ТАЙЛАНД И КАМБОДЖА

[Smotla]

Откакто прочетох заглавието на пътеписа, чакам да видя и Ангкор. Страхотен пътелис   

[malomir]

Наш Стас си е майстор на пътеписите. Този не му е първия. Виж в раздела другите му пътеписи. Ще се накефиш със сигурност.

[Smotla]

Хвърлих око аз и на другите. Невероятни разкази са. Но Камбоджа ми е голяма мечта и чакам лакомо всяка следваща публикация

ПП Всъщност видях само две-три по-надолу - признавам, сега зачетох и в страниците назад, колко много пътеписи има от него

[Stas]

ДРЕВНИЯТ АНГКОР

Днес ще се посветим изцяло на древния Ангкор. На наше разположение е цялата светла част на денонощието и ще трябва да я оползотворим пълноценно.

Имаме нужда от лицензиран екскурзовод – първо, защото не пускат без такъв на повечето места, и второ, защото някой трябва да ни разкаже за най-важните факти от историята на кхмерите. Така се запознаваме с Ин Кемрин.

Под ръководството на Кемрин минаваме проверка на облеклото още преди да тръгнем от хотела – жените не трябва да са с голи рамене и крака, защото ще влизаме в будистки храмове, а там си има изисквания. Запасяваме се също с вода. Денят е горещ и ще ни е нужна.

Пътуваме петнадесетина минути и стигаме до билетния център. Цената на еднодневен билет е баснословната за Камбоджа сума от 20 щатски долара. Поради това ги печатат на специални принтери и на тях има снимка на титуляра. Така никой не може да използва чужд билет и най-вече – убиват нелегалния вторичен пазар.  Кемрин ни предупреждава да държим билета винаги в себе си – ако в някой обект те хванат без него, глобата по правило е 100 долара. Да не говорим, че навсякъде проверяват и не те пускат, ако не го носиш.



Както се вижда на картата, Ангкор не е един храм или един дворец. Това е цял древен град. Основните части на археологическия комплекс, които ще посетим са:
-    Ангкор Том, което означава „голяма столица“.
-    Храмът Та Пром, където е сниман филма „Лара Крофт: Томб Райдър“.
-    Храмът Ангкор Ват – най-големия храмов комплекс в света.
-    Хълмът Пном Бакхенг.
Ще видим и още някои интересни места, обикаляйки археологическата зона.


АНГКОР ТОМ

След билетния център минаваме покрай Ангкор Ват, но не спираме – ще го оставим за накрая. Стигаме до изкуствен воден канал, от другата страна на който се виждат някакви руини.



На това място Кемрин използва да ни разкаже малко за това, което предстои да видим.

Като бивша френска колония, Камбоджа е държава, чиято история до голяма степен е стигнала до нас благодарение на французите. Те са открили над 1080 храма, което я прави една от най-богатите на храмове страни.

Мракобесните години на комунистическия режим на Пол Пот са една от най-големите трагедии на този народ, но за това по-късно. Чак през 2000 г. в Камбоджа започва да се формира туристически отрасъл и тръгва туристически поток, който се очаква през 2014 г. да достигне 3 млн. души годишно.

През годините столицата на Камбоджа се сменя многократно. Най-старата е от I – VI в. и се е намирала до днешната граница с Виетнам. Втората столица от VII до VIII в. е родния град на Пол Пот. През IX в. столицата се премества тук, в района на Сием Рип чак до XV в., когато рухва империята на кхмерите и се формира нова държава с център Пном Пен.

Ангкор Том става столица през X век и е такава до преместването й в Пном Пен. Кралете са построили тук общо 90 храма заради силното влияние на религията – днес в Камбоджа 95% от населението са будисти, а останалите 5% са мюсюлмани и християни.

Името Ангкор Том означава „голяма столица“ и това не е пресилено. През XII век населението й е наброявало около 1 млн. души. По същото време в Лондон са живеели около 300 хиляди. През XII век населението на Камбоджа е достигало 20 млн., доста сериозно за онова време.

През 1177 г. мюсюлманско нашествие  от Южен Виетнам става причина за големи разрушения и смърт. Четири години по-късно, през 1181 г., крал Джаяварман VII прогонил нашествениците. За да предпазва столицата от бъдещи атаки, той построил изкуственото езеро, което заобикаля града и издигнал защитна осемметрова стена. Заградената територия е квадрат със страна 3 км. За достъп били оставени 5 врати, всяка с различно предназначение:
1.    Южната врата се използвала по време на водния фестивал.
2.    Източната е за мъртвите – през нея се изнасяли кремираните тела.
3.    Северната врата е била за поклонници.
4.    Западната врата била за престъпниците – излизайки през нея, повече не им се разрешавало да се връщат.
5.    Петата, последна врата отново е на изток и е служела като вход за официални ВИП лица.

В момента се намираме пред Южната врата и влизаме през нея.



Минаваме по мост, декориран със статуи от двете страни – някои от тях са били разрушени или откраднати и в момента се възстановяват. Красивите глави са нови, а старите и безформени – оцелели оригинали.





Възстановяването на града след нашествието на мюсюлманите започва едва след като стената била готова. Първият построен храм се казва Байон и се намира точно в центъра на квадратния град Ангкор Том и също заема площ с форма на квадрат, но с размери 80х80 м. Kрал Джаяварман VII го построил за себе си, а след него повече такива големи храмове не са правени.

Разстоянието от стената и портата до храма е повече от километър.



Върху стените на Байон чрез резба в камъка е изобразена цялата история за живота на хората и битките срещу мюсюлманския нашественик. Още преди да влезем се забелязват кулите вътре и по краищата на храма – общо са 49 на брой. Заедно с тези на петте врати към града стават общо 54, точно колкото са били провинциите на империята.





Ще покажа по-подробно историите, които виждам по стените на храма и великолепните резби в камъка. Още над входа се виждат традиционните за Камбоджа апсара танцьорки в действие.



Следват сцени на битки с участие на бойни слонове.



Другата бойна сцена е от намиращото се наблизо езеро Тонле Сап – сцените са с участие на бойни кораби или лодки.



Будизмът в Камбоджа произлиза и е силно повлиян от индуизма. Затова и повечето храмове като Байон и даже Ангкор Ват са били построени като индуистки и след това са преобразувани в будистки. Тук срещам една картина, издълбана в каменна колона, от която ясно личи как индуистки свещеник се моли с кръстосани крака, които после са модифицирани в характерна за будизма поза.



Влизам навътре и попадам сред множеството каменни кули. Те са много типични за това място и ако някъде срещнете подобни картини – това са изображения от Байон.



Сред тълпите от туристи човек може да открие и нещо по-интересно за снимане. Например облечени като танцьорки апсара девойки и младежи с костюми на демони и маймуни. Традиционните облекла се използват в наши дни предимно за фотографски цели и в театъра. Красиви са.



Другата атракция за нас, европейците, са облечените в оранжево будистки монаси – много от тях посещават тези свещени места. И те като нас обичат да се снимат.



Нека се върна на кулите. Като стана дума, че са характерни, имам предвид, че всяка от тях изобразява човешко лице, но не едно, а цели четири, гледащи в четирите посоки. Кемрин спомена, че четирите лица изобразявали четири човешки емоции.





Официално се счита, че четирите лица изобразяват крал Джаяварман VII и по-точно – четири негови усмивки: очарователна, тъжна, доволна и красива. Може би това са емоциите, за които ни говори екскурзоводът. Каквито и да са усмивките, времето е оставило своя отпечатък върху тях.





Добре, че кулите са достатъчно големи, за да не могат да бъдат разграбени. Въпреки това, явно някои от тях са разрушени, защото в наши дни са оцелели само 37 от 54.



Влязохме от южната страна на Байон, а сега ще излезем от северния му край. Естествено, преминаването на млади монаси с ярки оранжеви одежди няма как да не те предизвика да снимаш. Те пък хич не се стесняват.



Отвън има малък храм със статуя на Буда. До нея възрастни монаси се занимават с бизнес. Срещу долар получаваш благословия и ти връзват цветни гривнички на ръката против уроки.





Жегата си казва думата. В момента, в който един местен отвори сергия за сок от захарна тръстика, веднага му се залепваме. Питам го колко струва и естествено ми отговаря – 1 долар. Веднага се спазарих, че за толкова голям долар няма как да ми даде само една чашка и той кандиса на 2. Така цялата компания пихме по 2 чаши сок от захарна тръстика с лед.



Най-накрая се усетихме, че човекът хубаво ни прави разхлаждаща напитка, но защо загребва лед от кофата?! Каква е водата, която е използвал? Слава богу никой не се оплака от стомах след това.

Излизайки от Байон все още не излизаме от Ангкор Том. Отправяме се към мястото на кралския дворец, отново в рамките на древната столица.

Не се налага да ходим дълго, за да попаднем на красива гледка.



С твърдото убеждение, че точно това е бил кралският дворец, започвам да го снимам от всички страни…



За съжаление греша. Кемрин обясни, че това е храм, който е бил част от двореца, но самият палат вече не съществува – разрушен е и не е възстановен. Даже няма и идея как е изглеждал. Храмът, обаче, изглежда прекрасно.



Малко встрани от храма се намират басейните на кралския двор. Те са точно два – един за мъже и друг за жени. Мъжкият е по-красив и запазен.



Друго знаково място в Ангкор Том е Терасата на слоновете. Можем да я открием в близост до мястото на кралския дворец, където е била построена за краля.



Непосредствено пред терасата има широко поле. Навремето е било нещо като сцена. Кралят се качвал на терасата и от там наблюдавал зрелищни битки със слонове.



Каменни слонове „носят“ терасата на гърбовете си, а някои нейни части се поддържат от митичните същества (получовек, полуптица), наречени Гаруда.





Гаруда поддържали небесното царство или Рая, а в този случай – терасата на краля.





На същата тази тераса владетелят издавал присъди. Когато имал колебания в това дали някой е виновен, той го подлагал на тест. Вкарвали подсъдимия за 12 денонощия в каменни кули като клетки от другата страна на полето.



Клетниците били подложени на големи мъчения и нападения от насекоми и влечуги. Ако все пак някой оцелеел гледали кожата му – ако е гладка и не е нахапана, значи е невинен. Е, такива нямало.

Докато чакаме групата да се събере и да продължим нататък, ни нападат местни амбулатни търговци. Почти като насекоми.



На такива места основното забавление е пазарлъка. Продавачите винаги започват с двойна и тройна цена и много бързо свалят до половината. След това започва трудната част – колко по-малко от 50% ще коства дадена стока.



Най-добра цена можеш да докараш на нещо, което наистина не ти трябва. Те бързо разбират това и свалят, и свалят, и свалят цената, докато в един момент не се замислиш… Абе тази хубава блуза, за някакви си 3 долара, дали все пак не си струва да се купи? Ама за какво ли ми е?!

