Автор Тема: СЪРЦЕТО НА ЯПОНИЯ  (Прочетено 33572 Пъти)

0 Потребители и 1 Гост преглеждат тази тема.

Неактивен Stas

  • Aquaportal мениджър
  • *****
  • Публикации: 1 554
  • Нас. място: София
  • Пол: Мъж
  • Станислав Бояджиев
СЪРЦЕТО НА ЯПОНИЯ
« : петък, 26 октомври 2012 г., 23:52 ч. »
СЪРЦЕТО НА ЯПОНИЯ
02.10.2012 – 15.10.2012

©2012 г., Станислав Бояджиев.
Моля да не използвате текста или части от него, както и снимковия материал за други цели или публикации без разрешението на автора.




Измина повече от година от първото ми посещение в Япония. Ще припомня, че то бе по случай Световното първенство по Го за аматьори през 2011 г. Ето ме отново тук, но със съвсем различна цел. За разлика от предишния път, когато се потопих в очарованието на дълбоката провинция, сега, заедно с малка група приятели си поставихме за цел да посетим най-важните културно-исторически забележителности, да се запознаем по един нестандартен начин с най-привлекателното, което един гайджин може да види и усети в тази загадъчна страна. Най-накрая трябваше да останем с чувството, че сме се докоснали до сърцето на Япония.

Тръгнахме от София в оптимална група от 10 човека – нито сме много, нито малко. Миналата година горките японци преживяха изключително тежка трагедия два месеца преди да ги посетя. Точно се отърсиха от последствията от аварията във Фукушима и моя милост реши да ги посети отново. Този път имаха късмет и се разминаха леко – 2 дни преди тръгването ни ги удари тайфун, който макар и доста силен, не можа да ги отчая. Нашата група, обаче, усети затихващия ефект на бурята през първите два дни, но за това после.

Седя си аз на летище София в един Airbus A-320 на Lufthansa и се чудя кога ли ще се сетят, че имат да спазват график на полетите. Трябваше да сме тръгнали в 12:50, а вече е 13:10 и няма признаци за готовност.

Моментът за раздяла с българската земя настъпи най-накрая в 13:30 – някакви си 40 минути закъснение! В резултат кацането ни на летището в Мюнхен в 15:00 бе само 30 минути след като самолетът за Брюксел трябваше да е излетял с част от пътниците от нашия полет и само 15 минути след полета на самолета за Дюселдорф с друга част. Всички самолети чакаха нашия. Комично! Ние, обаче, имахме време.

Докато се разхождах из летището в Мюнхен и се регистрирах за 30-минутно безплатно използване на интернет, с досада открих, че съм забравил да си взема адаптор за ток за Япония, а тези в магазините тук бяха твърде скъпи. Остана да си търся като пристигна на място.

Полетът от Мюнхен до летище Нарита се оказа дълъг около 11,5 часа, но за сметка на това големият A-340 на Lufthansa е значително по-комфортен от всичките самолети Боинг, на които съм се возил. По време на полета около Мартин настана оживление от възрастни японки и влязохме в продължителни разговори на мъчителен японо-английски. Разказваха и питаха, питаха и разказваха всякакви неща... Оставиха си координати да ги търсим, а едната даже предложи да ни покаже японското си жилище от 45 кв.м в центъра на Токио.

В 10:25 часа местно време, с едва 10 минутно закъснение, кацнахме на летище Нарита, Токио. Чувстваме се добре дошли!



Мартин купи билетчета за влак до центъра. Летище Нарита се намира до градчето Нарита, което съвсем не е в Токио, ами си е на около 70 км от него. Има още едно летище, наречено Ханеда, което си е баш в града, но японците го използват предимно за вътрешни полети.

Пътуването с влак е около 90 минути и си е весело преживяване, особено за хора, които ги чакат 2 седмици приятни емоции.



С нас във влакчето се оказа и дамата от самолета, която ни покани да й разгледаме апартамента, за което в крайна сметка така и не остана време.



Именно тя ни показа рекламата за българско кисело мляко Мейджи, което щяхме да търсим по-нататък в супермаркетите.

Слизайки от влака си хванахме точно три на брой таксита до хотела. Едвам ни събраха 10-те куфара в трите коли.



Тук е моментът да отбележа, че последствията от тайфуна бяха първите ни впечатления. Посрещна ни мрачно време с последващ дъжд, който продължи да вали почти през целия ден с кратки прекъсвания. Това, разбира се, успя да провали предварителната ни програма и се наложи Мартин спешно да импровизира.



Хотелът ни е от веригата Toyoko Inn и се намира в един от много удобните за туристи квартали – Асакуса. Не ни настаниха по-рано от определения час за чекиране и си оставихме багажа на съхранение, докато се опитаме да спасим поне част от дневната развлекателна програма.


3.10.2012
ТОКИО


Първата и може би най-важна задача се оказа спасяването на групата от гладна смърт! В Япония храната е специфична и не всеки европеец я харесва. На мен лично ми допада. Естествено, харесването е функция от силата на глада и празния обем на стомаха, така че бяхме готови на всичко! Турски дюнери по 500 йени спасиха мен и още един член на групата, а супермаркетът с предлаганите вътре порции суши – останалите. Имаше и хора, предпочели пиците. Всичко това се развива през ранния следобяд на 3 октомври – нашият първи ден в Токио.

Тръгваме по улицата при съвсем леко ръмящ дъжд. Мъжете са мъже и чадъри засега не ползват. Колкото и да сме мъже – като заваля по-силно ползвахме.
 


Руди пръв, а аз след него, най-грижливо проверяваме дали турските дюнери насред Токио са вкусни.



Такива ниски промоционални цени в магазин, не видяхме повече никъде в Япония след това. Това бе и най-добрата цена за кока-кола – кен от 500 мл за 77 йени или някъде около 1,50 лв.



Добре дошъл безистен точно срещу нас ни спасява от нежния дъждец. Това място бе удобно за да изчакаме цялата група да се събере. Тук някъде си намерих един чадър-еднодневка за 300 йени (3 евро), достатъчен да ми пази главата и фотоапарата.



От тук нататък помемаме към будисткия храм Senso-ji (Сензо-джи).  Попътно очите ни залепват по витрините. Ето този ресторант за суши ми привлече вниманието.





Ето и типични порции, но в конкретния случай на доста високи цени:





Началото на всеки храм в Япония се бележи от порта. При шинтоистките е малко по-различна и се нарича „тории”. Портата на будисткия Сензо-джи се намира на едно оживено кръстовище.





От тук в далечината се вижда и съвсем новата кула Tokyo SkyTree, но сега не сме тръгнали към нея.



Интересното е, че вратата не е никак близко до самия храм. Минаваме през нея и от другата страна започва 250-метровата търговска уличка Nakamise-dori, която свършва именно при самия храм.





Втората порта на храма. Дъждецът упорито продължава да дразни.



И самият храм от другата страна.



Преди да влязат в храма японците се мият с дим от ароматни пръчици, за да станат „по-умни и здрави”. Ако оставим шегата настрана – така се пречистват. След това се измиват по специална процедура с изворна вода и чак след това се отправят за молитва.





Храмът Senso-ji е построен през VII век и е най-старият будистки храм в Токио. По време на Втората световна война е бил бомбардиран и частично разрушен. След това е възстановен и в наши дни изглежда прекрасно.





За който иска да знае повече – кратки разяснения на таблото:



В градината около храма се намира пагодата на Сензо-джи и един красив шинтоистки храм, в който се съхранявали светини и е построен в чест на създателите на Senso-ji.





Времето не е особено подходящо за снимки, но градината си заслужава да бъде отбелязана.





След храма Senso-ji се отправихме с токийското метро към известния с магазините си за електроника квартал Акихабара или така нареченият от Мартин „електронен квартал”.

Тук думите са излишни! Многото светлини са като магия. А изобилието няма равно. Е, цените са като за японци, но пък тук можете да видите най-новите модели на всички марки. Успях да си намеря адаптор за ток, благодарение на който мога да си ползвам зарядното на компютъра, телефона и фотоапарата. Късмет!







След кратка разходка се върнахме обратно в нашия квартал Асакуса и продължихме по моста над реката, за да видим по-отблизо красиво оцветената кула SkyTree. Времето продължаваше да е ужасно.





Тръгнахме обратно към хотела по малки улички с живописни японски магазинчета, които отдавна бяха затворили.



И за къде сме, ако не се отбием да снимаме Senso-ji, приятно осветен вечер. Мартин каза, че това е задължително мероприятие.















И отново по уличките...



Качихме багажите по стаите и на среща в лобито на хотела стигнахме до единодушното мнение, че сме гладни и ще ядем нещо японско. По това време все още не ни беше писнало.

Излязохме и си намерихме някаква долнопробно изглеждаща квартална кръчма за вечеря.





Както и изглежда, така и се представя! След като се изръсихме над 200 лв. за 6 човека, така и не успяхме да се нахраним, не пожелаха да ми дадат кода за техния интернет и освен това си тръгнах с опасението гадните панирани тлъсти меса от пиле да не ми направят стомашен проблем.

Напазарувах си в супермаркета напитки за през нощта и се отбих да хапна един турски дюнер, с който най-накрая се нахраних!

Прибрах се и си легнах, защото дългото пътуване със самолет и целия ден ходене из Токио ми изпиха напълно силите. През нощта няколко пожарни коли забързано минаха с вой на сирени, така че не може да се каже, че спахме съвсем спокойно.

Първият ни и не съвсем цял ден в Япония мина и въпреки остатъчното лошо време от преминалия тайфун, все пак успяхме да поразгледаме нещо.

Следва продължение...

Неактивен Виолета

  • Осветител
  • Aquaportal мениджър
  • *****
  • Публикации: 2 954
  • Нас. място: Елин Пелин
  • Пол: Жена
Отг: СЪРЦЕТО НА ЯПОНИЯ
« Отговор #1 : събота, 27 октомври 2012 г., 23:45 ч. »
Благодаря, Стас!
Отново верен на себе си, описателен, с много чудесни снимки... така се прави истински фоторепортаж. Не познавам друг, който толкова отдадено да си споделя впечатлениета от пътуванията и знам, че ще съм права, като кажа, че имаме късмет. :)
Искам България ЗЕЛЕНА!




Неактивен Stas

  • Aquaportal мениджър
  • *****
  • Публикации: 1 554
  • Нас. място: София
  • Пол: Мъж
  • Станислав Бояджиев
Отг: СЪРЦЕТО НА ЯПОНИЯ
« Отговор #2 : четвъртък, 01 ноември 2012 г., 02:30 ч. »
4.10.2012
ТОКИО


Сутринта се събудих напълно свеж. Хотелчето има специално отредено място за хранене и с Мартин в 7:30 бяхме готови за кулинарни подвизи.





Закуската в хотела бе тип „японска”. Някои хора не харесват такива, някои ги обожават.



Вкусно ли е? Ами ... какво да кажа... Погледнете Марто и преценете. Аз бих казал, че за мен е повече любопитно отколкото вкусно.



Оцелелите от вчера продължаваме през целия днешен ден да разглеждаме динамично град Токио.  Тръгваме от хотела и поемаме по познатите от снощи улички в посока метростанция Асакуса.

Показвам едни досадни за някои читатели дребни детайли на картината „Япония” и откривам, че колкото повече се вглеждам, толкова изображението става по-живо и по-интригуващо. В крайна сметка картина без детайли за мен е суха... или постна. Мога да я нарека и с по-простото – скучна! Затова, простете ми леките забежки по детайлите от пейзажа, но обичам да се заглеждам.

Ето например един паркинг за велосипеди рано сутрин. Нищо интересно на пръв поглед.



Само че... Как пък не са се сетили вместо паркинг, при това за велосипеди, на всичкото отгоре безплатен, да направят 1-2 магазина и да изкарват някакви пари от тях! А то какво! Покрит паркинг. И още нещо – как така никой не се е сетил да мине нощес и да си свие някой оставен през нощта тук велосипед. Технически не мога да знам, но съм абсолютно убеден, че това не се е случило.

Да погледнем тези затворени магазини:



Еми затворени са, какво толкова! Да де, но даже затворени, има какво да се види – отбелязвам веднага изрисуваните щори с типично японски мотиви, а не с досадните у нас драсканици, наречени графити.

Стигаме до метростанцията и ми прави впечатление цветната стълба, която някой предвидливо се е сетил да направи на реклама.



Иначе спор няма! В метрото сутрин е страхотна навалица и всички бързат.



Въпреки че пътниците са повече от нормалното, те спазват обществените норми и примерно седят на опашка пред маркираните места, на които би трябвало да се отворят вратите. Никой не се бута и тези, които се предреждат са единици. Ще трябва да се престорим, че не сме българи и да си застанем търпеливо на определеното за отваряне на врата място. Неудобно е някакси да си нахален.

Слизаме на метростанция, максимално близка до Рибния пазар „Цукиджи” (Tsukiji Fish Market).  Колкото и да е близо все пак имаме известно ходене пеша. Попътно минаваме покрай малка бензиностанция.





Царе са на икономията на място. Няма колонки за зареждане. Маркучите за гориво падат от тавана. Служителите те обслужват и чао. Цената на горивото е малко под 1,5 евро наши пари.

Следващите 20 снимки не са за хора, които мразят морските деликатеси, защото предстои да посетим най-големия в света рибен пазар. Вече било забранено да се идва тук рано сутрин, когато се извършва същинската търговия, т.к. навалицата наистина пречи на сериозния бизнес, а той се оказва грандиозен!





