Автор Тема: ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ  (Прочетено 32630 Пъти)

0 Потребители и 1 Гост преглеждат тази тема.

Неактивен Stas

  • Aquaportal мениджър
  • *****
  • Публикации: 1 554
  • Нас. място: София
  • Пол: Мъж
  • Станислав Бояджиев
ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ
« : петък, 03 май 2013 г., 00:24 ч. »
ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ
6.04.2013 – 23.04.2013

©2013 г., Станислав Бояджиев.
Моля да не използвате текста или части от него, както и снимковия материал за други цели или публикации без разрешението на автора.




Искам да благодаря на Ирена Младенова, която ми отвори вратите на един нов свят с уроците по испански в продължение на 5 седмици преди пътуването.
Благодаря изключително много и на Нина Симеонова, наш консул в Мадрид, без която това пътешествие щеше да пропадне.
Благодаря на Катя и Веско, че си загубиха целия ден за разглеждане на Мадрид, но ми помогнаха да продължа пътуването си.
Благодаря и на търпеливото ми семейство, което ме подкрепя през цялото време.
И най-накрая искам да благодаря на цялата група, с която изкарахме едни незабравими две седмици в тази вълшебна страна и както каза Таня – направихме плочки на корема от смях.




Поредното ми пътуване започва с много благодарности към различни хора и то неслучайно. Досега не ми се беше случвало да съм толкова зависим от някого. Разбира се, за това са приятелите – да си помагат и подкрепят в трудни моменти.

Ще започна с това, че шестото чудо на света, което планирах да посетя се оказа най-трудно достижимото досега. Трудно поради много причини, но най-вече заради лош късмет или проста непредпазливост. Освен това Перу не е само земя на инките, но това ще разберете по-нататък, ако ме придружите в това пътешествие. За сметка на това думата „вълшебна” си е точно на мястото.


6.04.2013. МАДРИД.

Летище София, Терминал-2, 5 часа сутринта. Всичко започва и завършва на това място. Поне за мен е така. За някои хора завършва другаде, обикновено далеч, но на този етап не се планира друга крайна точка. В 7:10 летим за Мадрид.

На летището в Мадрид попадам за пръв път. Въпреки това, всичко е подредено перфектно и бързо успяваме да си остававим багажа на гардероб, за да използваме 14-те часа между полетите за разглеждане на града.



Вариантите за придвижване до центъра са няколко – метро, автобус, такси... Избрахме метрото, въпреки, че трябваше да сменим 3 линии.

Драмата започна именно в метрото – слязохме от първата линия и се качихме за две спирки на втората. Качвайки се, се натъкваме на някакъв полулуд, изглеждащ пиян, но добре облечен мъж, който не ни позволяваше да преминем навътре във вагона. Следва кратко бутане, навалица и се справихме. Подозрително ми се стори, че човека не миришеше на алкохол, въпреки неадекватното си поведение.

Слязохме на втората спирка и някой от групата спомена, че са му отворили джоба, но не са намерили нищо вътре! Опс! Проверка и ... установявам, че паспорта и джобния ми речник липсват от страничния джоб на панталона ми. За секунди ме избива студена пот, коленете ми омекват и устата ми пресъхва! Една жена от групата установява, че й липсва портмонето с дебитната карта, личната карта и 50 лв. Други щети нямаше. Разбираме се групата да ни изчака и няколко човека се връщаме обратно на предишната спирка, за да проверим дали случайно някой не е изхвърлил паспорта ми в кошче за боклук. Не!

И какво се случва в действителност? На път за Перу, оставам без паспорт в Мадрид. Пред очите ми всички планове се сгромолясват – как бих могъл да излетя за Лима без паспорт!? А как да получа нов паспорт в събота, почивен ден за българското посолство!? Обадих се на дежурния – нашата търговска представителка в Испания. Жената ми влезе в положението и обеща да направи нещо. Малко по-късно ми звънна и обясни, че ще ми трябва протокол от полицията и двама свидетели, които да удостоверят, че ме познават.

Върнах се до Терминал 1 на летище Барахас и влязох в полицейското управление. Обяснявайки подробно какво ми се е случило, поисках документ, който да ми послужи пред посолството. Казаха ми, че ще трябва да чакам много, защото имало голяма опашка и да отида по-добре в друго полицейско управление – в центъра.

На излизане от метрото на спирка „Опера” ме чакаха Катя и Веско – двамата свидетели, които ми бяха необходими. С тях отидохме до следващата комисария. И там обясних подробно какво се е случило и отново ми излязоха с номера, че имало много хора и трябвало да чакам дълго. Кипна ми! Развиках се! Как е възможно да ме мотаят така от управление на управление, докато времето ми неумолимо тече. Та същата вечер трябваше да летя за Лима! Обадиха се някъде и ме пратиха в трета комисария.

В третото управление нямаше опашка, но бях загубил вече 4 часа. Издадоха ми документ за откраднат паспорт и от там с Катя и Веско се отправихме директно към българското посолство.

За мой голям късмет попаднах на истински Хора! Бях загубил вяра, че са останали такива. Сега вече вярвам. Търговският представител, служителката в консулския отдел Дарина Дечева и самият консул Нина Симеонова, която бе извън града, но се върна обратно на работа в единствения си почивен ден за седмицата, за да помогне на един изпаднал в беда свой сънародник...

За съжаление лошия късмет не ме беше напуснал. Въпреки желанието си, три часа трите жени в посолството се мъчиха да се справят с некачествената и допотопна техника за издаване на паспорти – отказа скенера, отказа цялата система... Учудвам се как може доброто желание да се разбие на пух и прах от технически проблеми. В крайна сметка нещата се получиха и вместо за 7 работни дни получих временен паспорт за няколко часа. Благодарение на това се успокоих, че пътешествието ми няма да пропадне, върнах вярата си в хората и след тъжната физиономия, покрила лицето ми цял следобяд, най-накрая се усмихнах. Хора, благодаря ви! Катя и Веско – и на вас също!



От тук нататък всякакво разглеждане на града отпадна, но поне се чухме с останалите от групата и разбрахме, че са седнали да хапнат в един ресторант, близо до Пуерта дел Сол и ние ще се присъединим към тях. Бяхме премръзнали и освирепели от глад.



Таксито ни остави близо до голяма тълпа от хора. Спогледахме се и си стиснахме личните вещи здраво. Тръгнахме през площада на Пуерта дел Сол в посока площад Кайо. Това беше единственото, което видяхме от Мадрид.





Интересно как го правят това:



Ресторантът отвън не изглеждаше впечатляващо, но отвътре имаше изискан вид.





Цените в заведенията на Мадрид никак не са приятни, но честно казано след всичките проблеми, които ме сполетяха, въобще не им обърнах внимание. Порция сьомга за 18 евро ми се стори добре, а беше полезно и вкусно ястие. А и ресторанта си беше на ниво.



А това е патицата на Веско:



След ранната вечеря дружно решихме да не рискуваме повече с метрото и си взехме таксита до летището. Стига се по-бързо, по-сигурно, по-удобно и излиза едва 1-2 евро на човек повече.

Тръгваме си от Мадрид със залеза. Минаваме покрай двореца Сибелес на едноименния площад. Забележителна сграда!



Взехме си багажа от гардероба (Consigna) и се чекирахме за полета в 23:55 за Лима. От моя страна имаше кратко обяснение защо билетът ми е на един паспорт, а се явявам с друг, но тук влезе в действие документът от полицията. Момичето на гишето се усмихна и каза, че за нея проблем няма.


Следва...

Неактивен malomir

  • Rock'n'Roll аквадемик, аквахолик
  • Aquaportal меринджей
  • *****
  • Публикации: 6 916
  • Нас. място: Варна
  • Пол: Мъж
  • Българкият сайт за атерини
    • www.rainbowfishbg.com
Отг: ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ
« Отговор #1 : петък, 03 май 2013 г., 00:45 ч. »
Еххх Стасе. Подкарали са те, още преди да си тръгнал. И на мен ми се е случвало това, да остана без паспорт насред Европа и то във времената, когато за всяка държава ни трябваше виза.Направо ме върна в това време. Знам какво е чувството. Браво на хората в посолството, че са взели присърце работата си.

Неактивен Stas

  • Aquaportal мениджър
  • *****
  • Публикации: 1 554
  • Нас. място: София
  • Пол: Мъж
  • Станислав Бояджиев
Отг: ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ
« Отговор #2 : петък, 03 май 2013 г., 01:03 ч. »
Съжалявам, че с това трябваше да започна. Проблемът бе, не само, че съм без паспорт, а че полета ми за Лима беше няколко часа по-късно. Денят бе почивен и вече виждах как си оставам поне до понеделник в Мадрид, а групата се разхожда из Лима през това време.

Трябваше, обаче, да го разкажа, защото въпреки всички проблеми на нашето общество, въпреки неволята, в която живеем, въпреки злобата и завистта, които набират сила, все още има останали истински ХОРА! Свалям им шапка!

Неактивен Stas

  • Aquaportal мениджър
  • *****
  • Публикации: 1 554
  • Нас. място: София
  • Пол: Мъж
  • Станислав Бояджиев
Отг: ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ
« Отговор #3 : събота, 04 май 2013 г., 00:28 ч. »
7.04.2013. ЛИМА.

Полетът продължи 12:15 часа, но за наш късмет излетяхме вечерта късно, когато на човек нормално му се доспива и кацнахме сутринта рано на изгрев слънце. Повечето време в самолета Airbus 330-200 на AirEuropa премина в спане. Дълъг, но не особено тежък полет.

На летището ни посрещна Мартин, който междувременно почти не се надяваше да ме види. Проблемът с паспорта ми беше в категорията „неразрешими” и това, че бях в Лима, попадна в другата категория „истинско чудо”.



Докато пътуваме към хотела с автобусчето, което ни посрещна, ще се опитам да кажа с две думи какво представлява Лима.

Летището се намира в пристанищния район Кайао, който заедно с Лима образува столицата и най-големия град в Перу. Този мегаполис е четвъртият най-голям в Америка. Лима е основан като град на кралете от Франсиско Писаро на 18 януари 1535 г. От тогава се е разрастнал и понастоящем има близо 9 млн. жители, което представлява почти 1/3 от населението на Перу. Разположен на брега на Тихия океан, в силно земетръсна зона, градът е естествено защитен от цунами. Климатът съответно е мек и приятен – температурите не падат под 12 градуса и не се качват над 29. Е, ние попаднахме в Лима в края на лятото и началото на зимата и всяка сутрин над брега се наблюдава мараня или мъгла... Някъде в ранния следобед, когато слънцето напече, въздухът се избистря и гледките покрай брега се откриват с цялата си прелест за разхождащите се чужденци и местни жители (лимени).