[Stas]

ТА ПРОМ

След като разгледахме Ангкор Том, се качваме на минивановете и се отправяме недалеч в посока джунглата. Да, тук има гори, които Кемрин нарича джунгла. Предполагам, че преди години наистина са имали гъст и обрасъл вид, но сега на мен ми изглеждат като една обикновена вековна гора.

Това няма особено значение, защото сме спрели пред южната врата на храмовия комплекс Та Пром и сме готови да влезем.



Това място много ми допада. Вървим под сянката на огромни дървета, жегата не се усеща, а около нас природата шепне мило „Добре дошли!“. Така го усещам.

Не след дълго стигаме до мястото, от което се открива красива гледка към Та Пром.



Това е и входът към галериите, които кръстосват руините напред и настрани. Оттук нататък се потапяме в атмосферата от филма Томб Райдър.



Та Пром е построен през 1186 г. отново от крал Джаяварман VII в чест на майка му. Използвани са много скъпоценни и полускъпоценни камъни. Да, Камбоджа е била много богата държава. В централната кула на комплекса е била поставена статуя на майката.



В онези времена Та Пром е бил манастир. В него са живеели 18 високопоставени свещеника, около 2000 послушника и вероятно около 600 апсара танцьорки.

Когато преди почти 600 години столицата е била преместена в Пном Пен, Та Пром е бил изоставен и забравен. С годините джунглата го е превзела. И до днес не е възстановен – оставен е така, както го е преобразила природата. В това е и най-големият му чар. Огромни дървета са израстнали по стените и сградите на храма придавайки учудващо необичаен вид на мястото. Това е привлякло сценаристите на филма „Лара Крофт: Томб Райдър“, които са заснели много от сцените тук.





Около корените на дърветата има постоянна тълпа от туристи, желаещи да се снимат. Преобладават японците. Въпреки тях успях да издебна момент и да снимам само детайлите, без навлеци.





Навсякъде по сградите, кулите и оградите има майсторски издълбани в камъка орнаменти и фигури. Вероятно са изглеждали приказно преди да бъдат изоставени.





Личи си как времето е разрушило част от постройките и как са оставени просто така – на волята на времето.

Тук таме се извършват някакви укрепващи дейности със скелета и подпори. Не се възстановява, но се възпрепятстват новите разрушения.





Едно от емблематичните места, познато от филма:



И една глава, обгърната от корени, която човек трудно ще забележи, освен ако Кемрин не му я покаже. Виждате ли я?



Всички ценности от храма са били ограбени от местните и разпродадени на колекционери по целия свят. Каквото е могло да бъде взето от 260-те статуи в манастира и от украсата, е било взето.

Оградите отвън и отвътре все още са запазили спомен за отминала красота. Трябва да се вгледаме и замислим, за да я открием.





Вътрешността на Та Пром е пълна с постройки, достойни произведения на изкуството. Тяхната красота е завладяна от джунглата сякаш за да ни покаже, че никой не е по-велик от природата и че рано или късно се връщаме там, откъдето сме дошли.





Отправям се към северния изход. Обикновено на такива места местните чакат, за да изкарат някой долар. По цял ден изработват на ръка неща, които после ни предлагат като сувенири.



С продажбите обикновено се занимават децата. Не само, но предимно те. И тъй като са много мили, няма как да не си купиш нещо. Проблемът е, че ако купиш от едно от тях, другите се натъжават и даже понякога плачат, че не са успели и те да продадат.



А че са много красиви можете да видите от снимките. Удобен повод да се снимаш с детенце е като купиш нещо от него. Тогава и двете страни по сделката са щастливи.



След Та Пром стана време за обяд и ще използваме един ресторант в района, за да опитаме нещо традиционно от камбоджанската кухня.

Пиле с ориз и зеленчуци, гарнирано с яйце и украсено с цвят от лотос. Освен, че изглежда красиво, е и много вкусно. Цветето не се яде.



За десерт плодова салата в купичка от драконов плод… Купичката не се яде.



След обяда е време за ново благотворително пазаруване на подаръци и сувенири.



Честно казано това, което купувам от тези местни деца, ми е много по-мило и скъпо, отколкото каквито и да било други сувенири. Освен това е много забавно да си говорим с тях на английски – език, който учат от малки, за да могат да общуват с туристи и да си изкарват прехраната.

Настъпи моментът да се отправим към едно от най-емблематичните за Камбоджа места. Място, заредено с много енергия и величие.

[Stas]

АНГКОР ВАТ

Мечтите затова са мечти, за да ни правят щастливи, когато се сбъдват. Днес аз съм щастлив! Намирам се пред прага на една своя мечта и усещането е страхотно.

Думата Ангкор означава столица. Вече разгледахме най-великия и най-голям град на Кхмерската империя. Има, обаче, нещо, което този народ е сътворил и завещал на поколенията по начин, който и до днес буди възхищението на всички, които успяват да го зърнат. Както Ангкор Том е бил в миналото велика столица на кхмерите, така Ангкор Ват е най-великият храм на тяхната цивилизация. И не само! Той е най-големият индуистки храм и най-големият религиозен паметник в света.

Заслугите за това дело са на крал Суряварман II, който през 1113 г. решил да построи „Парама Вишну“ – храм посветен на индуисткия бог Вишну. Това е и оригиналното му име. Съвременното е измислено от французите през XIX век, когато колонизирали Камбоджа.

Време е да започваме. Слизаме на нещо като площад или по-скоро утъпкана поляна. Оттук нататък ще продължим пеша, както правят всички посетители. Туристите често използват тук-тук, за да стигнат до Ангкор Ват.



Местна баба си носи стока, която ще продава вътре на територията на храма. Там има местен пазар.



Преди да стъпим на моста, който прекосява изкуствения канал на езерото, се срещаме очи в очи със седемглавата змия – важен герой от притчите за Буда.



Историята гласи, че след като се скитал известно време по света като аскет, Буда се спрял под едно дърво и почти 7 години медитирал. Един ден, обаче, завалял силен дъжд и докато светецът се чудел как да устои на пороя, една седемглава змия се разперила над него и го защитила. Нея именно изобразяват на входа на почти всеки будистки храм.

Предполага се, че Ангкор Ват е строен чак до смъртта на Суряварман II през 1150 г. и даже не е завършен напълно. Използвани са камъни с тегло до 7 т, които са пренасяни от 60 км разстояние със салове и слонове. Около 3000 слона са използвани за строежа. Езерото, което заобикаля комплекса, е изкуствено и е изкопано от 400 хиляди работници. Изхранването им е било проблем. Тъй като една от основните храни на камбоджанците е риба, такава ловяли в близкото езеро Тонле Сап.



В Ангкор Ват можете да откриете всякакви символи от индуистката митология. Конкретно за храма – той символизира свещената планина Меру или Рая. Езерото около него се отъждествява със Световния океан и функциите му са да снабдява храма със свещена вода и … да го пази от нападения.

Територията на храма е заобиколена с ограда с размери около 1300 х 1500 метра. Заставайки пред главния вход, Кемрин обяснява, че вътре се влизало по строги правила. Общо имало 5 входа. Най-левият е за слонове и коне. Следващият след него е за елита на обществото. В средата е входът на кралското семейство. Отдясно на централния е входът за свещеници и монаси. Най-дясната врата е за обикновените хора.

На следващата снимка се вижда централния вход и входовете за елита отляво и за монасите отдясно.



Ние влизаме през входа за монасите.



Храмът е бил индуистки по времето на крал Суряварман II, тъй като тогава се е изповядвала тази религия. По-късно кхмерите преминали към будизъм и всички храмове били превърнати в будистки. Връзката между двете религии е много близка и трансформацията е била безболезнена. Разликата е, че са променени някои статуи и каменни резби, както и че фигурата на бог Вишну е препасана с будистки одежди.



През XVII-XVIII век тайландски нашественици разрушили стената и обрали повечето глави на статуите. Когато бяхме в Аютая вече стана дума за това.

Преминаваме през входа на обикалящата територията на храма стена и пред нас се открива истинската гледка към Ангкор Ват.



Насочваме се към единия от ъглите на правоъгълния храм, през който ще влезем. Не че няма и други входове, но Кемрин си има идея как точно да ни покаже всичко съществено.



Ангкор Ват е построен на три нива като общата височина от основите до върха е 213 м, колкото и невероятно да изглежда това. Предполага се, че основите му под земята са толкова дълбоки, колкото е висок храмът отгоре.

Първото ниво съдържа огромно количество каменни барелефи с истории и притчи от индуистката митология. Тръгваме през него и слушаме разказите на Кемрин за изображенията по стените.





Преминаваме през вътрешен двор между първото и второто ниво. Това означава, че вече сме във вътрешността на храма.





Второто ниво съдържа около 1500 статуи и изображения на красивите камбоджански апсара танцьорки. Обикаляйки го намирам място, от което се открива прекрасна гледка към най-важната част от Ангкор Ват.



Третото ниво е най-високо и се състои от 5 великолепни кули в кхмерски стил. Четири от тях са направени във форма на неразцъфнал лотосов цвят, а централната кула се издига на 65 метра в небето. В светилището по средата е била разположена златна статуя на бог Вишну, яздещ Гаруда – митологична полуптица, получовек, поддръжаща небесното царство. Когато храмът станал будистки, тук вече поставили статуя на Буда.

Нагоре се качвам по стръмни стълби, в началото на които проверяват облеклото – трябва да бъде според каноните на будизма. Тези, които нямат подходящи дрехи чакат останалите долу.





От високо се откриват екзотични гледки и любителите на фотографията имат пространство за изява и творчество.



Най-високата част на храма представлява правоъгълен двор в чиито ъгли са четирите кули, а центърът е зает от символа на планината Меру.





Централната кула е много красиво декорирана със статуи и балерефи, а вътре намирам полегнал Буда в зимни одежди.





Ориентирам се надолу, защото има какво още да се разглежда, а времето напредва. Освен това чакащите може и да са загубили вече търпение.



Слизането изглежда опасно и някои хора изпитват затруднения с преодоляването на страха от високо. Няма как, не можем да останем горе.



От второ към първо ниво излизаме през изход откъм задната страна на храма. Тук няма много хора и човек има възможност да направи снимка без да хваща в кадър тълпите от туристи.



Излизайки извън оградените със стени вътрешни дворове на Ангкор Ват, отново имам възможност да се насладя на съвършенството на архитектурните решения на кхмерите.





Погледнат от противоположния на централния вход край, храмът изглежда не по-малко красив. Даже ако питате мен – спокойствието му придава допълнителен чар.



След преоткриването на Ангкор Ват от французите, те отворили един заден вход. А дали в древността такъв не е имало в действителност? Отскачам да проверя.



По пътя срещам маймуна – би трябвало да има повече, но доколкото разбирам властите ги гонят, за да не закачат туристите.