Цукиджи е затворен в неделя и обикновено и в сряда. Не работи и на официланите празници. Атракция е аукционът за риба тон, който се състои сутрин от 5:00 до към 8:00. Не е съвсем забранено за туристи, но има квота от 140 посетители на ден, допускани на два пъти по 70 човека, специално за сутрешния търг. След 9:00 достъпът е свободен, но не се разрешава да го посещават големи групи и малки деца.

Пазарът върти годишен оборот от 5,5 млрд. долара. Предлагат се над 400 вида морска храна – от хайвер до тристакилограмови риби тон. Служителите са между 60 000 и 65 000 души.

Започваме разходката из сектора за търговия на дребно и вниманието ми се насочва към споменатото разнообразие в най-интересната му част.









Това бяха някакви змиорки, парчета от голяма риба тон, раци и скариди.

Между сергиите остават едни тесни проходи и двама души трудно се разминават. За сметка на това пък виждам всичко отблизо.



Продавачите не седят със скръстени ръце.



И още разнообразие. Следват охлюви, тигрови скариди, октопод.







Разни видове риби, на които не знам имената...



Различни видове хайвер, огромни миди, други по-малки миди...







Стоката не е особено красива, но пък е подредена привлекателно.



За превозване на стоката из пазара се използват голямо количество електрически транспортьори.



На следващите три снимки се вижда персоналът в действие, както и иструментите, които използват. Направо като мечове!







Най-накрая – каква ли прясна риба ще продават без адекватно охлаждане?! Всеки продавач си купува натрошен лед от станцията за производство на лед около изхода на халето.



Около големия Цукиджи се е завихрил истински малък бизнес. Пълно е с разни сергии и едни много приятни малки ресторантчета за суши.



Измъкваме се и тръгваме пеша по улиците към района Гинза (Ginza), който според картата не е особено далеч.



Ходейки по улиците в непознат град можеш да забележиш много повече, отколкото ако живееш на място. Обяснението е, че ти правят впечатление неща, които иначе не биха ти задържали даже погледа.

Изглежда жената с децата е детегледачка, тръгнала с тях на разходка.



Стигаме до интересен надлез, който завладяхме на мига!





Атрактивна реализация. Слизаме от другата страна и отново се заглеждам в детайлите от картината. Един чичко чистеше тротоара.



А тези високотехнологични паркинги се срещат много често. Колата влиза в нещо като асансьор и изчезва нанякъде. След това си я взимаш, изкараваш на заден от асанцьора и платформата се завърта.



От пазара, пеш по улиците, стигнахме до една от най-атрактивните или да речем луксозни улици на града – Гинза (Ginza). Това е аналогът на Пето авеню в Ню Йорк или Оксфорд Стрийт в Лондон.



Всички погледи се реят наоколо. Времето днес се оказа изключително благосклонно към нас за разлика от вчера.



Най-ниската сграда в средата с открояваща се архитектура е най-старата запазена. В Гинза са построени първите Токийски универсални магазини и макар вече други райони на града да са я изпреварили като развитие, то тук си остава най-снобското място за пазаруване с най-известните световни марки дрехи, електроника, бижута, парфюмерия и какво ли не.

Най-примерната група туристи! 80% чакат да светне зелено на светофара, въпреки, че няма нито една кола. Ей, това не са българи!



Улицата си е достатъчно атрактивна на външен вид, а нямам и какво да кажа.





Ето – намираме се на Ginza St – най-скъпата земя в Токио според справочниците!



Хлътваме в кафенето на един мол, за да пием кафе и да се ориентираме.



И понеже аз кафе не обичам, хващам и се разхождам наоколо в магазина.



Ето този щанд ме накара да се чувствам гладен:



Излизаме от мола и пред нас грейва най-известното кръстовище, сърцето на Гинза – Ginza 4 със сградата на Wako Co. Ltd.



Въпреки, че сме вече месец октомври, хората все още се крият от слънцето включително с чадъри. Снимах един готин чадър!



Време е да обърна внимание и на странните архитектурни решения на квартала.





Сградата на De Beers – важно място за почитателите на диаманти.



 В Sony Building разглеждаме шоурум с последния писък на технологиите, продукти, които още не са пуснати в продажба или такива, планирани за близкото  бъдещето.



Направиха ни демонстрация на японски език на най-новия модел телевизор – Sony KD-84X9000, който се подразбира, че е 84”. Интерсното е, че поддържа режим Quad HD – 4 пъти по-висока резолюция от стандартното 1080p и на този голям екран точката на дисплея не се забелязва.



Моята страст към фотоапаратите на Canon бе сериозно разтърсена от най-новия, още непуснат на пазара модел Sony Alpha 99 (SLT-A99V). Прекрасна машина с прекрасни впечатления от петнадесетте минути, в които поснимах с него.



И до фотоапаратите – едно забравено хоби от детството ми – елетрическите влакчета. Вярно, само експонат за тестване на фотоапарати, но пък направен с мерак.



Излизаме от Sony Building и точно срещу нас – друг универсален магазин! Това е Yurakucho Marion, 9 етажа лукс!



От тук по посока към Централната гара на Токио се върви по широк булевард и отляво се вижда Tokyo International Forum.





Това е международен конгресен и изложбен център, разположен на 145 000 кв.м РЗП и завършен относително отдавна – през 1997 г. Преди това тук е било кметството на града, което сега се намира на друго място – ще видите къде.

По улиците постоянно рекламират някакви магазини и подканят да ги посетим. Привлекателните девойки обикновено са доста настоятелни, но като ни видят, че сме чужденци просто ни пропускат.



Целта бе да стигнем гарата, където си купихме едноседмична карта за влаковете на компанията JR (Japan Rail). С него имаме нaмерение да пообиколим някои интересни места ползвайки без ограничение влаковете, включително и свръхбързия Шинкансен. Цената на картата е 28300 йени, т.е. 283 евро и е поименна. Не е малка сумата, но като се има предвид, че билетът от Токио до Киото е 140 евро, направо си е без пари!



Отново с метрото се придвижихме до финансовия и търговски квартал – Шинджуку (Shinjuku). Тук щяхме да се мотаем чак до вчерта.



Гарата на Шинджуку е забележителна с размерите си, трафика и броя на пътниците, които минават от тук. Ако бяхме без Мартин направо щяхме да се загубим.

Излизаме и ни посрещат внушителни по размер и вид сгради - в този квартал се намират 13 от 25-те най-високи в Токио.



Тръгваме по улиците в посока, известна само на Марто. Ние се влачим като куфари след него.

Откакто сме дошли в Япония ми прави впечатление, че често хората носят маски на лицата си. Грозна картинка! Дамата в самолета беше отговорила, че им две причини – болните не искат да заразят останалите, а най-често здравите се страхуват да не се разболеят.



Според мен едва ли маската ще ги спаси, но във всеки случай тази гледка е много често срещана. Иначе по улиците се разхождат интересни индивиди и с останалите от групата се надпреварваме да ги снимаме. Случва ни се понякога даже да се крият, но на пешеходна пътека няма как.



Поредният уличен велосипеден паркинг.



Моторизиран полицай. Готин мотор!



Посоката е право напред към високите кули.





Сядаме за кратка почивка на входа на една на пръв поглед незабележима сграда. Нито е много висока, нито има някаква особена архитектура. Това е Shinjuku NS Building.



Влизайки вътре, обаче, разбирам веднага защо Марто ни е довел тук.



Сградата не е от най-високите – едва 30 етажа. За сметка на това вътрешният атриум е най-големият, който съм виждал. Поглеждайки нагоре оставаме с усещането, че сме между 4 небостъргача, покрити с общ стъклен покрив. Светлината е изиграла съществена роля при проектирането на сградата. Даже във вътрешните офиси достига естествено осветление за няколко часа през деня.



Огромен часовник с интересен воден механизъм ни посреща във фоайето. Ние, обаче, се качваме със стъклен панорамен асансьор до 29-ия етаж, където се намират ресторантите с красиви гледки към квартала и града. Наричат ги SkyRestaurants. Тук е и SkyBridge – стъклен мост над празното вътрешно пространство.



В ресторантите буквално няма хора. Харесваме си един и влизаме.



Този път срещу едни много прилични пари за мащабите на Япония, хапнахме стабилно: около 1000 йени голяма порция с морски дарове, супа, салата, ориз. Всеки си хареса по нещо и всичко бе много вкусно. 315 йени кока-кола и 350 йени малка бира.





Беше значително по-добре от предишната вечер, когато освен, че ни загубиха като клиенти, не можахме и да се нахраним.

Освен храната тук се предлага невероятна гледка към Кметството на Токио, площада пред него и околните небостъргачи – едни от най-високите сгради в Токио и Япония въобще.



Облачното време и залезът обрзуват страховита, и същевременно красива гледка.



Tokyo Metropoliten Government Building ще наричам за кратко Кметството. В първия момент ми напомня малко на кулите близнаци в Куала Лумпур. Приликата, обаче, е само привидна.



Завършена през 1991 г. и коствала 1 млрд. долара, тази сграда до 2006-та е била най-високата в Япония със своите 243 м. Построената през 2007-ма Midtown Tower я изпреварва само с 5 метра. По архитектурен проект трябва да прилича на компютърен чип, а разделянето на две кули е заимствано от готическите катедрали.

Слизаме с панорамния асансьор и стигаме до площада пред Кметството. Времето, обаче, бързо се променя към зле. Бързам да поснимам преди да е завалял отново дъжд.



От тук се вижда мястото, на което обядвахме в NS Building – средната сграда на следващата снимка.



Като приятна изненада дойде предложението на Марто да се качим на едната от двете кули. Не знаех, че може. Даже се оказа, че е безплатно. Само трябва да преминем проверка за сигурност на багажа.



Качихме се на северната кула. Намираме се в Западната част на квартал Шинджуку и гледката на изток по време на залез си е атракция.



От тази страна при ясно време би трябвало да се види силуетът на планината  Фуджи. Сега, разбира се, това е невъзможно. Вижда се само един силует на безкраен град.



Тук горе на високото се продават сувенири. Ще познаете ли кое ме изненада най-много?



Свечери се и стана време за вечерна разходка по яркоосветените улици. Най-популярната търговска част на квартал Шинджуку се намира на изток от Кметството в посока метростанцията.



Човек има чувството, че влиза в някакъв лунапарк! И осветлението, и тълпите народ са точно като на някакъв атракцион.



Стигаме до поредица от магазини за електроника, в които има всичко, каквото бихте си пожелали.



Търговската площ е огромна. Номенклатурата – пълна! Цените ... опс! Цените са по-високи от тези в България. Поне с такова впечатление останах. Може би някои продукти са като при нас, но в общия случай не е толкова евтино, колкото би ми се искало.



Влязох, разгледах и излязох. Има нещо, разбира се, което пропускам и това е, че при тези цени японците са щастливи. Все пак заплатите им не могат да се сравняват с българските. Това е и причината всеки японец в чужбина да се разхожда с луксозен по нашите представи фотоапарат или видеокамера.

Преминаваме през гарата на Шинджуку слизайки в необятните й подземни пасажи. Отново Мартин като суперпрецизен компас успя да ни изведе от лабиринта директно в Източен Шунджуку.

Магазин BIC CAMERA е част от голяма верига за продажба на електроника. Малко по-късно, като затворят, всички тези красиви надписи ще загаснат.



На един ъгъл изненадващо видях да продават един плод, който често срещах в Сингапур и Малайзия – дуриан. Този беше от Тайланд и на етикета пише: „Царят на плодовете”.



Дуриан, както и останалите плодове се продават на цени, които ни е трудно да възприемем. Не съм напълно сигурен, но дини по 2000 йени (20 евро) и пъпеши по 3000 йени ми се струва множко.
 


Надписите са на само на японски и никакъв друг език. Възможно е и да греша – примерно цените да не са за брой или килограм, а за 10 кг. Дали?

Продължаваме по оживените улички като внимаваме да не се загубим. Магазин за електронни игри, а до него за музикални инструменти.





Тази част на квартала е като мравуняк. Пълно е с дребнички японци и японки, всеки се смее и крачи уверено в някаква посока.

Следващото голямо кръстовище е много възлово за Източен Шинджуку. От другата му страна според Марто започва квартала на червените фенери. Е може ли да не го видим! Длъжни сме да пресечем.



Преминаваме и поглеждам назад към улицата, от която дойдохме. Вечерната гледка е много цветна и динамична – лъха на живот!



От тук следва едно безрезултатно обикаляне на квартала в търсене на червени фенери. Оказа се, че тук не е Амстердам, нито Хамбург, където си има определени улици за мъжки забавления. По-късно разбрахме, че търсим нещо, което просто не се предлага в този вид, в който си мислехме. Единствено някакви момчета с причудливи прически и не много редовен вид висяха по ъглите и чакаха кой знае какво. Отказахме се.

Този ден разгледахме достатъчно и с голямо облекчение се отправихме към метрото, за да се приберем в хотела за почивка.



Все пак имаше още нещо, което ме накара да си включа пак фотоапарата. В подлеза имаше малък, но много красив публичен аквариум.



От тук си взехме метрото до Асакуса. От метростанцията тръгнахме по познатите улички към хотела.

Днес целият ден беше чудесен – приятно слънце, разкъсана облачност, лек освежителен ветрец и не голяма жега. В 20:00 влязохме в супермаркета близо до хотела, за да си напазаруваме. Като излязохме се оказа, че и днешния ден няма да се размине без дъжд. Въпреки това тръгнахме към хотела – ей го къде е!

