Сутринта на втори март се събуждаме в пълна изолация някъде, в някакво гватемалско село или може би град… Не е ясно. Съвсем не съм изненадан, че няма интернет и нищо не мога да прочета. Какво ми остава, освен да пообиколя наоколо и да поснимам – хотела, полето, пътя с табелата „ЧИСЕК“… Град, който твърдо бих нарекъл село.
Никак не е зле местенцето. Даже е красиво. Но това в момента е на втори план. Какво ли става с блокадата на пътя? Това е водещият въпрос на сутринта.
Тази сутрин, за късмет, блокадата изненадващо е свалена. Шофьорът, който дойде от Кобан, за да ни прибере, казва, че блокади е имало в три села по пътя. Всичките заради цената на тока и спирането на електрозахранването.
Тръгваме късно – чак в 9:30 и времето ни става дефицитно. По пътя за Кобан минаваме покрай местата на барикадите – доста скромни селца.
Разстоянието до Кобан, както вече стана дума, не е никак голямо, но го изминаваме за 2 часа. Спираме там за зареждане и за да си купим нещо за ядене и пиене от супермаркета.
Поради стеклите се обстоятелства, няма да спим в града, както беше планирано предварително, а ще продължим направо към едно село в планината, близо до което има естествени варовикови басейни. По предварителни данни това е една от големите природни забележителности на Гватемала.
Пътуването ни отвежда във вътрешността на Гватемала, където наред с бедните къщи се забелязват красиво уредени села с училища и църкви. Хората, явно с голямо старание и вложение на личен труд, обработват тези хълмисти терени като сеят различни култури в малки планински ниви.
Някъде нависоко спираме, за да се насладим на гледката към долината и по-ниските хълмове, а също и да си поемем въздух от многото завои. На преден план се вижда най-ценното иглолистно дърво на Гватемала, чиято дървесина се изнася предимно за Европа.
Малко по-късно свиваме по един черен път, по който всяко преминаващо превозно средство вдига страхотна пушилка. Ставаме целите в прахоляк преди да се усетим, че трябва да затворим всички прозорци. Това е пътят към село Ланкин.
Пристигаме в 13:30. Не мога да кажа, че до Ланкин се стига лесно. Не искам да се оплаквам – все пак автобусът ни докара до самия хотел Ел Рекрео, в който имаме резервация. Просто пътят е черен, пътува се бавно и накрая задължително се нуждаеш от душ, защото целият гватемалски прахоляк някакси е успял да покрие плътно тялото и косата ти.
Хотелът е интересен. Постройки и стаи от дърво, в които си има всичко необходимо, за да се чувства човек удобно и комфортно. Единствено с интернета положението е драматично.
Настаняваме се набързо и жадуваният душ остава за … друг път! Бързаме, за да можем да стигнем навреме до естествения резерват с варовикови басейни Семук Чампей, който се намира на 11 км от село Ланкин. Там ще се изкъпем в реката.
Точно така, в този район транспортът е само един вид – подобни пикапи с каросерия, в която няма седалки, но има рамка, служеща за дръжки. Тези превозни средства изпълняват ролята на публичен, частен и таксиметров транспорт в Ланкин и околните села. Тук асфалт няма никъде, така че машините по подразбиране са 4х4.
От хотела ни взима пикап, с който имаме предварителна договорка. Качваме се в каросерията, хващаме се здраво, който където намери, и тръгваме.
Ланкин е най-голямото село в района. За разлика от всички останали, улиците му тук-таме са облагородени с павирана настилка. Хората са добре облечени в традиционни дрехи на маите кечи. Срещат се и туристи, дошли дотук от Кобан, за да посетят Семук Чампей, да разгледат някоя от многобройните пещери или да изпробват рафтинга по Рио Каабон.
Оказва се, че има още един вид транспорт в Ланкин, но при тези пътища, аз лично не бих го ползвал – това са местните тук-тук.
Излезли сме вече от селото и пътуваме към Семук Чампей. В каросерията на нашия пикап друса ужасно и предполагам, че до следващия ден всички ще имаме мускулна треска и мазоли на ръцете от стискане на рамката. Утехата е, че природата е много красива и жегата не се усеща когато вятърът ти вее косите.
Почти цял час трае офроудът до паркинга на Семук Чампей.
На паркинга гладните имат възможността да опитат индианска храна от сергия. Степента на притеснение при купуване на храна от подобни места е обратно пропорционална на глада, така че се нареждаме на опашка за пиле с ориз.
Резерватът работи до 18 часа и ако искаме да му се насладим без да бързаме трябва да се ориентираме към входа.