Да, наистина, някъде отзад, откъм противоположния на централния вход край на Ангкор Ват, има нещо като руини на врата. Твърде вероятно някога се е влизало и оттук, но за кого е била предназначена, това никой не можа да ми каже.



Изкуственото езеро, заобикалящо Ангкор Ват, при задния вход изглежда много по-красиво, отколкото в частта му отпред, но за да може да бъде прекосено, французите е трябвало да направят насип.



Връщам се обратно и влизам отново към първото ниво през тези така красиви врати в заобикалящите храма стени.



След нова обиколка на каменните барелефи и разкази за епични битки между богове и демони, за хитростта на бог Вишну и как боговете с измама измъкнали от ръцете на демоните безсмъртието,  се отправяме към изхода за края на нашата обиколка.



Преди да си тръгнем задължително правим най-известния кадър на Ангкор Ват, който вероятно ще откриете във всеки справочник на най-забележителните места по света. Кемрин ни посочи точната позиция за снимане.



Единствено оттук могат да се видят отраженията на всичките 5 кули във водата пред храма.

На излизане се разминаваме с група облечени в оранжево будисти, които се отправят към Ангкор Ват. Спираме ги за съвместна фотосесия.







Като опция за посрещане на залеза, желаещите могат да се качат на балон и да снимат комплекса от високо. Мисля, че не е кой знае каква оферта. По-добре ми звучи идеята да се кача на някое от възвишенията около Ангкор Ват и да посрещна залеза там.

[Stas]

ЗАЛЕЗЪТ ПРИ ПНОМ БАКХЕНГ

Кхмерската империя е била основана някъде в началото на IX век. За начало се счита 802 г., през която крал Джаяварман II се провъзгласил за „Цар на Света“ или „Цар на царете“. Това се случило на върха на планината Пном Кулен, която се намира на около 48 км северно от Сием Рип.

Синът на Джаяварман II продължил да разширява кралството, а внукът Ясоварман I преместил столицата от Харихаралая на място, наречено Ясодарапура – първият град в района на Сием Рип и първото име на столицата Ангкор. Неговият основен храм бил построен на Пном Бакхенг (пном = хълм) някъде в края на IX век. Ясоварман I се качил на престола през 889 г. и царувал до смъртта си през 910 г. Храмът бил основен за неговата нова столица и от височината, където се намирал, се откривала гледка към езерото Тонле Сап. Близостта до водните източници е една от причините за преместване на столицата.

Храмът Пном Бакхенг е индуистки според религията тогава. Посветен е на бог Шива и е символ на планината Меру, където живеели индуистките богове. Формата му е на квадрат със страна 76 м и има 7 стъпаловидни тераси, върху които са издигнати общо 108 кули. Броят на кулите е символичен, съответстващ на 4 лунни цикъла по 27 дни всеки. Били са така разположени, че от всяка от страните на хълма са се виждали по 33 кули – толкова, колкото богове са живеели на Меру.

Около два века по-късно Суряварман II построил на 1,5 км от Пном Бакхенг невероятния Ангкор Ват, а почти век след това Джаяварман VII основал великата столица Ангкот Том. Величието на Кхмерската империя продължило до 1431 г., когато нейният край бил поставен с превземането на Ангкор от кралство Аютая.

С кратък преглед на историята на кхмерите стана ясно, че мястото на което имам намерение да посрещна залеза над Ангкор е важно и исторически значимо.

Транспорт можем да ползваме до подножието на хълма. Оттук, след проверка на билета със снимка, с който влизаме цял ден навсякъде, се отправяме по обходна пътека към върха.



След около 20 минути приятна разходка стигаме до място, където отново проверяват билетите и по метална стълба стигаме до самия връх, на който е разположен храма.



Остатъците от светилището на Шива не са много, но напомнят за някогашната красота.



Оттук се открива гледка към Ангкор Ват – намирам се на единственото място, откъдето може да се види храмът отвисоко. За съжаление е доста далеч и едвам се забелязва на снимката.



Някои от 108-те кули все още са запазени, а когато слънцето залязва, образуват приказни пейзажи – смесица между античност, спокойствие, красота и величие.





Хората, които искат да снимат, стават все повече и повече. На моменти вече не можем да се разминем.





Някаква извънземна загадъчност привлича на това място голяма част от хората, посетили през деня Ангкор Ват. Неслучайно. Последните слънчеви лъчи по ефектен начин слагат край на един невероятен ден.





След последните невероятни картини, на които станах свидетел последва нещо, което въобще не бих предположил. Около 15-20 минути преди 18 часа усетих първите дъждовни капки. Докато успея да се ориентирам към обратния път надолу, заваля. По средата на пътеката към паркинга вече валеше мощен тропически дъжд. Започнах да тичам, но за какво ли? Пристигайки на паркинга се оказа, че има толкова много автобуси, миниванове, тук-тук и автомобили, че да намериш своя шофьор е направо немислимо. Още повече, че групата от няколко човека, с които се качихме на върха се пръсна по пътя надолу и сега трябва да се изчакаме. Представете си какво е да влезеш под душа с дрехите. Ето с това завършихме разходката из Ангкор Ват.

Прибирайки се в хотела, установявам, че по мен няма нищо сухо. Абсолютно нищо! Добре, че благодарение на моята спътничка Жени успях да опазя фотоапарата от удавяне. Е, какво пък! Да не забравяме, че все пак се намираме в тропическа държава. Мисля, че всичко това е ефект от наскоро преминалия мощен ураган над Филипините. Ние, в Камбоджа, сме някъде по периферията му.

Въпреки всички тези крайно разнопосочни емоции, бързо се изкъпвам и приготвям за вечеря. Хубава идея е човек да се разходи вечер из центъра на Сием Рип, където стари колониални сгради са приютили заведения с камбоджанска и интернационална кухня, където колоритът на бившата френска колония ни поема и изпълва с усещания, където местните се опитват всячески да ти привлекат вниманието… и успяват! Дъждът, както дойде, така и отмина, така че спокойно можем да се разходим из Нощния пазар и да вечеряме – който накъдето го влече сърцето… и стомаха.







Вечерта завършва по един съвсем естествен начин в един от баровете на Пъб Стрийт.

[Stas]

ЕЗЕРОТО ТОНЛЕ САП

Днес предстои да посетим най-голямото сладководно езеро в Югоизточна Азия. Отново в компанията на екскурзовода Ин Кемрин, не само ще видим как живеят хората извън големия град, а ще научим нещо повече за страната, историята и човешките съдби.

Езерото Тонле Сап е сладководно и във и около него има 170 селища с приблизително 1 милион жители, част от които виетнамци. Основният поминък тук е риболова. Също така се отглежда и ориз, доколкото има суша около езерото, тъй като водите му постоянно заливат околните земи. Името на езерото на кхмерски означава „Голяма сладководна река“, но често се превежда като „Голямо езеро“. Същото име носи и реката, която тръгва от него и стига до Пном Пен, където се влива в Меконг. Така от Сием Рип може да се стигне до столицата с корабче за около 6 часа.

Обиколката ще ни отнеме 3 часа и през това време ще научим повече за Камбоджа. Предварително минаваме през магазин за канцеларски материали и купуваме на едро тетрадки, острилки, моливи и химикалки… Може би ще попитате за какво са ни, но това ще разберете по-късно.



Информацията, която ще дам идва в прав текст от нашия водач Кемрин и няма да я подлагам на съмнение. Винаги е полезно да чуеш гледната точка на един местен гражданин, а и в сравнение с всичко изписано от официалните източници, неговото мнение е прямо и истинско.

Годишно в Камбоджа идват над 2 млн. туристи. Очаква се през 2014 това число да достигне 3 млн., а през 2015 – 5 млн. Цялата страна разчита много на туризма. Основна заслуга за това имат забележителностите на страната начело с Ангкор Ват.

В наши дни Камбоджа е в близки отношения с Виетнам и все още е зависима от съседа си. По-точно управляващите са зависими. През юли 2013 г. се провели избори, на които нова партия, различна от досега управлявалата, печели болшинство. Премиерът, обаче, не предал властта и заявил, че докато е жив няма да се откаже от поста си. Това е демокрация по камбоджански!

Всъщност голямата трагедия на този народ е режимът на Пол Пот, който хвърля тъмна сянка върху историята на държавата за дълги години напред. И досега хората не са се отърсили от трагедията през онези години, когато не е имало образование, не имало здравеопазване, религия, култура… Нищо! 30 години гражданска война довели до диктатура. Всички работели заедно по 15 часа на ден, без да се разрешават разговори. Хранене – задължително заедно. Който се хранел сам, бил застрелван на секундата. Болните умирали.

В края на тези мрачни години правителството на Виетнам предложило на Пол Пот да работят заедно и когато той отказал, те го свалили със сила и назначили свое управление, което е на власт и досега. Управлението на Пол Пот продължило точно 3 години, 8 месеца и 20 дни.

Виетнам са искали да населят Камбоджа, тъй като не им достига земя. Днес около 3-4 млн. виетнамци живеят в страната. Много виетнамски фирми работят тук и със съдействието на властта около 70% от парите, чрез корупционни схеми, отиват във Виетнам, както и повечето от добива на злато, сребро и скъпоценни камъни.

В същото време доходът на обикновения човек е около 5000 риела на ден, годишният доход на едно семейство е около 500 долара. В същото време бензинът си е 1,5 долара за литър и автомобили могат да си позволят само богатите. Уроците на Кемрин по английски са стрували 500 риела на час.

Като цяло се вижда, че хората в Камбоджа живеят с много ниски доходи, а средната продължителност на живота е 53 г. Не всеки има достъп до образование и здравеопазване. Препитанието на семейството е основно занимание на членовете му и затова вероятно са намерили начин да се изхранват с всичко, което природата им предлага, включително жаби, насекоми и всякакви растения. Обикновено семействата имат средно по 5 деца. По-многодетни са в селата с по 7-8, а по-малко деца се раждат в градските семейства – по 2-3. Градско, обаче, е едва 10% от цялото население. Останалите са фермери.

На път към езерото минаваме през село, в което наред с много бедните къщи се забелязват и някои очевидно по-богати. За стандартите на страната това село, според Кемрин, е богато.



Пристанището е толкова скромно, че чак ми е трудно да го възприема като такова. Една схлупена барака и един кей, на който са спрени лодки една през друга. Тук спират „таксита“, рибарски лодки и едни по-големи плавателни съдове за разходка на чужденци като нас, които ще наричам малко незаслужено корабчета.





И така, движим се с корабче по коритото на някакъв канал, но тъй като сме в края на дъждовния сезон, всичко наоколо е под вода. За въпросния канал научаваме само от думите на водача.



Първите наколни жилища се появяват съвсем скоро. Направени са от слама и дърво и са издигнати малко над водната повърхност. Едва ли предлагат друго, освен сянка и малко сушина, на която да се спи.



В действителност не са само от слама. От време на време срещаме и строени с бетон и тухли.