Чудесно, но заваля толкова силно, че никакви чадъри не можеха да ни запазят сухи. Скрихме се под една спирка на автобуси докато премине поне малко интензитета, но така или иначе до хотела се прибрахме мокри, въпреки чадърите.

След кратко събиране на лафче в лобито на хотела се отправихме да поспим и да се подготвим за утрешното пътуване – планирахме да посетим град Нико.




Следва продължение...


Неактивен Stas

  • Aquaportal мениджър
  • *****
  • Публикации: 1 554
  • Нас. място: София
  • Пол: Мъж
  • Станислав Бояджиев
Отг: СЪРЦЕТО НА ЯПОНИЯ
« Отговор #3 : петък, 02 ноември 2012 г., 06:07 ч. »
Искам да добавя 3 клипа към първите две части.

Първият е едно просто пречистване с дим преди влизане в храм. Правят го навсякъде, така че важи не само за Сензоджи, където съм снимал в първата част, а и за останалите места, на които ходихме после. Малко смешно изглежда, но те си действат съвсем сериозно.

Blessing before entering Sensoji Temple


Вторият клип е как една кола излиза от пакринг. Много сухо звучи, но у нас такива паркинги няма и ми се струва, че е доста любопитно, освен високотехнологично.




Третият клип показва атмосферата на улиците в Източен Шинджуку - място, твърде оживено вечер. Ако някой си мисли, че японците не умеят да се веселят, жестоко се лъже. Вечер по улиците е много по-живописно и весело от всички европейски улици, по които съм ходил. Да не говорим, че ако поседиш и погледаш хората ще срещнеш всякакви екземпляри. Свалките между непознати младежи са средно на всеки 5 минути.

East Shinjuku Streets, Tokyo / Улиците в Източен Шинджуку, Токио

Неактивен Stas

  • Aquaportal мениджър
  • *****
  • Публикации: 1 554
  • Нас. място: София
  • Пол: Мъж
  • Станислав Бояджиев
Отг: СЪРЦЕТО НА ЯПОНИЯ
« Отговор #4 : понеделник, 12 ноември 2012 г., 05:36 ч. »
5.10.2012
НИКО


Както се очертава всеки ден ще ставаме рано, за да успеем да видим колкото се може повече. Ще се наспим като се върнем в България.Това е!

Днешния ден започва с търчане към гарата. В 9:10 тръгва експресният влак до мъничкия град Нико. Двупосочният билет излиза 2600 йени, което не е никак много на фона на високите цени на транспорта в Япония.





В 11:22 точно по разписание влакът ни стовари на гарата в Нико.





Самата гара е симпатична триъгълна постройка, а гаровият площад, освен спирка на автобуси, е и нещо като център на градчето.



Докато се ориентираме и нашият автобус тръгва. Решаваме, че ще походим пеша, а и без това трябваше да намерим екскурзовода-доброволец, с който Марто имаше уговорка да ни придружава в Нико.

Цялата група тръгва по централния булевард по посока туристическия център и най-вече храмовете.



С голямо любопитство минавам покрай гаража на противопожарната служба.



Наскоро в София се случи така, че запалиха една кола до нашия блок. На фона на пожарната от 60-те години, която дойде да я загаси, тези ми изглеждат като от научнофантастичен филм.



До туристическия информационен център, където ни чакаше местен екскурзовод-доброволец, походихме едва десетина минути пеша. Облаците, обаче, бяха по-бързи от нас. Покриха почти цялото небе и както допреди малко грееше слънце, така сега ми се струваше, че целия небосвод ще се стовари с грохот върху нас.



А понеже с вас си имаме приказка за детайлите - да сте виждали подобно нещо в България? Куче се разхожда в количка!



Аз имах съвсем различна представа за целта на кучешките разходки, но при японците това не беше изолиран случай. По-нататък, по време на нашия престой, видяхме и други такива ... ентусиасти.

Японката, която ни чакаше, се оказа симпатична и говореща английски малко по-добре от останалите. Името й е Ишихара Кайоко. Има си собствен бизнес – снабдява магазините в Нико със сладкарски изделия, които изкупува от производители. Очевидно й остава свободно време да показва с гордост на туристите забележителностите на Нико.

Тръгваме към археологическата част на Нико – паметник на ЮНЕСКО от 1999 г. Минаваме покрай един от най-старите хотели в Япония (Nikko Kanaya), в който даже Айнщайн бил отсядал, за да стигнем до началната точка за разглеждане на историческите забележителности. Това е интересен старинен мост, за който си има цяла история.





През 766 г. монах на име Шодо (Shodo), пътувайки из страната, минал от тук и стигнал до голямата пълноводна река Дая. Както и да се опитвал, не успял да премине на другия бряг. Молитвата му към Буда, в когото той вярвал, дала резултат. На помощ дошли две големи змии – едната червена, а другата зелена. Те се оплели и направили мост, по който монахът преминал. Този мост Шодо нарекъл змийски. В днешни дни будистите го считат за свещен.

Реката от своя страна е добре опазена от замърсявания и водите й са кристално чисти.



Тръгваме по пътя на Шодо към планината. Целта е да стигнем до комплекс от храмове и постройки, които монахът и неговите последователи през годините построили и поддържали.



Минаваме покрай къщите на охраната и стигаме до статуята на Шодо, човекът, построил първия храм в Нико, основоположникът на това свято място.



Будисткият монах Шодо Шонин е започнал религиозната си дейност в планините Нико, считани още от древни времена за свещени, като е построил храм, наречен Рино-джи през 766 г.  Последван е от втори – Чузен-джи през 784 г. Селището в планината Нико се е развило около тези два храма. Шинтоисткият храм Нико Тошо-гу е завършен през 1617 г. и е станал основно място за посещение през Едо периода. Познат е като мястото, на което е погребан прочутият японски шогун Токугава Йеасу. По това време са построени много нови пътища, които да улесняват достъпа до града. Храмовете Нико Тошо-гу, Футарасан и Рино-джи формират в днешни дни обекта „Светилища и храмове на Нико”, част от световното културно наследство на ЮНЕСКО.
 
Стотина метра след статуята стигаме до голям храм, покрит за реставрация – именно това е Rinno-ji. Японците така работят – покриват всичко и отвън не се виждат никакви строителни дейности. Може, обаче, да се влиза, но това ще направим на връщане.



Ще изпреваря малко събитията и ще покажа все пак какво има вътре и как се работи като използвам една снимка на Нели и Камен. Аз такава нямам.



Кайоко (предполагам, че това е малкото й име) се спря отпред, за да ни разкаже малко исторически факти. Беше подготвена със снимки и материали.



Животът на ТОКУГАВА ЙЕАСУ протича в постоянни битки, преговори, интриги... От малък е въвлечен в многобройни игри за власт и влияние. Животът му протича в условията на една разединена и раздирана от вътрешни конфликти и войни страна. Строг и справедлив, безсърдечен и груб, Йеасу не прощава измяна, но и не оставя невъзнаградена лоялност. Винаги в точния момент на правилното място, той получава титлата шогун от императора през 1603 г. и става основател и пръв шогун на шогуната Токугава, който обединява и управлява Япония чак до 1868 г. Този период в историята на страната е наречен Едо, т.к. Йеасу премества столицата в град Едо (днес Токио).  Йеасу управлява едва 2 години, след което преотстъпва властта на сина си, но остава най-могъщата личност в страната. След смъртта му през 1616 г. е погребан в храм Тошо-гу в Нико. След него в продължение на повече от 200 г. в страната цари мир, а неговите наследници определят бъдещето й, ръководени от принципите на самураите.

Философията на живота според Токугава Йеасу:

-    Животът на човека е като да вървиш по дълъг път с тежък товар на гърба си.
-    Бъди търпелив!
-    Ако приемеш неудобството като нормално състояние, никога няма да се почувстваш неудовлетворен.
-    Ако амбициозните ти желания те подтискат, помисли за дните на крайни лишения през които си минал.
-    Запомни, че прошката е основа на вечния просперитет, а гневът е твой враг.
-    Ще страдаш силно, ако знаеш единствено какво е да печелиш и не знаеш какво е да загубиш.
-    Обвинявай себе си, а не другите.
-    Недоимъкът е по-ценен от охолството.


Тази философия Йеасу е оставил като завет към поколенията след него. Трудно ми беше да преведа текст с толкова дълбок смисъл, но се надявам да се разбира и да ви харесват мъдрите принципи, които този велик човек ни е завещал.

От Рино-джи излизаме на алеята Омоте-Сандо.





По алеята стигаме до стъпала, направени по правилата на перспективата. Колкото са по-близо са по-ниски и по-широки. Колкото са по-далеч са по-високи и по-тесни. На всяко стъпало можели да стъпят 100 войника от армията на шогуна. До стъпалата се вижда фамилния знак на Hollyhook от фамилията Токугава.



Насочваме се към основния храм – Тошо-гу (Tosho-gu Shrine). Точно пред входа екскурзоводката ни показва камък, който служел за предсказване на времето – колкото по-голяма била разликата в цвета между двете му половини, толкова по-лошо ще е то.



Пред основната врата на храмовия комплекс – Омотемон, има голямо пространство, изпълнено предимно с млади хора, дошли на организирано посещение тук.







Интересна тук е пагодата, висока 36 м, наречена Five Storied Pagoda и построена през 1650 г.



Според  Кайоко тя не е била разрушавана, а съм чел, че е била изгорена през 1815 г. и построена отново през 1818 г. Истината е някъде там...

Искам да отбележа, че в Япония почти всички исторически сгради са били разрушавани или опожарявани, а впоследствие възстановявани. Може би една от причините, освен многото войни, е че всичко са правели от дърво, което е леснозапалимо.

Петте нива на пагодата са Земя, Вода, Огън, Вятър и Рай. Всяко от тях си има символично значение и обяснение, което аз не мога да дам.

От пагодата към храма води една каменна шинтоистка тории (врата) и още една будистка с фигури на 82 животни и двама сърдити пазачи, които плашат лошите духове. Тук късат билетчетата.



Интересно, но гледайки животните по вратата, японката ни каза, че изображението на ягуар всъщност е грешно. Преди 400 години са считали, че ягуарът е женски тигър. Това не съм снимал, но снимах изображенията на слон върху първата постройка след входа. Това е първият свещен склад.



Видът на слона е малко странен, защото художникът никога не е виждал подобно животно. Просто е чувал, че го има и е слушал разкази как изглежда. Затова е наречен въображаем слон.

Навлизаме в храмовия комплекс, където е пълно с хора от всякакви възрасти. Мартин пак съобрази добре да дойдем в делничен ден, защото през уикенда вероятно нямаше да можем да се разминем от народ. Първите постройки са три свещени склада. Единият е със слоновете, а това е средният.



Спираме се пред стара дървена сграда, която изглежда красиво, но нямаше да забележа нещо твърде интересно, ако нашата японска водачка не ни беше обърнала специално внимание.



Първо уточнявам, че това е свещената конюшня на шогуна и понякога вътре има бял кон.  Този път нямаше. По корниза на постройката има релефни изображения на маймуни в най-различни пози. Те пазели конете, но освен това в поредицата от миниатюри от дърворезба е изобразен цикъла на живота.

1.    Майка-маймуна гледа някъде в бъдещето, а детето, което току-що се е родило, я гледа с доверие.



2.    Много популярната „Не виждам, не чувам, не говоря” символизира, че докато сме малки деца не знаем нищо за света около нас. Друго тълкувание е, че маймуните не чуват, не виждат и не говорят на дявола, т.е. символизират добрите мисли, реч и действия.



3.    Следващата – размисли за бъдещето.



4.    Следва символ за голяма амбиция – погледа нагоре.



5.    Приятелството – една разочарована маймуна е окуражавана от приятел.



6.    Една маймуна с любопитство разглежда света, а другата е загрижена за нея.



7.    Стигаме до момента на създаване на семейство – женитба.



8.    Последната маймуна е бременна и след нея се ражда живот. Връщаме се на първата картина.



Следващата снимка е често показвана, когато става дума за Нико.



Преди да влезе в храма, вярващия се измива по специална процедура.



Washing in front of Toshogu Shrine / Измиване пред храм Тошогу


Кайоко разясни на Нели какво трябва да прави с водата.



След това се насочваме към стълбите към същинската порта.



Вратата, през която се влиза към храма Тошо-гу е наречена Йомеймон на една от дванадесетте врати в Императорския дворец в Киото, която носи същото име. Украсена е с 500 скултури, а нейната изящност може да накара човек да я съзерцава цял ден.



Преди да премина съм длъжен да погледна назад и да снимам. В дъното се вижда свещената конюшня и тории вратата, през която минават поклонниците.



Отново преди да влезем през портата Йомеймон съм длъжен да разгледам изящните структури отляво и отдясно.





Част от конструкцията на вратата са стражите. Ето и един от тях.



Намираме се във вътрешния двор на Tosho-gu Shrine (шинтоисткия храм Тошо-гу). Отново вратата Йомеймон, както и останалите постройки привличат вниманието с изящността си.





Петък е и навалицата е съвсем умерена. През уикенда е ужас. Спокойно може да се обиколи наоколо и даже да се направят снимки. Моите нещо не се получават добре – хем е усойно и леко тъмно, хем небето е облачно и не дава топлина на цветовете. Надявам се все пак да става ясно на какво красиво място се намираме.

Вляво е самият храм, а се влиза през малката постройка в средата на следващата снимка.