Добре дошли в Природния резерват Семук Чампей!
Семук Чампей е една много уязвима и уникална защитена територия, която всички трябва да пазим, за да можем да ѝ се наслаждаваме днес и завинаги.От входа, според схемата, се разделяме – който иска отива направо при варовиковите басейни, а който има желание и физически сили се изкачва до върха на планината (около 1 час според схемата), за да може да обхване с поглед цялата красота на природното творчество.
Пътеката е стръмна, но достатъчно добре обезопасена. Един час за изкачване е много. Отнема по-скоро между 20 и 40 минути бързо или нормално ходене.
Почти на върха... Пулсът отхвърча нагоре, а тялото става апетитно изпотено за всички видове комари на джунглата.
На върха ни посреща охраняема площадка за наблюдение – на испански я наричат „Мирадор“.
Гледката отвисоко е красива, но слънцето никак не ми помага за хубави снимки.
Тъй като сенките започват да превземат басейните в ниското, няма да е лошо да слезем навреме до тях.
Тръгваме по маркирания път надолу, който е нещо като продължение на този, по който се качихме. Покрай пътеката се чува страшен рев на животни и не след дълго различаваме в клоните на дърветата някакви черни маймуни.
Стигам до реката малко над естествените басейни.
Тук водата на Рио Каабон е доста буйна, за разлика от 50 метра по-надолу, където образува големи вирове.
Варовиковите тераси образуват достатъчно дълбоки басейни, в които спокойно може да поплуваш или просто да седнеш на ръба и да се възползваш от естествените фиш-спа процедури – рибите бързо се ориентират и започват да те кълват по краката, изяждайки старата кожа.
За мен няма по-добър творец на картини от природата. Стига да иска, човек може да открие баланс и хармония във всичко създадено и недокоснато от хората. Сещам се за състоянието на съвършенство „шибуми“ от едноименния роман на Треванян.
Хвърлям се и аз във водата… Студена е, но се свиква бързо. За сметка на това е кристално чиста. Имам си едно наум за опасните водни животни, но освен безобидните риби не откривам нищо друго.
Слънцето се скри и преди да си тръгнем обикалям басейните за още снимки.
Това е всичко. Време е да се връщаме към Ланкин. Да, но нашият пикап го няма. А защо, не е ясно. Ще се наложи да го изчакаме.
Докато чакаме, Валя получава компетентна помощ за работа със собствения ѝ смартфон от местните деца. Може и да ходят боси, но на тема телефони никак не са боси.
Ако тръгнеш пеша, обаче, можеш да видиш интересни сцени от бита на местните индианци. Така и правим с Ива, а пикапът ще ни настигне по някое време.
Какаово дърво в двора на къща:
Растението кардамон, от чиито шушулки се прави една от най-скъпите подправки. Внесено е от Азия, но се е адаптирало отлично в Централна Америка.
Мостът над реката е интересно място за снимки.
По пътя ни напада един местен пуяк, с който схватката продължава дълго – не се отказва глупакът! По едно време стопанката му и синът ѝ идват да си го приберат, а пуякът, набрал ярост от шамарите, които изяде от мен, взе че нападна детето. Не бях срещал толкова забавно глупаво животно досега.
Пикапът с останалите от групата ни настига и се качваме в посока Ланкин.
Отказваме се да ходим до хотела преди вечеря и направо слизаме в центъра на селото, за да открием препоръчвания ресторант Шалом.
Храната е много вкусна, екологично чиста и евтина, за разлика от големите градове. Е, няма голям избор от ястия, нито пък има начин да се разбереш на английски с местните, така че се налага да се справяме на испански. Да, забравих да уточня, че в Ланкин живеят предимно маи от народността кечи и говорят основно този език, а испанският им е малко като чужд.
По-късно разбрах, че рано днес, 2 март 2014, вулканът Пакая, който посетихме преди десетина дни, е изригнал и нови потоци от лава са тръгнали по склоновете му. Експлозии са изхвърляли огнени бомби на повече от 200 м височина над кратера. Усетени са сеизмични трусове в района, а стълбът от вулканична пепел е достигнал височина 4 км. Над 3000 жители са евакуирани от съседните села. Какъв малшанс, че не успяхме да видим всичко това с очите си! Или пък късмет, че въобще стигнахме дотам…
(снимки от интернет)Време е за сън. Отново един пълен с емоции изморителен ден. Предният завърши в напрегнато очакване, но днес всичко си дойде на мястото. Какво ли ще стане утре? Дали плановете ни ще се сбъднат или ни чака още някоя изненада в това забравено от цивилизацията място?
