ТАЙЛАНД И КАМБОДЖА

[Stas]

ТАЙЛАНД И КАМБОДЖА
(19.10.2013 – 20.11.2013)

“Безспорно, пътуването е нещо повече от разглеждане на забележителности. То е промяната, която настъпва, дълбока и постоянна, промяна в представите за живота.”

Мириам Биърд.

Благодаря на Милена, Марто, Жанета, Весела и Веско за това, че ми позволиха да използвам някои техни снимки за тази публикация. Сам не бих могъл да обхвана достатъчно добре този незабравим месец. Благодаря и на всички, с които имах удоволствието да пътувам заедно за страхотната компания, преживяните усещания и споделената красота.

---

ОТНОВО НА ПЪТ

Мина половин година от последното ми пътешествие до Перу. Точно успях да завърша пътеписа и тръгвам отново на път. Добре се получи, защото когато започнат да се натрупват емоции една след друга, писането по подразбиране остава на заден план. Някакси не е коректно да оставя вас, всичките мои приятели, встрани от вълната на впечатленията. Знам, че някои не се интересуват, други просто не намират време за четене в забързаното си ежедневие, но има една част, които чакат с нетърпение всеки написан ред и публикувана снимка. Именно за последните ще се потрудя да напиша следващите редове и ще се опитам да ви потопя в обаянието на Индокитай.

Тръгваме от София с група приятели през най-актуалния напоследък изход – Терминал 2. У нас е есен, но сме подготвени, че отиваме на топло. На много топло. А дали наистина е така?

Катарските авиолинии винаги правят връзка между полетите си в Доха. Това е междинната ни спирка на път за Банкок. За съжаление все още не са си пуснали в експлоатация новото летище – закъснението им е вече повече от година. Поради това отново нощуваме на неудобния им стар терминал. На всичкото отгоре нощем на техните климатици човек може да пукне от студ.



Нещо не ме лови сън и слава богу, че си нося лаптопа. Намирам си местенце, където има електричество за зареждане на телефон и компютър, както и интернет връзка. Какво друго му трябва на човек...



Е, щях да разбера какво друго, но няколко дни по-късно. Самолетът от Доха до Банкок е може би вторият най-голям след А380, а именно – Боинг 777-300. Катарският вариант на интериора е много просторен и комфортен.



Летял съм с какви ли не самолети, но с най-новия Боинг Дриймлайнер все още не. На пистата в Доха за пръв път го виждам на живо.



Излитаме по светло и за пръв път имам възможност да видя Доха от птичи поглед. Предната година имахме цял ден сититур на града, но от високо изглежда някакси различно – като макет.



Кацаме на летището в Банкок със сложното за произнасяне име – Суварнабуми (Suvarnabhumi).





Почти нищо не се вижда от града, защото пристигаме по тъмно. Настаняваме се в хотела и си уговаряме среща час по-късно, за да отидем на бар. Така се почва в този град, с баровете!

[Stas]

ЕДНА ПЪРВА ВЕЧЕР В БАНКОК

Като споменавам бар, тези които ме познават ще се запитат какво ли ще прави Стас на такова място... Е да, но този бар не е като другите. Намира се в многофункционалната сграда Лебуа (Lebua) и го наричат Скайбар.









Може би се досещате. За да влезем в бара, се качваме с асансьор на 64-ия етаж на сградата. Това е най-високият бар на открито в света, а сградата е третата по височина в Тайланд. Сега ще ви кажа и какво правя там. Пих един мегаскъп фреш от ананас, но не това е основното.









Истинското предизвикателство е да снимаш нощен Банкок от високо. За целта на покрива има направени специални площадки за посетителите. И тъй като не си нося статива, постоянно търся удобни парапети за подпиране на тежкия фотоапарат.



Градската магистрала и река Чао Прая от 64-ия етаж...







Скайбар работи до 01:00, а за тези, които пристигат току що в Тайланд, времето за сън все още не е дошло. Какво ще правим? Ами ще ходим да ядем! Къде? Предложението е Сой Каубой, каквото и да значи това. (После разбрах, че „сой” на тайландски е пряка на главен булевард.)

Какво точно представлява Сой Каубой? Най-добре се вижда от снимките.





Уличка с безброй неонови надписи на двустранно разположените барове. Пред всяко заведение момичета с оскъдно облекло чакат ... клиенти.





Някой от екскурзоводите по-късно обясни, че момичетата на улицата са по на 15-17 години. Обикновено не са тайландки, а търсещи препитание пришълки от Камбоджа, Лаос и Мианмар. Не знам как се разбират с полицията, но не случайно Тайланд е известен със специалния си туризъм.

Баровете могат да бъдат и подвижни – предлага се пиене направо на тротоара.



Сядаме да вечеряме около 2:00 часа през нощта в един италиански ресторант, а след това с триста зора си хващаме такси към хотела. В 3:00 часа булевардът е задръстен с таксита и е голяма рядкост да успееш да хванеш някое празно.



След страшни пазарлъци с таксиметровите шофьори успяваме да се приберем в хотела. Таксиджиите в Тайланд са много кофти типове – като видят чужденец и обявяват двойни, тройни и четворни цени за курс и не желаят да си пускат таксиметровия апарат. Човек трябва да разполага с голямо търпение, за да намери някой честен шофьор.

[Stas]

ПРОВИНЦИЯ НАКОН ПАТОМ

На следващата сутрин стягаме багажа, закусваме и се срещаме в 8:50 на рецепцията на хотела. Тръгваме с два луксозни минивана към съседната провинция – Након Патом.