При влизането се събуват обувките и получавам като бонус специално предупреждение, че вътре не се снима. То пък да имаше нещо кой знае какво за снимане... Красивите неща са отвън.

Основната врата е всъщност много красива, но в реставрация. През нея е влизал само шогунът и високопоставени особи.



Отвътре се вижда още по-добре за каква великолепна изработка става дума. Снимам отвътре, но с обектива навън, така че не ме изгониха. Нямаше да е така, ако се бях обърнал да снимам в обратната посока.



Основният храм се състои от 3 стаи (части):
-    Светилище – Светът на боговете. Не се влиза.
-    Каменна стая – преход.
-    Стая за преклонение – Светът на хората. Тук поклонниците се молят.

Гробницата на Токугава Йеасу е някъде зад самия храм и е най-свещеното място в Нико. Наистина, Йеасу е човекът обединил нацията и създал държавата Япония. Нормално е да бъде изключително почитан.

От дума на дума установихме с японската ни екскурзоводка, че имаме общ интерес към играта Го. Оказа се, че тя е била шампионка на колежа си, но никога не е успяла да победи баща си, починал преди 10 години. За сметка на това 20-годишния й син вече е доста силен играч, по-добър от нея. Стана дума, че Го освен логическа и стратегическа игра е изкуство и философия. Практикува се от милиони японци.



Последното, което видяхме тук, е храмът на ревящия дракон – Yakusido.



Вътре също беше забранено за снимане. Идеята е, че при определени звуци, които монах възпроизвежда, се чува нещо като рев на дракон, предизвикан от акустиката на постройката.

Отвън, обаче, няма проблем да си снимаме каквото поискаме. Следващата постройчица е красива и с неясна за мен функция. Има си и много ефектна дървена врата.





На излизане обръщам внимание на трите постройки, за които споменах, че са свещените складове.



Отляво надясно имената им са съответно Камиджинко, Накаджинко и Шимоджинко. В дъното до дървото е обществената тоалетна Сайджо. В Камиджинко се съхраняват 1200 костюма за самураи, използвани  за пролетния и есенния фестивал в Нико.





След като разгледахме Tosho-gu Shrine, се разделяме с нашата местна водачка Кайоко и продължаваме сами. Жената си има някакви нейни ангажименти.

Следва разглеждане на Futarasan Shrine и Rinnoji Temple (Taiyuin). Искам само да отбележа, че Shrine наричат шинтоистките храмове, а Temple са будистките.

Тръгваме по широка алея в посока Футарасан.



Типичната тории маркира, че храмът е шинтоистки.



На влизане във Футарасан се минава 2 пъти през този венец, следвайки траекторията на цифрата 8.



Отново мястото за измиване, което пропускаме по християнски.



По пътеката към касата за билети и самия храм.



Виждате ли буренцата за саке в дъното? Монасите явно не остават жадни.



Стигаме и до самия храм Футарасан, в който не се влиза. Убеден съм, че отвън е по-красив, отколкото отвътре.





Една интересна дървена постройка предлага предизвикателство на всеки турист.



Всеки може да опита уменията и късмета си като се опита да хвърли и вкара 3 въжени ринга в стърчащите стойки. Аз се справих само с последния.



Не ми е ясно какво точно означава всичко това, но във всеки случай докато се усетим, Руди хвана трите и ги наниза един след друг, все едно по цял ден прави само това! Всички му ръкопляскаха заслужено.

Ето една млада поклонничка във Футарасан:



Напускаме този комплекс и се отправяме към следващия и последен – Rinno-ji Taiyuin.



Касата за билети и входна врата към поредния храмов комплекс. Тук има вълшебни пейки, на които си дадохме почивка, докато изчакваме Руди и Руди (Радослав и Радослава), които явно някъде сме изгубили. Докато даваме почивка на краката си от дългото ходене пеша, Марто успя да открие изостаналите двама членове на групата и продължихме програмата.



Отново преди влизане в храма – място за измиване.



Изворната вода достига до ритуалното място чрез нарочно направена система от улеи.



Риноджи Тайюин е построен като мавзолей на Йемитсу, третия шогун от династията Токугава и внук на Йеасу. Построен е по подобие на Тошо-гу, но умишлено е направен по-скромно.  Комбинираният ни билет за посещение важи и тук.

На входа отново има специфичните кули и страшните пазачи, които трябва да пазят мястото от злите духове.





Малко снимки от мястото без коментар. Обикалям и се опитвам да запечатам типичното.









Насочвам се към изхода. Това е, което видях тук.



На пейките при касата за билети се събираме отново и по алеята през гората се насочваме към началната точка – моста ...







Свещеният мост (Шинкьо) вече е затворен. Минаваме покрай него и си отделяме 5-10 минути за снимки.





Това е един от трите най-красиви моста в Япония. Това, което виждаме в наши дни е реконструкция, разбира се.

При по-ниска скорост на снимане и подходящо подпиране на фотоапарата върху парапета на моста получавам ефекта „река от мляко”.



Започва да се свечерява, върпеки, че е рано. Виновни за това са и облаците в небето.



Цялата група се пръсва по тротоарите и различните магазинчета за хранителни стоки и сувенири. Общата цел, обаче, е да хванем влака към Токио в 17 часа.

Попътно минаваме покрай кметството на Нико.



След общо около 12 км разходка из културно-историческата част на Нико точно в 16:59 си хващаме обратния влак за Токио.

Пристигаме в 19:20 часа и решаваме, че точно сега е най-удобният момент да посетим най-високата постройка в Япония – Tokyo SkyTree Tower (634 м). Съвсем нова е - завършена през май 2012 г. Тя също така се явява най-високата кула в света и е на второ място сред построените от човек структури като отстъпва единствено на Бурш Халифа в Дубай.

Това е предимството на малките групи – решихме и тръгнахме. От гарата в Асакуса до кулата си хващаме влак за една спирка и слизаме на Tokyo SkyTree Station.





В последния момент забелязвам, че новооткрития комплекс с кулата притежава още нещо, което за мен представлява по-голям интерес – аквариумът Sumida, кръстен на реката, която минава в този район на града. Уговорихме си среща след час и аз поех към аквариума, а останалите към кулата, за да наблюдават нощния град.



Купих си може би последния билет за деня, тъй като точно след мен затвориха касата. Останах изключително доволен от избора си! Тук по един модерен и невероятно естетичен начин са показани на неголяма площ едни от най-интересните водни обитатели.

Ето това, например, е най-големия за момента в света аквариум, създаден от известния японски майстор по оформление на аквариуми Такаши Амано. Стилът, който той въвежда се нарича „Natural aquarium”, в превод “естествен” аквариум. Целта е създадения подводен пейзаж да наподобява максимално естествена среда.



Един час е достатъчно време, за да успея набързо да разгледам почти всичко.

Tokyo Solamachi - Sumida Aquarium


Огромни аквариуми с коралови рифове, биотопи на японските морета, различни видове медузи, пингвини и тюлени и доста други красиви и любопитни животни. Лаборатория показва каква е дейността и грижата по развъждане и поддържане на това биоразнообразие в изкуствена среда. Има и детска морска академия.









Излязох и се отправих към мястото на срещата. Нямаше никой. Явно още не бяха слезли от кулата и това бе добре дошло, за да се разходя наоколо и да направя някоя и друга вечерна снимка.





Входът за кулата и гледка към булеварда под нея.





Събрахме се и се отправихме обратно към гарата за една спирка до нашата станция. Може и да не е голямо разстоянието, но билетчето в едната посока си е 160 йени.



На път към хотела се отбихме да поснимаме отново най-стария будистки храм в Япония – Sensoji. Този път, за късмет, без да ни вали дъжд.

Минавам последователно през първата и втората порта, стигам до самия храм и накрая снимам и пагодата.









В стаята на хотела си стегнахме багажа за следващия ден, в който напускаме Токио. Ще се върнем отново, но след около седмица и в друг хотел, в различен квартал. Така че, сбогом Асакуса, но довиждане Токио!



Следва продължение...


Неактивен Reni

  • Регистриран потребител
  • ****
  • Публикации: 1
Отг: СЪРЦЕТО НА ЯПОНИЯ
« Отговор #5 : вторник, 20 ноември 2012 г., 03:40 ч. »
 :yahoo:
Специално се регистрирах в този сайт, за да оставя коментар след фоторепортажа "Сърцето на Япония".

Поздравления за прекрасните снимки и интересния, информативен и стегнат разказ! От две години живея в Токио и мога да се съглася с голяма част от наблюденията на автора :)
Относно дъждовното време – есента с дъждовете и тайфуните е доста по-приемлива от лятото. Ако имате възможност да избирате, никога не се решавайте да посетите Япония през лятото – влагата, комбинирана с високите температури, е кошмар за всички. Не се разхлажда през нощта, а усещането е като че все не сте се забърсали след баня.
Още веднъж – поздрави за репортажите и пожелания за нови вълнуващи и екзотични пътешествия!
 

Неактивен malomir

  • Rock'n'Roll аквадемик, аквахолик
  • Aquaportal меринджей
  • *****
  • Публикации: 6 918
  • Нас. място: Варна
  • Пол: Мъж
  • Българкият сайт за атерини
    • www.rainbowfishbg.com
Отг: СЪРЦЕТО НА ЯПОНИЯ
« Отговор #6 : вторник, 20 ноември 2012 г., 05:33 ч. »
Така и така си се регистрирала тук, я вземи едно акариумче да си направиш. Ние ще даваме съвети от тук.  :)

Неактивен Stas

  • Aquaportal мениджър
  • *****
  • Публикации: 1 554
  • Нас. място: София
  • Пол: Мъж
  • Станислав Бояджиев
Отг: СЪРЦЕТО НА ЯПОНИЯ
« Отговор #7 : вторник, 20 ноември 2012 г., 20:09 ч. »
Рени, много се радвам, че моите писания са стигнали до теб.
Ще се радвам да ме поправиш, ако за нещо съм останал с погрешни впечатления.
Като цяло на нас дъждовен ни беше само първия ден. След това времето беше чудесно.

Надявам се си видяла и разходката ни до Нико. Тия дни ще пусна и следващата част, в която ще ви запозная с планината Коя и чарът на Коясан.

Неактивен Stas

  • Aquaportal мениджър
  • *****
  • Публикации: 1 554
  • Нас. място: София
  • Пол: Мъж
  • Станислав Бояджиев
Отг: СЪРЦЕТО НА ЯПОНИЯ
« Отговор #8 : петък, 23 ноември 2012 г., 11:55 ч. »
06.10.2012
КОЯСАН


Този ден станахме малко по-рано от предишните. Искахме да хванем високоскоростния влак Шинкансен в 8:33 до Киото. Да, посоката е тази, но крайната ни цел за деня е един манастир в свещената планина за японските монаси-будисти – Коясан. Пътуването е малко сложно – Шинкансен до Киото, от там влак до Централната гара на Осака, от там – друг влак до гара Шин Имамия за свръзка с трети влак за планинския регион и накрая – въжена линия до върха на планината Коя. За финал, с автобус стигаме от гарата на Коясан до манастир, в който ще спим.

Ето ни на гарата в Токио в очакване на избрания влак до Киото. Още от сутринта си е за къс ръкав. А може би куфарите са ни загряли...



Атракцията, разбира се, е свръхбързия японски влак Шинкансен. Пуснат за пръв път през 1964 г., той се е движел с максимална скорост от 220 км/ч.  Съвременният му вариант развива вече до 300 км/ч. Заради големите разходи по изграждането и ескплоатацията му, от самото начало през 1987 г., компанията-собственик JR (Японски железници) фалира. Това води до приватизацията й.



Това е най-бързият и най-сигурен сухоземен транспорт в Япония. До ден-днешен няма нито един регистриран инцидент с тези влакове. Японската точност и тук си казва думата – средното закъснение на влаковете е 6 секунди. Линията Токио – Киото, по която пътуваме, е най-натоварената в света. По нея годишно минават 151 млн. пътника. За удобството и комфорта е излишно да разказвам. Перфектни са!

Нашата карта за японските железници не включва пътуване с малко по-бързия вариант на влаковете Шинкансен, но и това, което ни се полага, е перфектно. Благодарение на Марто и Митко имам снимки на различните модели, които аз пропуснах да запечатам, неизвестно защо.



Вътре влаковете са по-комфортни от самолет. Настянаваме се като си търсим място за куфарите – не е предвидено пътниците да носят много багаж.



Като казвам по-комфортни може да се види, че разстоянието между седалките е много приятно голямо. Японците имат навика да подремват във влаковете, а тук това става удобно.

Около 100 км след Токио минаваме покрай планината Фуджи и групата ни в захлас се залепва на прозорците. Аз, разбира се, не успявам да снимам, защото съм на срещуположния прозорец. Оставам малко разочарован, че снежната шапка на върха я няма, но явно през октомври е така.

Отбелязвам за всички присъстващи, че по време на пътуването със Шинкансен сме достигнали максимална скорост 270 км/ч, засечено с GPS-а. Така разстояние от 520 км изминаваме за около 2 часа и 20 минути.



Стигаме гарата в Киото, намираме си багажна служба и си оставяме куфарите на гардероб, като с нас взимаме по една раничка за една нощувка в планината. Тия от гардероба не се шегуват! Взимат по 410 йени (8 лв.) на куфар на ден, независимо дали е голям или малък.

Използваме момента да си вземем по нещо за хапване. Удачни са кутиите със суши, които продават на входа на ресторантите, защото можем да ги изядем в следващия влак. На цена от около 600-800 йени човек може да си вземе порция, която спокойно би нахранила един нормален японец.