Два са кварталите на Лима, които се окачествяват като най-добри – Мирафлорес и Баранко. В тях живеят предимно заможни граждани. Разходките са абсолютно безопасни, а и полиция се среща на всеки ъгъл. Улиците са идеално чисти и богато украсени с тревни площи и цветя.

Нашият хотел или по-скоро хотелче, се намира за щастие в Мирафлорес. Щастието е внимателно дирижирано от Мартин, така че не, мястото не е случайно.



Оказа се, че капацитетът на хотелчето е точно колкото е нашата група. Нахълтваме в малкото красиво дворче и първата ни работа, още преди да ни настанят, е да попитаме за кода на WIFI интернета.





За разлика от Япония, където и да имат свободни стаи, те настаняват точно в 14:00, както е по правилата, тук не е така. Единствено трябваше да изчакаме да изчистят стаите от предишните обитатели и ни настаниха веднага. Междувременно ни приготвиха закуска – питки, масло, кашкавал, шунка, сладко, плодове, сок от портокал, чай и кафе... Много ни се услади след дългия път.



Някои закусиха в градината, а аз, Таня и Весо – в кухнята. След закуска оставаше да се преоблечем и да изчакаме да дойде Мартин от летището и нашия водач за този ден в Лима – българката Мария, която живее в Перу вече 12 години.

Мария дойде първа и седнахме на приказка в градината. Едно от първите неща, за които стана дума е доколко е безопасно в Перу и от какво да се пазим. Сега ще разкажа какво научихме от Мария.

Мирафлорес като цяло е квартал на богатите, но се е превърнал в туристическа атракция и затова заможните лимени постепенно се изселват в друг квартал – Ла Молина. Иначе е относително спокойно място, но според Мария разходките из Лима вечер късно не се препоръчват. Нейният съпруг, въпреки ръста си от 195 см, е ставал жертва на нападения няколко пъти. Един единствен път са успели да му вземат всичко и то заплашвайки го с оръжие. Въобще в Перу едно от най-скъпите пера на живота е сигурността. Парите, които се харчат за охрана на дома, на децата, за возене в автомобил, вместо в градски транспорт, надвишават останалите разходи на домакинствата. Всичко това е вследствие на съществуващите комунистически терористични организации, финансирани от наркотрафик и притежаващи училища за войници в джунглата. Правителството се бори усилено срещу организираната престъпност, но все още въоръжените нападения не са напълно изчезнали.

Междувременно Мартин идва и цялата група се качваме на автобуса, който ни докара от летището, за да се разходим из историческия център на града. Тъй като на центалния площад на Лима спирането е забранено, слизаме малко преди това и тръгваме по красивите централни улички, очертани от колониални постройки с типични за този вид архитектура балкони.





Улиците са чисти и спретнати, както се полага за центъра на такъв голям град.



По пътя Мария продължава да разказва. Малко разбъркана информация, но е любопитно да я научиш от човек, който живее тук, а не от книжките.

Перу е много разнородна държава! Тук официалните езици са: испански, кечуа и аймара. Аймара е езикът на някои от старите култури, населявали територията на Перу. Когато инките ги превземат, налагат своя език кечуа, но аймара не изчезва. Най-накрая идват испанските колонизатори, а с тях и испанският език. Така в наши дни и трите езика са официални за Перу и Боливия.

В планините има общества, при които не съществува частна собственост. Често се случва на техните територии да бъдат открити големи запаси на природни изкопаеми. В подобни случаи правителството влиза в тежки преговори с тях за съгласие да бъдат обработвани находищата. В Перу имат по-голяма медна мина от Индия. Имат повече сребро от Мексико и се борят за първото място в света по добив на злато.

Както каза Мария, населението на Лима е 8,5 млн., но неофицилано се счита, че е достигнало до 12 млн. души.  Най-голямата чуждестранна колония в града е китайската.

Най-накрая още веднъж за климата. Мария каза, че в Лима никога не вали. Според нея температурите през зимата са 16-18 градуса и рядко падат на 14. Тогава става неприятно заради 98,5%-та влажност. Лятото, както споменах в началото, е приятно с 26-28 градуса. Феноменът Ел Ниньо рядко вдига температурата на 32 градуса.

Междувременно сме стигнали до центрания площад на града – Пласа де Армас или Пласа Майор. Едно и също е – всеки колониален град в Перу има централен площад, наречен Пласа де Армас.



Франсиско Писаро е основал града като е започнал строежа му именно от централния площад. Задължително в средата има фонтан.



На площада се извисява и катедралата на Лима, в която е гробът на Франсиско Писаро.





Веднага вляво от катедралата забелязвам красива старинна постройка – дворецът на архиепископа. На снимката има още две забележителности: триото жени-полицаи – нещо често срещано тук, и вдясно от тях красива перуанка – нещо рядко.



На площада се намира друг дворец – на общинската администрация.



Най-голямо внимание привлича Правителственият дворец. В този ден имаше доста хора, а зад оградата духов оркестър се грижеше за озвучаването на площада.



Охраната, обаче, съвсем сериозно въоръжена, демонстрираше авторитет.



Да не говорим, че на гърба на двореца беше паркирана цяла бронирана машина.



Близо до главния площад, някъде зад Правителствения дворец, стигаме до мост над реката Римак, една от трите, минаващи през Лима.



От другата страна на реката, в далечината се вижда хълм Сан Кристобал, на върха на който има кръст. В основите му е един от най-бедните квартали на Лима – основно с новодошли заселници. Според Мария там не се ходи или поне не бива да носиш в себе си нищо ценно. Жителите, доколкото разбрах, нямат вода и канализация... Лима си има и тъмна страна.



Тръгваме по известната пешеходна улица Хирон де ла Унион. По нея се стига до площад Сан Мартин, където пък щеше да ни чака автобуса.



Минаваме покрай забележителната къща на Еужен Курет, известен френски фотограф от миналото, работил в Лима от 1860 до 1890 г. и създал фотографски център. Къщата е построена през 1865 г., а основаният център за фотография е фалирал през 1935 г. и кредиторите са получили като обезщетение около 150 000 негатива.



Стигаме, разбира се, до площад Сан Мартин със статуята на генерал Хосе де Сан Мартин – национален герой на Аржентина и Перу и заедно с Боливар – един от освободителите на испанска Южна Америка.



От тук Мария ни посочва най-стария елитен клуб на Лима, в който се събират само специални високопоставени мъже от благороднически произход.



Изключително снобско място според нея. Клубът е отказвал членство включително на президент на Перу, поради неблагородния му произход. Събиращите се в клуба се интересуват единствено и само от своето собствено благополучие. Проблемите на бедните и страната не са техен приоритет.

Тук става дума за доходите на перуанците. Най-евтиното нещо в Перу е да имаш домашен прислужник или прислужница. Минималната заплата или сумата, под която не можеш да плащаш за пълен работен ден по закон е 750 солес (около 300 щатски долара). Неофициално хора работят и за по-малко пари.

Един собственик на малък магазин или занаятчия обикновено изкарва на месец около 3000 солес или 1200 щатски долара. Тези пари са достатъчни, за да живееш нормално. В крайна сметка от видяното дотук забелязах, че в Лима цените са една идея по-ниски от тези в София.

В посока средна класа се категоризират държавните чиновници. Техните заплати от 9-10 хил. солес или 3600-4000 щатски долара на месец се считат за висок доход. Всеки, назначен на държавна работа си пази поста ревностно. Има и длъжности като прокурори и съдии, които взимат дори двойно – 19-20 хил. солес.

Въобще в Перу съществува глад за специалисти с висше образование и умения. Инженери, архитекти, лекари и дори учители са добре дошли в тази страна с дефицит на образовани служители. Ако човек уцели момента, може да направи много пари с честен труд и сделки. Да, в Перу може!
Един инженер може да работи за 5-10 хил. щатски долара на месец, а много добрите специалисти достигат дори до 15-20 хил. долара.

Чужденец може да започне работа в Перу ако:
-    Има трудов договор.
-    Има граждански брак с местен жител.
-    Инвестира достатъчно пари в икономиката на страната.

България няма посолство в Перу, но притежава хубава къща в еврейския квартал на Лима. Стойността й е около 1,5 млн. долара по текущи цени на имотите и се дава под наем.

Натоварваме се на автобуса в посока Националния археологически музей на Перу, но преди това се отбиваме в една малка туристическа закусвалня/ресторант, за да обядваме.



Тук храната е икономично евтина. 12 солес (7,20 лв.) струва креолско меню от предястие, основно и безалкохолно, а 15 солес (9 лв.) излиза морско меню, което е и моя избор – порция от модерното напоследък себиче + основно ястие като ориз с морски дарове или някаква риба, приготвена по различни начини. Безалкохолното е чича морада.

Като начало трябва да отбележа коя е най-добрата и известна бира в Перу – кускеня!



Чича морада е безалкохолно питие, което се приготвя от черна царевица, която се вари 40 минути с кора от ананас и дюля. След това се добавя захар и лайм. Като изстине е годно за употреба. Изключително полезно е за мъже срещу проблеми с простатата.



Другото типично ястие – себиче, се е появило като храна на бедните. Сурово филе от риба се нарязва с лук и се кисне в сок от лайм. Сервира се с лук, картофи, печена царевица... Като ястие е много вкусно за едни и крайно неприемливо за други. Със сигурност, обаче, е много полезно, защото няма топлинна обработка и консерванти. В зависимост от вида риба цената може да варира от 10 до 40 солес.



В този ресторант, на тези цени, разбира се, получихме по-евтиния вариант, но въпреки това беше много вкусно. За 15 човека платихме 256 солес, което са си точно 100 щатски долара.

Излизаме от ресторанта. Слънцето вече е започнало да залязва и цветовете на града клонят към златисто.



Вляво от ресторанта е входът на музея. Хващаме края на работното му време.





Вътрешният двор е красива градина, а структурата – отделни помещения, в които са изложени предмети и документи от различните култури, обитавали земите на днешно Перу. Типичните керамични изделия са били изработвани от народите, предшестващи появата на инките по тези земи – паракас, наска, уари, тиуанако чирибая, лима, рекуай и др.



Задължително трябва да се отбележи и обработката на злато и използването му за религиозни предмети, облекло, украшения и др. Култът към този метал е заради приликата му със слънцето.



Ето така са изглеждали инките. Обърнете внимание на украшенията за уши – огромни обеци, които незнайно как не са откъсвали ушите им!



А следващата къща е типична за културите, населявали високите джунгли.



Няма смисъл да се впускам в подробности, които всеки може да си прочете в случай на интерес. Най-важното, което разбрахме в този музей е, че инките не са носители на някакви забележителни културни ценности. Това, което са правили след завладяването на определен народ, е да доразвият и обогатят неговата култура и постижения. Така че богатството на културата на инките не се дължи толкова на самите инки, колкото на всичките тези народи, които са живели хиляди години преди тях и които в крайна сметка са попаднали под тяхна власт.