Да излезеш от Банкок може да отнеме между 1 и 2 часа. Имаме късмет, че трафика не е много натоварен. Минаваме покрай Байоке II – най-високата сграда в Тайланд (85 етажа) и излизаме на нещо като магистрала. Малко по-нататък другата лента на пътя бе окупирана от велошествие в продължение на 10-15 км.







Град Након Патом е столица на едноименната провинция. Може да се каже, че в момента, в който се измъкнеш от Банкок и пристигаш. Близо е.

Какво ли може да правим тук, освен да разгледаме някой храм? Е, в случая забележителността е ступа.



Ват Прапатом Чеди е най-високата ступа в света. Върхът й се издига на 127 метра. Около входа има места за молитви и благословия.





Оригиналната ступа, която се е намирала на това място е от VI век. През XI век кхмерите превземат града и крал Сирияварман I от Ангкор построява тяхна. След тях същото правят и бирманците. Най-накрая сиамският крал Рама IV възстановява ступата и я построява в съвременния й вид и размери. Работата е завършена от неговия наследник Рама V през 1870 г., две години след смъртта на Рама IV.

Ступите по принцип са хранилища на реликви на Буда и в тях не се влиза, но можете да ги обикаляте боси колкото си искате!









Вижда се силно китайско влияние в архитектурата.





Ние влязохме от задния вход, но на централния има голяма статуя на Буда, а малко по-нататък, в отделна постройка, има още една статуя – на полегнал Буда.





Интересни са купите, в които хората вървят и пускат дребни монети. Взимаш в началото една шепа и започваш търпеливо да обхождаш 108-те панички... Това число е свещено за будистите. Самите цифри в него значат: 1 – нещо, 0 – нищо, а 8 – безкрайност. Свързано е със различни притчи за Буда , в които му задават 108 въпроса, а той отговаря със 108 мъдрости. Храмовете често имат по 108 стъпала, леглата в манастирите са по 108 и т.н. В нашия случай с купите – ако имаш търпението да обходиш всичките, вече си на по-високо ниво. А ако имаш късмета да ти стигнат монетите – ехеее! Да не говорим какъв късметлия си, ако си грабнал с шепата си точно 108 монети...



Монашеските жилища:



Величествената ступа още веднъж:



На излизане отново минавам покрай молещи се будисти.



Отвън има пазар, до който ни чакат минивановете.



На пазарчето виждаме много нови за нас неща, които вероятно тепърва ще срещаме всеки ден. Е, някои не са нови, но има какво да привлече вниманието на любопитни пътешественици като нас.







След като видяхме помело, ориз в бамбук и ароматни пилешки шишчета, дойде моментът да ги пробваме на вкус. Започваме с кокос за пиене на цена 1 лв./брой. Има два вида, избрахме единия.





Продължаваме с ориза, който не се хареса на всички, но Весо изглежда ще изяде и бамбука!





Покрай разнасящите се аромати се измъкваме от пазара и се качваме във вановете, за да продължим към следващата провинция – Канчанабури.

[Stas]

КАНЧАНАБУРИ

Мисля, че все още не съм споменал коя е крайната ни цел за деня. Човек се разсейва понякога и пропуска. И така, да поясня, отиваме на север от Банкок към джунглата в район Канчанабури. Преди това спираме в едноименната столица на провинцията, за да разгледаме някои любопитности.

Първото място е Железопътния музей, който се намира точно срещу мемориал на повече 3000 холандски военослужещи, загинали като затворници по време на строежа на Бирманската железница в периода 1942 – 1945 г., наречена още „Железницата на смъртта”.





Тъй като в музея снимането е забранено, с две думи ще кажа за какво става дума. По стар британски проект, по време на войната, японските военни решили да построят железница, която да прекосява Индокитай и да спестява опасния и дълъг път за превозване на провизии, войски и оръжия по море. Реализацията е била толкова тежка, условията за работа толкова непосилни, че единствената възможност да се осъществи е била с жертвата на много жива сила. Естествено, решили да използват местно население и затворници. Дългото 415 километра трасе през джунглата започнали да строят едновременно от две страни като строяли мостове и изсичали скали на ръка при 14-15 часа работни смени. В памет на многото загинали работници от недохранване, преумора и болести е направен този музей. Около 20% от общо около 250 000 азиатски работници и 60 000 австралийски, британски, холандски и американски военнопленници, ангажирани в строежа, не доживели да се върнат по домовете си.

След разглеждането на музея се налага да сменим долари в града, защото през следващите няколко дни в джунглата, обменни бюра няма да намерим. Забравих да кажа, че в Тайланд всичко се пазарува в местна валута – тайландски бат. Двадесет бата са 0,95 лв., което си е приблизително 1 лв.



Точно до обменното бюро се вижда японски влак от Втората световна война.



До влака един мързелив тайландец си спи до малкото леопардче... Тутакси го събуждаме за снимки с милото коте.



Оттук до Моста над река Куай стигаме за минути. Там си харесваме един „плаващ” ресторант и сядаме да обядваме като през цялото време пред очите ни е гледката на реката с известния от едноименния филм мост.



Ресторантът е направен върху нещо като понтони...





Поръчваме си различни тайландски специалитети. Това е първият ни сблъсък с местната кухня и бира. Нуждаем се от повечко разяснения.





Разнообразието от местна бира най-често се свежда до Чанг и Синга.



За храната, обаче, изборът е голям. Всякакви речни и морски специалитети, жабешки бутчета и ястия с ориз... Всички са сготвени с тайландски подправки, включващи много често кориандър...