Към категорията на монолитните спадат още полицейският участък и кметството.





Кметството се намира в началото на селището. Зад него веднага е разположена гимназията.



Виж ти! Освен гимназия, същата постройка служи и като офис на общинската риболовна служба.



Намираме се в село Кампонг Плук, в което живеят около 700 семейства. Къщите са построени върху колове с височина, достигаща 7 метра. През сухия сезон тук хората ходят по земята, а сега от коловете се виждат едва 1,0-1,5 метра. Когато езерото се отдръпне, селяните слизат и живеят под къщите си. Садят ориз и отглеждат зеленчуци и добитък. Не че и сега няма прасенца и кокошки върху плаващи дворове и зеленчукови градини…







Риболовът е основен поминък и начин за препитание. Скаридите спадат също към това число и явно имат пазар, защото минаваме покрай не малко количество, изложени да съхнат на слънце.



Голяма част от живота тук хората прекарват върху лодките си.





Даже и най-малките се справят блестящо с греблото.



Децата излизат от вкъщи, събират се да си играят, обикалят селото – винаги с лодка. И дали са нещастни? Не, не бих казал. Те харесват това, което имат. Радват се, смеят се, карат се, сдобряват се и на никое от тях не му хрумва, че би могло да си седи вкъщи, за да играе на компютър.



Корабчето намалява и се насочва … не към сушата, а към някаква ступа или храм. Стигнали сме до нещо като център на селото.



Между другото храмът във водата е доста красив.





Акостираме и веднага ни „нападат“ тълпи от дечица! И, о чудо, говорят английски!





Пристигането на чужденци в това село не е необичайно, но всеки път се превръща във важно събитие. Децата ни гледат с нескрит интерес.



Около храма са разположени няколко наколни сгради, служещи за начално училище. Първата от тях е медицински център, но през дъждовния период в нея учат деца.



Ето сега ще ни свършат работа нещата, които купихме от магазина за канцеларски стоки. Смятаме да ги подарим на децата в училището.



С разрешение на учителите, влизаме в някои класни стаи, за да видим къде и как учат тези красиви малки човечета. В първата, медицинския център, децата имат час по английски.





В по-горния клас – в съседната сграда, децата са даже с униформи. Усмихнати, приветливи, без никакво бутане и напрежение получават подаръците си и благодарят вежливо.





В Камбоджа образованието не е задължително и нямат мотивация да учат. Въпреки това, децата, които ходят на училище изглеждат много горди и щастливи от този факт. От тях едва 20% стигат до гимназия и 5% до университетите. Родителите не плащат за учители на децата си, но обучението не излиза съвсем безплатно. Нужни са униформи, учебни пособия и материали. Освен това ученето на английски език се заплаща допълнително, тъй като не влиза в основното образование.

Явно сме в края на учебния ден, защото едва дочакаха да излезем и учениците започнаха да се разотиват. Всяко излиза от класната стая с ученическа чанта и дървено гребло в ръка, качва се на своята лодка и си тръгва към къщи.







Обикновено учениците ходят и се връщат от училище на групички с обща лодка.







След посещението на селското училище и срещата с много красивите и мили камбоджански дечица, се отправяме към езерото. Да, все още това не е истинската част на Тонле Сап, а разширението му по време на дъждовния период.

Минаваме покрай място, на което са се скупчили много жени на всякаква възраст – всички с лодки. Кемрин обясни, че който иска може да си направи разходка с лодка срещу 5 долара. Общината е дала право само на жените да извършват тази дейност, за да подпомогне тяхната реализация.



От двете страни на канала растат вид мангрови дървета, които местните наричат Реан. Кемрин твърди, че дълбочината тук е около метър и половина, според това, колко се показват над водата.





Влизаме в голямото езеро Тонле Сап. То притежава две много силни уникалности или да речем отличителни черти.

Първо, езерото променя драматично обема си по време на дъждовния сезон – от 3000 кв.км площ и максимална дълбочина 3 м, то става над 10 000 кв. км с дълбочина до 11 метра. Това обяснява защо толкова време се движим по някакъв имагинерен канал, а оставаме с впечатление, че сме в езеро.

Второто още по-странно явление е, че течението на река Тонле Сап, която свързва езерото с Пном Пен, променя посоката на течението си 2 пъти годишно. През сухия сезон от ноември до май тече от езерото към река Меконг, в която се влива в центъра на Пном Пен. Когато през юни започнат силните и продължителни дъждове, река Меконг обръща течението на Тонле Сап и чрез нея започва да пълни езерото, за да достигне до колосалните размери, за които вече споменах. Аз лично за пръв път срещам подобно явление.

По отношение на биоразнообразието може да се каже, че тук кипи от живот. Около езерото живеят много видове птици и земноводни, а във водите има благоприятни условия за живот на голямо разнообразие от риби. Благодарение на бракониерството през размножителния период, от 800 вида риби, в наши дни са останали едва около 500. По исторически данни преди около 1000 години тук е имало и крокодили. Когато бяхме в храма Байон и разглеждахме каменните барелефи по стените, имаше сцени на битки с кораби именно от това място тук.

Като цяло селата в езерото са доста бедни. Това, което посетихме, някакси е разположено на пътя на всички туристи и получава доста дарения. Има селища, в които не е стъпвал крак на чужденец.

[Stas]

СЕЛОТО НА СУШАТА

На връщане спираме за снимки в селото на сушата. Както се забелязва асфалт няма, а и как ли би могло да има, при такива дъждове и наводнения.



Местните къщи или са много бедни, или се отличават от останалите с някакъв модерен богаташки вид. На една от къщите има табела, че е изградена с помощта на американско семейство. Вероятно има и други подкрепени местни домове.





Като казвам бедни, имам предвид сламените покриви и стени, които се правят от хората със собствени усилия. Вероятно след не повече от десетина години подобна къща се нуждае от подмяна на материалите.



Като гледам някои са модернизирали конструкцията с покрив от ламарина.



Малко по-нататък откриваме много красив местен храм и спираме да го разгледаме. Влизам с леко притеснение, че нарушавам спокойствието и тишината на монасите. Тъй като не виждам никого, решавам да обиколя. По едно време едни кучета ми напомниха, че мястото не е изоставено.







Територията на храма включва и жилища на монасите, но до там няма да ходя заради злобните кучета. Достатъчно красиви са параклисите, ступите и езерото с лотоси. Всичко е в толкова живи и ярки цветове, че погледът трудно се откъсва…





Красиво е, а и поддържано. Явно монасите не са хукнали да ни посрещат. Едва на излизане виждам група младежи с монашески одежди да седят близо до изхода и да се смеят.



В местните храмове обикновено децата постъпват като послушници, трудят се за поддръжката на храма и в замяна получават образование, храна и подслон. Много често като пораснат, те прекратяват монашеския си начин на живот.

В съседство на храма има някаква церемония. Тълпа се върти около една ступа и вдига шум… Оказва се, че това е погребение.



Продължаваме по пътя, който върви покрай мътна и пълноводна река. Защо ли не се учудвам, че в калната вода виждам човек, потопил се до кръста и хвърлящ мрежа за риболов?




КАМБОДЖАНСКА СВАТБА

За щастие попадаме и на сватба. Кемрин каза, че всеки може да влезе и да поздрави булката като остави някаква сума пари – мисля, че спомена 30 долара. Нямаме много време и ще снимаме само отвън входа, масите, гостите и, разбира се, младоженците с техните близки приятели.

Няма как да минеш по пътя, без да разбереш, че хората се женят.



Около дома на някой от младоженците е оформена импровизирана приемна за гости с маси, столове, украса и даже кухня. Кичозно, но празнично.







Другата страна на целия кич и благополучие е това полуголо и босо детенце, събиращо кенчета от бира и безалкохолни. Двете страни на живота в това село са се събрали да празнуват – всеки по своему.



Една сватба в Камбоджа продължава три дни – от петък до неделя. Всеки ден младоженците се обличат в различен цвят дрехи и изпълняват различни церемонии. Днес ги заварваме в зелено. Задължително булката е окичена с много злато от главата до петите. Около глезените се забелязват тежки масивни златни гривни.





Честно казано шаферките са по-красиви от булката.



Камбоджанките не са никак грозни. Напротив! Ако се изкъпят, срешат и нагласят стават направо красиви.


ОБРАТНО КЪМ СИЕМ РИП

На път към Сием Рип спираме в един ресторант за обяд. Предлагат разнообразна кухня, но най-атрактивно се оказва яденето на Веско – приготвено на масата пред него.



След ресторанта в посока към града спираме до едно блато, за да снимаме стадо водни биволи. Тези животни по цял ден киснат наполовина потопени във вода и ядат някакви водни растения. Включително и малките им са до тях.

[Stas]

ХРАМЪТ ВАТ ТМЕЙ

В покрайнините на града спираме до място, пряко свързано със зверствата от режима на Пол Пот. Кемрин много държеше да ни разкаже за тъмните години на диктатура и нещастието на камбоджанския народ. Според него колкото повече знае светът за това, толкова по-малка е вероятността да се повтори.

И така, малко история през погледа на Кемрин. По времето, когато САЩ засилват военното си присъствие във Виетнам (1960 г.), Камбоджа вече е получила независимостта си от Франция и е провела първите си избори. Бившият крал Сианук е комунист и е бил подкрепян от Виетнамската комунистическа партия. В същото време американците, нападайки Виетнам, искат да засилят своето влияние и подкрепят един от камбоджанските генерали с цел дестабилизация и противодействие на Виетнам. През 1970 г. в Камбоджа се извършва преврат и подкрепеният от САЩ генерал взима властта, става премиер и изгонва краля. През това време Пол Пот предвожда комунистическата партизанска организация на Червените кхмери, подкрепян от Съветския съюз, Китай и Виетнам. Той декларира лоялност към краля и повежда съпротивата срещу проамериканската власт в страната. През 1975 г. успява да установи контрол над страната и превзема Пном Пен. Старият премиер избягал в Хавай.

Така идва на власт Пол Пот. Затварят се училища, болници, забранява се религията, избиват се всички богати и цялата интелигенция, включително се приемат за врагове и хората, носещи очила. Всички градове се евакуират и населението им е изпратено на полето да работи. Пол Пот решава да построи свой модел на комунистическо общество, граничещ с лудост.

През 1978 г. Пол Пот влиза в конфликт с Виетнам, а това го дестабилизира и води до падането му от власт в началото на 1979 г. Част от неговите най-верни последователи образуват нова партия и с подкрепата на силния съсед го свалят от власт. От 1979 до 1998 г., когато умира, Пол Пот живее на север до границата с Тайланд.

След смъртта на диктатора неговите бивши приближени служат на действащото провиетнамско правителство. В наши дни управляващите продължават да нехаят за народа и неговите нужди. Въпреки това в страната цари мир и туризмът се развива.