Почти ни изгониха от музея, защото работното време свърши. Натоварихме се отново на автобуса и се отправихме да разгледаме набързо една новореставрирана пирамида – музея Уаямарка.



Тази пирамида с липсващ връх първоначално е била религиозна постройка, но в по-късни години е била използвана като гробище, в което са полагани мумии, заедно с различни дарове. Това е и причината да стане много апетитна за иманяри и археолози.

Намира се насред един спретнат и подреден жилищен квартал на Лима.



От тук не ни остава нищо друго, освен да прекараме края на деня сред прекрасните крайбрежни пейзажи на Лима, да се полюбуваме на залеза и на настроението на хората, излезли да разпуснат край океана.

И като говорим за крайбрежни пейзажи, ред е да посетим едно от най-красивите места в един от най-красивите квартали – Мирафлорес. Става дума за Парка на любовта.



Къде се намираме се познава по няколко белега. Първият е статуята на влюбена двойка – мъж, прегърнал и целуващ жена.



Вторият признак са изписаните с керамични плочици навсякъде из парка мъдри мисли за любовта.



„Любовта е като светлина!” или „Твой съм, както тялото ми принадлежи на земята, която го очаква.”

Третият признак, по който можем лесно да се сетим, че се намираме в парка на любовта, са влюбените двойки.



А защо не и тройки?!



Въобще, в парка цари настроение и спокойствие, каквито рядко се срещат на други места. Наистина, попаднахме на най-романтичното място в Лима, а защо не и в Перу!





Пейзажите от парка са красиви като любовта, а залязващото слънце им придава допълнителна топлина и цветност.



Една група чужденци в блажено съзерцание на красивата действителност в романтична Лима.





Време е да тръгваме. Имаше предложение, включено в програмата – да пием коктейли в бар с гледка към океана и залязващото слънце. Трябваше да минем по моста, който се вижда от парка и да продължим покрай брега до мола с магазини и кафенета.



Който иска, може да си купи Cremolada. Вероятно става дума за плодов сладолед.



Крайбрежната алея. Заради зеленината по склона към океана, наричат тази част от крайбрежието Коста Верде (зелен бряг).



Долу на брега се врязва в морето един от скъпите ресторанти.



И слънцето, което лека полека потъва между облаците, за да се спусне към копринените постели на океана.



Наближаваме две лъскави, сякаш украсени със злато сгади. В реалността това са двете кули на хотел Мариот. Точно пред тях е мола.



Грижата за децата си личи по детските площадки на местата за разходки.



И така, към края на деня стигаме до мола на открито Ларкомар. Кратко търсене на свободни места за 15 човека ни отвежда до едно от многобройните кафенета с тераси към океана.





Всеки си поръча по нещо вкусно. Аз лично пих лимонада от истински лимони. Тази напитка е много популярна в Перу, също както и соковете от прясноизцедени плодове. Действа изключително освежаващо при умора и дехидратация.



Слънцето бързо залезе и умората след дългия път, както и естествената нужда на организма от сън си казаха думата. Кой с такси, кой пеша, но всички се разделихме рано с вечерна Лима и се запътихме към хотела за близки срещи с възглавниците.

Следващият ден ни очакваше ново пътуване с автобус и морски приключения, така че трябваше да си отпочинем добре.


Следва...


Неактивен malomir

  • Rock'n'Roll аквадемик, аквахолик
  • Aquaportal меринджей
  • *****
  • Публикации: 6 916
  • Нас. място: Варна
  • Пол: Мъж
  • Българкият сайт за атерини
    • www.rainbowfishbg.com
Отг: ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ
« Отговор #4 : събота, 04 май 2013 г., 07:08 ч. »
Страхотно Стасе! ще чакам следващите постове с нетърпение. Перу винаги ми е било дестнация-мечта. Благодаря!

Неактивен Stas

  • Aquaportal мениджър
  • *****
  • Публикации: 1 554
  • Нас. място: София
  • Пол: Мъж
  • Станислав Бояджиев
Отг: ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ
« Отговор #5 : вторник, 07 май 2013 г., 01:23 ч. »
8.04.2013. ОСТРОВИТЕ БАЙЕСТАС. ИКА.

Тази сутрин ставаме убийствено рано – още в 5 часа. И нищо чудно! Мартин винаги е имал супер амбициозни планове и излизане преди изгрев с прибиране по тъмно е нещо повече от естествено за неговите програми.

Днешният ден ще посветим основно на чудесата на дивата природа като посетим островите Байестас или както ги нарече някой – Галапагос за бедняци. По път ще видим едно бележито човешко творение, незнайно как съхранено до наши дни. Ще обядваме в ресторант на централния площад на град Ика, след което ще посетим фабрика за перуанско вино и ракия (писко). Най-накрая ще завършим вечерта в пустинята на 300 км от Лима.

Тръгвайки в 5 сутринта, се насладихме на изгрева през прозорците на автобуса. След едно кратко спиране, в 9:30 се озовахме на пристанището в Паракас. Посрещат ни щастливи местни жители, все едно току що са спечелили от тотото. Ролята на домашни любимци могат да играят меркантилни пеликани.



След кратка ориентация се отправяме към кея. Круизите до островите Байестас се правят с моторници за по 25 човека, така че нашата група напълни едва половината лодка.





Паракас се намира в едноименен залив, оформен от едноименен полуостров. Така че, за да излезем в открито море, минаваме покрай полуострова с пустинен пейзаж, но изглеждащ великолепно с разноцветните си камъни, очертани отгоре от синьото небе и отдолу от малко по-тъмното море.



Първото спиране на лодката е, за да разгледаме и да ни разкажат малко повече за едно от странните и загадъчни творения на древната култура Паракас – Канделабра.



Никой не знае на 100% кога и защо е направен този символ – геоглиф. Предполага се, че е свързан с културата Паракас, която предшества с много инките, а дори и културата Наска, известна с огромните фигури от платото Наска. По намерените глинени съдове в района, се счита, че приблизителният период на съществуване на това племе е около 200 г. пр.н.е. Някои считат, че фигурата е играла роля на секретен символ, използван от генерал Сен Мартин по време на войната за освобождение на Латинска Америка от испанците. Също се говори, че последни са използвали геоглифа свободните масони за някакви техни ритуали.

Интересно е защо Канделабра с годините не е изчезнал. Издълбаните в скалата линии с дълбочина 50-60 см, биха ерозирали много, много бързо под въздействието на вятъра и дъжда. Да, така е. Но ... тук почти никога не вали! Най-многото да превали около 1,6 мм дъжд годишно. По този начин, издълбан в меките вулканични камъни, този символ няма опасност да бъде повреден, още повече, че туристи до него не се допускат без квалифициран местен водач.

Подминаваме полуострова и излизаме в открито море.





След около 30 минути лашкане по вълните на Тихия океан, забелязваме в далечината и бързо приближаваме до група от 3 скалисти острова. В небето около нас започва да ври и кипи от живот.



Стигаме до Национален резерват „Острови Байестас”.



Преди да дам поредица от снимки за разглеждане, ще поясня, че на островите се срещат множество интересни птици, хумболтови пингвини, тюлени и морски лъвове.

Между другото тук риболовът е забранен, доколкото ми е известно, и не е ясно какво точно се опитва да прави този перуанец по бели гащи пред очите на всички туристи. Снимката на бракониера любезно ми предостави Весо.



Туристическите посещения с лодки подпомагат поддръжката на това забележително място. Другия начин за печелене на пари е от събиране и продажба на много скъпия птичи тор. Да, птици да търсиш!





Хумболтови пингвини:



Моля, насладете се на природата и красотата!







Тюлени и морски лъвове. Аз трудно правя разлика между тях, въпреки двете хубави снимки, с които ми помогна Весо.


 










Щастливата група. Някои се радват на животните и птиците, а други на това, че лодката е спряла и не скача по вълните. Какво да се прави – океан!



От единия остров към водата се спуска върволица от птици. Явно са намерили пасаж от риба. Спускат се и завъртат кръгче обратно към острова. Интересен колективен труд.



Продължаваме да се наслаждаваме на слънцето, скалите, водата и на живота, който кипи между тях.







Наближаваме основната популация на тюлени и морски лъвове.





На този остров, в този залив, се чува невероятно звуково шоу на морски лъвове! Ревът е толкова силен, че почти не можем да си чуем приказката. Сякаш изнасят концерт!



Популацията наистина си е сериозна благодарение на защитните мерки, предприети от перуанското правителство.



С това приключва нашата обиколка на островите и се зареждаме с търпение за обратния път към Паракас. На изпроводяк имах късмета да бъда улучен от птича бомба! Май бях единственият „щастливец” от лодката. Уцели ми рамото, фотоапарата, панталона и шапката. С един единствен изстрел!

На пристанището два ибиса се скараха, а аз се забавлявах с фотоапарата.



Товарим се на автобуса и се отправяме към град Ика – столица на провинцията, в която се намират островите. Не след дълго влизаме в града, но докато стигнем до централния площад – Пласа де Армас (разбира се), трябва търпеливо да минем през сериозно задръстване.





Ика е основан през 1563 г. от Херонимо Луис де Кабрера, испански конкистадор. Жителите са около 220 хиляди. Хората го наричат град на слънцето. Климатът е пустинен – много е сухо и горещо. Въпреки това, градът е известен със земеделието си. Забележителности няма, освен винарните, една от които ще посетим по-късно. На първо време се ориентираме към малко ресторантче на главния площад, в което да задоволим глада си.





За пореден път се убеждаваме в качествата на перуанската кухня. И в най-обикновените заведения храната е вкусна.

Излизаме на площада, на който освен традиционната градинка с фонтан и църква, се намира и кметството на града.





Излизайки с автобуса от града в търсене на някаква точно определена винарна, се зачукваме по някакви черни пътища, за които никой не знаеше на къде водят и дали не свършват в нищото. Хубавата новина бе, че на GPS-а фигурираха и що годе ставаше ясно по кой точно път не бива да тръгваме. Но къде точно е винарната!?

Според картата минахме покрай река Ика.



И след повече от 30 минути лутане в прахоляка стигнахме до една червена ограда.



На табелката на входа има интересен надпис:
Добре дошли във ферма „Винарна ТАКАМА”! Забранено е внасянето на плодове в тази ферма!
И малко по-долу пояснението:
Без плодови мушички, подобряваме нашите продукти, увеличваме нашия добив.



Не ни пуснаха лесно. Бяхме в края на работното им време, но все пак Мартин ги кандардиса. Толкова път бихме дотук, та оставаше и да не ни пуснат!



Охраната строго ни наблюдаваше при слизането от автобуса в двора на винарната – къде ходим, какво правим, какво носим... Упътиха ни в коя посока е приемната.