След обяда следва разходка по моста до другия бряг на реката. Гледките на залез слънце са прекрасни и цветовете много наситени.









Мостът и линията са част от „Железницата на смъртта”, известен участък от която е реновиран и е в експлоатация. Малко преди 16 часа минава влак. Към 17:20 минава и последния.







От другата страна на реката има храм и чудесни условия за снимане.











Брегът на река Куай при Канчанабури става великолепен преди слънцето да се скрие.





Местните много разчитат на туристите, за да изкарат пари. Не е скъпо, а има интересни ръчноизработени украшения.



Остава да се качим отново на вановете и да се отправим към нашето място за усамотение и релакс в джунглата.

Пристигаме след около час в непрогледен мрак. Оказва се, че мястото на което ще спим е комплекс от рецепция и бунгала, пръснати в околната гора. Има лампи по пътеките, така че не е страшно. Още от рецепцията ни правят впечатление страхотните дизайнерски мебели – маси, столове от цели парчета дърво... Стаите – впечатляващи и всяка с различно оформление, но в рамките на цялостната дизайнерска концепция.













Час по-късно се срещаме край басейна за разпускане. Любезните ни домакини ни предлагат прясна риба за вечеря, ориз, фрешове, бира... Мисля, че сме попаднали в Рая!

[Виолета]

Леко в телеграфен стил този път. Не съм сигурна, че си прав да показваш повече снимки и да пишеш по-малко, аз предпочирам и да чета. Изумена съм от мебелите в бунгалата, определено е много необичайно и много красиво. А каква е рибата в чинията на последната снимка?

[danidi]

Със тези страхотни снимки и аз си направих една екскурзия до Тайланд и Камбоджа. СУПЕР.

[Stas]

Даниди, още си в самото начало. Следи темата и ще видиш интересни места и хора.

Вили, първо мислех, че е снапер, но Уин, нашият домакин ми каза, че ходи преди обяд на пазар за прясна риба и явно е нещо, което ловят в река Куай. Значи трябва да е сладководна. Много вкусно я приготвят. Всяка вечер поне половината от групата ядяхме такава риба. Като добавиш ориз и за пиене фреш от диня или ананас и вечерята си става супер.

[Stas]

ВОДОПАДИТЕ ЕРАУАН

Предната вечер стигнах до откритието, че мястото на което сме попаднали в тайландската джунгла е райско. Оригинално обзаведените бунгала дори могат да минат за луксозни. Имаме си топла вода, масивни дървени мебели-уникати, климатици, вентилатори, кана за вода и кафе, просторни помещения, кърпи, еко сапун и еко шампоан... Всичко е еко. Даже и домашни насекоми си имаме от време на време. Аз намерих огромна стоножка в мивката, някой намери скорпион, а друг мишка във ваната... Но нали сме сред природата, та и това минават за еко находки.

Собственичката на хотела се оказа, че е член на кралското семейство. Съпругът й е внук на крал Рама V. Комплексът от бунгала е бил направен, за да си почиват на спокойствие и да си канят гости. Явно е имала възможност и е събирала или направо поръчвала да й изработват дървените и каменните маси, столове и пейки, с които е обзаведен целия комплекс. Самата тя идва рядко, но вместо нея това място управлява и стопанисва изключително приятния и интелигентен тайландец Уин.



Уин живее наблизо и говори чудесно английски. Учил го е сам. Работи за знатната дама от много години. Само веднъж за една година е опитал да поработи за повече пари в Патая, но съпругата му го помолила да се върне при нея и децата и сега отново е тук.

Къщичките, пръснати из гората са 23 на брой, но никога не ги дават всичките накуп. Винаги оставят резерва. В нашия случай повече от половината останаха празни, за да не ни притеснявали други хора, докато си почиваме. Всяка изглежда различно и са свързани с пътеки. На рецепцията даже има велосипеди за по-бързо придвижване.





Сенчесто е и жегата не ни тормози. Даже нощем се завиваме, което на фона на температурите в Тайланд е странно. От всички страни ни заобикаля гора и усещането за свобода е страхотно.







Сутрин Уин ни предлага два варианта закуски – американска и тайландска. Ако човек е гладен ще му допаднат и двата вида. Някои от нас, които не са свикнали да ядат рано, помолиха за фреш вместо храна и го получиха.



Дните в джунглата, обаче, не са предвидени за лежане. Имаме си планирани развлечения за цялата светла част от денонощието. Качваме се на два високопроходими пътнически пикапа и тръгваме към водопадите ЕРАУАН.



По пътя пресичаме река и спираме за снимки. Реката се казва Куай Яй.



Река Куай в действителност няма. Има Куай Яй (тази) и Куай Ной, на която се намира хотела и плаващия ресторант, в който обядвахме предния ден. При град Канчанабури двете се събират в река с име Ме Клонг, която се влива на свой ред в Тайландския залив.

Нашата цел е доста популярно туристическо място и посещението е добре да става по-рано сутрин, преди туристите от Банкок да са пристигнали с огромните автобуси.



Национален парк ЕРАУАН е забележителен най-вече с водопадите си, които са обособени на 7 стъпки или нива. Природата е не по-малка атракция, както и животинският свят.







По маркирана пътека вървим срещу течението на реката и последователно минаваме първото и второто стъпало на водопадите. Разстоянията между тях са приблизително от 200 до 500 метра.



Във водата има риби, а по дърветата маймуни. Другите животни са се изпокрили от хората.





Колкото по-навътре и нагоре стигаме, толкова изкачването става по-трудно. Ще спрем на петото ниво, защото по предварителна информация до шестото и седмото се стига доста по-бавно, по-трудно, а на финала се изискват и катерачески умения.