След края на гражданската война в Камбоджа са намерени 388 полета на смъртта, където са извършвани масови кланета. Преброени са над 1000 масови гробове. През 1983 г. Кемрин видял такъв гроб, разкопан от мародери докато пасял кравите на полето.

Днес върху тези полета на смъртта дори има построени хотели. Пагодата Ват Тмей е издигната също на такова място в памет на загиналите.





Кемрин ни разказва малко и за себе си. Слушам го с интерес, тъй като това е история на един човек, преживял драматични събития, оцелял и с много труд, достигнал до мечтите си.

Когато навършил 15 години, Кемрин бил заставен да служи в армията. От всяко семейство поне едно момче задължително влизало в казарма. Службата продължила 5 години.

Един ден през 1994 г., на бойното поле, войници на Пол Пот зверски убиват негов приятел докато спи. На следващия ден с друг приятел тръгнали за питейна вода. По средата на пътя му казал да спрат. Кемрин се изправил пред командира си и заявил, че иска да прекрати всичко това. Стрелял веднъж във въздуха и оставил оръжието си на земята. Командирът го попитал защо и му обяснил, че това е дезертьорство и се наказва със смърт. Кемрин обяснил, че повече не може да издържа тази служба, наситена със смърт и жестокост, че 5 години в армията не му дали нищо друго освен храна и че иска да направи нещо повече с живота си. Командирът излязъл човек и го освободил.

Заедно със своя приятел тръгнали, возили се на камиони и каруци, ходили пеш и стигнали до родното си място. На следващия ден отпътували към Пном Пен, където стигнали вечерта и се разделили. Кемрин почивал и се възстановявал 28 дни, след което продължил да учи. Завършил училище и влязъл в университет преследвайки мечтата си да работи в туризма. От 8 години е екскурзовод и много обича хората и работата си. Тя му дава и много стабилно финансово положение.

След дългия разказ се връщаме към нашето пътуване, което продължава с разглеждане на град Сием Рип.

[Stas]

СИЕМ РИП

Град Сием Рип е столица на най-проспериращата провинция в Камбоджа, носеща същото име. Тук е съсредоточен почти целия туристически поток и с малко под 1 млн. души население, тази провинция играе много важна роля в живота на страната. Името на града в превод означава „Победа над сиам“. Като бивш френски колониален град има какво да ни покаже. Нека го разгледаме!


КРАЛСКАТА РЕЗИДЕНЦИЯ

Влизайки в града се отправяме директно към центъра или по-точно към мястото, където се намира кралската резиденция. Не може да се каже, че кралят идва често в града, но когато дойде отсяда именно тук.



В съседство има храм, който се затваря за външни посетители, когато от него се възползва кралят.





Непосредствено срещу резиденцията се намира най-старият хотел в града – Гранд Хотел Ангкор от веригата Рафълс. Отворен през 1929 г., той и досега предлага исторически петзвезден лукс.



Този късен следобяд отделяме за разглеждане на град Сием Рип. Почти всичко, което си заслужава да се види се намира на пешеходно разстояние от колониалния център на града.


ХРАМЪТ ВАТ БО

Едно от най-красивите места в центъра на града е стар будистки храм от XVIII век. Много рядко туристи посещават това място, защото остава в сянката на известните археологически находки в Ангкор. За хора, които обичат фотографията, обаче, мястото не е за изпускане.



Още от входа правят впечатление красотата и цветността на Ват Бо. Имам чувството, че пред мен е построен паметник на живота в неговия най-прекрасен момент.

За да влезеш във вътрешната част на храма задължително си събуваш обувките. А там ни чакат невероятни стенописи с различни притчи и истории от камбоджанската интерпретация на Рамаяна.







Обикалям и се възхищавам на търпението и усърдието, с което монасите поддържат всичко в такъв ред и чистота.





Територията на Ват Бо отвън е не по-малко красива. Религиозни сцени са претворени в естествена големина и неестествено красиви цветове.





На територията на храма има манастир, в който живеят монасите.





Излизам през задния вход на Ват Бо и се оказва, че съм на не повече от 200 метра от колониалния център на Сием Рип.


КОЛОНИАЛНА АРХИТЕКТУРА

Няма кой знае какво да се каже за старите френски сгради в центъра на града. Останали са като един спомен от времето на колониалното минало на страната, период, за който никой не говори с лошо чувство. Защо ли? Французите са успели да запазят целостта на Камбоджа като държава, а в момента, в който кралят е решил че ще се справи сам с управлението и най-вече със защита на родината си, са подписали споразумение за независимост.

Как изглежда една бивша френска колония в Югоизточна Азия? По какво може да се познае, че тук е доминирала европейска култура? Преценете сами.





Разбира се, типично по камбоджански, улиците са осеяни с такситата „тук-тук“, а безбройните жици над улиците се опитват да придадат ориенталски вид на френската архитектурна школа.





През деня Пъб Стрийт въобще не носи заряда на нощния живот. Само няколко часа по-късно тук ще бъде пълно с хора, търсещи забавления из нощните барове.



Отново темата със сградите и техните кабелни „украшения“:





Колкото и смешно да изглежда, но някои шофьори на тук-тук се взимат много насериозно. Този си е „тунинговал“ таксито и освен надписа VIPTAXI е решил, че ще е по-убедителен, ако добави и Ролс Ройс на десетина места… Мистър Рок, както се разбира от надписа на ауспуха, обаче, не е счел за необходимо като един класен шофьор на Ролс Ройс да си обуе обувки.



Завършвам с един хотел в колониален стил и след това ще продължа с друго интересно място.




МЕКАТА НА ЗАНАЯТИТЕ

Като всеки професионален екскурзовод, Ин Кемрин е длъжен да ни заведе в някой магазин или търговски център. Това изискване просто няма как да бъде избегнато. В случая, ни доведе в една местна занаятчийска школа, в която хора с известни пропуски в образованието се обучават в изработване на традиционни камбоджански предмети на изкуството – резба върху камък и дърво, рисунки върху коприна, специални лакови покрития и облицовки със сребро. Името й е АРТИЗАНС АНГКОР и функционира като предприятие от 1990 г.





В работата си тук използват няколко вида камък, няколко вида дърво, от които най-добри се водят розовото и тиковото, МДФ плоскости за рисувани декори, копринен плат за рисунки и различни видове дрехи. Всичко се прави на ръка.







Много красиви са рисунките върху МДФ плочи, които се разглобяват и прибират в малка кутия. Сглобени изглеждат изключително красиво с покритието от полиуретанов лак.





Цялата продукция се продава във фирмения магазин. За стандарта на Камбоджа е скъпо, но цялата продукция минава контрол на качеството. При най-малкия дефект продукът се изпраща за ремонт или се бракува.





Предприятието АРТИЗАНС АНГКОР има честта да бъде избрано за реставрацията на някои части от Археологическата зона на Ангкор. Едно от местата, които вече видяхме, дело на Артизанс, е мостът пред южната врата на Ангкор Том, както и Слонската тераса на която са възстановени 3 каменни лъва.

Слънцето залязва и преди да отидем на последното мероприятие за този изпълнен с впечатления ден, се прибираме до хотела.


АМАЗОН АНГКОР

За каква вечерна програма става дума? Предложението е за ресторант на бюфет с програма – традиционни камбоджански танци – апсара.

Взимат ни от хотела и ни стоварват направо пред ресторант Амазон Ангкор. На вратата ни посрещат и ни показват запазената за нашата групичка маса. Заведението е пълно с туристи. Всеки минава през бюфета и си избира храна по свой вкус и предпочитание. Няма какво да описвам храната, защото не затова съм тук.



Преди началото на програмата, на сцената, група музиканти свири камбоджанска музика, която не звучи никак лошо.



Малко след това започва програмата с апсара танците.







След около час представление, танцьорките застанаха на сцената и позволиха на желаещите от публиката да се снимат с тях.



Не пропуснах, разбира се. Ето и някои от красивите момичета:





Думата „апсара“ на кхмерски означава именно „красиво момиче“ и най-често се използвала за танцьорките на традиционни танци.

След вечерята в ресторанта ни остава малко свободно време за покупки из центъра на Сием Рип и Нощния пазар, защото на следващия ден рано сутринта потегляме към столицата на Камбоджа – Пном Пен.

[Stas]

ПО ПЪТИЩАТА НА КАМБОДЖА

Денят се очертава горещ и дълъг. Още от сутринта температурите са доста високи и ако това не е проблем, когато човек се намира на плажа, то в автобус на път за Пном Пен удоволствието не е чак толкова голямо.

Разстоянието между Сием Рип и Пном Пен не е много голямо – около 320 км. Освен това пътуваме по основната пътна артерия на Камбоджа и очаквам да стигнем за по-малко от 5 часа. Единственото, което се оказа, че не съм предвидил, е състоянието на пътя. Направил съм си сметката без кръчмаря!

Тръгваме в 8 сутринта и в началото температурите все още са поносими. Предимството на пътуването по пътищата пред това да стигнем до Пном Пен по вода или въздух е, че по този начин имаме възможност да разгледаме страната и да си създадем мнение за нея от първо лице.

Още на първата спирка осъзнавам, че нищо луксозно не ни чака. Обикновен празен паркинг с много прахоляк. Някакви сергии, на които продават неща, които не бих ял… Кокосови орехи и ананаси се търкалят по земята. Идилия! За тоалетните не искам да споменавам, защото веднага правя асоциация с миризмата. Хубавото на мястото, на което спряхме е, че има покрив и не пече.





Като казах сергии – май от другата страна на пътя има по-чисти и хубави, но кой да се сети да отиде до там.



Двадесет минути по-късно отново пътуваме по прашните пътища. В действителност досега нищо не сме видели. От тук нататък ще видим и усетим истинската Камбоджанска провинция.

Отляво и отдясно започват да се нижат едни полета с ориз и фермерски къщи. Някои бедни, а други по-богати. Почти всички са повдигнати от земята – факт, който ясно говори, че понякога терените тук се оказват под вода.





Някои постройки явно са направени със средства по някакви програми за финансиране, което си личи по разяснителните табели.



Нека хвърлим един поглед върху пътя, по който се движим със средна скорост около 25 км/ч.



Виждате защо казвам „прашните пътища“. Не навсякъде е толкова зле – на места е по-зле.



Не мога да си кривя душата и да не призная, че тази междуградска „магистрала“ в някои участъци изглежда и по-добре.



По тези пътища се разминаваме с всякакви автобуси, камиони, трактори, мотори и … мотори, пренасящи всевъзможни товари, достигащи дори до четирикрилен гардероб!



Втората спирка този път е на един чист и спретнат пазар. Явно оттук минават доста туристи, защото в момента, в който се показваме от автобуса и ни заобикалят деца с предложения за плодове.