Посрещна ни местна девойка, която започна с лека досада, но продължи да ни развежда с усмивка, след като се пошегувахме няколко пъти с нея.

Първо се качихме на камбанарията, откъдето се вижда цялата ферма.







С тази камбана се оповестява началото и края на работния ден, също и времето за обяд. Служителката не ни позволи да ударим камбаната, защото още не беше приключило работното време и щеше да стане объркване.

Полето с насажденията от грозде се простира докъдето ни стига погледа. Отзад като фон се виждат подножията на Андите.



Такама е най-старата винарна в Перу. На територия от 200 хектара се добива грозде, а във фабриката се произвеждат качествени вина, някои със спечелени международни награди. Всички са чували за чилийското вино. Е, гроздето е внесено първо в Мексико от Кортес. 20 години по-късно се появило в Перу във винарна Такама и най-накрая стигнало до Чили. Повече за винарната може да се прочете от сайта й: www.tacama.com



Обиколката на производствените помещения е кратка и започва от красив и спретнат двор.



Минаваме покрай антични бъчви с размери, които вече не са подходящи за съхранение на вино и перуанската ракия писко. В наши дни се използват значително по-малки.



И същинското производство по класическа технология.



Цялата работа май опираше до дегустацията накрая! За съжаление аз алкохол не опитвам, но останалите казаха, че вината не са никак лоши.



Е, предложиха ни и писко, но след виното почти никой не посмя да го пие. Някои си купиха по някоя и друга бутилка от фирмения магазин.

Следва нов офроуд с автобус по черните прашни пътища в околностите на Ика.





Къщичките покрай които минавахме си бяха мизерни, но хората усмихнато ни махаха с ръце.

Типично такси – мисля, че е нещо подобно на деу тико, но с подобрения – дребно и много бързо.



А това е другият вид най-често използван транспорт – подобно на Индия и тук има тук-тук.



И като споменах по-рано, че гражданите на Ика се гордеят със земеделието си, ето какво пише по оградите покрай пътя:



„Ика произвежда здравословни плодове.” и „В Ика се ядат здрави плодове, без плодови мушички!”. Не знам какво толкова са им влезли в главите плодовите мушички. Отдолу на син фон с бели букви пише нещо от сорта на това, че „Да поддържаме Ика без мушички по плодовете е...” – не се вижда от таксито какво е, но явно е нещо важно.

И така, излязохме от Ика и се отправихме към последното за деня място, което все още не подозирахме каква атракция представлява. Слънцето залязваше, а ние се движехме между огромни пясъчни дюни, докато в един момент пътят не свърши. Озовахме се в оазиса Уакачина – езерце, палмички около него, цветя и... разбира се – хотелчета за туристи!



Хотелът сам по себе си изглеждаше симпатичен, въпреки, че не беше някаква висока категория.





Това, обаче, за момента въобще не ме вълнуваше. Повече се интересувах от дюната, която виждате на втората снимка. И още нещо – слънцето, което беше започнало да се скрива! Затова изюрках Марто, Таня и Ива и светкавично се ометохме в посока на пясъчното море.



Качването по дюните нагоре си е тежък физически труд! Ако някои иска да направи здрави мускули на бедрата – това е начинът! Въпреки усилията, хванахме само няколко от последните слънчеви лъчи.



Пустинята изглежда великолепно на залез слънце, а усещането на босите крака, които стъпват върху хладния фин пясък е същото като да платиш 100 долара за половинчасов масаж в СПА център с 5 звезди. Даже е по-добро, защото джобът не олеква. Още по-приятно е усещането като си заровиш стъпалата по-надолу – тогава пясъкът услужливо ни черпи с топлината, която е акумулирал през целия слънчев ден.

Представете си сега как слънцето се скрива, лягате на пясъка, който ви предава топлите си чувства, и съзерцавате звездите и Млечния път. Някъде долу в ниското се вижда един осветен оазис, но в момента това е несъществено. Цялото ни съзнание се рее някъде в неизвестното, тялото олеква и ние летим! Тотален релакс!

Не ни се тръгва, но трябва. Гладни сме! Слизаме към езерото и отпочинали, сякаш денят едва започва, намираме останалите от групата и се вмъкваме в един местен малък ресторант. В смях и чревоугодничество минават неусетно няколко часа. Персоналът се радва на настроението ни заедно с нас. С фрешове, бира и перуански вкуснотии задоволяваме първичните си нужди от храна. След това се отправяме към леглата, защото за следващия ден сме планирали нещо специално, при това рано-рано сутринта.


Следва...


Неактивен Kratun

  • Aquaportal мениджър
  • *****
  • Публикации: 2 219
  • Нас. място: Силистра
  • Пол: Мъж
  • Аз говоря бавно...те ма мислат прос
Отг: ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ
« Отговор #6 : вторник, 07 май 2013 г., 15:50 ч. »
Пореден прекрасен разказ, Стасе. Моите поздравления!
По повод мушиците - предполагам, че в Перу се опитват да се предпазят от евентуално разпространение на опасната азиатска плодова мушица, която вирее и е най-опасна в посочения от теб температурен диапазон 15-25 градуса по Целзий. Става въпрос за Drosophila suzukii, която е доста по-различна от обикновената плодова мушица Drosophila melanogaster. Характерното при нея е че след снасянето на ларвите върху зрелите плодове ги правят негодни за консумация или преработка. Разбира се, това са само мои предположения. Сигурно е някаква форма на превенция и предпазване от нахлуване на този чужд за тях вид насекоми.
"Плийз, юз кирилик алфабет! Иф ю нот булгариан, но проблем юзинг shlockovitsa. Бест регардс!"
http://www.youtube.com/watch?v=jEp2jSD4xKc

Неактивен Stas

  • Aquaportal мениджър
  • *****
  • Публикации: 1 554
  • Нас. място: София
  • Пол: Мъж
  • Станислав Бояджиев
Отг: ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ
« Отговор #7 : вторник, 07 май 2013 г., 20:09 ч. »
Дияне, вероятно е това, което казваш. Нямам никаква идея защо навсякъде го пишат. Забравих и да попитам. В България не се ли страхуваме от тия азиатски гадини?

Неактивен Kratun

  • Aquaportal мениджър
  • *****
  • Публикации: 2 219
  • Нас. място: Силистра
  • Пол: Мъж
  • Аз говоря бавно...те ма мислат прос
Отг: ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ
« Отговор #8 : сряда, 08 май 2013 г., 12:27 ч. »
Стасе, допускам, че резките промени в температурата у нас (когато плодовете са узрели) са някаква естествена пречка за тяхното съществуване тук. Животът на тези мушици е до 300 дни и са активни точно в диапазон от над 10 до около 25 градуса. Над 30 градуса по Целзий вече не им е комфортно, а у нас това е нормална температура в периода на плододаване. Повечето от плодовете, които са източник на храна за поколението им, са с икономическо значение за България - малини, къпини, праскови, грозде, орехи и т.н., но не знам за случаи на масово разпространение при нас.
"Плийз, юз кирилик алфабет! Иф ю нот булгариан, но проблем юзинг shlockovitsa. Бест регардс!"
http://www.youtube.com/watch?v=jEp2jSD4xKc

Неактивен Stas

  • Aquaportal мениджър
  • *****
  • Публикации: 1 554
  • Нас. място: София
  • Пол: Мъж
  • Станислав Бояджиев
Отг: ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ
« Отговор #9 : сряда, 08 май 2013 г., 15:24 ч. »
Опа! Да де но в района на Ика температурите са предимно над 30 градуса. Много е топло и сухо.

Неактивен Виолета

  • Осветител
  • Aquaportal мениджър
  • *****
  • Публикации: 2 954
  • Нас. място: Елин Пелин
  • Пол: Жена
Отг: ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ
« Отговор #10 : сряда, 08 май 2013 г., 22:08 ч. »
Интересни са тези плодови мушички. Признавам си, че не знам почти нищо за Перу и чакам с нетърпение следващите части на този репортаж...
Между другото днес ми попадна интересен материал - Перу забранява всякакви ГМО на територията си.
http://worldtruth.tv/peru-bans-all-gmos/
Това няма как да не ни респектира, още повече, че това у нас едва ли някога ще се случи.
Искам България ЗЕЛЕНА!




Неактивен McLaut.

  • Активен потребител
  • ****
  • Публикации: 216
  • Нас. място: София
  • Пол: Мъж
    • Моите скромни любимци
Отг: ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ
« Отговор #11 : сряда, 08 май 2013 г., 22:25 ч. »
Давай нататък с разказа на приключението. :pray: Нямам търпение. Аз обичам страшно много да пътувам и да посещавам нови местенца. Там не съм бил и направо се захласнах все едно съм бил на твое място. За без пари толкоз. :D
А за мушиците......ами може би са нещо като нашите белокрилки в оранжериите ни. Голяма напаст и който може да се опази от тях е горд герой. Поне това знам от клиентите ни.
Красивото винаги си заслужава.

Неактивен Stas

  • Aquaportal мениджър
  • *****
  • Публикации: 1 554
  • Нас. място: София
  • Пол: Мъж
  • Станислав Бояджиев
Отг: ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ
« Отговор #12 : понеделник, 13 май 2013 г., 01:27 ч. »
9.04.2013. УАКАЧИНА. НАСКА.

Добро утро Перу! Девети април ни посрещна с усмихнато слънце, жизнерадостни цветове и добро настроение. Всички се бяхме наспали прекрасно, а релаксът от предната вечер още ни държеше усмивките по лицата. Като споменах, че ни чака нещо специално, нямах никаква представа колко точно емоционална утрин ни предстоеше.

Договорката беше в 7:00 да излезем на бъги-сафари в пустинята. Това ни костваше някаква малка сума допълнително, тъй като не беше залегнало в програмата, а и не всички изгаряха от желание да го изпробват. Хм, загубиха!

Трима от групата ни се отказаха и останахме 11. В 10-местно бъги нямаше как да се съберем и затова ангажирахме и едно 6-местно.



И така, разпределихме се по местата, затегнахме триточковите колани, шофьорът спусна малко гумите и потеглихме от хотела в посока безкрайните пясъчни дюни.

Видеото, което снимах, за съжаление не е перфектно, защото друсането бе непреодолимо за обектива.

Huacachina: buggy ride to the dessert of Ica.


Какво красиво може да намери човек в едни безкрайни пясъци? Дали това, че няма нищо друго е толкова странно и пленително или пък, че вятърът съвсем самичък работи ден и нощ като усърден скулптор без някаква ясна цел? Всичко е толкова естествено и спокойно!



Някъде там, навътре сред дюните, спираме за снимки и за кратък курс по сандборд. Започваме с фотографията.



Нашият шофьор-екстремист с право ни се чуди на акъла. Та ние се държим като деца на пясъчник!