Оказа се, че следващият влак не е чак толкова удобен за хранене поради липса на масички, но някакси на колене се справих.



След смяна на няколко влака – от Киото до Осака, до връзката с влака за Коясан на гара Шин Имамия и самия влак до Коясан, стигаме до въжената линия, която сама по себе си представлява атракция. Прилича много на въжената линия, с която съм се качвал до връх Виктория в Хонг Конг.



Наклонът, по изчисления на Митко, бе около 30 градуса. Изглеждаше, обаче, по-стръмно.





Добре дошли на върха на планината Коя! Добре, че е Марто да ни снима. Излизаме от станцията на железницата и първото нещо, което виждам е голяма, червена скала.



Ходенето пеш от гарата до градчето и манастирите, в които отсядат туристи е забранено, а няма и тротоар. Длъжни сме да вземем автобус. Природата наоколо е много красива, а планините стръмни. Пътят от гарата до манастира е осеян със завойчета и участъци с трудно разминаване. Слава богу не беше дълъг и след около 20 минути стигаме до портата на нашия манастир.





В 15:30 се настанихме в хотелската част на манастир Sekishoin. Всъщност, в района има 117 манастира. Доста от тях са построили крила за отдаване на стаи под наем за гости. Цените са доста по-високи от обикновен хотел. Условията – малко странни и атрактивни. Имаме включена закуска и вечеря. Порядките са определени от монасите и още на входа си събуваме обувките.

Посрещат ни с японски чай и бисквитка и ни събират паспортите, за регистрация.



В целия манастир се ходи бос, спи се на пода, а тоалетните са общи на етажа. На партера има баня с минерална вода, която японците наричат онсен.









Хотелчето-манастир е чисто и приятно, а атмосферата неповторима. Всяка стая разполага с тераса с изглед към красива японска градина.





Вратите не се заключват, въпреки че ни дадоха ключове. Никой нищо не пипа, а и за какво ли! То това май важи за цяла Япония.



Като погледнах вратата си казах, че и да се заключва е все тая, така че ключът остана вътре в стаята. В края на коридора има тоалетна, но за къпане – само в онсен-а. Има си, обаче, място за приказки с много интересни столчета във форма на слон.



Тъй като вечерята е рано-рано – в 17:30, бързаме да излезем и да се разходим до мавзолея Okunoin Gobyo.



Понеже не навсякъде може да се пуши – ето на това място, точно над рекичката е разрешено:



Малко след тръгването пеша от хотела, стигаме до мост над реката, след който започва будистко гробище – едно от най-големите с над 200 000 будистки паметни плочи.



Типично за подобно място огромни кедрови дървета пазят сянка на почиващите.







Отляво, в една постройка имаше поставен камък. Този, който може да бръкне вътре и да го вдигне с една ръка, за да го постави на нещо като стъпало, то той е с чиста съвест.



Не беше много честно, защото излиза, че мъжете по-често са праведни, защото са по-силни. Но нали на безгрешните Буда им помага...

Отдясно имаше наредени статуи на разни божества, най-вероятно. Не разбрах защо, но хората взимаха изворна вода и ги поливаха, все едно ги къпят.



Okunoin, Koyasan, Japan


По алеята през друг мост достигаме до мавзолея на Кобо Дайши.





Монахът Кукай с титла Кобо Дайши (774 – 835 г.) е учил в Китай и пренесъл учението на тантристкия будизъм в Япония. Той е основал в Киото училища и университет. В планината Коя е установил център на тантристкия будизъм, основавайки школата Шингон. И досега шингонските будисти считат, че той не е умрял, а се е пренесъл в нирвана. Затова всеки ден му носят храна. Въобще, гробищата може да ни изглеждат мрачни, но за шингонските последователи те са просто дом на пренеслите се някъде другаде техни събратя. Типично за тази школа е, че според тях всичко съществуващо е одухотворено, а човек може да стане Буда чрез тантристки практики.

На касата на мавзолея ме предупредиха да не снимам. Специално една жена излезе и ме помоли.



Ето още една снимка от Марто, на която се вижда осветлението на мавзолея.



Тръгваме обратно по друга алея. Времето за вечеря наближава и не е редно да закъсняваме.





Толкова се надявах да хвана красиви есенни пейзажи в Япония. Оказа се, че сме подранили – някъде към края на месеца се очакват пъстрите тонове да завладеят гората. И все пак тук таме се виждат първите цветни дървета.



Излизаме на улицата, а там ни чака един Smart. Подобен модел не съм срещал другаде.



И едно малко кафене, страдащо от пълна липса на посетители в този час.



Върнахме се за вечеря навреме и бяхме изненадани. Типично японска кухня със странните й вкусове и разнообразие от ястия. Седнали по земята хапнахме, който каквото можа. Аз си изядох почти всичко.





Понеже в порцията нямаше ориз, помолихме да ни дадат.



Едно младо момче донесе цяла купа. Като си дадеш празната купичка, ти я връща отново пълна.



След вечеря се разходихме до центъра на градчето. Вниманието ни привлече красиво осветения комплекс Данджо Гаран – храмът Кондо и пагодата Компон Дайто, построени от Кобо Дайши.







На връщане към хотела, в магазин за сувенири бях силно впечатлен от цената на едни ръчно изработени дървени фигурки.



2 898 000 йени е ни повече, ни по-малко, ами точно 28 980 евро или по текущия курс на йената към лева – 56 887 лв. Седях, чудих се, повиках и останалите от групата. Хлъцнахме и продължихме.

Прибрахме се в хотела, а аз крадешком снимах помещението, в което се провеждат молитвите. По принцип е забранено да се снима.



Тъй като се прибрахме за да поспим, време е да кажа малко повече за стаите, в които ни настаниха. Ще повторя, че в помещенията на манастира не се влиза с обувки и поради това всичко е идеално чисто.  Подовите настилки наричат татами. Типично за Япония – леглата бяха на пода и това не беше проблем. Имаше топла постелка, топъл юрган и твърда възглавница напълнена с натрошени черупки от вишни или череши. На който му е студено – разполага с втори юрган. В стаите няма тоалетна, но има мивка. Също така разполагаме с телевизор. Има едно електрическо одеало за подгряване на краката, ако ни стане студено. Вратите са плъзгащи и както споменах вече няма обичай да се заключват. За всеки има и юката – японска домашна дреха, подобна на кимоно, но в опростен вид.

Останахме много доволни от преживяването и в отлично настроение си легнахме по-рано, защото животът в Коясан започва рано при изгрев слънце.


7.10.2012
КОЯСАН


Сутринта трябваше да се събудим доста рано. В 6:15 по звуковата уредба в манастира обявиха началото на сутрешната служба, на която искахме да присъстваме. Може да се каже, че от молитвите на японски не разбрах нищичко и с облекчение дочаках момента за закуска в 7:00 часа.

Ето ни... Калина, Мадлен, Камен, Нели, Марто и някакъв навлек.



Монасите не ни бяха разделили, така че „навлеците” бяха повечко. Закусихме заедно в компанията на млади японци.



На моменти ни бяха полезни, защото някои неща от сервираните ми бяха с неясно предназначение. Например пликчето със зелени листа от водорасли. Гледайки „навлеците” се ориентирах, че се ядат с ориза.



Ще продължа разказа си за Коясан, въпреки че вече сме втори ден на това място. Очакват ни красиви гледки от свещената планина. Започвам с градината на Секишоин сутрин.



След това се събираме и тръгваме по главната улица в посока комплекса, който снимахме вечерта. Имахме късмет и с чудесно време за разходки и снимки.



Все още сме в района на нашия манастир Секишоин.



Рано е, но и по-късно да беше – в това градче цари спокойствие и ред!



Минаваме покрай кулата на Конгобуджи – главният храм тук.



Продължаваме по алея през нещо като парк, която води до комплекса Данджо Гаран, който видяхме снощи само на тъмно.







Най-забележимата постройка в комплекса Гаран е пагодата Дайто – символ на идеалите на шингонския будизъм, построена от Кобо Дайши. Стилът поразително напомня китайските храмове.



В съседство се намира Кондо – също построена от Кобо Дайши постройка, в която са се провеждали различни ритуали и церемонии.





Зад Кондо са разположени няколко постройки...



Но едната от тях се счита, че е най-изящната в Коясан. Това е Миедо – преведено от японски „Зала на многоуважаемия портрет”. Тук се съхранява нарисуван от третия син на император Хейзей портрет на монаха Кукай с титла Кобо Дайши.



В непосредствена близост традиционно е направена красива градина с езеро – Езерото на лотуса.



А рибите,  широкоразпространените в Япония  кои, имаха усти с диаметър около 5 см! Истински хищници.



Време е да се върнем обратно и да посетим най-голямата забележителност на планината Коя и градчето Коясан – Конгобуджи.

Искам да отбележа, че Конгобуджи се счита за главен храм на шингонския будизъм в Япония и като такъв, той е център на повече от 4000 храма в цяла Япония. Тъй като всеки храм има своя прилежаща територия, то се счита, че планината Коя е част от Конгобуджи. Главната зала за церемонии вече видяхме – Кондо. Пагодата, построена от Кобо Дайши – също. Този храм, обаче, е построен по-късно. На това място е живял първият последовател на Кобо и първият храм е бил построен през 1131 г. Многократно разрушавани, на това място са издигани няколко храма с различни имена. Сегашният е от 1863 г. и е получил името Конгобуджи през 1868 г.

Вратата, през която се влиза, е най-старата постройка в комплекса. Направена е през 1593 г. и е украсена с дърворезби.





Минавайки през нея, пред нас се открива самият Конгобуджи! Съставен е от няколко постройки и зали с различно предназначение.





Две кули пазат входа.



Влизайки в храма още в началото попадаме на отрязък от огромен дънер. Не разбрах дали има някакво особено значение, но диаметърът е около 2 метра!



И понеже пак е забранено снимането, ще покажа само Охирома – главната зала на храма, служеща за провеждане на важни церемонии. Забележителни са рисунките по плъзгащите врати. Мисля, че точно заради тях не дават да се снима, въпреки че, ако не се използва светкавица, проблем не виждам.



Обходът на Конгобуджи е по посока на указателни стрелки и минаваме покрай една малка каменна градина.



След нея влизаме в стаята за чайна церемония. На входа ни дават по купичка чай с бисквитки, които не стигнаха за всички.





Един монах четеше нещо на японски, публиката слушаше внимателно и от време на време всички се смееха...  Ние гледахме като телета. В крайна сметка си направихме една обща снимка, изпихме си чая и продължихме нататък из комплекса.


От ляво на дясно: Мартин, Калина, зад нея наднича Камен, Митко, Радослава (Руди), Станислав (Стас), Нели, Емо, Мадлен и Радослав (Руди). На маскирания му забравих името.

Следващата каменна градина се казва Банрютей и е най-голямата в Япония, с площ от 2349 кв.м.





Дизайнът се състои от два каменни дракона, изплуващи от морето от облаци, за да предпазват Окуден –сложна за дефиниране дума, но мисля, че се свързва с вътрешната сила и излъчване. Драконите са направени от 140 гранитни блока, донесени от Шикоку, родното място на Кобо Дайши. Белият пясък е от Киото, също дълбоко свързано с монаха място.



Още едно красиво изрисувано вътрешно помещение, което успях да снимам без светкавица и без да ми направят забележка.



Наистина, преградите са си направо произведения на изкуството!

Преди да излезем, минахме през кухнята.



Няколко неща я правят забележителна. Тук има голям дървен резервоар за свежа изворна вода, стари печки, които се използват и до днес, интересни методи за подредба на аксесоарите по стените и таваните. Има и впечатляващо големи казани за готвене на ориз с капацитет 98 кг всеки, достатъчно количество за около 2000 души. Над уредите има и малък олтар на бога на кухнята.

С това приключихме обиколката на храма и се ориентираме към изхода.



За времето, което ни остава до напускане на манастира, решаваме всеки самостоятелно да се разходи по улиците на Коясан.

Всеки един от 117-те манастира си има собствен храм, пряко свързан и подчинен на Конгобуджи.



Ето така изглеждат по-големите манастири в Коясан и по-специално тези, разположени покрай главната улица на път към нашия.







Бях заинтригуван още от предния ден от една поредица от шинтоистки врати (тории), които забелязах близо до нашия манастир. Сега беше момента да ги проуча!



Останах малко разочарован – оказа се, че водят до скромен шинтоистки параклис на около 200 м встрани от главното шосе. Това малко местенце е единственото изключение от шингонския будизъм в Коясан, което намерих.



Наближихме нашия Секишоин, който през деня изглежда не по-зле от всички видяни досега, даже бих казал, че градините му са по-красиви.



И като стана дума за градината се сетих, че не съм слизал в нея. Преди да освободим стаите си позволих да я разгледам подробно.





Както във всяко от другите японски езерца, и тук имаше огромни риби кои. Като започнем от напълно безличния сиво-черен цвят, вероятно близък до естествения, рибите се срещат и в бели, червени, шарени и даже златни окраски.



Е, желания не изпълняват, но за тигана са си супер – едва ли са по-малки от 2 кг всяка. Японците не ги закачат и затова като се приближих до брега на езерцето и рибите почти излязоха от него в очакване на храна. Атракция!

На изпроводяк кандардисваме главния монах да се снима с нас. Той не отказа, въпреки, че не са големи привърженици на фотографията.



В 10:50 взимаме автобус към гарата и след около 20 минути стигнахме при въжената линия на Коясан.