Замислих се. В крайна сметка децата не просят. Те се опитват да ти продадат нещо, за да изкарат някой долар. В нито един момент не са искали нищо даром. Освен това, ако знаете само колко хубаво говорят английски… Купих си пликче с банани за 1 долар от едно момиче. Попитах го на колко години е. Оказа се на 10. Почти на възрастта на малкия ми син. Заинтересувах се дали учи и получих трогателен разказ. Да, учи по 4 часа на ден и преди малко е свършила с учебните занятия за днес. Веднага след това е дошла, за да изкара малко пари, с които да си плати обучението по английски в края на месеца. То й коства 20 долара. Може би ще ни се стори смешно – по-малко от 30 лева за английски на месец… Да, но за Камбоджа тази сума е равна на половин месечна заплата.

Момиченцето се съгласи да се снимаме.



Лично за себе си извлякох поука и когато мога, винаги ще си пазарувам от децата на пазара. Нека се учат да работят, да се издържат и да инвестират в образованието си. Всеки долар, похарчен по този начин е едно малко добро дело.

Точно да си тръгна и до мен се появява едно момченце. В ръката си носи един голям черен паяк. Познах го! Тарантула. Точно да го попитам нещо и … паякът се озова върху блузата ми!



Не мога да кажа, че въобще не съм се притеснил. На учуденото ми изражение детето взе тарантулата и ми показа, че отровните й зъби са извадени – „Не се притеснявайте господине!“.

Тръгваме отново. Излишно е да казвам, че часовете се нижат един след друг. В автобуса става все по-горещо и километрите до Пном Пен сякаш не намаляват. Покрай пътя продължават да се точат полета с ориз и фермерски къщи.





На места се забелязва, че времето за събиране на оризовата реколта настъпва. Пред къщата са извадени големи постелки и върху тях съхне бъдещата прехрана на семейството. А защо не източникът на парични средства?



Между другото, като казвам, че къщите са бедни не лъжа. Но до момента пропускам да покажа, че едни от най-хубавите и модерно построени сгради са тези на Камбоджанската народна партия (CPP).



Такива офиси на управляващата партия има във всяко село, та дори и по няколко в по-големите населени места. Контрастът с бита на обикновения камбоджанец е очевиден. Това не пречи на партията да се нарича „народна“.

Следват няколко драматични участъка, в които всяко МПС би могло да остави поне по няколко детайла от ходовата си част.



Спираме за последно на място, отличаващо се с неимоверна красота на картината – игра на тропическа цветност и спокойствие.



Всичко е залято с вода докъдето ти стигне погледа. И над водните площи хората се сетили да направят ресторант за уморени и гладни пътници.



Не успях да се възползвам от услугите на кухнята, защото се оказа, че имали доста работа и няма да се разминем с по-малко от час за сервиране.

Продължаваме към Пном Пен. По качеството на пътната настилка се усеща, че наближаваме столицата. Време беше.

[Stas]

ПНОМ ПЕН

След близо 8 часа клатушкане по главната „магистрала“ на Камбоджа, пристигаме почти здрави и със сигурност доста изтощени в хотела в Пном Пен. Той пък се оказа доста добър и това ни дойде като дюшеш след изморителното пътуване.



Нали знаете приказката „Луд умора няма“? Е, това в пълна сила важи за мен. Успявам да се изкъпя и преоблека за 15 минути и докато останалите приятели разпускат в продължение на цял час, аз се измъквам от хотела заедно с още един запален фотограф от групата и успявам да намеря чуден храм в непосредствена близост. Сърби ме обектива!

Минавам по едни малки невзрачни улички, които трябва да покажа.



Попадам на точното място! ВАТ МОХА МОНТРЕЙ е съвременен будистки храм, завършен през 1970 г. От 1975 до 1979, когато Пол Пот забранява религията, мястото е служело като хранилище за ориз и царевица.





Обикалям основната сграда и не намирам никакви хора… Все пак един монах, облечен в ярка роба, се появява. Питам го любезно дали няма нещо против да разгледаме, а той ни кани да влезем.



Човекът с голямо желание и гордост ни показва изящните стенописи, описващи живота на Буда. Вървим и ни обяснява какво означава всяко изображение.



Ангелите, придружаващи Буда към Рая са облечени като традиционни кхмерски танцьорки, а придружаващите официални лица в бели военни униформи от периода Сианук.

В сладки приказки можем да прахосаме много време. Нашето, обаче, е ограничено и трябва да тръгваме. Имаме среща с останалите хора от групата.



Този храм се оказва находка. Много красиво и спокойно място, а любезните монаси, както не са свикнали да виждат туристи в своята обител, така ни приеха с отворени обятия.


ВЕЧЕРНА ОБИКОЛКА НА ПНОМ ПЕН

В хотела се срещаме с нашия екскурзовод за Пном Пен. Името му е г-н Макара. Няма как да не го запомним, тъй като думата има и българско значение.

Вечерната ни разходка по улиците на Пном Пен започва от центъра на града – паметника на Независимостта.



Построен е през 1958 г. като символ на независимостта на Камбоджа от Франция, получена през 1953 г. Построен в във вид на типична кхмерска ступа от Ангкор Ват с форма на лотос. По време на национални празненства този паметник е център на събитията.

От тук в посока река Меконг има прекрасна алея за разходки, пресичаща най-скъпия квартал в града и респективно в страната.

Непосредствено до паметника има построен друг такъв, но в центъра на който стой изправена статуя. Този монумент е нов и е посветен на Нородом Сианук, крал на Камбоджа, който е починал на 15.10.2012 г., няколко дни преди 90-ия си рожден ден.



Нородом Сианук е роден на 31.10.1922 г. и е бил крал два пъти – от 1941 до 1955 и от 1993 до 2004 г. Първата му абдикация е била част от условията за независимост от страна на Франция и провеждане на демократични избори. По това време той печели изборите и управлява страната като президент и премиер между 1953 и 1970 г. След втората му абдикация през 2004 г., той получава почетната титла на конституционен монарх и го наричат „Кралят-баща на Камбоджа“.

Един интерес факт. В книгата на рекордите на Гинес, Нородом Сианук е записан като политикът, заемал най-много длъжности. Бил е 2 пъти крал, 2 пъти принц, 1 път президент, 2 пъти премиер и е заемал още множество по-незначителни постове.

Една година след смъртта му, на 11.10.2013 г. неговият паметник бил тържествено открит непосредствено до паметника на Независимостта – на бул. Нородом в центъра на Пном Пен. Датата на смъртта на краля – 15 октомври, била обявена за национален почивен ден.

Толкова за паметниците. Следва още един „паметник“, но този път на жив човек. Символ на богатството и властта, непосредствено до двата забележителни монумента, за които говорихме досега, в най-скъпия квартал на Пном Пен, на най-скъпата земя в Камбоджа, се извисява частният дом на премиера на страната.



Не знам как хората не се дразнят. А може и да се! На фона на всички мизерни домове, които цял ден наблюдавам по пътищата, тази къща ми обира точките. Нямам какво да кажа просто.

Продължаваме разходката по централната пешеходна алея през топ мястото в града.



Малко по-нататък по бул. Нородом стигаме до още една забележителна къща със син покрив.



Това, според Макара, е къщата с най-висок наем в цяла Камбоджа – 40 000 долара на месец.

На фона на тези баснословни суми, как ли живеят хората, които заради скъпото гориво се возят по четирима на един мотор?



Продължаваме разходката в посока към река Меконг. Минаваме покрай някакъв друг паметник, а уж бяхме приключили с тях… Непосредствено след него, на площада, група хора се забавляват с аеробика на открито. Преобладават естествено жените.





Минаваме покрай една много красива сграда, което се оказа, че е хотел и се казва „Камбодиана“.



Преди да излезем на брега на реката се отправяме към един храм, в близост до Кралския дворец.

ВАТ ОУНАЛОМ е може би най-важният храм в Пном Пен и център на камбоджанския будизъм. Основан е през 1443 г. и се състои от 44 сгради. Бил е разрушен по времето на режима на Пол Пот, но след това е възстановен.



Комплексът служи като манастир на будистки монаси, където не се влиза, но има и публична част, която ние обикаляме смело.

Основната постройка е ступа, в която има поверие, че се съхраняват косми от миглата на Буда и някакви надписи на забравен вече език Пали.



В тази ступа се качваме на втория етаж по външни стълби. Вътре се извършват някакви ритуали и мисля, че няма да е проблем монасите да дадат благословията си и на нашата група.





Интересен храм, но като че ли не мога да усетя голямото му значение така, както го правят местните. Може би мястото не е насочено толкова към туристите, колкото към вярващите хора на столицата. И правилно!

От мястото, на което се намираме, до реката са не повече от 100 метра.



Точно тук, на това място, река Тонле Сап се влива в Меконг.

Покрай брега на Меконг е направена много приятна алея за разходка, която наричат крайбрежната променада. Местните излизат вечер на разходка покрай реката заради прохладния ветрец. Тук има и доста заведения, а едно от най-пленителните места е ефектно осветеният кралски дворец и прилежащите му постройки.





Входът към двореца:





Вътре, разбира се, вечер не пускат. За сметка на това си намираме хубаво ресторантче с кхмерска кухня, в което всички чуждестранни гости оставят послание. Страхотна веселба!



А кокосовите им орехи колко са големиииии!



След вечерята всеки се прибира към хотела както иска. Гледам си GPS-a и установявам, че до хотела са около 2,5 км разстояние. Ето ти шанс да разгледам улиците на града вечер! Тръгнахме няколко човека.

В някакво нощно заведение кипи купон по случай Вси светии или както се казва популярно – Хелоуин. Да, датата е 31 октомври – рожден ден на Нородом Сианук и Хелоуин едновременно.



За мен остана още едно последно предизвикателство – нощна снимка на паметника на Независимостта. Намерих си подходящо място за стабилизиране на тялото на фотоапарата. Нагласих си подходящи параметри за продължителна експонация и си направих няколко експеримента. Показвам само най-добрия от тях.



Това беше първата ни вечер в Пном Пен, столица на тази страхотна държава Камбоджа. На следващият ден ни предстои официален сититур на града с г-н Макара.

[Stas]

ДА РАЗГЛЕДАМЕ ПНОМ ПЕН

Не знам защо, но тази сутрин станах необичайно рано. Обикновено вечер си лягам късно и сутрин ставам трудно, но тази сутрин е различна. От нямане какво да правя реших да отида да закуся. За щастие, закуската в този хотел е на последния, десети етаж, и преди да седна се залепих за панорамните прозорци – извадих фотоапарата и направих няколко снимки.

Определено градът не се отличава с високо строителство. Нашият десететажен хотел е от най-високите сгради.



Сутрин и привечер снимките стават най-контрастни и някакси по-цветни. Играта със сенките винаги дава големи възможности за запалените фотографи. От високо се вижда ВАТ МОХА МОНТРЕЙ, сгушен между жилищни сгради. Вляво от него се вижда и градския стадион, който така и няма да има кога да гледам, а и едва ли има защо.