Тук е и другото бъги.



Някой гледал ли е филма „Трима крале”?



Цялата детска градина! Групата ентусиасти от България се намира на едно прекрасно място и всичко останало няма значение.



Шофьорите перуанци разтовариха бордовете за пясък, намазаха ги с вакса и дадоха знак, че уроците започват. Кратък инструктаж и всички на старта – билото на първата дюна.



Първите опити бяха в позиция „легнал върху дъската”.

Huacachina: sandboard trial


Пясъчен болид! С краката се регулира накъде да върви и кога да спре.



Следващата дисциплина – синхронно спускане! Е, синхронът се загуби някъде в началото, но поне на старта бяхме всички заедно.



А истината в крайна сметка е, че трябва да се задържиш прав върху борда. Как става ли? Ами трудно!

Huacachina sandboarding


Боси сме и някакси задържането прав върху летящата надолу по дюната дъска не е от най-лесните неща в живота. Емоцията си е емоция. Поне като паднеш не се удряш.

От тук нататък следваше прибиране до оазиса. Нашите перуански екстремисти решиха, че ще изкарат максимален брой писъци и подкараха бъгитата по дюните като луди!

Huacachina: return to the base with extreme buggy


Засичайки с GPS-а, на отиване карахме с 69 км/ч. На връщане скоростта беше същата, но само по равното. При спускане от една особено висока дюна достигнахме 103 км/ч. В определени моменти се отделяхме от седалките и увисвахме във въздуха, държани само от коланите. Няма как да се предаде изживяването - нито с думи, нито с видео или снимки. Трябва да се преживее.

Минахме покрай една малка локва, за която бях запомнил, че е близо до оазиса.



И наистина, минути по-късно, пред нас се откри целият оазис Уакачина. Слънцето малко блести в очите, но добре се вижда райското кътче, заобиколено от всички страни от пясъци.



В 8:50 ни очакваше закуска в хотела, а в 10:00 напуснахме и потеглихме с нашия автобус в посока платото Наска.

Разстоянието от Ика до Наска е около 150 км и се минава за малко повече от 2 часа. Пътувахме през каменисти пустинни местности. Пясъците при оазиса Уакачина изглеждаха някакси живи и цветни. Пустинята на платото Наска има мъртвешки вид.



Единствено живот в този пейзаж дава реката, покрай която минахме и която храни с водите си природата и хората.



Самото плато Наска, където са открити гигантските фигури, наречени геоглифи (геоложки йероглифи), изглежда съвсем безжизнено.



От нивото на земята няма начин да забележим каквито и да било фигури. Затова всички посетители на Наска минават през летището Maria Reiche и суровото изпитание – половинчасов полет с малък самолет чесна.



От въздуха се вижда много повече. Излитайки, постепенно преминаваме над населената част и се отправяме към прочутите фигури сякаш начертани върху земята от някаква гигантска ръка.



Кабината на самолета е оборудвана със слушалки. Много е тясна, както се вижда, и в нея се събираме двете дребнички жени – Любка и Гери и неголемите мъже – аз и Весо.



Още в началото на полета ни раздадоха схеми с последователността на разглеждане на фигурите. Освен това през цялото време пилотът ни обясняваше в слушалките какво виждаме под нас. Обикновено се прелита веднъж за разглеждане отляво на борд и веднъж отдясно.

И така – линиите Наска!

1. Кит:


2. Триъгълници:


3. Трапецоиди:


4. Астронавт:


5. Маймуна:


6. Куче:


7. Най-емблематичната фигура – колибри. Размерът е 96х66 метра.


8. Паяк, символ на дъжда и плодородието:


9. Кондор:


10. Алхимик:


11. Папагал:


12. Дърво и 13. Ръце (в непосредствена близост до Панамериканската магистрала):


И една фигура бонус:



След половин час клатушкане ту наляво, ту надясно, точно в 14:00, кацнахме обратно на летището. Видяхме 13+1 от общо 70-те фигури на платото Наска.





Как се сдържахме да не повърнем само ние си знаем. Поне в самолетите си има пликчета пред всяка седалка – предвидено е.

Като награда за геройски издържания полет получихме грамоти от пилота. Вътре в самото летище си ударихме и по един печат в паспортите, че сме посетили Наска.



Доста зле понесе полета на някои хора от групата. Припадъци, прибледняване, падане на кръвно и какви ли не проблеми съпътстват удоволствието да видиш линиите Наска от въздуха. На някои от групата им се наложи да ползват услуги на лекар. Слава богу на летището имаше такъв и цената му влиза в билета за полета. Не е добра идея да се храни човек преди този полет.

Нека да обобщя! Това беше най-неприятното ни преживяване до момента в Перу, а дали не и за цялото пътуване. За какво беше цялата саможертва? Видяхме едни наистина необикновени фигури създадени от древната култура Наска.

Всъщност по тези земи са живели хора още преди 10 000 години. Културите, оставили съществени следи за своето съществуване са Паракас (700 г. пр.н.е. до 200 г.) и техните наследници – Наска (300 г. пр.н.е. до 600 г.). Двете култури са имали сходни техники за обработка на керамика и текстил, както и приличащи си земеделски похвати и отглеждани насаждения. Затова се счита, че Наска са наследили Паракас. Това, обаче, което ги отличава съществено са оставените от последните геоглифи – огромни, очертани върху земната повърхност фигури, достигащи до 285 м дължина.

Защо са направени тези фигури? Как точно са направени? Защо не изчезват? Какво ни говорят рисунките от платото? Много въпроси изникват, когато човек е успял да види всичко това. Всички отговори са в сферата на предположенията.

Една от версиите е, че климатът на това място се е променил и античните обитатели на тези земи са започнали да рисуват различните образи с цел да омилостивят боговете и да получат вода и плодородие. Техниката за направата им е разгадана, но всички опити да бъдат повторени са довели до незадоволителни като качество резултати. Всяка една от тях е начертана с точно една непрекъсната линия. От най-простите геометрични фигури, до най-сложните рисунки, са направени с такава прецизност, че само високо от въздуха се вижда за каква точност на изпълнението става дума. А защо не изчезват – причината е в климата. На платото Наска почти никога не вали. Какво ни говорят тези фигури – много и нищо. Много, защото показват едно задълбочено познание върху живота и природата – изобразени са животни, които не се срещат в района. Нищо – защо ли? Ами защото няма абсолютно никакво разумно обяснение как са успели да ги направят. Не е ясно нито как са проектирани, нито как са реализирани! Дали пък няма намеса на извънземни сили? Цялото съществуване на този феномен, на тази странна култура, е обвито в мистика.

Тръгваме с автобуса от летището и преди да продължим нататък, спираме на едно малко пазарче в покрайнините на гр. Наска, за да си купим плодове. Градът се намира недалеч – на около 30 км от линиите Наска.





Има много вкусни плодове, но си избираме само такива, които можем да обелим – мандарини и банани. Гроздето, например, е абсолютно рисковано за ядене на улицата. Много обичам манго, но ми трябват прибори и чисти ръце, за да го ям. На улицата – просто ще стана на прасе и ще си вкарам някой бацил в стомаха като гарнитура!

По програма отскачаме да разгледаме едно скучно на пръв поглед място, но изключително важно за археолозите – гробището Чаучия.



На едно равно поле, брулено от вятъра, са пръснати навсякъде парченца кости. Тук таме има обособени гробници.







В тези гробници са намерени отлично запазени мумии на повече от 1000 години. Покрай тях има поредица от керамични съдове и текстилни изделия, съпътстващи мъртвите в техния път.



По тези находки учените-археолози са съставили поредица от хипотези за живота на културата Наска, както и за техните наследници.

Всички гробници си приличат. Различават се по вида и броя на мумиите вътре. Всички мъртви са положени с лица на изток. Обходих ги набързо.



Междувременно вятърът се засили и започна да вдига пясък във въздуха. Побързах да се скрия в автобуса, защото очите ми се напълниха с песъчинки, въпреки слънчевите очила. Изчаквам търпеливо цялата група да се качи и тръгваме в посока към града.

Точно излязохме от черния път на шосето и спряхме до една кактусова нива. Защо ли? Ами екскурзоводът ни обясняваше защо дрехите на мумиите са запазили ярките си червени цветове.



Е, добре, ще каже някой, какво общо има между облечените в червено мумии и кактусите? Много просто! Това е един паразит, наречен кочиния.



На снимката се вижда белият дефект върху кактусовото листо. Това е паразитът. Интересното е, че като се остърже от растението и се стрие в ръце се получава следния ефект:



Каква изненада! Цветът е червен. Да, белият паразит от зелените кактуси, се използва за добиване на червен оцветител. Не само това. Оказва се, че това багрило се продава доста скъпо и в миналото са ставали битки до смърт между земеделците кой да го събере. Спяли са по няколко нощи на полето, за да могат да съберат повече кочиния.

Кактусите се заразяват умишлено с този паразит и от тях се добива само багрило. Болното растение вече не може да дава качествен и добър плод. Затова нивите се използвали или за добив на кактусови плодове, или за добив на кочиния.

Съвсем скоро пристигнахме до автогарата на Наска. По-късно вечерта, от тук щяхме да вземем междуградския автобус към Арекипа. В момента, обаче, използвахме да си оставим багажа на гардероб и със свободни ръце потеглихме на разходка по улиците на Наска.





Всичко беше чисто и спретнато. Малко повече глъчка имаше около пазара за плодове и зеленчуци, намиращ се в едно каре между блоковете.



Освен екзотичните плодове, голямо впечатление прави напълно черната царевица. Интересен сорт, от който се прави споменатата вече напитка „чича морада”.



Мартин ни поведе отново – познайте на къде!



Пласа де Армас, разбира се! Както във всеки друг град, и тук централният площад се казва така. Пълно беше с хора, които се чудеха как да си убият времето. Един бъдещ индиански вожд внимателно проучваше света около себе си...



Следваше двучасова свободна програма – всеки можеше да хване в която посока си иска. Имаше за обикаляне и магазинчета, и заведения. Най-накрая се събрахме отново на площада и се отправихме към ресторант, в който имахме вече резервация за вечеря.



Както и на много други места, и тук имаше музика на живо. Много ми допадат перуанските мелодии.

Nazca: folklore in restaurant


Храната беше много вкусна, но с Любка си поръчахме лют сос и ... се подлютихме здраво! Не е истина колко люто може да е лютото!

От ресторанта направо се отправихме към автогарата, където минахме проверка на багажа за оръжие и опасни материали. Оказа се, че това не е случайно. Няколко дни по-късно разбрах, че един автобус на същата фирма, с която пътувахме ние – Cruz del Sur (Южен кръст), предния ден е бил спрян от въоръжени с автомати бандити и ограбен. Засега, обаче, ние си бяхме спокойни, защото такива неща никой не ни беше подшушнал предварително.