Междувременно минаваме покрай третата и четвъртата стъпки.





До петото стъпало или ниво стигаме за около час. То е най-красиво, а все още не е и пренаселено.







Събличаме се по бански и внимателно влизаме във водата. Вниманието е заради множеството камъни. Водата, както се вижда, изглежда много приятна за плуване. Изненадата, която се крие под повърхността са рибите. Застанеш ли за малко на място без да се движиш и веднага започват да ти кълват краката и да ти ядат умрелите епителни клетки. Попаднахме на безплатни фиш-спа процедури! Не всеки ги приема спокойно. Не знам защо хората изпитват такъв страх от рибите – та това тук не са пирани. А и да бяха – в Перу видяхме, че не са страшни.

Другата екстра на водопада е функцията „джакузи”. На снимките водата може да изглежда като мляко, но не – вода си е! И не, не сме в Рая, а в Тайландската джунгла.





И... това не са ангели! Само приличат на такива.



А това пък не са дяволи, а някакви страхливи покорители на водопади.



Мястото започна да се пълни с народ и е време да го освободим. Не защото не можем цял ден да се киснем, а просто имаме и други планове, които са свързани с часове.

До паркинга стигаме за по-малко от час. Там хапваме по нещо за обяд и се качваме отново на пикапите.

[Stas]

ХРАМЪТ НА ТИГЪРА

След  водопадите се отправяме на кратко пътуване в посока Храмът на тигъра, както всички го наричат. Че сме наблизо си личи по огромната статуя на тигър вдясно от пътя.



Спираме малко по-нататък на паркинг и се отправяме към касата експедитивно, защото времето за снимане с тигрите в манастира е от 13:30 до 15:30, но влизането става не по-късно от 15:15 часа. Ние сме последните, които ще влязат. Плащаме бързо по 600 бата (30 лв.) на човек и проверяваме облеклото.



Тъй като манастирът е будистки, има задължителни норми за обличане, както навсякъде другаде. Отделно, за да можем да се доближим до тигрите, има още ограничения:
-    Без червени или ярки дрехи!
-    Без веещи се кърпи и шалове!
-    Без дрехи, направени от материали, вдигащи шум като някои дъждобрани.

След като се обличаме подходящо и минаваме дресконтрол, се отправяме към входа, където всеки си пише името и часа на влизане.



След това се озоваваме в землището на манастира. Няма да е излишно да разкажа малко за това много интересно място. Информацията е официална и много съществена за разбирането на това, което ще видим.

Wat Pa Luangta Bua Yannasampanno
Храмът и манастирът Ват Па Луанта Буа Янасампано са основани от будисткия свещеник Пра Ачам Посит Кантитаро, наричан кратко Чан, през 1994 г. по нареждане на неговия учител, високоуважаван гуру на медитацията. Всъщност пълното име на учителя е заимствано за име на манастира.

От самото си основаване, храмът получава репутация като убежище на диви животни. В началото селяни донасят на монаха ранена дива кокошка. След тях сами идват пауни и още диви кокошки. Ранено диво прасе също се появява в манастира и монасите се грижат за него докато оздравее, за да го върнат обратно в джунглата. На следващия ден, след като го пуснали, глиганът довел цялото си 10-членно семейство в манастирския двор. В наши дни на територията на храма има безброй диви прасета.

Местните жители започват да докарват на монасите домашните си животни, които не желаят или не могат повече да гледат. Така тук се събират 4 вида елени, последвани от бивол, крава, понита и диви кози. Всички те се разхождат свободно из земите на манастира.

Първото тигърче пристигнало тук през февруари 1999 г. Било е женско от индокитайски подвид тигри и състоянието му е било много тежко. Когато е било на няколко месеца, майка му е била убита от бракониери до тайландско-мианмарската граница. Малкото е било продадено на заможен жител на Банкок, който наел някакъв местен да го излекува. Лечението нещо не потръгнало и въпреки, че тигърчето било инжектирано с формалин, то пак оцеляло. Когато го донесли в манастира било болнаво и се плашело от остри звуци. Под внимателните грижи на монасите животинката се оправила, но през юли 1999 се разболяла тежко и умряла.

Манастирът е разположен в провинция Канчанабури – територия, граничеща с Мианмар. Около границата се намира най-обширният район в Азия, който е дом на най-голямата популация оцелели тигри в Индокитай. Когато има резервати, винаги има и бракониери. За убийството на тигър един нелагален ловец може да получи до 5800 долара, което е заплатата на обикновен земеделец за няколко години.  Когато убият майката, малките или биват оставени да оцеляват сами в джунглата, или ги взимат като бонус и ги продават.

Две седмици след смъртта на първото тигърче две здрави мъжки малки били иззети от бракониери и били донесени в манастира. Били много мънички – едва на 2-3 седмици. Скоро след това местните селяни докарали още две мъжки тигърчета. Няколко месеца по-късно полицейски патрул хванал нови бракониери и предал на манастира 4 иззети малки женски тигърчета, допринасяйки за хармонията в колонията. Монасите нямали опит в отглеждането на едри хищници и като начало им построили големи кошари, които да предпазят останалите животни от тигърчетата.

С годините малките пораснали и за голяма изненада на монасите започнали да се размножават. С нарастването на фамилията тигри, монасите били изправени пред нуждата да осигурят повече пространство за своя сметка. През 2003 г. се захванали с амбициозен план да създадат широко пространство под открито небе, за да може всеки тигър да има по ½ акър земя. Следват нови и нови планове за осигуряване на условия за живот на тигрите, близки до естествената им среда при минимален контакт с хората.

