. Нито снимките са ми много, нито писанията пък за да са досадни. Така, че с нетърпение очаквам всеки епизод.   
Красивото винаги си заслужава.

Неактивен asito

  • Активен потребител
  • ****
  • Публикации: 1 433
  • Нас. място: Варна
  • Пол: Мъж
    • Моите аквариуми
Отг: ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ
« Отговор #22 : неделя, 23 юни 2013 г., 23:21 ч. »
Хубави и интересни снимки.Бил съм в Перу-в Паита и Каляо.Хареса ми там.Аз пък не обичам дълги дестинации,но често ми се налагат  :lol:

Неактивен Stas

  • Aquaportal мениджър
  • *****
  • Публикации: 1 554
  • Нас. място: София
  • Пол: Мъж
  • Станислав Бояджиев
Отг: ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ
« Отговор #23 : понеделник, 24 юни 2013 г., 22:45 ч. »
Asito, защо не пуснеш малко снимки от местата в Перу, на които си бил в една отделна тема? Ще се радвам да ги споделиш.

Неактивен asito

  • Активен потребител
  • ****
  • Публикации: 1 433
  • Нас. място: Варна
  • Пол: Мъж
    • Моите аквариуми
Отг: ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ
« Отговор #24 : вторник, 25 юни 2013 г., 00:09 ч. »
За съжаление снимки от Перу май нямам.Поне не мога да намеря такива.Може би съм ги изтрил.

Неактивен Stas

  • Aquaportal мениджър
  • *****
  • Публикации: 1 554
  • Нас. място: София
  • Пол: Мъж
  • Станислав Бояджиев
Отг: ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ
« Отговор #25 : вторник, 25 юни 2013 г., 00:14 ч. »
McLaut, благодаря! Продължавам в същия дух.
Asito, нищо. При следващото си пътуване, помни, че тук има хора, които биха се радвали на снимки.

Неактивен asito

  • Активен потребител
  • ****
  • Публикации: 1 433
  • Нас. място: Варна
  • Пол: Мъж
    • Моите аквариуми
Отг: ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ
« Отговор #26 : вторник, 25 юни 2013 г., 00:25 ч. »
Мога да кача от най-новия аквариум в Сентоса,но са с телефон и не знам дали ще представляват интерес.

Неактивен Stas

  • Aquaportal мениджър
  • *****
  • Публикации: 1 554
  • Нас. място: София
  • Пол: Мъж
  • Станислав Бояджиев
Отг: ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ
« Отговор #27 : сряда, 03 юли 2013 г., 13:47 ч. »
15.04.2013. КУСКО.

Не мога да кажа, че не се наспах, но в никакъв случай не ми е било топло. Голяма грешка беше, че си легнах без чорапи на краката. Марто, например, спа с яке. Много сме кекави! Температурите в Куско целогодишно са положителни. Само през зимата падат нощем до нула градуса, но все още не беше зима. Защо ли ни беше толкова студено!?

Студената нощ в Куско бе изместена от сутрешното слънце. Хотелчето ни предложи скромна закуска от хляб, масло и сладко с яйца на очи или бъркани... Сокът по изключение нe беше истински фреш, но чай от кока фалшив няма, така че него изпих с удоволствие.



Имаше какво да се желае от хотела и Марто поиска за следващия ден да купят поне шунка и кашкавал... Освен това ги прати да търсят печки за стаите, за да не умрем от студ още на втората нощ.

Днешния ден беше посветен на Куско. Тъй като хотелчето беше много близо до центъра, то се уговорихме да се срещнем на катедралата, където трябваше да ни чака и местния екскурзовод.

Предната вечер, при пристигането ни, уличката на хотела изглеждаше много невзрачно, но като изгрее сутрин слънцето, всичко става по-красиво.



Куско може би е първото място, на което срещнах улични кучета. Ефектът е, че трябва да внимаваме като ходим пеша, за да не направим грешна стъпка. Иначе не бяха агресивни и не притесняваха хората.



Тъй като денят беше нарочен за разглеждане на града, то ще показвам предимно градски пейзажи. Архитектурата на старата част на града е изцяло повлияна от колониалния стил на испанците.



След около 5-6 минути ходене излязохме на Пласа де армас и започнахме да търсим останалите от групата, които тръгнаха преди нас, за да пият някъде кафе. Хм. Нямаше ги, a имахме среща пред катедралата.

Централният площад на Куско е един от най-красивите и просторните. Освен обичайните административни сгради, тук има и много магазини, а парковата част е идеално поддържана. За разлика от другите градове, тук освен катедрала, има и църква.







Екскурзоводът ни този ден беше Леонсио Вера или за по-кратко – Лео. Ще започна с неговия обзорен разказ за важността на този град.

Както вече знаем, Куско е свещен град за инките (на кечуа: Коско) и е бил пъпа на тяхната империя – център на четирите й части. Тук идва и връзката с андинския кръст Чакана – четирите провинции се казват Антисуйо, Кунтисуйо, Чинчайсуйо и Койасуйо. Всяка от тях съответства на една част на кръста, а в центъра им е град Куско.