А автобусите за междуградски превози на Cruz del Sur са наистина впечатляващи!



Такова VOLVO не бях виждал, а и не съм предполагал, че съществува подобен лукс! Автобусът беше от категория 5 звезди и имаше TV/video, Audio, стюардеса, храна, микровълнова печка, климатик, отопление, тоалетна, интерком, легло... Някой спомена, че и интернет имало на борда.

На първия етаж бяха само хора от нашата група. Това беше и по-луксозната част от местата.



Креслата бяха от категория „бизнес клас” в самолетите и се превръщаха лесно в удобно легло за сън.

На втория етаж имаше по една седалка на ред повече и също бе много комфортно, но малко по-тясно.



Настанихме се удобно. Приготвихме се да спим, но точно тръгнахме и стюардесата мина да раздаде вечеря за който не е ял. Е, ние бяхме си хапнали порядъчно в ресторанта и вечерята ни остана по-скоро за закуска.

В 22:00 потеглихме на нощен преход до Арекипа. Разстоянието не бе никак малко и автобусът го взе за 9,5 часа. През 90% от това време съм прекарал в страната на сънищата, защото когато се събудих вече беше 7 сутринта и точно влизахме в някакъв голям град...


Следва...


Неактивен Stas

  • Aquaportal мениджър
  • *****
  • Публикации: 1 554
  • Нас. място: София
  • Пол: Мъж
  • Станислав Бояджиев
Отг: ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ
« Отговор #13 : неделя, 19 май 2013 г., 15:31 ч. »
10.04.2013. АРЕКИПА.

В Арекипа пристигнахме с позитивно настроение. Някои от нас се бяха наспали отлично по пътя. Доброто настроение се подхранваше и от хубавото и топличко слънчице в комплект с безоблачното небе.

На автогарата ни посрещнаха и трансферираха до хотел El Castillo, собственост на един холандец, женен за перуанка. Името се превежда „Замъкът”.



Е, чак замък не е, но пък наистина печели първенството за най-красив до момента измежду хотелите ни в Перу.



Тъй като се изсипахме заедно с куфарите в двора на хотела още в 8 сутринта, трябваше да седнем и да изчакаме да ни дадат стаи. Настаняване преди 14 часа е възможно, когато Мартин се е уговорил предварително за това.





До 10:15 имахме свободно време за закуска, настаняване и релакс. Стаите бяха прилични с хубава баня, а градината бе още по-приятна. Имаше и безжичен интернет, който претоварихме моментално.





От хотела се вижда моста, построен в Арекипа от Густав Айфел.



Първоначално направен за железопътен транспорт от метални части, пренесени от Европа, в наши дни се използва за преминаване на автомобили. Дълъг е около 380 метра и има само едно тясно пътно платно.



Първото нещо, което видяхме, тръгвайки на разходка от хотела към центъра на града, бе именно моста. Не че е нещо удивително красиво. Напротив, даже е грозничък. Има, обаче, знаменит създател, а това, което пък ми хареса на мен бе, че от него се открива приятна гледка към квартала на нашия хотел с фон от заснежени вулкани.



Този ден посветихме изцяло на разглеждането на град Арекипа. С малко повече снимки ще ви покажа как изглежда Белият град, както го наричат. Ще дам информация за него, както и една легенда свързана с един от трите вулкана, които заобикалят града като негови пазители.

В началото тръгваме пеша от хотела към централния площад на Арекипа и по пътя разглеждаме жилищата на местните. Очевидно това е богатата част на града. Нови кооперации и масово използване на електричество по оградите за ограничаване на достъпа.





Улиците тук са чисти и подредени, украсени с много цветя и грижливо поддържани. Типика е името на ресторант, покрай който минаваме. Интересни са кактусите покрай оградата.



Още огради с електричество... В действителност точно в този град няма голяма престъпност.



Е, не навсякъде охраната е брутална. Има старинни на вид къщи, които не навяват страх от крадци.



Малки ресторантчета с интересни имена... Този се казва „Като чесън”.



След около километър приятна разходка стигаме до центъра на града. Веднага забелязваме белия вулканичен камък, от който са направени старите колониални сгради и заради който го наричат Белия град.





Е, не всички постройки са бели, но ако сте забелязали вече – повечето са едноетажни.



Мисля, че е време да дам кратка информация за мястото. Арекипа е вторият най-голям град в Перу с 1,14 млн. жители. Намира се на 2325 м надморска височина, което не представлява никакъв проблем за нас. Казвам го, защото на следващия ден ни очакваше доста по-сериозно изпитание.

За произхода на името има няколко версии, но на мен най-правдоподобна ми изглежда тази от езика аймара – ari (остър връх) и qhipaya (зад). Т.е. имайки предвид вулканът Misti, който явно е острият връх, са искали да назоват мястото зад него.

Още сутринта, докато пътувахме към хотела, местната ни екскурзоводка разказа, че в Арекипа има много различни производства и поради това тук почти няма безработица. Високо в планината около Арекипа има много мини за мед, злато и сребро. Местните жители се имат за нещо повече от гражданите на Лима. Много са гостоприемни и услужливи.

Последно ще спомена за трите вулкана около града, снимки на които ще покажа постепенно. Гледките към тях са емблематични за Арекипа и от древни времена местните са ги почитали като свещени планини.

Първият вулкан – Мисти (Misti), който вече споменах, на езика кечуа означава „господин”. Висок е 5822 м и е активен. От време на време изпуска пара.

Вторият вулкан е Чачани (Chachani). На кечуа това име означава „жената на...”, имайки предвид вероятно Мисти. Този вулкан не е активен, а най-високият му връх е 6075 м.

Третият вулкан и един от най-интересните е Пукчу-Пикчу (Picchu-Picchu). На кечуа пикчу означава „планина”. Наричат го още с името “El indio dormido” или „спящият индианец”. Защо? Това ще разкажа малко по-нататък. Висок е 5669 м и е бил много висок, но при изригване кратерът се е разцепил и са се образували 7 отделни върха.

Последното голямо изригване на вулкан в района е било през 1780 г. През 1440-1450 г. е имало изригване на Мисти, което е убило всички жени в селището. Мъжете са оцелели, тъй като точно тогава са били в друг град надалеч, за да продават продукцията си. Хората, обаче, не се притесняват от изригванията. Много повече ги тормозят многобройните земетресения. Това е и причината сградите в Арекипа да са ниски и с много дебели стени.

Междувременно стигнахме до централния площад, който отново се казва Пласа де армас. По средата има фонтан и градинка, а наоколо катедрала, кметство и важни административни сгради.



Гражданите на Арекипа от всички възрасти и прослойки се срещат на това място и релаксират на пейките в градинката около фонтана, заобиколени от ята гълъби.



Разположен на около 1000 км южно от Лима, градът е основан през 1540 г. от Гарси Мануел де Карбахал, един от лейтенантите на Франсиско Писаро. Като място е използвал долината на река Чили. Година по-късно испанския крал Карлос V с декрет от 7 октомври 1541 г. му е дал статус на град с име Арекипа.

Тук се срещнахме отново с екскурзоводката Кармен, която ни посрещна сутринта на автогарата. Уговорката е да ни разходи из града и да ни покаже основните му забележителности.

Пропуснахме катедралата и се отправихме директно към йезуитската църква Св. Джеймс, която има много интересна декорация на фасадата.



Орнаментите, наред с християнските символи и изображения на Исус, Дева Мария и Йозеф, включват и елементи на местната флора и фауна, на морски раковини и индиански маски. Целта е била да бъдат привлечени местните жители към новата вяра.



Влизаме вътре. Олтарът, както навсякъде, е пищен и всяващ респект.



По-интересно и специфично за Перу е едно от изображенията на стената. Става дума за репродукция на „Тайната вечеря”. Нищо особено, ако не броим, че вместо Юда, тук е изобразен Франсиско Писаро, а вместо печено агне, на трапезата е сервирано печено морско свинче. Интересна интерпретация, нали?



Отляво на църквата са били построени жилищата на монасите. В наши дни метохът е превърнат в търговски център с луксозни магазини, галерия и кафене.



Пасажите са направени с красиви колони от същия бял вулканичен камък, от който са построени повечето сгради. Докато Кармен ни говори, криейки се от слънцето под чадърче, ние се крием под сянката на колоните.



Влязохме в един от магазините, в който продават изделия от вълна от алпака. Тук видяхме и различните качества на материята – от много фина и мека вълна от Викуня на цени от около 400 долара за шал, през вълна от кралска, млада и обикновена алпака, та до по-грубата от лама.



От вътрешния двор на монашеската обител се излиза на съседната улица.



Ние се връщаме, обаче, към мястото, от което влязохме и съвсем наблизо се спираме пред типична колониална сграда – сега банка и музей.



Отново има вътрешен двор с грижливо орнаментирани стени, прозорци и врати.



По средата на деня температурите се покачиха. Ожадняхме. Трябваше да си намерим някое заведение, за да пием по някой сок или коктейл, както и да хапнем по нещо дребно вместо обяд. По пешеходната уличка наблизо стигаме до едно кафене на 3 етажа.





Третият етаж е тераса с красиви гледки. От тук се вижда отлично вулкнът Пукчу-Пукчу със седемте върха във формата на заспал индианец със скръстени на гърдите ръце.



След като си поехме въздух и отпочинахме на покрива на кафенето, взехме таксита за около 2 км до центъра на градския район Янауара (Villa de Yanahuara). На площада се влиза през стена от арки, направени от бял камък.



Близкото пазарче предлага стандартните изделия от текстил и други ръчно изработени сувенири. Отзад, като едва загатнат фон, се извисява Мисти.



Църквата Сан Хуан на площадчето в Янауара.



Кварталът е забележителен с малките си улички, красивите си гледки към града и вулканите, както и с традиционните цветя по стените.



От този район тръгваме пеша към центъра, където в края на нашата обиколка ще посетим манастира Санта Каталина.

По пътя се спираме да погледнем отново вулканите. Този път се виждат доста добре. Първо Мисти с острия си връх.



Чачани не се се вижда от тази страна на града, но за сметка на това силуетът на Пикчу-Пикчу, покрит със снежна шапка, е перфектен.



Версиите на легендата за заспалия индианец са много и различни. Кармен ни даде една, в интернет има други, а най-много ми хареса варианта на Ирене, екскурзоводката ни от следващия ден. Малко изпреварващо ще разкажа нейната версия на приказката за голямата любов.