Слизаме по същия атрактивен начин, по който се качихме. Единствения влак, който седеше на перона беше един панорамен Zoom Train, с който явно туристите разглеждат красивата природа по пътя.





Даже седалките са подредени като за гледане на кино. Чудесно, но се оказа, че това не е този, който ни трябва. По някаква непонятна причина, влакът, който трябваше да вземем, го нямаше. Невероятно, но факт! Персоналът ни каза, че сме го изпуснали, въпреки, че бяхме там поне 5 минути преди обявения час за тръгване. Явно, понякога и в Япония се случват засечки. За нас това беше като студен душ. Мартин веднага се ориентира и взехме друг към Хашимото, след това още един до Шин Имамия и накрая трети – към Нара.

Какво видяхме в Нара ще научите от следващата част.


Следва продължение...


Неактивен vanko

  • Активен потребител
  • ****
  • Публикации: 43
  • Нас. място: Габрово
  • Пол: Мъж
Отг: СЪРЦЕТО НА ЯПОНИЯ
« Отговор #9 : събота, 24 ноември 2012 г., 21:15 ч. »
Много интересно  :ok:

Неактивен Stas

  • Aquaportal мениджър
  • *****
  • Публикации: 1 554
  • Нас. място: София
  • Пол: Мъж
  • Станислав Бояджиев
Отг: СЪРЦЕТО НА ЯПОНИЯ
« Отговор #10 : вторник, 27 ноември 2012 г., 14:37 ч. »
7.10.2012
НАРА


Мистериозната липса на влака в Коясан доведе до едно неприятно закъснение в програмата. Известно време Мартин се чудеше дали въобще да ходим до Нара или да го оставим за друг ден. В крайна сметка решихме да продължим по план и не сгрешихме! Забавихме се само с около 30 минути и вместо в 13:30, пристигнахме на гарата в Нара в 14:05. Там търпеливо ни чакаха Маки и Маи – две студентки във втори и трети курс в местния университет, които в свободното си време работят към организацията на доброволците-екскурзоводи. Вече се бяха притеснили какво става с нас, но като ни видяха лицата им грейнаха.

Излязохме от гарата, след като си оставихме раничките на гардероб. Тъпо беше да ги мъкнем с нас из целия град. На площада цареше оживление и трябваше да проверим какво се случва.





Да! Улично представление с песни и танци.



Общуването с местните винаги води до поток от информация, която иначе няма как да получим. Така стана и този път като източник бяха двете японски студентки.

Започнахме пешеходната си обиколка от гарата по главната пешеходна улица – „стъргалото” на Нара. Тя води към градския парк и към най-голямата забележителност на града.



Някой иска ли да се повози?



А да го носят на носилка?



Това езерце с костенурки е в края на пешеходната улица и в началото на „Нара парк”.



Докато се разхождахме, от дума на дума, с едното от момичетата се заговорихме първо за японска кухня, а след това тя прояви интерес към българската. Митко веднага реши, че едно типично българско ястие е шкембе чорбата, но как да й обясни човек какво е това! И най-вече – как да си признаем, че ядем такива неща, при това ги считаме за много вкусни. Хрумна ми веднага за нещо, което вероятно ще възприеме по-лесно. Както всички вече разбраха, в Япония българското кисело мляко е много популярно. Е, обясних й накратко, че българският йогурт у нас се изполва за направа на лятна супа с краставици, малко олио, орехи, малко сол... Беше изумена! Няколко пъти трябваше да й повторим как се прави и тя обеща още същата вечер да пробва. А думата „таратор” трябваше да й я запиша на листче. Много смях предизвикаха също думите кюфте и кебапче. До други ястия така и не го докарахме.

След около половин час разходка и приказки стигнахме до храма Кофукуджи, построен някъде през 669 г. с цел да бъде излекуван от заболяване един от лидерите на клана Фудживара. Построен първоначално в Киото, храмът е преместен в Нара, когато градът е станал столица през 710 г. По това време Кофукуджи е бил един от четирите най-големи в Япония, но със залеза на клана Фудживара отслабва и неговото значение. Днес са запазени едва няколко от 175-те постройки, които са съществували. В наши дни тук е центърът на будистката секта Хосо.





По време на Нара-периода (710-794 г.), пагодата е една от най-важните структури в храмовия комплекс, тъй като в нея се съхранявали реликвите. В комплекса Кофукуджи има две пагоди, като в непосредствена близост до храма се намира втората по големина в Япония – висока е 50 метра. Построена е от императрицата през 725 г. и е един от символите на Нара. Двете съседни структури символизират здравата семейна връзка и оставят послание, достигнало и до наши дни.



Тръгваме през парка на град Нара и с изумление пред мен забелязвам едно детенце как гали една дива сърна!



Оказва се, че в парка и около него се разхождат над 1300 диви елени и сърни без абсолютно никакъв страх от тълпите народ. Хората постоянно ги хранят и поради това естественият им страх е отстъпил място на неестествена смелост и нахалство. Даже има специална сертифицирана фирма, произвеждаща солети за елени и сърни, които се продават в околните магазинчета.





Разхождаме се и разглеждаме, но държим посока към храма Тодайджи. По пътя срещаме наистина много диви елени.



Следващото място, до което стигаме е най-забележителния храм в Нара с три големи статуи вътре – на Буда Вайрокана, който японците наричат Дайбутсу и на двама негови ученици. Това е Тодайджи. Включен е в списъка на Световното културно наследство на Юнеско от 1998, до която година е бил най-голямата дървена постройка в света. Обектите на Юнеско в Нара са точно 8 и няма да видим всичките, но все пак – 5 са будистки храмове, един шинтоистки храм, един дворец и една древна гора, свързана с парка на Нара.



Преди да достигнем до храма трябваше да преминем през първата порта.



Човешкият трафик е сериозен. Преминавайки първата порта се открива гледка към втората.



Достигайки до нея се оказва, че е затворена. Нищо страшно. Просто трябва да заобиколим отляво, където са и касите за билетчета по 500 йени на човек.



Преминаваме през формалностите на входа и пред нас се открива прекрасна гледка на изящна дървена сграда, заобиколена от красива зелена градина.



Този храм е построен по време на Нара периода (710-794 г.) по волята на император Шому, управлявал от 724 до 749 г. Буда Вайрокана означава „Буда, който огрява света като слънце” и този факт е трябвало да бъде отбелязан чрез построяване на храм в негова чест.

Тодайджи е бил изгарян два пъти – през 1180 г. и през 1567 г. по време на военни действия. След последното възстановяване по времето на Едо периода, храмът е направен с около 30% по-малък от оригинала. Понастоящем е център на будистката школа Кегон.

На покрива има две позлатени опашки на риба. Това е животно, живеещо под вода и символизира желанието на вярващите да има достатъчно дъжд, за да може храмът да се запази от пожари.



Просто нямаше начин да не си направим една групова снимка на това място. Разбира се, аз снимам и няма да ме видите. Мартин се опита после да ме снима и мен с японките, но нарочно размаза кадъра!


От ляво на дясно: Емо, Калина, Маи, Мадлен, Нели, Марто, Руди и Руди, Маки, Митко и Камен.

От храма се вижда добре градината. Затворената врата, през която не влязохме, се отваря на Нова година и входът тогава е безплатен.



На Нова година и на някои по-важни празници отварят и прозорчето над входа на храма, през което се вижда лицето на Буда Вайрокана (Дайбутсу). Със своите 15 м височина, това е най-голямата в света бронзова статуя на Буда.



Отвън, вдясно от входа, седи облечен в червено Пиндола – един от последователите на Дайбутсу, който е притежавал окултни сили, но е предал господаря си и сега си седи там наказан.



Влизаме вътре и благодадение на Камен имам хубава снимка на Дайбутсу.



Заобикаляйки статуите на Буда и неговите последователи, за наше изумление, попадаме на голяма опашка от хора.



С интерес установявам, че края на опашката е при една колона с дупка, през която предимно деца, но и част от възрастните, се опитват да преминат.



Какво е обяснението... В тази поддържаща колона има отвор, приблизително със същия размер като една от ноздрите на Дайбутсу. Легендата гласи, че този, който премине през дупката, ще бъде благословен с просвещение през следващия си живот. А сега де!

Интересна за мен е статуята на Ньоирин Канон, който е ученик (или последовател) на Буда. Именно на него била кръстена компанията Канон за фототехника от нейния основател, вярващ будист.



Разгледахме Тодайджи и тъй като времето напредва, а имаме точен час за влака към Киото, излизаме от противоположната на входа странична врата. Там веднага ни посрещат безстрашните сърни.



Случайно забелязвам един екземпляр с рога. Интересно, но почти не срещнах други такива. Малко по-късно получих обяснение на този факт.



Експедитивно се насочваме към жилищата на монасите от сектата Кегон.





Трябваше да се покатерим по стръмни стълби, но поне си струваше.



Отново изворна вода...



Излизаме на тераса с гледка към Нара, но снимки няма, защото слънцето, разбира се, ни свети точно в очите.



Тук се разделяме с Маки и Маи, тъй като тяхното свободно време свърши. Благодарим и слизаме от другата страна.



В непосредствено съседство се намира музея на Тодайджи, който е затворен, а и да не беше – време за него не остана.





Сградата му е много красива! Продължаваме по пътя в посока шинтоисткия храм Касуга Тайша.



Около нас е пълно с елени. Точно в момента били в период на размножаване и мъжките се бият помежду си, а агресията им може да се обърне и срещу хората. Не съм сигурен, че японците се притесняват – спокойно разрешават на децата си да ги хранят, както се вижда от снимките.





Ето тази табела показва, че не всичко е толкова идеално.



Свещените елени понякога са опасни. Табелата предупреждава, че дивите сърни и елени могат да хапят, ритат, мушкат с рога и дори да нападнат и повалят човек. То си го пише: „Елените в Нара парк са диви животни! Те понякога биха могли да атакуват хората, така че бъдете внимателни!”

Значи не всичко е идилия! Не помня точно коя от двете японки беше споменала, че точно в този ден бяха събрали всички мъжки с рога, които бяха успели да намерят, и им ги изрязвали с цел безопасност. Затова почти не се срещаха рогати.

През горичката стигаме до още един от осемте обекта на Юнеско в Нара. Това е Касуга Тайша. Червеният цвят веднага подсеща, че става дума за шинтоистки храм.





Характерна входна врата и каса за билетчета, която вече е затворена. За съжаление сме изтървали работното време. Само че, нали сме българи, колко му е да прескочим нисичката оградка и да си откраднем по един кадър на светилището! Като ни изгонят, изгонят! А те даже не ни направиха и забележка.



Касуга Тайша е един от най-важните шинто храмове в Нара и е едно от „Трите велики светилища” на Япония. Официално е създаден през 768 г. от клана Фудживара, но се счита, че е построен още в началото на Нара периода – около 710 г. Светилището е разположено на западния склон на свещените планини Микаса и Касуга, от които са слезли шинтоистките богове. По това време изключително влиятелният и силен клан Фудживара, както и императорският двор са се молели тук. Това е направило мястото много популярно и проспериращо.

Касуга Тайша е било обединено с храма Кофукуджи през късната част от Хейан периода (794-1185) с възникването на ново теологично течение – Ками-Буда. Това продължило до Мейджи периода (1868-1912), когато правителството установило шинтоизма като официална религия на Япония и е заповядало да бъде разделен от будизма.

Светилището Касуга Тайша е известно с ботаническите си градини и с хилядите фенери, дарения от поклонници като доказателство за вярата им. Общо са около 2000 каменни и 1000 бронзови и в миналото са светели всеки ден. Сега е нужен голям късмет, за да случи човек на някой празник, когато светят всичките 3000 фенера. Сигурно гледката е невероятна.



Тръгваме с бърза крачка в посока гарата на Нара, защото в 17:55 имаме влак за Киото. Ако го изпуснем и хванем следващия има голям шанс да не успеем да си вземем куфарите преди 20 часа, когато затварят багажното отделение.

Минаваме през гората и излизаме отново при Кофукуджи. Тук правя последната си снимка в Нара – Нанен-до, част от храмовия комплекс. Това е сграда от 813 г. и е била място за поклонение на клана Фудживара. Особеното е, че е с осмоъгълна форма. През деня е красива, но на залез слънце изглежда леко мрачна.



Наистина времето ни притиска и почти на бегом продължихме към гарата. Бързо си прибрахме раниците от гардероба, оставихме по един сувенир за Маки и Маи в туристическото бюро и скочихме на влака в шест без пет. Пристигнахме на централната гара на Киото, която е толкова голяма, че докато намерим мястото, където си бяхме оставили куфарите на багаж минаха поне 20 минути и часът стана 18:45.

От тук до хотела, който Мартин беше ни резервирал има специален автобус – качваме се като помагаме на шофьора да натовари тежкия ни багаж. Горкият човечец – едва не припадна като видя 10 огромни български куфара! Пристигнахме в хотел Аваншел в 19:20. Шофьорът бе супер щастлив и ни благодари около 10 пъти, че си разтоварихме сами багажа.

Стаите се оказаха много приятни и неестествено големи като за Япония.







Този хотел се намираше в един неголям мол. Добре дошло, защото на такива места има достатъчно заведения за хранене.

След дългия ден, който започнахме в Коясан, пътуването с безброй влакове, за да стигнем до Нара, ходенето пеш около 12 км, за да разгледаме тази прекрасна бивша японска столица, след финалния спринт към гарата, за да не си изтървем багажа в Киото, дали не бяхме зверски гладни?