Каквото е Мека за мусюлманите, това е бил Куско за инките. В града са идвали пилигрими от всички краища на империята на поклонение. Носили са дарове – цветя, растения, животни, вкл. и диви като гигантски жаби, змии анаконда, маймуни и др. Носили са също злато и сребро. Защо?

Среброто са считали, че са сълзите на важната богиня Кийа (луната). Златото са сълзите на най-важния за инките бог – Инти (слънцето). Толкова сълзи на слънцето са били събрани в Куско, че го наричали Златния град.

Кортес достигнал бреговете на днешно Мексико през 1524 г. Когато малко по-късно, през 1533 г., Франсиско Писаро започнал своя поход в Южна Америка и испанците влезли в Куско – тяхната алчност за злато била презадоволена със 700 тона от ценния метал, който открили тук. Но не! Те искали още и още! Продължили да обикалят териториите на инките и да плячкосват всички техни градове като взимали ценните метали, разрушавали дворците и храмовете им и строели свои на тяхно място. Това се случило и с Куско – на Пласа де Армас е имало огромни, покрити със злато, палати на инките, от които днес са останали само основите. Целта е била да бъдат покръстени индианците.

Още малко за града. Куско е бил построен във формата на свещеното животно – пума. Долината на инките, в която се намира Куско, е била отражение на звездното небе, а река Урубамба на Млечния път. Самият град е отражение на съзвездие, което те наричали „Пума”.

Най-накрая пред катедралата се събрахме цялата група и влязохме първо в нея.

Катедралата на Куско е строена на етапи и е съставена от 3 обединени църкви. Първата от тях е била построена върху основите на двореца на Виракоча инка.



Вътре е забранено да се снима, но ще кажа с няколко думи – една от гордостта на местните е колекцията от около 350 картини от школата за живопис на Куско. В целия град има 14 църкви и стотици картини. Повечето са анонимни, защото един художник е рисувал само част от картина. Друг – друга и така една творба е била дело на няколко живописци.

Строителството на катедралата е започнало през 1560 г. и е завършено през 1654 г. Испанците са използвали често стени от дворците на инките и това донякъде ги е спасявало при честите земетресения. Повечето големи трусове в Перу са в годините, кратни на 50, т.е. следващото бедствие се очаква през 2050 г. И така, постройките на испанците често са падали, включително и кулите на катедралата. Само стените не са мръднали и това се дължи на техниката и уменията на архитектите на инките.

На самия площад с голяма почит е издигнат паметник на един от най-великите инки – Пачакутек, син на Виракоча инка.



Освен катедралата тук е и църквата „Обществото на Исус”, издигната върху основите на Амаруканча, дворец на друг велик владетел на инките – Уайна Кхапак. Църквата е един от най-добрите примери за колониалния бароков архитектурен стил в Америка. В нея също има ценна колекция от картини.



Изглед към площада и към хълмовете около града от една точка за наблюдение, съвсем близо до централния площад.





Слязохме от площадката, заобиколихме катедралата и тръгнахме по улиците на града, следвайки Лео.



Едно отклонение. Полиция има навсякъде. Някакси от една страна се замисляш защо ли са там, а от друга си казваш – явно има защо и добре, че ги има.



Иначе са дружелюбни. Попитах ги на испански дали мога да ги снимам, а единия от тях даже ми даде да му държа кучето и да ме снимат с него. Усмихнати, сърдечни, добронамерени. След контакта бях една идея по-спокоен, че за сигурността се грижат такива хора.



Отново по улиците...





Една от запазените стени от времето на инките е на Паласио де ла Инка Рока. В наши дни е част от двореца на архиепископа. Подредбата на камъните изглежда хаотична, но в действителност могат да се различат фигури на различни животни – пума, змия, пиле...



На следващата снимка от Ива, която се сети да снима една картичка, са затъмнени част от камъните, за да се види по-лесно фигурата на пума.



Единият от камъните на стената има 24 ъгъла – 12 външни и 12 вътрешни, всички правени на ръка. В Мачу Пикчу има камък с 34 ъгъла, а в Торонтой с 40 ъгли.



Изкачвахме се по стръмни улички и се разминавахме на косъм с минаващите по тях автомобили.





На високото е разположен площад Сан Блас. Това е един от най-красивите райони на Куско – кварталът на художниците.





Тук Мартин предложи да седнем в едно заведение и да пием по един сок от плодове, кафе или коктейл – според желанието ни.



Това е мястото в Куско, където има голям избор от произведения на изкуството. Из малките улички на квартала можете да срещнете различни галерии и малки магазинчета за сувенири и по-стойностни творби. Цените са изключително приемливи, а търговците склонни на отстъпки. Реших след края на колективната разходка да се върна тук, за да разгледам по-подробно.

Продължихме по улиците в посока Кориканча. Старите дървени балкони са оригинални, направени с красиви дърворезби преди доста години.



По пътя към Кориканча минаваме покрай разкопките на Кусиканча – дворец за забалвения на инките, който е в процес на реставрация.





Първото, което виждаме от Кориканча е кулата на църквата Санто Доминго, построена на мястото на главния храм на Куско – Храмът на Слънцето.