Преди много, много години, един млад индианец се влюбил в своята съседка – неземно красива индианка на име Чачани. Тяхната любов пламнала с невероятна страст и много скоро те станали неразделни. Когато разбрал, обаче, бащата на момичето й забранил да се вижда с младежа. Въпреки това, двамата се уговорили да се срещнат на върха на близката планина. Момчето тръгнало към мястото на срещата, но бащата на Чачани разбрал и я затворил в стаята й. Влюбеният младеж чакал дълго. Толкова дълго, че по някое време заспал с лице, обърнато към божественото слънце, сякаш с молба да му изпрати любимата. Когато момичето успяло да избяга от своя затвор и се качило на планината, намерило там своя либим, заспал вечен сън! Седнала до него и се разплакала. Толкова много плакала, че и до ден днешен реки и водопади от нейните сълзи текат в подножието на планината.


След около половин час разходка между красивите едноетажни колониални къщи на Арекипа, спряхме до високата ограда на манастира.



Входът на манастир Санта Каталина е оцветен в червени и бели тонове. Цветовете са свежи и създават приятно усещане.



Някои вътрешни части са оцветени в синьо и бяло.



А други са само в бяло.



Преобладаващи са все пак червените тонове. Защо? Не стана много ясно.



Женският манастир Санта Каталина е създаден през 1579 г. Негова основателка е много богатата вдовица Мария де Гусман. Традициите на времето са повелявали вторият син или дъщеря от всяко семейство да служи на бога. В този манастир са приемани само жени от висшите прослойки на испанските фамилии. Всяко семейство е плащало не малко пари, за да бъде приета дъщерята като монахиня в манастира – равностойност на около 150 000 днешни щатски долара. Имало е възможност и не толкова богати сестри да бъдат приемани в манастира, най-често като помощнички. Максималният брой монахини, които са обитавали манастира е бил 450, една трета от които са били прислужници. Всяка е имала собствен дом в някоя от трите части на манастира. Многобройните къщи са били свързани с 6 улици и един пасаж. На входа на къщата се изписвало името на монахинята, която живее там.





Целият комплекс е разположен на около 20 000 кв.м. В наши дни тук живеят едва 20 монахини в една част, която е затворена за туристи. Останалата територия е свободна за посещения и разглеждане. В някои от къщите се влиза и може да се види при какви условия сестрите са живели и работели.





Естествено, има и църква, която се вижда от всяка точка.



До църквата се стига по стъпала, които водят до тераса с красиви гледки към манастира и вулканите. Отново тези вулкани!







Цялата духовна обител е оформена с женски вкус и естетика. Цветята и свежите цветове създават усещане за вътрешно удовлетворение и наслада.



Манастирът разполага и със сериозна картинна галерия с много ценни творби на религиозна тематика. С годините част от тях са били унищожени от пожари.



Разглеждайки всичко това, неусетно времето мина, а слънцето напомни за красотата на залеза. Разделихме се с Кармен след като удовлетворихме молбата й да разгледаме магазина на брат й. Нищо интересно, но беше неудобно да й откажем.

Часът бе около 18 и стомасите ни напомниха, че не е лошо да потърсим място за вечеря. Идеалният вариант бе да съчетаем удоволствието от добрата храна с насладата за окото от златистия цвят на сградите.



По съвет на Мартин седнахме в някакво заведение на Пласа де Армас с изглед към площада и катедралата.



Доста време откарахме в приказки и бира. Слънцето отдавна се беше скрило, но Арекипа оживя отново с ефектната си вечерна премяна.



Строежът на катедралата е започнал още с основаването на града на 15 август 1540 г. Поради силната вулканична и сеизмична активност в района, църквата е претърпяла множество частични и сериозни разрушения. Следвали са реконструкции и реставрации, после нови катаклизми и т.н. Последното голямо земетресение в Перу от степен 8,1 по Рихтер на 23 юни 2001 г. е разрушило лявата кула и повредило сериозно дясната. На 15 август 2002 г., обаче, по случай празненствата от основаването на катедралата, кметът на града е приключил с реставрацията и днес имаме възможност да се насладим на цялата й красота.

Тръгваме на нощна разходка по улиците на Арекипа. От Пласа де Армас до хотела има 1,5 км – една приятна дистанция.







Арекипа е спокоен град. За разлика от повечето малки населени места, тук си личи, че хората са по-заможни, а обществените места подредени и поддържани. Мястото се класира в категорията „Задължително да се види!”.

Прибрахме се в хотела и се отдадохме на сърфиране из интернет. По някое време съм заспал на едно кресло на рецепцията, тъй като обхвата на рутера не достигаше до стаите. Преместих се в стаята и съм заспал дълбоко, но не чак като „Спящия индианец”.


Следва...


Неактивен nadia_katzarova

  • Регистриран потребител
  • ****
  • Публикации: 1
Отг: ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ
« Отговор #14 : понеделник, 20 май 2013 г., 20:54 ч. »
Ще има ли продължение темата за Перу-липсва още Колка Титикака и най-вече Куско?С удоволствие ще чета продължението-благодаря за изчерпателния разказ.

Неактивен Stas

  • Aquaportal мениджър
  • *****
  • Публикации: 1 554
  • Нас. място: София
  • Пол: Мъж
  • Станислав Бояджиев
Отг: ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ
« Отговор #15 : понеделник, 20 май 2013 г., 20:59 ч. »
Надя, разбира се! Не само това. Липсват още много неща. С едни малки буквички накрая е написано "Следва...", а това значи още и още.

Това е петия ни ден в Перу. Бяхме там общо 16 и на 17-ия си тръгнахме. Така че - следете темата.

Неактивен Stas

  • Aquaportal мениджър
  • *****
  • Публикации: 1 554
  • Нас. място: София
  • Пол: Мъж
  • Станислав Бояджиев
Отг: ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ
« Отговор #16 : събота, 25 май 2013 г., 02:27 ч. »
11.04.2013. ОТ АРЕКИПА ДО ЧИВАЙ.

Навсякъде в Перу закуските бяха еднакви. Е, не съвсем... Различаваха се по липсата на нещо от стандартното меню: фреш, прясно мляко, йогурт, мюсли, маслини, шунка, кашкавал и/или сирене, масло, сладко, питки хляб, нескафе, чайове и листа от кока за специален чай против височинни мъки. В хотела в Арекипа имаше всичко от изброените.





На втората снимка се вижда купичката с листа от кока. Почти всеки си взе по малко за предстоящото високопланинско пътуване. Нали трябвало да се дъвчат...

В 9:00 се натоварихме на голям микробус (или малък автобус) Мерцедес, управляван от шофьора Фелипе. Екскурзовод този ден щеше да ни бъде перуанката Ирене. Много лъчезарна млада жена с добър английски и голямо желание да ни се хареса в професионален план.

Тъй като понякога хората ми правят забележки, искам да направя уговорката, че информацията, която публикувам е основно от записките ми по времето на пътуването. Понякога може някой екскурзовод да ни е наговорил глупости, за което съжалявам, но няма как да го избегна.

На излизане от Арекипа, Ирене ни посъветва да спрем в някакъв магазин и да си купим листа от кока и вода. Това е важно – големите височини, които ни предстоеше да преодолеем, много бързо обезводняват организма. За листата от кока се говори, че също помагат.

След това поехме по единствения път през планината, по който се стига до Пуно, Куско, Боливия, Бразилия, мините за благородни метали... По него ще се насочим към Чивай.

До Пуно с автобус се стига за 5 часа, а с влак – за 10. Затова влаковете вече не превозват пътници – използват се само за товари.

В покрайнините на Арекипа има доста бедни, даже по-скоро мизерни къщи.



Откъде идват всички тези бедни хора? През 1985 г. е имало голям проблем с организирана терористична група, която тормозела населението. Много хора от малките селца избягали към големия град. Преселниците окупирали разни парчета земя около града и си правели къщички. Не е законно, но нямали особен избор. Властите ги гонели, но с не особено голям успех. Нямат вода, нямат електричество, нямат канализация... Част от методиката за справяне с проблема е да ги узаконят. Наскоро са им пуснали електричество, но вода все още нямат.

Къщите се строят и никога не се завършват. Първо, защото има традиция след време да се надстрояват за децата и внуците и второ, защото данъците, когато строежа не е завършен, са значително по-малки. Подобно нещо бях виждал в Йордания, а сигурно такава практика има на много места по света.

В забавни разговори между нас и разкази на Ирене по пътя времето минава неусетно.



Изкачваме се все по-високо и по-високо. Пустинята на Арекипа е продължение на Атакама от северната част на Чили и стига до Боливия. Няма дървета, но има много кактуси. И тъй като стана дума за растителността на тази височина, Ирене помоли Фелипе да спре на една отбивка, за да ни покаже нещо.



Забихме се встрани от пътя, за да видим кактус, висок колкото нас. Плодовете му се ядат, а дали са узрели се познава по това дали игличките му падат или са здраво прикрепени.





Продължихме по пътя. Пътувахме по някакво огромно плато и върховете на различни вулкани разнообразяваха пейзажа. Толкова са високи, че даже в края на лятото и началото на зимата са покрити със снежни шапки. Всеки от тях си има име и история. Древните индианци са ги почитали като свещени.

Спираме за снимка на три важни вулкана. От ляво на дясно: Ампато, Сабанкая и Уалка-Уалка. Намираме се на височина 3900 м.



Левият, Ампато, е висок 6288 м. На кечуа името му означава „жаба”.

Средният, Сабанкая, висок 5976 м, заедно с вулкана Мисти, е един от най-активните в Перу. На кечуа името му означава „огнен език” и най-вероятно това е свъзано с неговата активност.

Десният вулкан се казва Уалка-Уалка, което на кечуа значи „огърлица”. Висок е 6025 м.

През 1995 г., при едно изригване на Сабанкая, глетчерите на съседния Ампато се отдръпнали и под леда била направена изключително ценна находка – мумията Хуанита. Във вързоп било открито тяло на принесено в жертва момиче. Според дрехите и доброто му здраве преди смъртта се счита, че е било на около 11-15 години от благородно семейство от столицата на империята – Куско. Възрастта на мумията е малко над 500 години, но е изключително добре запазена заради вечните ледове на върха. Малко по-късно, през октомври 1995 г., са намерени още две мумии, а през 1997 и четвърта заедно с много предмети. Вулканът Ампато е бил място за жертвоприношения на инките.

Продължаваме нататък. Честите спирки на мен лично ми се отразяват добре. Пътят в никакъв случай не може да се нарече натоварен. Да, разминавахме се от време на време с камиони-чудовища. Имаше и участъци, в които са ставали тежки катастрофи. Шофирането по тези дълги пътища е по-скоро монотонно, освен ако не сте любители на красивите високопланински пейзажи. Като мен!



Ирене класифицира разнообазната територия на държавата Перу по следния начин:
-    брегова ивица или на испански: costa;
-    планина: sierra;
-    джунгла: selva.
Джунглата има ниска част, каквато е Амазония, и високопланинска, каквато е районът около Мачу Пикчу, например.