Можете да си представите как се устремихме към подземния етаж на мола със заведенията за хранене. За част от групата разочарованието бе голямо, защото не си харесаха нищо и отидоха на друго място, но аз и Марто, заедно с Мадлен и Емо, попаднахме на страхотно малко ресторантче, където срещу по-малко от 1000 йени на човек се нахранихме богато със супа и основно ястие. Е, малко ни поизгониха в 21 часа, защото затварят рано, а ние нахълтахме в последния момент, но важното бе, че утолихме вълчия си глад.

Крайният резултат за деня бе, че сме в КИОТО! Следващите няколко дни ще отделим на този красив и много важен в исторически план град.


Следва продължение...

Неактивен Stas

  • Aquaportal мениджър
  • *****
  • Публикации: 1 554
  • Нас. място: София
  • Пол: Мъж
  • Станислав Бояджиев
Отг: СЪРЦЕТО НА ЯПОНИЯ
« Отговор #11 : неделя, 09 декември 2012 г., 22:16 ч. »
8.10.2012
КИОТО. ХИКОНЕ.


Първият ни ден в Киото е свързан с много очаквания. Вероятно всички са чували, че това е старата имперска столица на Япония. Не е единствената, но със сигурност е най-дългогодишната. Целият град е заобиколен от хълмове, а със своите 1600 будистки и 400 шинтоистки храма, дворци и градини, Киото е може би най-запазения и интересен град в Япония. Естествено, няма как да видим всичко и затова ще си изберем най-интересните места.

Без да губим време в спане до късно, ставаме и хващаме в 8:36 автобус от близката спирка до Кинкакуджи, Златния павилион. След като се прибрах в България разбрах, че „кин” означава „злато”.



Пътуването с автобус беше прекъснато от влизането му в нещо като гараж по средата на маршрута. Там шофьорът стана, поклони се на пътниците и се смени със следващия. Явно му е изтекла смяната.

Пристигайки до целта се оказа, че на спирката има магазин за хранителни стоки и веднага го нападнахме. Естествено и най-логично – взех си суши за закуска.

До входа на комплекса вече се бях нахранил.



Марто ни купи билети. Моя си го запазих, защото изглежда много подходящ за разделител за книги.

Тръгнахме след тълпата по една алея през приятна градина.



Насред красивата градина се разпрострира „Огледалното езеро” и сякаш, за да е пълна картината, стъпил във водата, впечатляващо пред нас изникна, с целия си блясък, Златният павилион!



Трябва да кажа няколко думи за него, колкото и да е досадно. Такова забележително творение на естетиката си заслужава вниманието.

Кинкаку (Златният павилион) е будистка зала, в която се съхраняват реликви на Буда. Павилионът е част от храмов комплекс, който преди са наричали Рокуонджи, дзен-будистки храм от школата Шококуджи към сектата Ринзай. Това място, наречено Китаяма-дай, в миналото е било имот към извънградска вила на държавника Сайонджи Кинцуне.

Ашикага Йошимитсу, третият шогун от династията, управлявала през периода Муромачи, харесал много мястото и го откупил от фамилията на собственика му през 1397 г. Построил си собствена къща, която нарекъл Китаяма-ден. Градината и постройките около Златния павилион, се счита, че представляват девствената земя на Буда на този свят. Вилата функционирала като къща за гости, в която даже е идвал император Гокоматсу, баща на дзен-учителя Иккю. През периода Муромачи търговията с Китай е просперирала и вилата е достигнала най-голямата си слава като сърце на станалата по-късно известна култура Китаяма.

След като Йошимитсу умрял, спазвайки завета му, вилата е била превърната в храм от монаха Мусо-Кокуши. Името на храма, Рокуонджи, е взаимствано от името, което Йошимитсу е дал на отвъдния свят – Рокуон-ин-ден.

През 1994 г. храмът Рокуонджи е одобрен като обект на Световното културно наследство на ЮНЕСКО.

Връщаме се в настоящето и се включваме в борбата за място сред тълпата от фотографи.





Гледните точки са безброй, но красивото си е красиво, както и да го снимаш!



Островчетата в огледалното езеро имат свой смисъл, останал скрит за нашата група, но чудесно вписващи се в баланса на картината.



Златно фолио покрива втория и третия етаж на Кинкаку, а блестящ феникс се е извисил на върха на дървения покрив. Трите етажа са построени в различни будистки стилове, но като цяло сградата е типична за архитектурата на периода Муромачи.



Тръгваме през градината зад павилиона и се изкачваме леко към невзрачна дървена постройка. Каменни скали, дарени от различни провинциални господари, са разположени из целия парк.





Самостоятелната къща за чайни церемонии е била построена през Едо периода. Кинкаку е особено красив, когато се наблюдава от нея в късния следобед. Тази гледка рефлектира върху името на къщата за чай – Секка-тей („Място на вечерната красота”).

Малко по-нататък стигаме до малък храм, около който се суетят множество хора.



Основният образ в храма Фудо-до е каменна статуя на будисткото божество Фудо-мьо-о. Вярва се, че тази статуя е направена през 9-ти век от Кобо Дайши, който, както знаем вече, е основал Шингонската секта и школа в будизма.

От тук до изхода е мястото за пазаруване на сувенири. Неудържимо се пръснахме по магазинчетата.



След посещението на красота номер едно на Киото, която класирам така вероятно заради пристрастието ми към златото, хващаме отново автобуса към следващото задължително за посещение място, където пристигаме в 11 часа.

Отново ще се обърна към историята, за да разберем къде се намираме и какво ще разглеждаме.

Замъкът Ниджо е бил построен през 1603 г. като резиденция в Киото на Токугава Йеасу, първият шогун на Едо-периода (1603-1867). Неговият внук и трети шогун – Йемитсу, е завършил сградите на дворцовия замък 23 години по-късно и е доразширил комплекса, добавяйки пететажна крепост.

След като шогунатът Токугава пада през 1867 г., замъкът Ниджо е предаден от петнадесетия шогун Йошинобу на императора и е бил използван като императорски дворец за известно време, преди да бъде дарен на града през 1939 г. и отворен като исторически паметник.

Замъкът с прилежащите му структури се разпростира на 275 000 кв.м площ, а застроената площ е 7300 кв. метра. Разделен е на три части: Хонмару – основен защитен кръг, Ниномару – втори защитен кръг и градини, които ги заобикалят. Територията на замъка е заобиколена от защитни стени и външен и вътрешен защитен ров, запълнен с вода.

Посетителите влизат на територията на замъка през голямата източна врата, прекосявайки водния ров.





След това, през вратата Карамон, която е в реконструкция, влизаме в двореца Ниномару. Хващаме се здраво за фотоапаратите и започваме да снимаме.



Дворецът Ниномару е основна забележителност. Служил е като място за живеене и работа по време на престоя на шогуна в Киото.





Замъкът Ниджо е един от най-красивите примери на ранния Едо период и културата Момояма в Япония, използвайки прекрасни орнаменти, картини и дърворезби, характерни за периода, които Йеасу е поръчал. Точно над входа виждаме едно такова забележително творение.





На обща площ от 3300 кв.м има пет основни постройки, свързани с коридори, които са покрити с подове по системата Найтингейл. Конструкцията е направена така, че когато някой ходи, независимо колко леко стъпва, се чува един звук като чуруликане на птички. Това е сигурен признак, че по коридора минава човек и е знак за охраната на шогуна.





И самите скоби, с които е реализирана подовата настилка.



Помещенията в двореца за застлани с татами и са преградени с красиво изрисувани плъзгащи се врати. Обиколката минава през помещения за изчакване и аудиенции, като само най-високопоставените посетители са имали достъп до най-вътрешната зала за гости, където шогунът е стоял на нещо като подиум, а в стените около него са седяли скрити стражи.

Излизаме навън и тръгваме към градината около двореца Ниномару, към която води отделна врата.







Градината на Ниномару e обширен парк с великолепна растителност и оформление. В средата на езерото е разположен „Островът на веченото щастие”, от двете страни на който има два по-малки – Островът на костенурките и Островът на жеравите. Всичко е символизирано до краен предел, както във всяка майсторски създадена японска градина.











Дали са станали хубави снимките?



Последен поглед към двореца Ниномару и градината:



Отправяме се към основния защитен кръг – двореца Хонмару.



Преминаваме по мост над воден ров и през врата в дебелите крепостни стени.



Хонмару е било мястото на втория дворцов комплекс и на пететажна крепост. И двете структури са унищожени от пожар, вследствие на мълния през 1750 г., и не са били построени отново. След падането на шогуната, императорският дворец Кацура е бил преместен тук  през 1893 г. и именно него можем да видим в наши дни.





От пететажния замък е останала само основата. В момена тя е превърната в панорамна площадка, от която посетителите могат да разгледат двореца и градините от високо.



Дебелите стени и водния ров на основния защитен кръг:



Разходката в градината предоставя красиви гледки и наслада за окото.





Дърветата започват да се оцветяват с есенните си багри.



Излизаме от района на Хонмару и се отправяме към третата част на комплекса – градините. Минаваме покрай складовете на двореца.





Градината Сейрю-ен е най-новата част от императорския дворец Ниджо. Направена е през 1965 г. като в нея са разположени две чаени къщи и над 1000 внимателно подредени каменни блока. Основното й предназначение е там да бъдат посрещани официални гости на град Киото.









Часът стана 12:45. Почти два часа ни отне разглеждането на замъка Ниджо, който реално не е замък, защото не е възстановен. Видяхме дворците, намиращи се на негово място.

Програмата днес, обаче, включва посещение на класически японски замък. Такива в Япония има останали едва 12. Миналата година вече бях посетил един от тях – замъка в Матсуе. Наблизо до Киото се намира замъкът Химеджи, но е в реставрация и не можем да го видим в пълната му красота. Жалко, защото той е може би най-големия и най-привлекателен от всички запазени. С такива съображения Марто беше включил в програмата разглеждане на замъка в Хиконе.

Отправихме се към гарата на Киото.



Самата гара е огромна. Вътре е пълно със заведения за хранене и магазини.



Точно по това време пред всички заведения за хранене има опашки.



Докато стане време за влака към Химеджи, решаваме всеки самостоятелно да обядва каквото намери за добре. Изборът е голям, а  вкусовете различни.

С Мартин си взимаме по един пакет суши, което продължава да не ни омръзва, и се качваме почти на покрива на гарата, където има бамбукова градинка с красива панорамна гледка към града.





Нахранихме се на покрива и слязохме към централния вход на гарата, при кулата на Киото. Тук ни е мястото за среща с останалите от групата.



В 14:29 часа взимаме  Шинкансен за 1 спирка до Маибара. Там слизаме и се връщаме една спирка с обикновен влак до Хиконе.



JR Pass е много удобен, защото без замисляне сменяме произволен брой влакове, без да се притесняваме за цената на иначе много скъпия транспорт.

След около 40 минути слизаме на гарата в Хиконе.



Веднага ни посреща статуя на самурай пред самата гара.



Градчето изглежда много спокойно и тихо. По широките улици с голям потенциал за трафик едва се забелязваха автомобили. Тръгваме по централния булевард, в дъното на който би трябвало да се намира замъкът на града.



От гарата до края на булеварда се стига за не повече от 10 минути.



Тук попадаме на екстравагантни арт-търговци от японски и африкански произход.





Ние, обаче, нямаме време за губене и продължаваме към замъка.



След кратко ходене пеша стигаме до крепостна стена и воден ров.





Малко по-нататък пресичаме и втори воден ров.



Озоваваме се при касата на входа.



Преди да влезем, прочитам табелата, на която е дадена кратка история на мястото и замъка. С билетите получаваме и брошури, в които също е описано случилото се преди повече от 400 години.

Историята на замъка Хиконе започва с битката при Секигахара на 15 септември 1600 г. Тази битка по-късно станала известна като „Битката за разделеното царство” и е формирала основите на Шогуната Едо. В нея едни срещу други се изправили войските на Наомаса Ли, един от четиримата съюзници на Токугава, и редица генерали от западната част на страната. Продължила е само един ден и съюзниците на Токугава, победили.

Като награда за успеха в битката, на Наомаса бил даден замъка Саваяма, който преди това принадлежал на един от вражеските генерали. С това Наомаса станал първия господар на областта Хиконе. Той решил да построи нов замък в Хиконе, но починал преждевременно в 1602 г. от огнестрелна рана по време на битката при Секигахара. Синът му, Наотсугу, се срещнал с Йеасу Токугава и след като получил разрешение, през 1604 г. започнал строежа на новия замък на върха на хълма Хиконе.

Новият замък бил разположен на стратегическо възвишение – на брега на езерото Бива и на пътищата към централната и към северната част на страната. След като сразил противниците си, Йеасу Токугава установил контрол над тази така важна стратегическа точка като дал управлението на фамилията Ли.

Интересна е оценката на стойността на именията в Япония. Замъкът Хиконе се оценявал на 350 000 коку – мерна единица, която е равна на количеството ориз, което е необходимо за изхранването на един човек за една година. Самураи с по 1000-2000 коку се считали за богати. Представям си какво е било богатството на фамилията Ли.

400 годишната история на замъка Хиконе не е минала и без сътресения. Едвам е оцелял по времето на Мейджи периода, когато повечето японски феодални замъци са били разрушени. Този конкретно е бил спасен с ходатайството на близки и роднини на императора. Така замъкът Хиконе е един от най-добре запазените в Япония въобще и един от четирите, които не се е налагало да бъдат реконструирани.