Влизаме, разбира се. Освен църква тук е построен и манастир Санто Доминго. Това е най-важното място в целия град, а защо, ще обясня ей сега.



Комплекът Кориканча е построен от Пачакутек и е бил център на Куско по времето на инките, т.е. център на центъра на света на инките, а за тях – и на цялата вселена. Името произлиза естествено от езика на инките – кечуа. Кори означава злато, а канча – къща. Защо ли? Лесно е да се досетим – бил е покрит целия със злато! Много, много, ама много злато!

Гледката от Кориканча към града е много красива. Сякаш целият град е коленичил пред храма.



Църквата, построена върху основите и част от стените на светилището на инките:



И манастира Санто Доминго:



От този покрит със злато храм са тръгвали 42 лъча към четирите краища на империята.



СИСТЕМАТА ОТ СЕКЕ НА КУСКО
В столицата на инките и околностите й е имало разположени много храмове и свещени места: скали, пещери, извори и др., почитани от хората в Куско. На кечуа те се наричат уака. Тези точки уака са свързани помежду си с въображаеми линии, наречени секе. На кечуа думата секе означава линия.Те започват от Кориканча и като слънчеви лъчи се отправят към всички краища на империята.

Кориканча е бил центъра, от който тези линии тръгват. Около и зад стените на комплекса е имало 16 уака точки между които сгради, площади, свещени камъни и извори.

Йезуитът Бернабе Кобо е преброил и описал 328 уака, свързани с около 41-42 секе. Върху всяка от линиите са били разположени от 3 до 15 уака точки. Секе са били разпределени между четирите провинции на империята. Провинциите Чинчайсуйо, Антисуйо и Койасуйо имат по 9 секе всяка, а към Кунтисуйо водят 14 или 15 секе.

Има хипотеза от 1970 г., която свързва системата от секе и уака с календара на инките и съгласно която, всяка от уака точките съответства на един ден от годината, в който са се правели дарения на съответното свещено място. Има предположение, че уака точките са използвани и за астрономически наблюдения.

На въпросът ни към Лео къде свършват тези линии отговорът беше – „Никой не знае! Може би в Боливия, Чили или Колумбия”. Оказва се, че инките са ни оставили голямо богатство от загадки.

Как инките са си представяли създаването на света? Какви са били връзките между боговете, природата, която толкова почитали и хората? В Кориканча е намерена плоча от чисто злато, на която са били изобразени тези отношения.



Тъй като описанието е направено доста години след като вярванията на инките са били изкоренени, авторът му е черпил информация от предания и легенди, останали от древността.



Най-отгоре е 1. Оркорара или на кечуа „три звезди”. Вероятно тук са имали предвид съзвездието Южен кръст. Веднага под него е 2. Виракоча – изображение на създателя на небето и земята.  Следват главните богове на инките – Инти (богът-слънце) и Кийа (богинята-луна). Инти бил покровител на мъжете, а Кийа на жените. Следват цяла поредица от богове и богини. Под 11. забелязвам андинския кръст Чакана. Най-долу във веригата са 21. Мъже, 22. Жени, 23. Дървета и 24. Складове за храна.

Инките са боготворяли природата – животни, езера, реки, планини, слънце, луна, дъга, гръмотевици... В Кориканча има храмове за всички тях и всичките са били покрити със злато и сребро. В градината е имало фигури на животни от тези благородни метали в естествен размер. Конкистадорите са имали много, много за ограбване. Всичко е било претопявано и изпращано към Испания с галеони.

Още едно питане към Лео – какви са били вождовете на инките, по какво са се различавали? Според неговите думи те са били по-силни и високи – около 2 метра. Обикновените индианци са достигали едва до 1,50-1,60 м височина. Един инка е имал една главна съпруга. Владетелите са имали привилегията да притежават допълнителни жени като броят им е достигал понякога до 400.

Преминахме към следващата зала в Кориканча, която ни показва подробности от архитектурните умения на инките и как са се справяли с основния проблем – честите и силни земетресения.

Първо се спряхме пред врата от камък, която има характерната, вече срещана в Ракчи, трапецовидна форма. Лесно е да се сетим защо.



Има няколко техники на строене, които да укрепват конструкциите на инките.
1.    Отворите – врати и прозорци, са с трапецовидна форма.
2.    Изградени са от камъни с много ъгли.

Освен това:
3.     Камъните имат „мъжка” и „женска” части, които влизат една в друга.



Към третата техника има различни разновидности, а някои даже се комбинират с втората:



Инките са познавали бронза и са го използвали и в строежите. Как именно? Ами създали са още една противосеизмична техника.
4.    Бронзови скоби за захващане на камъните един за друг.



Постройките са класифицирани в три архитектурни стила: граждански, религиозен (гладки и здрави стени) и военен. Перфектните им дворци и храмове са оцелявали и при най-тежките земетресения за разлика от тези на испанците след тях.

Малко след 14:30 приключихме с културната програма за деня и се разделихме с Лео. От тук нататък ни оставаше цял половин ден за „некултурната” част, а именно – мотаене по улиците, заведенията и магазините на Куско.