И така, след тази информация, едва ли е необходимо да обяснявам наличието на дивите животни, които срещаме навсякъде около нас.



В Каньона на тигъра пристигаме последни и сме най-отзад на опашката за влизане.



Това е мястото за среща с тигрите. Последният човек трябва да е излязъл в 15:30, но ни успокоиха, че всеки, който е на опашката ще влезе.





Всички чанти се оставят отвън на една камара. Влизаме поединично с двама доброволци на човек – единият ни води за ръка, а другият върви и те снима с твоя фотоапарат.





За следващата снимка опитах да легна зад тигъра, но веднага панически ме помолиха да се изправя.





Бонусът ни като последни посетители е, че хващаме извеждането на тигрите от каньона и ни разрешават да ходим до тях, докато ги водят.



Хващаме и храненето на многобройните тревопасни животни с ряпа.



Остава ни малко време, за да видим не особено впечатляващия храм. Явно не това е основното за това място. Тук животът ври и кипи, а храмът е просто една невзрачна постройка на фона на всичко останало.



Има няколко въпроса, които много често хората си задават, посещавайки Храма на тигъра. Даже Марто каза, че е с противоречиво мнение за безкористността на монасите.

Защо тигрите спят и са толкова спокойни? Упоени ли са?
В действителност повечето хищници от рода на котките спят през горещата част на деня. Те стават активни сутрин и вечер, когато температурите са значително по-ниски. Всички тигри в манастира са отгледани от ръцете на монасите и са свикнали с хората. Поради това не се страхуват. По този начин те позволяват на хората да се снимат с тях и да ги докосват.

Къде отиват тези 30 лв. на човек, които плащаме за вход?
Седмичното изхранване само на тигрите струва на манастира около 25 000 лв. Още около 7500 лв. на ден са режийните разноски.

Надявам се, че разходката ви е харесала. Не знам дали има някъде по света друго място, където да можете да докоснете тигър безпрепятствено. Аз лично се чувствам въодушевен от преживяното.

[Stas]

ПЪРВА СРЕЩА СЪС СЛОН

От Храма на тигъра потегляме преди залез – към 16:30 часа. Все пак имаме още време, за да се отбием по светло до лагера Сомнуек, където ще имаме възможност да се изкъпем със слонове в реката.

Лагерът явно е направен за туристи, но други като нас няма. Местните, които живеят тук се грижат за животните и развиват бизнес покрай тях.





Върху гърба на всеки слон седи по едно дете, което явно има ролята на водач. С две думи, язденето на слон е детска работа.





Част от компанията ни се качва, а някои оставаме на земята, за да снимаме шоуто.





Минавайки покрай един мъжки с големи бивни, ме предупреждават да не се доближавам много. Явно женските са по-кротки и дружелюбни.



Групата ездачи влиза смело в реката...



Процедурата е следната: седиш си върху гърба на слона, а той се потапя целия под вода и ... ако успееш да се задържиш върху гърба му си добре. Ако не – падаш, плуваш все едно във вана със слон, и се покатерваш отново на гърба му.





За който не се е намокрил достатъчно, програмата предлага слонски душ.



Изкъпахме слоновете и е време да се връщаме обратно. Всички с усмивка на лице.





Не знам вие на какво мнение сте, но на нас местните деца ни изглеждат изключително сладки. Най-често на снимките са учудени и леко уплашени, но изглеждат като ангелчета.



Слънцето вече е на път да се скрие и е време да се връщаме в нашето горско убежище, което малко пресилено и неточно наричам хотел.

[Stas]

СЪВРЕМЕННИТЕ БУДИСТКИ ХРАМОВЕ

На път към хотела съзираме красив храм вляво от пътя и молим тутакси Уин да спре пикапите, за да го снимаме. Мястото не е туристическо и е просто един храм с манастир към него, в който живеят монаси. Нито храмът е някакъв древен и значим, нито пък някой се е постарал да го напудри за туристи. Снимките го показват такъв, какъвто са го направили и използват будистите.







Характерни и впечатляващи са ярките цветове. Обитателите на манастира май не са особено радостни, че им нарушаваме спокойствието, но си позволявам да снимам и жилищата им.





Единственият монах, който виждам е хванал метла. Май не е удачно да влизаме по-навътре.

Задоволихме си любопитството и продължаваме нататък. Около 5 минути преди хотела спираме на паркинга на магазин 7-eleven, за да си напазруваме някои важни алкохолни напитки и покрай тях и нещо друго.



Най-важното тук, обаче, е „човекът с палачинките”. На една подвижна количка един местен прави много вкусни палачинки с банан и шоколад...



Поръчваме му такова количество, че му свършват бананите и се налага да му дадем от нашите, които си бяхме напазарували при водопадите ЕРАУАН. От тези калорийни бомби си взехме всички, а доста от нас по две.

Вечерта в хотела си спретваме пир край басейна с палачинки, ром с кола и дежурната риба от менюто на Уин. По някое време след полунощ започна да вали и през нощта се изсипа един тропически дъжд, което щеше да ни изиграе лоша шега на следващия ден.

[Stas]

ПРОХОДЪТ ХЕЛФАЙЪР

Сутринта след закуска тръгваме отново по програма. Като начало ще посетим един мемориал, свързан с Железницата на смъртта. След това ни очаква екшън-преход през джунглата с водачи от местно племе и обяд някъде там. Накрая ще се повозим на влак и ако остане време ще разгледаме още един водопад. Богат и амбициозен план, който изисква точност и експедитивност.