До замъка се стига по спираловиден път, който лесно е можело да бъде отбраняван.





Замъкът е красив и е изпълнен в няколко стила японска архитектура. Това го нарежда сред стоте обекта, част от националното богатство на Япония. Сред тях има само 4 замъка.





Самата триетажна крепост е най-високото място в Хиконе. От тук се открива гледка във всички посоки.



Малко преди да вляза в замъка забелязвам, че групата ни тръгва надолу по склона и решавам набързо да погледна вътрешността и да ги догоня. Предредих се на всички опашки за ужас на примерните японци, с обяснението, че си гоня групата.

След това с бърза крачка тръгнах и аз по склона към градините, които си спомних, че трябва да посетим след замъка. При входа попитах за група чужденци, но касиерките се спогледаха и ми наговориха сумати неща на японски, които естествено не разбрах. Показах си билетчето и ме пуснаха вътре.





Градините Генкю-ен са направени през 1677 г. от четвъртия господар на Хиконе като място за посрещане на гости. Те са красиви и през четирите сезона и гледката от Хошо-дай, къщата за посрещане на гости и пиене на чай, никога не омръзва.

За съжаление, слънцето вече залязва и сенките започват да се спускат, за да ми попречат да направя хубави снимки. От градината се вижда замъка. Вие забелязвате ли го?



Ето тук се вижда по-добре:



Хошодай е споменатата къща за гости. Това са няколко свързани постройки на брега на градинското езеро. Желаещите могат да се включат в чаена церемония.



На изхода се оглеждам и изчаквам, но останалите очевидно ги няма. Часът е 16:00. По дългата алея покрай водния ров на замъка не виждам никого и решавам, че ще тръгна към гарата – все ще ги настигна!



Вървейки започва да ме гложди едно съмнение, че по някакъв начин са останали зад мен. Въпреки това, стигам до гарата на Хиконе и след като и там не ги намирам, вече съм сигурен, че някакси съм успял да ги изпреваря, без да забележа.

Върнах се до касата, която вече беше затворена. Отидох пак до изхода на градината Генкю-ен и помолих японеца там да ме пусне да проверя дали останалите не са вътре. Открих ги!

Изчаквам ги да излязат.



Цял час се мотах да ги търся, а се оказа, че сме се разминали още при замъка. Когато ги видях, че тръгват надолу по склона и влязох набързо да погледна вътрешността на крепостта, те са се върнали и са изчакали след мен опашката, която аз предредих. Така аз съм хукнал да ги гоня докато те са били в замъка.

Свечерява се и тръгваме вече заедно към гарата, откъдето взимаме влак до Маибара и от там Шинкансен за една спирка до Киото.

Залезът оцветява небето в червеникави тонове. Защо ли съм на гарата в такъв момент!



Пристигаме в Киото и излизаме през централния вход на гарата. Кулата на Киото ни посреща красиво осветена.





Целия ден разглеждаме забележителности – Кинкакуджи, Ниджо, Хиконе... Остана ни само вечерта и за да няма празно, Марто ни предлага да направим вечерна разходка с вечеря в квартала на гейшите – Гийон.

В Япония повечето магазини работят до 20:00 или максимум до 21:00 часа. Все още не всичко е затворено и градът е осветен с вечерния си блясък.





На последната снимка в дъното е популярният градски мол Такашимая – магазин от висок клас със съответните цени. Целият блясък, обаче, изчезва с приключването на работното време.

Започваме да се оглеждаме за някое автентично място за вечеря. Повечето заведения са малки по мащаб и са разделени на сепарета. Ние търсехме 10 места, но това се оказа мисия невъзможна.



По препоръка на Марто тръгваме по успоредна на реката малка уличка, цялата с ресторантчета.



Нищо не разбирам от надписите по витрините.



Накрая, по картинките и цифрите под тях, си избрахме едно ресторантче и влизаме:





Освен нас вътре има четирима клиенти-японци и с това капацитетът е запълнен!

Познайте какво гледаме в захлас!



Какво може да гледаме в ресторант! Опитваме се да се досетим какво пише в ценоразписа над бара, но изражението на лицата говори достатъчно. Нищо не се разбира!



Криво-ляво се разбираме с единия сервитьор за някакви неща по картинките в менюто и си поръчваме.

Междувременно японците си тръгнаха. Вероятно им нарушихме спокойствието.



Местата веднага се подготвят за следващ клиент.



Салатата на Нели и мойто ястие. И двете изглеждат апетитно. За моето гарантирам, че наистина е много вкусно, но малко като количество. В Япония трудно можеш да надебелееш от храна. Никъде не сервират големи порции, а и почти всичко е здравословно. Даже шишчетата на Марто бяха миниатюрни.





Аз се нахраних и докато другите запалиха по цигара вътре в малкото помещение, излязох да се разходя наоколо.

Типичните за Япония хартиени фенери можете да срещнете навсякъде.



Минах покрай кварталната поща на Гийон.



А след това вниманието ми привлече силно осветена постройка – зала за пачинко.



Игралните зали са много на почит в Япония. Вечер хора на всякаква възраст се нареждат на игралните автомати и харчат спечелените пари. Аз го приемам за болестно състояние.





С това приключи този ден. Взехме последния автобус на градския транспорт към хотела и в 23:30 се прибрахме, след като бяхме обикаляли общо 15 часа.


Следва продължение...

Неактивен Stas

  • Aquaportal мениджър
  • *****
  • Публикации: 1 554
  • Нас. място: София
  • Пол: Мъж
  • Станислав Бояджиев
Отг: СЪРЦЕТО НА ЯПОНИЯ
« Отговор #12 : сряда, 26 декември 2012 г., 00:28 ч. »
9.10.2012
КИОТО


Киото е град, който можеш да обикаляш с дни наред и да не успееш да разгледаш всичките му забележителности. Всеки турист, попаднал тук, трябва предварително да си начертае план какво да посети и какво да пренебрегне, в противен случай рискува да пропусне най-интересното и да си загуби твърде много време в кръстосване на улиците.

Излизаме малко преди 9:00 от хотела и се отправяме първо към Гинкакуджи (Ginkaku-ji) – Сребърният павилион. Както вече разбрахме, Kin означава злато, а съответно Gin е сребро.

Японците често използват велосипедите като транспорт. Някой ще каже, че не може всичко да правиш с колело, но не е съвсем прав. Ето, например, как едно японско семейство се справя сутрин:



Бащата с костюм и вратовръзка отива на работа, а майката с двете деца – към детската градина и после и тя на работа.

Предният ден като ходихме до Хиконе, бяхме впечатлени от начина, по който свръхбързите японски влакове Нозоми минават транзитно покрай гарите – чува се едно бучене и след това с ударна звукова вълна за около 3-4 секунди целият влак буквално прелита покрай перона. Митко реши, че тази сутрин ще стане в 5 и ще използва JR Pass-a, за да отиде до гарата в Маибара и да ги снима. Бяхме се разбрали къде отиваме и Марто му обясни как да стигне до храма. Закъснявайки малко с тръгването от хотела, стигнахме на спирката малко по-късно и докато чакахме автобуса, Митко ни намери.

Слязохме на съответната спирка и спазвайки указателните табели се отправяме към Гинкакуджи. Има и други храмове в околността, но както вече споменах – добре е да си спазваме плана.



По уличката, по която вървяхме имаше разни живописни магазинчета, които едва сега започваха да отварят.



В едно от тях, рано-рано, снимаха вероятно някаква реклама.



Стигаме до входа и явно сме едни от първите посетители.



Петдесетметровият жив плет, направен от камъни, бамбук и камелии, ограждащ подхода към комплекса, е впечатляващ.



На касата си взимаме билети, с които ни дават и брошури с информация – много полезно за хора като мен, които не обичат да пишат врели-некипели. След това се потапяме в прекрасната градина.






През 1482 г., шогун Ашикага Йошимаса, осмият от шогуната Муромачи, си построил извънградска вила на мястото на днешния храм. Стилът й бил подобен на този на Златния павилион, построен от дядо му Ашикага Йошимитсу. След смъртта на Йошимаса през 1490 г., вилата била превърната в дзен-будистки храм, наречен Хигашияма Джишоджи – по името на планината Хигашияма и посмъртната титла на Йошимаса.

Като място за уединение на един завладян от изкуството шогун, Гинкаку се превърнал в център на културата Хигашияма, която се разпространила из цялата страна и се отразила на сфери като чаена церемония, икебана, театър, поезия, дизайн на градини, архитектура.

Днес Гинкакуджи се състои от Сребърния павилион, 5-6 храмови постройки, красива градина, засталана с мъх и уникална градина от пясък, каквато не видях никъде другаде. За разглеждането им тръгваме по пътека, която ги обикаля и предлага красиви гледки към храма, градината и околността.



Веднага от входа се вижда първо самият Сребърен павилион. Трудно се разбира, че това е точно той, тъй като за разлика от Кинкакуджи, този не е покрит със сребро. Счита се, че е наречен така доста по-късно в контраст с името на Златния павилион. Другата хипотеза е, че лунната светлина така се отразявала от черната му лакирана повърхност, че тя изглеждала като сребърна.

Следва просторната и забележителна пясъчна градина, позната като „Море от сребърен пясък”. Набива се на очи пресеченият пясъчен конус, наречен „Платформа за съзерцаване на луната”.





Следват няколко от останалите постройки в комплекса, в които, както и в Сребърния павилион, не се влиза, но всичките са разположени около морето от пясък и най-точната дума за гледката, която виждам е – хармония!





От 11 човека на следващата снимка, 8 са от нашата група. И това, че сме насядали да съзерцаваме пясък и дървета не е от умора. Просто формите са съвършени!





Тръгваме по маршрута през градината, за да видим всеки детайл отблизо. Съвсем очаквано има и езеро, а из водата, сякаш нахвърляни произволно, са кацнали островчета.



Минавайки по мост над своеобразно поточе, виждам във водата множество монети. Вероятно и те имат същия обичай като у нас.





Обиколката продължава през градината, застлана с различни видове мъх.





Пътеката се изкачва на хълм, от който се откриват гледки към храмовия комплекс и Киото.





И Сребърният павилион, заобиколен от свежест, спокойствие и красота...



Една снимка от Марто, на която хубаво се вижда комплекса, пясъчното „море” и Киото на заден фон. Мястото, от което снимаме, е планината Хигашияма, доколкото можем да наречем планина подобен хълм.



Слизаме надолу към изхода и сварваме персонала да виси по дърветата!



На излизане отново минаваме покрай Сребърния павилион и имаме възможност да го погледнем под друг ъгъл и да направим хубави снимки.



Преди да излезем, както навсякъде другаде, трябва да минем през магазина за сувенири. Всъщност пазаруването на сувенири в Япония не е особено приятно занимание, особено, ако човек обръща цените в лева или евро. Освен че са високи, понякога човек може да срещне изумителни цифри за странни „ценности”.



Дръвчето по средата, например, струва точно 1 848 000 йени, което си е точно 18 480 евро или над 36 000 лв. Да ме питате защо – не мога да отговоря. Би трябвало да е златно, но очевидно не е!

Гинкаку се намира в източната част на Киото, при планината Хигашияма. За да продължим обиколката на забележителностите, се налага да вземем автобус до гарата и от там влак за две спирки в южна посока, където се намира друго задължително за посещение място.

Като стана дума за цени на сувенири, държа да отбележа, че не само те са скъпи. На спирката имаше магазин за месо и докато чакаме автобуса се шмугнах вътре със шпионски намерения.



Мръвката изглеждаше много добре и имаше вид на прясно приготвена – направо за тигана или скарата. Да, но  от евтината стока имаше някакви парчета за 15,80 евро/500 г, а пържолите имаха табелка 10,50 евро за 100 г. Каквито и да са, 105 евро за килограм ми се струва безумно.


Неактивен Gothica

  • Регистриран потребител
  • ****
  • Публикации: 12
  • Нас. място: София
  • Пол: Жена
Отг: СЪРЦЕТО НА ЯПОНИЯ
« Отговор #13 : сряда, 26 декември 2012 г., 01:02 ч. »
Трябва да кажа, че с голямо нетърпение чакам следващата част! Предните ги изчетох на един дъх, а днес точно преди да си легна се изненадах приятно като видях, че си публикувал! Страхотни снимки и страхотни описания!  :clapping: Весели празници, Stas!
A smooth sea never made a skillful sailor...

Неактивен Stas

  • Aquaportal мениджър
  • *****
  • Публикации: 1 554
  • Нас. място: София
  • Пол: Мъж
  • Станислав Бояджиев
Отг: СЪРЦЕТО НА ЯПОНИЯ
« Отговор #14 : сряда, 26 декември 2012 г., 02:20 ч. »
Благодаря!
Имах големи затруднения с публикуването на тази част. Доста дълга е, има 120 снимки и 3 видеоклипа, които така и не успях да накарам да се виждат в поста и останаха като линкове.

Разделил съм тази част на 4 поста, за да се зареждат по-бързо. Моля преминете на 2-ра страница, за да продължите нататък!

Следващите няколко части също ще бъдат интересни - ще посетим градчето Каназава, архитектурния резерват Ширакава-го, живописното градче Такаяма и накрая ще се върнем в Токио, откъдето единия ден ще се разходим до планината Фуджи. Надявам се да ви задържа интереса до края.

 



Aqua World 55 Astario

Rainbowfish България Retro Club Varna Live Club

Бърз конвертор
oF ◄► oC ин. ◄► см. гал. ◄► л.