Разделихме се по интереси и плъзнахме из града.





Аз, Марто, Ива, Таня, Буба, Гери и Весо се върнахме към квартала Сан Блас, за да търсим нещо за ядене.



Намерихме си едно кафе, в което си поръчахме по един сандвич и безалкохолно – чича морада или фреш. Успяхме да впечатлим персонала с шумния си смях. Нямаше как – беше ни весело и забавно нон-стоп. Добре, че нямаше други клиенти в заведението.



От там аз и Веско продължихме да разглеждаме галериите. По пътя минахме през местенца, които нямаше как да видим предиобед. Една къща на художник, превърната в галерия ме впечатли особено много!



След това стигнахме отново до площадчето Сан Блас, където си бях харесал едни картини.



В малка схлупена галерийка, една художничка предлагаше своите рисунки с голям ентусиазъм.



Зарадвах я, след което с Весо си взехме такси до хотела. В Куско такситата са евтини, тъй като разстоянията не са никак големи. За около 4 сола се придвижваш докъдето искаш. Забравих да спомена, че градът не е голям и населението му е някъде около половин милион.

След като си отдъхнахме в стаите, имахме на разположение цяла вечер за нови подвизи. С Весо излязохме и тръгнахме по друг маршрут към центъра. Минахме покрай пазара Сан Педро, но за съжаление беше късно и вече го затваряха.





Иначе тук се продават предимно месо и зеленчуци. За чувствителните на миризми хора не го препоръчвам.

Свечеряваше се и се отправихме към Пласа де Армас.



Там случайно срещнахме Мартин. То как да не срещнеш някой познат в това малко градче. Тримата решихме да се качим на близкия хълм, на който светеше някаква църква. Не знаехме коя е и защо е там, но решихме да проверим.



Изкачването си беше сериозно, но слава богу не много продължително. От горе се откриваше гледка към града, която останахме да съзерцаваме най-малко половин час.



Едва на следващия ден щяхме да разберем какво е станало на това място и защо са построили тази църква.

Време беше да слизаме и да се срещнем с останалата част от групата, за да вечеряме и да спим, защото... Защото ни чакаше ново пътуване към едно от най-магнетичните места в Перу, а защо не и в целия свят? Досещате се, нали? Ще стигнем и до там, а дотогава – още малко търпение.


Следва...


Неактивен Stas

  • Aquaportal мениджър
  • *****
  • Публикации: 1 554
  • Нас. място: София
  • Пол: Мъж
  • Станислав Бояджиев
Отг: ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ
« Отговор #28 : сряда, 17 юли 2013 г., 01:10 ч. »


16.04.2013. ДОЛИНАТА НА ИНКИТЕ.

Тръгваме от хотела в 8 часа сутринта с по една малка раничка. Ще ни е необходим багаж само за една нощ в Агуас Калиентес... Какво точно ни предстои?
   
През деня на 16 април трябва да разгледаме Долината на инките. Привечер по план пристигаме в Агуас Калиентес, селище в подножието на Мачу Пикчу. Нощувка. На следващата сутрин – разглеждане на едно от чудесата на света и гвоздей на нашето пътешествие. След това прибиране обратно в Куско.

В раничката взимаме само най-необходимото за една нощ плюс дъждобран, батерии и карти за фотоапаратите. Не забравяме и доброто си настроение – то си е постоянно с нас.

Флора е името на перуанката, която ще ни води през целия ден. Нейната задача е да ни качи на влака за Мачу Пикчу, след като ни е разказала и показала най-важните градове на инките в Свещената долина. Започнахме с малко височинна информация – кое от местата на каква приблизителна височина е разположено:

Град Куско – 3350 м.
Селището Писак – 2800 м.
Крепостта Писак – 3350 м.
Река Урубамба – на тези места е на около 2750 м.
Селището и крепостта Оянтайтамбо – 2700 м.
Агуас Калиентес – 1950 м.
Мачу Пикчу – 2400 м.
Уайна Пикчу – 2700 м.
Портата на слънцето – 2600 м.

Противно на очакванията, може да се каже, че ще слизаме от Куско към Мачу Пикчу.

Тръгвайки от хотела, започваме почти веднага да се изкачваме по път, който ни води извън града. Бях обещал да кажа нещо за църквата, до която се качвахме пеша предната вечер. Да, докато минавахме покрай нея, Флора ни каза две неща – първо, че това е църквата Сан Кристобал и второ, че е построена на мястото на двореца на Манко Капа. А кой е той?



Все още никой не знае кога и как са се появили великите владетели на инките. Може би някъде около 1100 г., а може би 100 години по-късно... Мненията са много противоречиви. Едно нещо, обаче, е тясно свързано с тяхната поява – основаването на град Куско като център на Вселената. Идването на Манко Капа бележи именно това ново начало. Той е първият „велик инка” или както ги наричат „сапа инка”, владетел на Куско, родоначалник на първата династия на инките, син на Инти и Кайа – богът на слънцето и богинята на луната. Титлата еволюирала от владетел на Куско в император на инките и се предавала по наследство от баща на син чак до последния сапа инка – Тупак Амару.