 
Днес ни предстои да разгледаме основните забележителности на Пном Пен. Такива не липсват и в помощ ще ни бъде отново г-н Макара. Уговорката е да се чакаме в 8:00 във фоайето на хотела.

В 8:15 тръгваме. Първото място, на което ще отидем е Кралския дворец.


КРАЛСКИЯТ ДВОРЕЦ

Ще разгледаме двореца с петте порти и множество постройки, включително и Сребърната пагода със статуята на Изумрудения Буда, както и красивата градина около нея.

Купуваме си билети и тръгваме по красива алея към един от петте входа, предназначен за туристи.



Още с влизането във вътрешното пространство ахвам! Всичко изглежда прекрасно и причината не е само в хубавото време и топлото слънце.



Спираме под едно дърво с красиви цветове и плътна сянка, за да може екскурзоводът ни, г-н Макара, да разкаже нещичко за двореца.



Дървото се нарича „Дърво на Буда“. Всеки ден цъфти, цветовете вечер окапват и на другия ден се появяват нови. Целогодишно!

Предлагам ви няколко думи за Кралския дворец и след това ще разгледаме всичко, до което ни допускат.

Построен през 1866 г. от крал Нородом, кралският дворец в наши дни е дом на кралската фамилия. Територията му е публично достъпна освен в случаите, когато кралят се намира вътре. В двореца има:
- зала за коронации;
- вход, който служи за сцена на кралската танцова трупа;
- балкон за публични изяви на краля;
- открит павилион, често използван за забавления и филми;
- лични покои на краля, в които се съхранява колекцията от камбоджански произведения на изкуството. Тук се намира и канцеларията на краля, където той изпълнява функциите си на монарх.

Започвам с централната и най-внушителна постройка – залата за коронации. Още няколко пъти ще стигам до нея, тъй като от различни ъгли изглежда съвсем различно.



Вдясно от нея се намира по-малка, но много симпатична постройка. Попитах за какво служи. Това било рампа за слонове. От нея кралят се качвал върху седлото на слона си.



Зад рампата се намират личните покои на краля. На следващата снимка се виждат стълбичките, по които се качва негово величество и вдясно самата рампа до която докарвали кралския слон.



Входът, който играе ролята и на нещо като театър със сцена:



От залата за коронации се вижда затворената врата на кралските покои – място, където външни лица не се допускат.



Залата за коронация от друга гледна точка и една малко нелегална снимка от вътрешността, където снимането е забранено.





Споменах, че от дясно на красивата зала за коронации е рампата за слона. Вляво можете да видите почти същата по размер и вид постройка, но със съвсем друго предназначение. В нея се съхраняват и днес кралските символи и дрехи. На горния етаж, където не се допускат посетители са оригиналните корона, жезъл и всякакви символи на монархията. Дрехите на краля и кралицата също са там. На долния етаж има изложба на облеклото на придворните служители.





Това, което разгледаме досега е едната част за посетители. Преминавайки в следващата не се допуска връщане назад, така че е добре да се движим в група.


СРЕБЪРНАТА ПАГОДА

Интересни архитектурни елементи са използвани за декорация на сградите. Винаги има и някаква символика. Например какво ли означават тези гаруди, които придържат покрива?



Преминаваме през проход между две високи стени и през малка врата в една от тях влизаме в прекрасна градина.



По средата на градината величествено се е изправила Сребърната пагода.



Разположена в рамките на Кралския дворец, Сребърната пагода е наречена така заради направения от 5000 сребърни плочки под. Истинското й име е ВАТ ПРЕА КЕО МОРОКАТ, което означава „Храм на изумрудения Буда“. В наши дни играе ролята на музей на 1600 реликви, подаръци за кралското семейство през годините.

Между съкровищата е и деветдесеткилограмова статуя на Буда, направена от масивно злато и инкрустирана с 9584 диаманта, най-големият от които е 25 карата. Зад нея е популярната статуя на Изумрудения Буда от XVII век. За съжаление вътре е забранено да се снима.

В двора около пагодата е пълно с красиви цветя и храсти във формата на животни.



Стените на двора са една от най-старите части на кралския дворец и са забележителни с фреските на епизоди от кхмерската версия на Рамаяна.



Този храм в никакъв случай не отстъпва на залата за коронации по красота. Бих казал, че е нескромно прекрасен.



В градината са построени няколко ступи и паметници. Най-красивата от тях е тази на принцеса Канта Бофа. Дъщеря на предишния крал Сианук, принцесата умира през 1952 на 4 годинки от левкемия. Ступата е построена през 1960 г.



До ступата на принцесата се издига тази на бащата на крал Сианук и дядо на сегашния крал – Нородом Сурамарит.



Лично аз съм възхитен от видяното в Кралския дворец на Пном Пен. Толкова красота и съвършенство на едно място рядко може да се срещнат. Нека пак погледнем Сребърната пагода преди да се отправим със съжаление към изхода.



Самият изход е подходящо украсен и поддържан, така че да не остава сянка върху цялостната визия на комплекса.



От тук се отправяме към едно знаково място, дало името си на град Пном Пен.


ВАТ ПНОМ ДОН ПЕН

Или „Храмът при хълма на старата г-жа Пен“ е построен през далечната 1372 г. и се води нулевата точка на града. Има интересна история за създаването на Пном Пен, която Макара ни разказва пред входа на храма.



Легендата гласи, че преди много години, по време на наводнение, една възрастна и богата вдовица намерила в реката голямо дърво. В дънера открила четири бронзови статуи на Буда. Госпожа Дон Пен, защото това било нейното име, построила малък параклис на изкуствено възвишение, направено от живеещите тук хора, за да приюти свещените статуи. Мястото се превърнало в светилище, където хората се молили и получавали благословия.

Случило се през 1437, годината на змията… Вероятно крал Понея Ят е заповядал да бъде издигнато още по-високо възвишението, когато завършил строежа на нов кралски дворец в новия си град. Градът бил наречен Кронг Чактомок Монгкол или както го наричали простичко – Пном Пен. Пном означава хълм, а Пен идва от името на богатата вдовица.







В този храм хората се молят за успех преди да започнат бизнес, студентите преди изпити и въобще при всякакви предстоящи важни изпитания. Вътре има много красива статуя на Буда и невероятни рисунки по стените.





Но повечето хора отдават почит и се молят на олтара на г-жа Пен, който се намира до задния вход на храма.



Зад самия храм се извисява голяма бяла ступа, която пази останките на краля и неговото семейство.



Тръгваме надолу от хълма и някъде по средата Макара ни спира за още една кратка история пред красива статуя.



Статуята на крал Сисоват била построена през 1908 г. като възхвала на управлението му. Негова голяма заслуга било връщането на три стари провинции към Камбоджа с Френско-Сиамския договор от 1907 г. Вляво от статуята е показан войник, развяващ френското знаме и под него изображение на договора, а вдясно са изобразени три жени в кхмерски дрехи, всяка носеща към краля определени ценности – от провинция Сием Рип идват храмовете, от Сисофон – дървета, а провинция Батамбанг е най-плодородната с най-голямо производство на ориз.

Слизайки от хълма Пен, виждаме огромен макет на змия. Каква е тя и защо е тук? Макара обясни, че тази змия символизира годината, в която се намираме. 2013 е на змията, както 2012 е била на дракона, а 2014 на коня. Всяка година фигурата се сменя.



От тук се отправяме на пазар. По пътя срещаме любопитности, които си заслужава да отбележа.

Министерство на женските работи:



Важно беше пояснението на г-н Макара, че не става дума за такива работи, а за защита на труда на жените, за техните права в обществото и борба с дискриминацията.

Другият любопитен елемент беше един симпатичен служебен тук-тук на местен интернет доставчик.



Високите технологии навлизат в Камбоджа със скоростта на тук-тук! Това, повярвайте, никак не е за подценяване.

С много настроение спираме пред голяма жълта сграда с много сергии около входовете.


ЦЕНТРАЛНИЯТ ПАЗАР

В сърцето на Камбоджанската столица, в голяма сграда в колониален стил се намира Централният пазар. На кхмерски го наричат Псар Тмай, което се превежда като „нов пазар“, но това име се използва рядко.

Построен е през 1937 г. по времето на Френския колониален период. Съставен е от централен купол и четири крила. Под купола, четирите крила и пространството около тях се продава всичко, каквото бихте се сетили, включително електроника, дрехи – от евтини тениски до кхмерски шалове, часовници, чанти, куфари, сушени и пресни плодове, бижута, псевдо антики, книги и много сувенири.



В една от частите на пазара се диша много трудно. Продават се месо и всякакви морски деликатеси и риба, но миризмата е толкова тежка, че не ми е ясно как хора могат да работят там.





Сушено месо от какво ли не! Не бих експериментирал.



Преминавам в по-цивилизованата хранителна част – тази с плодовете.



Най-привлекателното място за жените се оказват щандовете под централния купол – бижутерии.



Предлагат се комплекти от аквамарин, топаз, рубин и други красиви камъни, които не познавам.



Хит били и тези гривни от тигрово око, жадит и какви ли не още шарени камъчета.



Единственото неудобно на този най-добър до момента пазар е, че работи от 5:00 до 17:00. Сутрин не знам кой ходи… Може би тези, които пазаруват прясна риба и месо преди да са се вдигнали много температурите. Всички туристи, обаче, биха предпочели да работи вечер до 22 часа. И без това след залез няма много къде да се разхожда човек, освен покрай реката и да кисне в някой бар или дискотека.

Тръгваме си покрай сергиите за сувенири, разположени на сянка под крилата на сградата.



След като си напазарувахме от пазара като за последно, се отправяме към някакво заведение за обяд. Едва ли представлява някакъв интерес, така че ще го пропусна, за да стигна до по-съществената част за „камбоджанския Хитлер“.


МУЗЕЯТ НА ГЕНОЦИДА „ТУОЛ СЛЕНГ“

Като говорим за геноцид съм длъжен да разкажа историята, такава, каквато я чух от г-н Макара. Възможно е да повторя някои от нещата, които ни каза г-н Кемрин в Сием Рип, но за пълнота няма да ги махам.

Намираме се в един от затворите на режима на Пол Пот. Мястото е било гимназия, но както знаете вече – образованието е било забранено и училищата са превърнати в затвори.



Ще разгледам развитието на Камбоджа от обявяването й за независима държава до наши дни по години.

1953 г. При определени условия Камбоджа получава независимостта си от Франция. В замяна кралят отстъпва някои територии и се съгласява в страната да бъдат проведени демократични избори.

1955 г. Франция организира избори, които кралят печели и става първия премиер. Организацията на Червените кхмери, сформирана още през 1945 г., също участвала на изборите, но загубила. Обидени на краля се оттеглили в джунглата и станали партизани.

1955 – 1970 г. Камбоджа се развива като земеделска държава.