Разпределяме се в два минивана и тръгваме в 8:00 от хотела. Петнадесет минути по-късно сме пред мемориала „Хелфайър”.



Ще започна с малко по-подробни разяснения за Железницата на смъртта, защо се е появила, как е построена и защо толкова много хора са загинали при строежа.

ЖЕЛЕЗНИЦА ДО БИРМА
През декември 1941 г. с японската атака над Пърл Харбър и инвазията на Малайския полуостров започва Тихоокеанската война. По средата на 1942 японските войски се сражават срещу англичаните в Бирма като тяхната цел е инвазия към Индия. За да поддържат войската си там, те имали нужда от по-надежден път за доставките си, отколкото морския покрай Сингапур и Рангун. Така решават да построят 415-километрово железопътно трасе през джунглата и планините от Тайланд до Бирма.

СТРОЕЖЪТ НА ЖЕЛЕЗНИЦАТА
За да построят железницата, японците мобилизирали международна работна сила от приблизително 250 000 азиатски работници и над 60 000 военнопленници от Австралия, Великобритания, Холандия и САЩ. Строежът започнал едновременно от двата края – от южна Бирма през октомври 1942 и приблизително по същото време от Тайланд. На 16 октомври 1943 г. работещите от двете страни на линията се срещнали при Конкоита в Тайланд.

Работниците не са разполагали с почти никакво модерно оборудване. Повечето дейности са били извършвани ръчно. Скалите са разбивани с чукове и кирки, а камъните изнасяни на гръб в кошове. Повечето мостове са направени от дърво, отсечено в джунглата.

През април 1943 г. ритъмът на работа бил форсиран значително, за да бъде спазен срокът за завършване през август същата година. На работниците били наложени наказателни трудочасове и се работело и нощем. Светлините на газовите лампи, с които осветявали строежа, придавали адски вид на местността Коню, където се изсичал най-големият скален пробив за линията. Така името на този проход някакси естествено станало Хелфайър (адски огън). Ускорената работа и нечовешките условия на труд, болестите и недохранването коствали хиляди човешки животи.

В периода декември 1943 г. до август 1945 г. около 220 хиляди тона военни доставки са били транспортирани по линията. Съюзническите атаки са възпрепятствали експлоатацията, но тя не е била спряна. В наши дни са възстановени и се използват 130 км от трасето – от гара Нон Пладук до Нам Ток.

ЦЕНАТА
От 60 хиляди съюзнически военнопленници, работили на строежа на линията, 12399 са загинали. Между 70 и 90 хиляди цивилни работници също се счита, че са умрели. Причините, както стана дума, са липсата на пълноценна храна, напълно неадекватни медицински грижи и понякога бруталното отношение на пазачите. Ориз с малко сушени зеленчуци и сушена риба е било основното меню на военнопленниците. Болестите са били разнообразни и са включвали малария, дезинтерия, холера и тропически инфекции.

След приключването на войната оцелелите военнопленници били върнати в Сингапур, където били лекувани и възстановени бързо. Психическите травми, обаче, останали за цял живот. Телата на загиналите били погребани в Тайланд, а на американците – върнати в САЩ.

Възстановяването на прохода Хелфайър и превръщането му в исторически паметник става благодарение на оцелял австралийски военнопленник – г-н Том Морис. През 1984 г. той се връща в Тайланд и локализира прохода в местността Коню (Хелфайър). Успява да убеди австралийското правителство да подпомогне проекта и основава фондация за целта. През 1994 средствата за мемориала са събрани и той е открит за посетители на 25 април 1998 г.


Тръгваме по стълби надолу към мястото, където е минавала влаковата линия.



Мястото е разчистено, линията липсва, но се вижда как са изсечени скалите, за да се проправи път за нея.





Хелфайър е най-големият проход по цялото трасе.



Ето и газовите бамбукови лампи, с които са си светели нощем работниците и от които произлиза наименованието му.



В някои случаи, където е било възможно, са използвани вагонетки за изнасяне на раздробената скала.



Връщаме се по обратния път. Мястото сега изглежда прекрасно, но какво ли е било по време на строежа...

[Stas]

ПОХОД ПРЕЗ ДЖУНГЛАТА

След мемориала ни очаква нещо, за което се готвим още от България – джунглата. Имайки предвид снощния дъжд, очакванията ми са или да завали отново докато скитаме из храсталаците, или да се окаже, че реките са непроходими, или кой знае още какво би могло да ни докара един порой на такова място! Щях да разбера аз, но по-късно...

Как се ходи в тайландската джунгла? Предварителните ми проучвания бяха доста противоречиви. От една страна температурите са много високи и блузи с дълъг ръкав и дълги панталони, с каквито обикновено се ходи на такива места са неудачни. Още повече, че се очакваше да се намокрим, прекосявайки потоци... От друга страна да ходиш с голи крака сред кой знае какви гадинки също не ми звучеше като добра идея. Затворени високи или ниски обувки ми запарват краката само като си помисля за тях, а и да газиш през реки с обувки означава да ги напълниш отвътре с вода. Да тръгнеш по джапанки е признак на пренебрежение към терена. В крайна сметка стигнах до компромисния вариант да се облека с леки, бързосъхнещи блуза и къси панталони, да си обуя бански под тях и на краката да съм с хубави, качествени трекинг сандали, с който да мога да джапам спокойно във вода. Проблемът с гадинките реших, че ще решавам на място с повишено внимание и репеленти.