Следващото място, на което спираме само за минутка, е една отбивка на пътя, от която се вижда комплекса Саксайуаман – много важна стратегическа крепост на инките и вторият най-важен религиозен център след Кориканча.



Мястото е съвсем близо до Куско и когато испанците покорили инките, го разрушили, а камъните са използвани за строежа на испанските колониални сгради. Така и не стана ясно кой точно го е построил, но се предполага, че Саксайуаман е използван за съхранение на продоволствия и за защита на града от нападения със стратегическата височина, на която е построен.

Точно тук се намира голямата статуя на Исус, която се вижда от Куско и се откроява вечер с белия си цвят на фона на нощта. Направена е от мрамор и варовик и е дарена от Палестина през 1945 г. Флора ни каза, че през 1820 г. тук са дошли много палестински преселници, които са били експулсирани от Перу през 1920 г. Статуята е опит за тяхната реабилитация.



Преди да продължим с автобуса, се снимаме за спомен с местни жители. Вляво виждате една лама, а до мен – алпака. Овцете не ги броим.



Около един час преди да пристигнем в Писак, спряхме на една тераса за снимки. От тук се откриваха красиви гледки към долината на река Урубамба, а красотата привлича и пленява душата.





Близкият връх е обвит красиво и зловещо в облаци. Явно боговете ни се заканват недвусмислено заради това, че сме нарушили спокойствието на долината.




ПИСАК
Малко по-нататък отново спряхме, но този път, за да видим отвисоко самия град Писак. Дали е град или е село е спорно, защото от снимката се вижда колко е малък.



Дано на снимката да се виждат терасовидните склонове на планината над градчето – всички те са направени от инките и се използват и до ден днешен от местните земеделци.

Писак е известен с традиционния си пазар за местни изделия и сувенири, който се провежда в неделя, вторник и четвъртък на Пласа де Армас. До него се стига по едни много тесни улички и е цяло чудо за мен как автобусите с туристи успяват да минават, без да бутнат някой балкон!



Часът е 9:30 и имаме на разположение около час за разглеждане, кафе, пазаруване на бужута и сувенири, тоалетна и интернет.

Като начало, Флора ни предложи да влезем в типична местна пекарна за Empanadas – нещо като банички от тесто с пълнеж от кашкавал, месо или спанак. Влязохме в Horno Colonial или, преведено на български, Колониална фурна.



Веднага си заявихме за опитване от всички видове „пълненки”. Като допълнение се предлага традиционната чича морада – сок от черна царевица.







Това, което пропуснахме, беше перуанския специалитет: печено морско свинче с картофи. Не изглежда много привлекателно, нали? Докато са живи са много по-симпатични.



След това минахме през бижутерийния цех и магазин, свързан с пекарната. Напазарувахме красиви подаръци за любими хора и излязохме на площада. В този момент се разпръснахме всеки накъдето му изглеждаше по-привлекателно.

На снимката по средата е пекарната с бижутерията, а синята сграда вдясно от нея беше мястото ни за среща – единственото кафе с интернет на площада и със странното име „Синята лама”.



За мен най-голям интерес представляваха многоцветните сгради и сергии. Тук наистина имаше огромно изобилие от интересни предмети, но как да купи човек всичко? А даже и да можех да купя много неща, то как ли щях да ги мъкна до България!







Пазарът е красив и заради мястото, на което се намира.



Когато около теб е пълно с красиви екзотични детайли, заглеждайки се, някакси не усещаш как времето минава. Отправих се към мястото на срещата за тръгване, но групата бе едва наполовина.



Между другото, за който пътува към Мачу Пикчу – ако не сте си сменили достатъчно пари в местна валута още в Куско, Писак е последната възможност. Нататък курсът е изключително неизгоден, а и няма много-много къде да се сменя. Колкото по-далеч се намираме от големия град, толкова местните по-трудно приемат долари при за разплащане. Основанието им е, че трябва да ходят твърде далеч, за да ги обменят. Прави са си!


КРЕПОСТТА ПИСАК
Качихме се на автобуса, за да продължим към върховете над Писак, където се намира античната крепост на инките. Минахме по тясната уличка на сантиметри от балконите и тръгнахме нагоре към планината. Според табличката в началото – имаме да преодоляваме денивелация от 550 м.



От автобуса се виждат земеделските тераси, които освен за отглеждане на култури, служат и за укрепване на склона.



Естествено, скоро стигаме до входа на комплекса Писак. На касата има табелка с цени – за местни билетът е 70 сола, а за чужденци – 130. Доста скъпо излиза!



Касата, обаче, не ни трябваше. Мартин ни беше купил комбинирани билети за цялата Долина на инките, така че влязохме с тях. Имахме право да посетим всеки един от туристическите обекти по един път в рамките на два дни. Билетът е с дата и написано име по паспорт.

Дежурните продавачи на какво ли не... Зад тях се виждат първите постройки от времето на инките.



Времето изглежда приятно – разкъсана облачност и леко хладно, така че да се чудим дали да си слагаме горна дреха или не. През това време си мислех какъв страхотен естетически вкус са имали инките за местата, на които са правели градовете си.