През 60-те години започват Виетнамската и Индокитайската войни. Камбоджа се разделя на два лагера – от една страна е принцът, който симпатизира на комунистите, а от друга е един от армейските генерали, който поддържа интересите на САЩ.

1970 г. Подкрепеният от САЩ генерал извършва военен преврат – взима властта и изгонва краля. Америка подкрепя новото антикомунистическо правителство, но разделението бедни-богати нараства, а с това и недоволството на народа.

През 70-те години руснаците, китайците и виетнамците подкрепяли  червените кхмери и принуждават принца да подкрепи лидера на партизаните – Пол Пот.

1970 г. Започва гражданска война между проамериканското правителство и комунистическата организация на червените кхмери.

1975 г. Червените кхмери взимат властта. В Пном Пен царяло голямо щастие, защото хората се надявали да се върне краля. Щастието им изтраяло едва 3 часа! Пол Пот започнал незабавно да изселва населението на градовете към селата като изтъкнал две причини: едната е, че като взели властта, Америка щяла да се разсърди и да бомбардира градовете, а другата, че в градовете няма достатъчно храна за всички. За три дни цялото двумилионно население на Пном Пен било изселено. 20 000 души умират още по време на евакуацията – бременни, болни, майки, слаби хора. Пол Пот затваря всички училища и ги превръща в затвори, всички болници стават кухни, а храмовете – полета на смъртта. По време на режима за 3 години, 8 месеца и 20 дни умират 2 милиона души.

Пол Пот спазва обещанието си – връща краля в страната, но когато монархът го помолил да му върне и властта, бил арестуван и затворен в двореца си.

Пол Пот наложил пълно информационно затъмнение над събитията в страната. Журналистите били избити или арестувани. Никой по света не знаел какво се случва. Единствено било ясно, че в Кампучия властта е превзета от комунистите.

Всички учещи в чужбина камбоджанци били поканени обратно в страната, за да помогнат на новата власт за развитието на държавата. Повярвалите се върнали и веднага били арестувани и екзекутирани. Пол Пот първо избил богатите и образованите, а след тях всички, за които се съмнявал, че имат връзки със запада и със старото проамериканско правителство. 10% от интелигенцията оцелели като се престрували на необразовани. Най-накрая диктаторът започнал да избива и своите приближени, които се стреснали от всичко това и го помолили да спре геноцида. Много от последователите му загубили живота си само заради съмнения за измяна.

1977 г. Отношенията между Китай, поддръжник на Пол Пот, и Русия, поддържаща Виетнам, се влошават. Това води до възникване на вражда между Камбоджа и Виетнам. Трима от приближените на Пол Пот избягали в съседен Виетнам и там организирали армия от дезертиралите камбоджанци. Заедно с виетнамската армия те се връщат и на 7.01.1979 г. свалят Пол Пот от власт. Тримата стават лидери на страната и до ден днешен заемат висши държавни постове - премиер, председател на сената и председател на парламента.

1979 – 1989 г. Виетнам управлява Камбоджа чрез бившите приближени на Пол Пот.


Мисля, че стана ясно каква е ситуацията в тази измъчена и раздирана от войни и предателство държава. И до ден днешен управляващите не се интересуват от благосъстоянието на народа и просперитета на държавата. Най-важната цел за тях е провеждането на чужди и лични интереси. Само ще спомена, че от билетите за Ангкор Ват, които струват 20$ за чужденец, 69% отиват в частни виетнамски фирми, 17% се реинвестират в поддръжка и останалото евентуално остава за държавата. Видяхте също и на какво място и в каква къща живее премиера. Както казваха и други екскурзоводи – в Камбоджа, ако имаш пари – всичко ти е позволено.

Нека обърна малко внимание и на затвора. Както стана ясно, бившата гимназия е била превърната в затвор от Пол Пот. Никой не знае точно колко затворници са минали през затвора, наречен още S-21. Най-вероятно са били над 14000, от които само 7 са оцелели. От тези 7 днес са живи двама.



Килиите са разделени в 4 корпуса – всеки за различен тип затворници. Стаята на снимката е от корпус А, където са държани висши политически затворници. Само те са били по един в помещение.



Мрежите от бодлива тел по фасадата на корпус С са оставени, за да покажат как войниците са възпрепятствали затворниците от самоубийства. Единственият, който е имал право да се разпорежда кой кога да умре е бил Пол Пот или неговия офицер.



От седемте оцелели един е починал през 2012 г. и са останали само двама.

Боу Менг е имал животоспасяващата дарба да рисува чудесни портрети на Пол Пот и останалите лидери. Това е спасило него, но не и жена му и двете им деца. Съпругата е загинала на едно от полетата на смъртта, а децата в детски център на червените кхмери.



И другият е механикът Чум Мей. Оцелял заради умението си да ремонтира различни машини, от които войниците имали постоянна нужда. Неговото семейство също е било избито и сега е абсолютно сам.



Не искам да споделям всички ужаси, които чух и видях в този музей на геноцида, въпреки че народът на Камбоджа иска точно това – целият свят да знае какво се е случило там в тези черни години.

Обиколката на Пном Пен приключи, а с това и нашето пътешествие из Камбоджа. Общото ми впечатление, че тази страна е великолепно място, където се чувствам много уютно и добре посрещнат. Винаги бих се върнал тук с удоволствие.

В 17:10 имаме полет от Пном Пен за Банкок и е добре поне час и половина преди това да сме на чекина. Поради това към 15:30 часа тръгваме към летището.

Самолетът се приближава към столицата на Тайланд малко преди залез слънце и гледката е много красива. Благодаря на Милена за предоставената снимка.



Кацаме в 17:45 и след няма и час се возим с миниванове към хотела, където пристигаме с огромно закъснение поради страхотните задръствания.

След един час за освежаване в стаите се срещаме на рецепцията, за да си спретнем вечерна програма.



Този път мястото на шоуто се казва Пат Понг Стрийт и ще си наложа автоцензура върху описанието на това какви услуги се предлагат там. Не, не става дума за проституция, макар че вероятно и този бизнес процъфтява. Само ще спомена, че хората от нашата група, които от любопитство пожелаха да видят какво значи тайландско еротично шоу, останаха с отворени уста. Не мога да кажа дали е от възхищение или отвращение. Това всеки сам трябва да си прецени.

Нощен Банкок е осеян с клубове и заведения. Градът наистина може да се каже, че не спи.





Когато човек иска да вкуси от евтиния, но екзотичен аромат на нощния живот, е свободен да го направи. Въпросът е по-скоро какво търсим и какво намираме.

[Stas]

ОТНОВО В БАНКОК

Ето ни отново в Банкок. Досега няколко пъти се спираме в този град и винаги нощем. Дали пък това не е някакъв знак? Факт е, че очаквах много повече от столицата на държавата Тайланд. Представях си някакъв ориент, с екзотични хора и улици, с някакви старинни пагоди и уютна атмосфера. От всичко видяно досега, а то се ограничава в три вечерни разходки, нищо подобно не открих. Напротив, още от летището започват безумни бетонни магистрали по на няколко нива и невероятни задръствания. Човек остава с впечатлението, че това е най-бетонният град на света.

С много надежда посрещам утрото на един от последните дни на нашето пътешествие – цял ден ще разглеждаме с екскурзовод забележителностите на Банкок. Надявам се точно този ден на промени досегашното разочарование и да го замени с някакви положителни емоции.

Тръгваме от хотела в 8:30 като задължително слагаме панталони, които да покриват коляното и блузи, които да покриват раменете. Ще посещаваме Кралския дворец, а там дрескодът е строг. Отделно, както е обичайно, в будистките храмове си има правила за обличане.


ХРАМЪТ НА ЗЛАТНИЯ БУДА

Първото място, което ще посетим е ВАТ ТРИАМИТ или както го наричат обикновено Храмът на Златния Буда. Историята е дълга и неясна, но съвсем накратко ще обясня с какво е забележително това място.

Всичко започнало с това, че през 1954 г. била построена нова сграда като част от малкия и незначителен храм Ват Триамит. По това време в старата част на светилището, под някакъв невзрачен ламаринен покрив отлежавала вече 20 години масивна каменна статуя на Буда. Била толкова невзрачна, че никой не й обръщал внимание, но тъй като статуи на Буда не могат да се разрушават и изхвърлят, защото това носи нещастие, монасите я съхранявали. На 25 май 1955 г. решили да преместят статуята в новия храм. Опитвайки се да я вдигнат от стария пиедестал, въжетата, с които била вързана, се скъсали и статуята паднала с трясък на земята. В този момент част от нея се отчупила и … отдолу блеснал метал. И то не какъв да е, а злато!

В този момент статуята престанала да бъде обикновена. Внимателно отстранили цялата замазка и отдолу блеснала невероятната фигура на Буда от масивно злато! С височина от 3,90 метра и ширина около 3 метра, статуята тежи 5,5 тона. Приблизителната стойност на метала в нея е около 250 млн. долара. С това тя се оказала най-голямата в света златна статуя на Буда.

Естествено идват въпросите кой, кога и къде е направил подобно прескъпо творение? Връщаме се във времето назад и според стила на изработката установяваме, че статуята е от периода Сукотай (първата столица на Тайланд), т.е. от XIII – XIV век. Подобни метални статуи на Буда са правени в Индия и след това разпространявани, така че по всяка вероятност и тази е била изработена по поръчка там. След преместването на столицата в Аютая, най-вероятно е било преместено и съкровището – някъде през 1403 г. Кралство Аютая е било велико, но за нещастие често нападано. В някой момент от времето, преди бирманците да разрушат града през 1767 г., статуята е била покрита с мазилка и приличала на каменна. По този начин останала скрита от погледите на нашествениците сред руините на Аютая без да привлича внимание.

През 1801 г. крал Рама I след като установил новата столица в Банкок и след като построил много нови храмове, наредил различни статуи на Буда да бъдат събрани от разрушените храмове из страната. Вероятно това е било времето, когато Златният Буда е преместен от Аютая в Банкок.

Първоначално била поставена във Ват Чотанарам, но храмът бил затворен и статуята била преместена във Ват Триамит през 1935 г. Именно тук отлежавала 20 години без никой да й обърне внимание до момента с късането на въжетата…

В наши дни откриваме един страхотно красив храм, който идеално подхожда на най-скъпата статуя на Буда в света.



Влизаме вътре и пред нас се изправя Буда в цялото си сияйно великолепие.



Тялото на статуята е изработено от 40% чисто злато. Главата от 80%, а косата и короната от 99%. Самата статуя явно е била отлята на 9 части, които после са били слепени. При всяко положение гледката е впечатляваща. Хубавото е, че никой не забранява да се снима и стават хубави снимки.



Няма какво повече да се каже за това място. От терасата на храма се виждат помещенията на монасите, които са изпълнени в ралични цветове и създават прекрасна панорама.



А зад храма започва китайският квартал, който вероятно също ще намерим време да посетим.



Следващото място, към което тръгваме, е Кралският дворец.