Последната ми препоръка към някой, който би тръгнал на такова място е да помисли как би спасил техниката си от удавяне в случай на падане във вода или изсипване на пороен тропически дъжд. Друго, което не е добре човек да забравя е няколко лепенки за рани и дезинфекциращ гел за ръце, който може да се използва и за дезинфекция на рани.

И така, пътуваме с вановете от мемориала „Хелфайър” към някакво село в джунглата, обитавано от потомци на племената Карен. По пътя спираме, за да разгледаме плантация от каучукови дървета.





Забелязва се как на кората на дърветата се прави разрез и под него се монтира купичка за събиране на каучуков сироп.

С навлизането в района на селото се появяват и местни къщи – както се вижда доста скромни.





Децата на местните ни гледат изумено. Та ние сме си направо екзотика в техните очи!



Слизаме на едно по-широко място и докато изчакваме местните ни водачи да се появят, наблюдаваме играта на дечицата. Като си помисля, че най-вероятно не са и виждали компютър, направо се чудя на какво играят!







В този момент водачите се появяват с два пикапа 4х4 и се разпределяме по каросериите им.





Аз съм в първия, но защо ли... Още на първите 500 метра автомобилът изгасна два пъти, а си караме по съвсем културен черен път.



Продължаваме по-нататък като загасваме и спираме периодично, а задната джипка ни чака да тръгнем, защото няма шанс да се разминем.



При нас се вози екскурзоводката ни Ана. Винаги се усмихва, въпреки честите аварии и съмненията, че доникъде няма да стигнем така.



Отстрани покрай пътя се нижат една след друга ниви с тапиока и захарна тръстика.



Достигаме до някаква станция за изследвания и контрол на околната среда. След нея има бариера, през която ни пускат да минем.



Ето от тук нататък започва екшънът. Офроуд по кални пътища и като начало преминаване по мост, който бях готов да се закълна, че не може да издържи пикап с толкова товар!





След няколкократно спиране на двигателя в калта, достигаме до едно място, през което нашият шофьор даже не се и опита да мине. Спираме отстрани и пропускаме колоната. Местните със самоделния си джип минаха все едно карат по асфалт.





За сметка на това другата машина, която си е в по-добра форма по принцип, реши да продължи... И спря! Ама затъна качествено!



Налага се всички да слязат някакси в калта, за да могат шофьорите да измъкнат автомобила.



Всички ние съответно продължаваме пеша с повишено внимание къде стъпваме. Дъжд май няма да вали, реките все някак ще минем, но тази кал...



Още с първите стъпки в бамбуковата гора, нашата Жечка демонстрира с какви каскадьорски умения разполагат българските писатели. Предупредих я следващия път да ми каже навреме, че ще пада, за да си приготвя апарата за снимки.



Като стана дума за бамбуковата гора – тук наистина тя преобладава. Основните дървета са такива и понякога преминаването през тях създава известни затруднения.



Добре е да внимаваме къде стъпваме и какво пипаме, защото има всякакви гадини под, на и над земята.



Даже по едно време видяхме и кралска кобра, но тя избяга много бързо и нямаше как да я снимам.

Продължаваме по някакви обрасли пътеки и прекосяваме малки и по-големи потоци.



Точно се бях приготвил за снимка и Жечка ме предупреди да внимавам какво правя! Нямало да пада! А аз така хубаво си бях развил сценария във фантазията...



Прекосяването на реки, за което стана дума в началото, се оказа наистина доста мокро мероприятие и местните ни водачи помагат, за да не даваме безсмислени жертви.





След около час и нещо ходене почти стигаме до водопада – крайната точка на това трасе.



Първата ни работа, излизайки на открито, е да измием калта от краката си.



Да, това беше нещото, което не бях предвидил – газенето в кал, ефект от снощния дъжд. Добре, че не съм с обувки – щяха да станат на нищо. Доволен съм, че сандалите ми не се пързалят по мокри камъни и че няма проблем да се мокрят изцяло. Единственият сериозен недостатък се оказа, че каишките като се намокрят и още повече, като се накалят, ми правят много неприятни протривания и мазоли по ходилата.

Нека се върна на водопада – много е красив! Зад него има още един, по-малък. По камъните спокойно може да се катерим и да се разхождаме без притеснения от подхлъзване.







Цялата група се отдава на снимки и релакс. Водата на реката е малко хладничка, но пък слънцето пече хубаво и компенсира.



Тръгваме обратно по друга пътека, която в началото минава направо през гората от бамбук, а след това излиза на кален път. В началото всичко е нормално – кално, но проходимо.



Да, но всичко хубаво има своя край. Така и проходимият път отстъпи на участък с червена лепкава глина, в която затъваш и едвам излизаш. Нашата Жечка, покорителка на джунглата, се справи блестящо, както и всички останали дами.



Е, никой не се сети да й обясни, че в локвите не се плува и тя се почувства задължена да провери.



От време на време трябва да се почива. Героите са изморени.



Всичко е добре, когато свършва добре. При нас краят на похода през джунглата е мястото, на което спираме да обядваме.



Намираме се в непосредствена близост до реката и до друг водопад, който приятно и успокояващо озвучава картината.



Докато си чакаме обяда, който местните трябва да донесат от селото, се отдаваме на кратка почивка на фона на приспивната песен на водата. Един от нашите водачи също се наслаждава на спокойствието и природния баланс.



Храната пристигна – току що опечено пилешко месо на бамбукова клечка и ориз, приготвен в бамбук, какъвто бяхме виждали вече. Нуждаем се от кратка инструкция как се яде ориза или по-скоро как да стигнем до него, разчупвайки бамбука.