Часът е 11:15 и Флора ни събира на едно място, за да ни разказва. Гледката е повече от прекрасна и на моменти даже забравям да я слушам.



Video Pisaq





Крепостта Писак е построена някъде около 1438 г. от деветия сапа инка Пачакутек. Тя представлява най-голямата забележителност в Долината на инките. Оригиналното й име е Pisaqa и е била столица на провинцията, включваща долината.

Освен важен политически, религиозен и административен център, Писак е притежавал нещо много важно за инките – земеделска лаборатория и астрономическа обсерватория. Най-високо са били разположени политическият център и инженерите, астрономите и свещениците.

В по-ниската част се виждат тераси. Около тях са били разположени къщите на обикновените жители. Основата на икономиката на инките и било земеделието. Терасите са служели за отглеждане на различни култури като същевременно са пречели на ерозията и са поддържали града.

Какво още може да се каже за земеделието? На терасите са изследвани 160 различни земеделски култури. Картофите, например, са от Перу, но не са ги открили инките. Те просто са разработили различни сортове и са ги адаптирали за отглеждане на височини до 4800 метра. Много важна друга култура е кинуа – единственото растение с протеини. Важен раздел от земеделието са били медицинските култури.

За обществото – всеки град на инките е имал стени и от една до пет врати за достъп. Така се е осъществявал социален контрол – само важните хора са живеели зад стените и колкото по-високо се намирал в йерархията, толкова по-високо живеел съответният благородник.



Стените на къщите са били измазани с кал и боядисани в червено и жълто. Мазилката е служела за изолация.

В скалите срещу града има дупки като малки пещери. Това са гробници. Според археолозите тук е най-голямото гробище на инките с около 10 000 гроба. Труповете са били мумифицирани и в гробовете заедно с тях са слагали керамични съдове, злато, сребро, текстил – всичко това с вяра в задгробния живот.

Докато говорим, леко започна да ръми. Побързахме напред, за да можем да разгледаме руините преди да ни е заваляло съвсем. Е, не успяхме!

Докато се крием от дъжда под един навес опитвам да снимам, но пейзажа стана доста мрачен. На снимката вляво са гробниците, а по средата се вижда източникът на прясна вода за града.



Нямахме безкрайно много време. Трябваше или да се върна към автобуса без да снимам, или да опитам, въпреки дъжда, да се кача до върха на крепостта и да рискувам да се намокря. Като че ли намокрянето ми се стори по-приемлив вариант от липсата на снимки.

Ето малко кадри, които направих от високото...







Един подслон на самия връх. Само че нямах време да изчакам да спре да вали.



От високото гледките са много интересни, само че не се вижда надалеч заради лошото време. Затова пък ефектно се снимат постройките и земеделските тераси под тях.



Най-накрая – поглед към входа на комплекса, мястото до което трябва да стигна, без да се намокря прекалено много. Защо ли не си взех дъждобрана от раницата...



Следва много внимателно спускане за норматив от крепостта към паркинга. Тревата и камъните бяха хлъзгави, а дъждът продължаваше да тормози всички посетители. Стигнах до автобуса, а малко след мен Веско и Марто ми донесоха варена царевица за обяд. Мммммного вкусна! И много едра.



В крайна сметка се събрахме. В автобуса се разсъблякохме, за да си изсушим дрехите и към 12:30 потеглихме отново на път. Следващата ни цел бе крепостта на инките Оянтайтамбо.

Шосето вървеше успоредно на реката, която досега наричах Урубамба. Да, наистина, същата река е, но когато стигнахме до най-големия град в долината, чието име също е Урубамба, Флора каза, че реката до това място се наричала Вилканота, а от тук нататък – Урубамба. От тук надолу започва и високопланинската джунгла, в която е разполжен Мачу Пикчу.


ЧИЧЕРИЯ
След около час път Флора ни предложи да спрем попътно в една чичерия. Чича е перуанската бира от царевица. Правят няколко вида, които ни обеща да опитаме. Всеки може да познае къде се предлага чича по червеното найлоново пликче, забучено на пръчка до входа.



Много странно. Така и не разбрах защо точно червена торбичка. Влязохме в един двор. То си беше цяла хасиенда. Няма да се увличам със снимки на красивите цветя, на играта с хвърляне на жетони в устата на една месингова жаба... Не мога само да се сдържа да не покажа фермата за морски свинчета. Бяха страшно много!



И по същността на въпроса. Видовете чича се определят от вида на царевицата и от добавките, които се слагат при приготвянето.





Жълтата чаша е обикновена царевична бира, а розовата е с примес от боровинки, ако не се лъжа. Тъй като аз лично не пия бира, се доверявам на останалите в групата, че вкусът на чичата не е нищо особено. Даже напротив, повечето въобще не можаха да я пият. Явно българският и перуанският вкус се различават в частта си по отношение на чичата.


ОЯНТАЙТАМБО
Около 14:30 се отклонихме от основното шосе и влязохме в едно селце. Не загрях веднага, но точно това се оказа селото с изключително трудното за четене и произнасяне име – Оянтайтамбо (Ollantaytambo). „Оянтай” е просто някакво име, а „тамбо” на кечуа означава „хижа”.

Флора се впусна в преговори с един полицай на площада, за да ни разреши да слезем от автобуса. Да, на площада в Оянтайтамбо е забранено спирането и след хиляди увещания ни разрешиха само 1 минута престой. Слизането се проточи малко повече и полицаят започна да нервничи и да се кара.



На това място трябва да се съберем накрая, за да отидем с автобуса до гарата. Сега, обаче, предстои експедитивно разглеждане на следващия от най-забележителните градове в Долината на инките.

Минахме покрай голяма стена, разделяща руините на крепостта от съвременната част на селището или по-точно от пазарчето пред входа на туристическата забележителност.



Влизам и започвам да снимам докато още има слънце. Хубавото е, че за разлика от Писак, тук не вали и е топло, но облаците ми приличат много на онези дъждовните и ... знае ли човек! Дано ни се размине!

Следващите две снимки са точно на входа. Комплексът започва от нивото на съвременното селище и е разположен нагоре по стръмния склон на планината.





Някъде около средата на XV в. император Пачакутек, деветият сапа инка, завладял селището Оянтайтамбо и го сринал със земята. След това присъединил земите му към своето кралско имущество и построил града отново. Всъщност градът е строен повече от 100 години и до идването на испанците все още не е бил съвсем завършен. Основната функция на това стратегическо място на границата с джунглата било да могат да отсядат благородниците на инките, когато пътуват. Съвсем близо до крепостта започва прочутият Камино дел Инка (Път на инките), по който за 4 дни и 3 нощи се стига пеша до Мачу Пикчу.

В Оянтайтамбо е поддържан военен гарнизон, направени са тераси за отглеждане на земеделски култури, а в околните скали, в техните високи части, са построени складове за храна. Виждат се на снимките.



Естествено е да се запитаме защо тези складове са строени на толкова неудобно и високо място. Обяснението не е сложно – там духа повече вятър, проветриво е, температурите не са толкова високи и храната се запазва по-дълго време.

Придвижваме се постепенно напред към стръмните стълби. По тях туристите се изкачват нагоре покрай терасите, докато стигнат до религиозната част на комплекса. През това време, разбира се, снимам колкото мога.



На следващата снимка е секторът със свещените извори, покрай които ще минем на излизане.



Много ми хареса панорамата към селището и околните върхове. Долу в ниското, между двата склона, минава пътят, по който дойдохме с автобуса.



Качихме 264 стъпала, за да стигнем до Храма на слънцето в Оянтайтамбо. От високото чудесно се виждат земеделските площи, а долу в ниското и сектора със свещените извори. Най-вдясно е пазарът за сувенири покрай който минахме влизайки в комплекса.



Едно кратко едноминутно видео, показва красотата на мястото, което инките са избрали за религиозната част на града си:

Video Ollantaytambo

Храмът на слънцето е най-важната постройка тук, но доколкото стана ясно, така и не е била завършена. Минава се през трапецовидна врата, за да се „влезе” в това, което е било храм.



Надявам се на всички вече да е ясно защо вратите и прозорците имат трапецовидна конструкция. Стената на храма също е изградена чрез съвършените технологии на инките, за които писах при посещението на комплекса Кориканча. Флора ни обясни неща, които вече бяхме слушали.



Правят впечатление огромните камъни, които незнайно как са качени толкова нависоко. Естествено, за изграждането на храма на Слънцето са се използвали най-добрите материали, най-добрите технологии на най-доброто място в целия комплекс.





Самите огромни камъни, най-изненадващо, са докарвани от склоновете на отсрещната планина, намиращи се на около 7 км от тук. Виждат се на снимката – задните тъмни скали.



Никой по никакъв начин за момента не е успял да разгадае как тези огромни блокове, най-тежкият от които е 90 тона, са докарани до Оянтайтамбо. Още по-загадъчното е как са качени толкова нависоко... Правени са съвременни опити за възпроизвеждане на процеса. Учените са успели да докарат блоковете, макар и трудно, но за изкачването им са претърпели пълен провал.

Ето как изглеждат останките на Храма на слънцето:



Тук оставих групата, за да мога да снимам още от крепостта. В действителност времето ни за разглеждане се оказа, че не е никак много. Нямаме никакъв избор! Имаме си билети за последния влак към Агуас Калиентес за деня и задължително трябва да стигнем навреме до гарата.

Успях да снимам стените и постройките над Храма на слънцето до там, докъдето можех. Нататък, покрай склона, имаше пътека, но беше затворена за туристи.









Като погледнах надолу и ми се завъртя главата! Много хубава точка за наблюдение. Инките също са я оценявали и са наблюдавали пътищата, прекосяващи долината.



По-нататък не разрешават! И без това вече бях прескочил едно заграждение... Нямаше нужда да предизвиквам охраната повече.



Тъй като часът вече е почти 3 следобяд и имаме 15-20 минути до срещата на площада, трябва по най-бързия начин да сляза и да настигна групата. Догоних ги при Храма на водата.