След като Ана ни показа, всички се нахвърляме и омитаме храната за норматив. Няма нито един, който да се оплаче, че нещо не му харесва.



Десертът е сочен плод – по четвъртинка на човек. За пръв път виждам подобно рязане на ананас.



След приключването на обяда ни остава да се качим на джипките и да се връщаме надолу в посока селото.

Преди това, обаче, местните водачи ни организират кратко тарантула-шоу. Единият от тях намери дупка на паяк и с нож я разрови.



Извади тарантулата от леговището й и я ядоса с една пръчка.



Уплашеното животно зае застрашителна бойна поза...



Въпреки това, нашият водач я взе в ръка, за да ни покаже отровните зъби.



След това шокира всички ни като сложи паяка в устата си. Да, по принцип местните жители ядат тарантули. Даже казват, че ядейки ги поемат в малки дози техните токсини и постепенно формират устойчивост към отровата им.



Накрая попита кой иска да вземе в ръка паяка и аз нали съм си първа писта по принцип...



На пипане тарантулата е като от кадифе. Много приятно животно, нищо че буди такива страховити асоциации у повечето хора.

Накрая на шоуто връщаме стресираното животинче обратно в дупката му и тръгваме с пикапите към селото. Наближаваме паянтовия дървен мост и сърцето ми се свива.



Около километър преди да стигнем селото спираме. Местните ни чакат на това място с цяла флотилия от бамбукови салове. Ще ни пускат по реката да се борим с течението и ще ни гледат сеира.



Ето какво представлява рафтинг с бамбукови салове:









След около километър веселие и пределна концентрация в управление на това ново за мен превозно средство, стигаме селото, от което тръгнахме в началото.

Брегът е стръмен и някои се нуждаят от помощ за изкчаването му.



В самото село ни канят да разгледаме една местна къща.



Вътре една баба плете, а обзавеждането може да се нарече, че е в стил „хаос” – всичко накуп и под ръка! Най-важното е, че си имат телевизор, при това работещ.





Поглеждам си часовника и ... време е да гоним влака! Светкавично се качваме на вановете и кой мокър, кой сух, се понасяме обратно по пътя към първата спирка на влака от единствения останал в експлоатация участък на „Железницата на смъртта”.

[Stas]

ЖЕЛЕЗНИЦАТА. ДА СЕ ПОВОЗИМ!

На гара Нам Ток пристигаме около 10 минути преди да тръгне последният влак за деня. Това е последната спирка на 130-километровия участък, който е в експлоатация. Цялото трасе от 415 км на „Железницата на смъртта”, което е функционирало по време на войната, не би могло да бъде пуснато повече, тъй като години след това някъде по средата е било залято от езеро и линията останала под водата.





Всеки би могъл да си купи билети и да се качи на влака. За нас това е начин да разгледаме местата, покрай които минава линията на смъртта. Зад къщите като фон е планина с формата на легнала бременна жена.



Линията минава през тесни просеки в растителността и скалите и както си вися по прозорците да снимам, на няколко пъти храстите ме наказват... Не е добра идея да стърчиш от прозореца навън.



Във вагона е жега, но предвидливо са сложили вентилатори. Ако ме питате – не, не се моля на вентилатора. Просто Веско така ме е хванал в кадър.



Подминаваме спирка Там Красае, след която следва класически дървен мост. След като преминава по моста, влакът спира и слизаме. Идеята е да се върнем пеша по линията до предишната гара.





Добре, че някой умен човек се е сетил да сложи метални плочи по средата на линията, за да можем да стъпваме безопасно. Преживяването е емоционално – ами ако дойде влак? Къде ще се крием?



Влак няма да дойде, защото, ако си спомняте, хванахме последния.

Поглеждайки назад виждам как линията минава все едно стъпила върху скалата, за да заобиколи завоя на пълноводната река Куай Ной.



Ходене извън металната пътека не се препоръчва – кракът ви може да попадне между траверсите.



Малко преди спирка Там Красае в скалата има пещера, която е превърната в храм със статуя на Буда вътре.



След светилището следва перонът на гарата.



Някъде тук би трябвало да ни чакат минивановете, но преди да тръгнем искам да покажа за финал линията на смъртта отново. Гледката е красива!



Какво остана? От тук тръгваме към хотела в джунглата за последна нощувка. Имаме малко време преди слънцето да залезе и ще спрем да разгледаме още нещо интересно по пътя.

[Stas]

ВОДОПАДЪТ САЙ ЙОК НОЙ

Като един финал на деня решаваме да видим мястото, на което са снимани някои сцени от филма „Ловецът на елени”. Съвсем близо е до пътя към хотела и не ни коства нищо да спрем за малко. Водопадът е популярна местна дестинация, а водите му се вливат директно в река Куай ной.





До самия водопад се стига по бетонна пътека. Култивирана работа!





Изтръпнах като видях как местни деца се забавляват, правейки салта със скок във водата. Нима има нещо по-страшно от нашето въображение!



Други си правят пикник в гората наоколо. Защо не!



На излизане спираме да си напазаруваме разни местни снаксове. Не знам колко са полезни, но сме длъжни да опитаме от всичко.



След дълъг и емоционално наситен ден пристигаме в хотела, където кротко и търпеливо ни очаква басейна.



На следващия ден напускаме района Канчанабури и ще се отправим обратно към Банкок. По пътя ще спрем да разгледаме едно от най-красивите места в цял Тайланд. Някои вече знаят кое е то, а останалите ще трябва да проявят малко търпение.