Вътре в самия храм има изворче. Предполага се, че култът към водата е бил част от религиозния живот на инките.



Този извор го наричат „банята на принцесата”. Убийте ме, но не мога да ви кажа защо!



Вода, вода, още вода... Цели канали!





Преди да се запътим към изхода, един поглед отдолу – забелязват се малките тъмни прозорчета, в основите на терасите, които са друг вид складове за храни.



Изходът от крепостта е към пазарчето на централния площад.



Да, но нямаме никакво време за пазаруване. Подминаваме сергиите и тъй като автобусът няма как да спре на Пласа де Армас, се налага да походим малко пеша по уличките на Оянтайтамбо.





Не успях да разкажа всичко за това място. Може би не е и време. Има още важни неща, които са свързани с Мачу Пикчу, конкистадорите и Манко Инка, но за това – по-нататък.

В този момент бързахме към гарата, намираща се в дъното на една пешеходна зона. Автобусът ни остави докъдето можа, разделихме се с Флора и поехме към влака.





Тези влакове като цяло са доста добри. Нашият даже е луксозен. И как не! Това е най-скъпият влак в света по думите на Мартин. За някакви си 40 км се плаща доста голяма сума. Обърнете внимание на панорамните прозорци по тавана. Всичко е измислено така, че туристите да са доволни и щастливи... и да дават пари!



Ние също сме доволни и щастливи! И така... Вече сме във влака към Мачу Пикчу! По пътя отляво и отдясно се откриваха зашеметяващи гледки на заснежени върхове, на обвити в облаци планини, на буйните води на река Урубамба или пък просто на самотни руини на постове на инките...

Пропуснах да покажа мястото, съвсем близо до Оянтайтамбо, откъдето започва Камино дел Инка.



Мартин е минавал по него, но ние нямаме тази възможност – къде ти 4 излишни дни!

По средата на пътя ни сервираха някакви снаксове и напитки – чай от кока, например. Бирата се плаща допълнително на цена 6 сола.

В 17:10 пристигнахме на гарата в Агуас Калиентес.




АГУАС КАЛИЕНТЕС
Изчакахме малко, за да дойде човек от хотела да ни вземе. Да не си помислите, че имахме трансфер или нещо подобно? Не! В Агуас Калиентес няма нужда от такива екстри. Всичко е на късо пешеходно разстояние от където и да си. Толкова малко селище, а колко туристи минават през него! И така, тръгваме пеша към хотела, а по пътя гледам с интерес неподправения колорит на полузавършените сгради.





Точно 20 минути ни отне да се настаним, да си уговорим среща на централния площад и да се пръснем из уличките на това странно селище.



На централния площад има както винаги църква. Вероятно и кметство, но не го видях. Виждат се доста заведения, но най-открояващото се и величествено нещо е статуята на сапа инка Пачакутек.









Шляейки се попаднах на влакови релси – явно последната спирка на влака не е съвсем последна. Иначе е пълно със заведения.



Преди да се съберем отново цялата група, една река, приток на Урубамба, ми привлече силно вниманието – водите бяха бурни и мътни.



Този факт, за най-голямо съжаление, ме навежда на мисълта, че някъде наоколо вали дъжд. Това хич не е добре! Да биеш толкова път до Мачу Пикчу и накрая да те удави як дъжд! Добре, че още не е започнало да вали. Искрено се надяваме на следващия толкова важен ден да имаме късмет.

За вечеря попаднахме в едно заведение, което ни предложи 20% отстъпка от цените в менюто. Вързахме се, влязохме, хапнахме стабилно, пийнахме – някои повече, други по-малко ... В крайна сметка, когато дойде време да плащаме, се оказа, че не само са забравили да ни сложат намалението, ами са ни друснали и такса за обслужване в размер на 20%. Стана скандал! Разправяхме се, собственичката на ресторанта няколко пъти ни преправя сметката, но кашата беше пълна. Накрая си сметнахме сами цените, извадихме отстъпката и й остававихме точно пари преди да си тръгнем. Препоръчвам да се внимава с цените и таксичките там – не е като в останалата част на Перу, където хората са супер приветливи и услужливи.

Вечерта приключи, а с нея и този наситен с впечатления ден. Легнах си и се молех наум за хубаво време на следващата сутрин... През главата ми минаваха кошмари как отиваме до Мачу Пикчу и попадаме в гъста мъгла, не успяваме да видим нищо и си тръгваме от Перу, пропускайки неговата най-известна и най-голяма забележителност. Стискам палци за късмет и се моля, моля, моля...


Следва...

Неактивен Stas

  • Aquaportal мениджър
  • *****
  • Публикации: 1 554
  • Нас. място: София
  • Пол: Мъж
  • Станислав Бояджиев
Отг: ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ
« Отговор #29 : сряда, 17 юли 2013 г., 01:13 ч. »
Video PISAQ:

PISAQ



Video Ollantaytambo:

Ollantaytambo


 



Aqua World 55 Astario

Rainbowfish България Retro Club Varna Live Club

Бърз конвертор
oF ◄► oC ин. ◄► см. гал. ◄► л.