Планината се дели на няколко части, в зависимост от височината и съответната за пояса флора и фауна. В планината има два сезона. Лятото, когато валят повече дъждове и е влажно, е през месеците декември, януари, февруари и март. Останалите месеци се водят зима и респективно – сух сезон.

Над 4000 м надморска височина, навлизаме в района на викуня или както се чува, произнесено на испански – „бикуня”. В Южна Америка има 4 основни вида животни от рода на ламите. Два от тях са диви – викуня и гуанако. Другите два вида са домашни и са алпака и лама. Местните ги използват за прехрана – месо, млечни продукти, вълна, пренос на товари... От всичките видове, вълната на викунята е най-ценна и много скъпа. Защо ли? Първо тази вълна е най-меката и качествена, второ – животното е диво и трето – дава едва 250 г на 2 години.



Това са първите викуня, които срещаме. Отзад като фон е вулканът Чачани. Нали помните историята за спящия индианец, която Ирене ни беше разказала?



Погледнато  от Арекипа, се намираме зад вулканите Мисти и Пикчу-Пикчу. Територията е резерват – Салинас и Агуада Бланка. Резерват, защото викуните са били на изчезване в близкото минало заради бракониери. Ценната им вълна им е изиграла лоша роля. Правителството се намесило и взело нещата в свои ръце – промяна на закона, определяне на голяма територия за резерват и възлагане грижите за дивите животни на местни жители. Ако сега някой застреля викуня, влиза в затвора за дълго.

Семействата на местните хора взимат викуните под аренда и се грижат за тях. В сухия сезон докарват цистерни с вода, за да ги поят. Стрижат ги веднъж на 2 години като използват специални методи, за да ги уловят. Стриже се, когато козината им стане 2 см и се скъсява само 1 см от нея, защото на високото е студено. Когато животно се разболее го лекуват.



С така предприетите мерки, викуня не само, че вече не са застрашени от изчезване, но се размножават успешно и само в този резерват популацията им е около 4000 екземпляра. Викунята ражда по едно бебе на всеки 11,5 месеца. Майката тежи около 50 кг, а бебето 6-7.

На 4040 м стигаме до кръстопът – надясно е за Пуно, а направо за Куско и Чивай, където отиваме. Тук има паркинг, заведение, пазар за текстил, сувенири и тоалетна! От хапчетата Acetazolamida за височинна болест, които пиехме, се обезводнявахме много и … всички бързахме за WC.



Ирене обърна внимание на една от скалите, че има форма на жаба (sapo).



Вулканът Мисти се издига като самотна пирамида. От тук не се забелязва, че има два кратера.



Влизаме в заведението и се нареждаме за чай.





Поръчваме си te triple или „троен чай” – от кока, муня и чачакома.



Този чай помага за преодоляване на проблемите с височината, които се изразяват в главоболие, гадене, болки в гърдите (стягане) и обща слабост. Всичко това от недостиг на кислород.



На снимката се виждат листата от кока – широки, средно големи. Другите са муня – андинска мента. Чачакома не се вижда или поне аз не я различавам. Такъв чай пиехме навсякъде, където ни предлагаха. Най-често беше само от кока или само от муня. Наистина помага, защото аз и Марто си спряхме гадните хапчета срещу височинна болест и нямахме много проблеми след това.

 Тръгнахме отново – предстоеше ни да минем през най-високата точка на пътя.



Спряхме отново на 4400 м, за да снимаме стадо алпака и овце.



Често спирахме за снимки. Наистина, типичните за Перу животни, комбинирани с хубавото време, облаците и безкрайния хоризонт даваха много красиви гледки.



Алпака пасат обикновено мъхове. Това им е любимата храна и точно нея трябва да ядат. Подпочвени извори превръщат платото в нещо като тресавище.



Потегляме отново след краткото спиране. Може би е малко досадно, но мисля, че който не е видял тези гледки, няма как да каже, че познава Андите.



На тези височини оцелява само един единствен вид змия – мачали. Има цвета на земята и не е отровна. На изчезване е, защото местните я ловят и я използват за лечение.

Интересно растение започнахме да срещаме все по-често. Вирее на височина над 3900 м и е от рода на ... морковите!



На около 4800 м спираме на странно място. Навсякъде около пътя има купчинки от камъни, които очевидно не са естествени.



На това място, пътуващите инки са спирали и са давали дар на Пачамама – майката земя. Вадели са три листа от кока от специалната торбичка, която всеки е носел на кръста си и във форма на ветрило са ги затискали с камъче. По едно листо за змията, пумата и кондора – трите свещени животни на инките, символи съответно на подземното царство, на земята и на небесата. Тези купчини на кечуа се наричат апачета. В нашия случай, който няма листа от кока, може да остави и нещо друго свое – например косъм.

Последната ни спирка на тези височини е и най-високото място през което минахме по време на нашето пътешествие из Перу.



Явно всички туристи спират тук, защото перуанките с текстилните изделия ни чакаха с надежда. На никой, обаче, не му беше до тях.



Освен, че едва се движехме заради липсата на кислород, независимо от хубавото време беше и доста студено.

Направихме си колективна снимка на цялата група на височина 4910 метра.



„4910 м нмв. Място за наблюдение на Андите. Участък от вулканичната планинска верига на Централните Анди.”

Наистина, от тук се виждат поне 4-5 вулкана. Един кадър – панорама на Ампато и Сабанкая. Дано се вижда добре в малкия размер на снимката.



От тук до Чивай се спускаме през цялото време. Слизаме от 4910 на 3650 м. Chivay на испански се чува като Чибай, а на кечуа означава „място за гнездене на птици”. Градът е столица на провинция Кайома. Основният поминък са туризмът и земеделието.  Отглежда се известното растение кинуа, от което правят супа, сокове и какви ли не други ястия. Било единственото, което съдържа протеини.

Рецепта за сок от кинуа (за четирима):
2 бр. обелени зелени ябълки без семки + 3 щипки (с цяла длан) кинуа се варят с канела. Може да се сложи и карамфил. Варят се докато кинуа се отвори напълно. Най-накрая се слага мед на вкус и се пие топло.

В Чивай се отглеждат и други важни култури – царевица, картофи, пшеница, грах.

Като че ли се почувствахме по-добре, когато влязохме в градчето и спряхме пред един ресторант, за да обядваме.



Храната беше на бюфет и срещу 25 сола (15 лв.) на човек, получихме разнообразие от перуански ястия с чудесен вкус.



Пиле, шишчета от алпака, чушки с лют пълнеж, някакви други меса, супи от кинуа или пилешка и др. За десерт: плодове от кактус, кремчета от манго, торта.



Единствено се заплащаха допълнително напитките. Който иска си поръчва бира, а който предпочита, фреш от различни плодове. Поръчах си от кактус – леко стипчив на вкус, но сладък и много вкусен.



След ресторанта беше време да се настаним в хотела. Малките улички на Чивай са прашни и без настилка.



На една такава се намираше и нашият хотел.



Настанихме се и си дадохме малка почивка. Качих си сам куфара до първия етаж и се проснах безпомощен въху леглото! В продължение на 3 до 5 минути въобще не можах да стана – бях се изморил като след деветдесетминутна здрава тренировка. Никога не съм предполагал, че 20 кг могат да ми представляват такъв проблем. Явно трябваше да мине време, за да свикнем с височината.

За желаещите Мартин организира посещение на минерален басейн. Изворът се намираше на около 15 минути с автобуса извън града.



Водата, която извира е с температура 85 градуса по Целзий. За да стигне с безопасна за хората температура до басейна преминава през канали за охлаждане.



Имаше надпис, че водата в басейна е с температура 39 градуса, но лично проверих, че там, където влиза, температурата й е 45 и е непоносимо гореща. Киснахме повече от час. Почти до припадък!

Прибрахме се в хотела и понеже в подобно малко градче няма кой знае какво да се прави, имахме организирана вечеря с фолклорна програма в перуански ресторант „Ел Хорно” („печката”).



Програмата наистина беше забележителна и ни показаха основните танци от андинския фолклор. Ще си позволя да дам линкове към клипове, които най-добре ще ви покажат какво точно видяхме.

Традиционна андинска музика:
Chivay: Musica Andina


Танц на любовта:
Chivay: Danza del Amor


Танц на Пачамама (Майката Земя):
Chivay: Danza de Pachamama


Танц на маларията:
Chivay: Danza de la malaria


Маларията като болест е станала известна още от древността, когато мъжете са ходели да продават продукцията си и са се връщали болни. В действителност не са знаели какво причинява заболяването и са мислели, че е от заразна храна (ябълка в случая). С камшика символично партньора гони болестта от тялото. Ударите в клипа са си болезнени, както твърди Марто от личен опит. Опитаха да го дръпнат, но той с рутина отказа!

Танц на вятъра:
21Chivay_Danza_de_Viento


Танцьорите нямаха нищо против да ги снимаме, а и да се снимат с нас.





Както се вижда, публиката взима участие във всеки танц. Ирене ни поръча една песен и ни накара да танцуваме всички, защото в противен случай нямало да видим кондори на следващия ден. Как да не стане човек!

Вечерта завършихме в студените стаи. Някои си взехме радиатори... Перуанците нямат отопление в хотелите. Поне в нашите нямаше. Затова, на който му е студено, си търси отоплителен уред или повече завивки. На следващия ден ни предстоеше много ранно ставане и тръгване от хотела, за да успеем да отидем в Каньона Колка и да видим на живо величествените кондори.


Следва...


Неактивен Stas

  • Aquaportal мениджър
  • *****
  • Публикации: 1 554
  • Нас. място: София
  • Пол: Мъж
  • Станислав Бояджиев
Отг: ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ
« Отговор #17 : неделя, 09 юни 2013 г., 23:13 ч. »
12.04.2013. КАНЬОНЪТ КОЛКА. НА ПЪТ КЪМ ПУНО.

Ранна закуска в 5 часа... Кой може да яде толкова рано?! Да, но като не знаеш кога ще имаш друг удобен случай да хапнеш, щеш или не щеш закусваш! И най-важното – пиеш чай от кока, колкото се може повече.

В 6:00 Ирене и Фелипе ни взимат от хотела с целия багаж. Имаме много път и перуанката специално предупреди, че ще спираме по за 5 минути на няколко места и не бива да закъсняваме, защото има опасност да не видим нищо в Каньона Колка. А какво точно? Вече споменах – търсим и се надяваме да имаме късмета да наблюдаваме вестоносците на небесното царство, свещените за инките кондори.

И така, в 6:00 тръгваме от хотела в Чивай, столицата на провинция Кайома, в посока каньона Колка. Още с излизането от града пред нас се открива долината Колка, в която има населени места, но асфалтирани пътища – все още не!

През следващите 43 км ни предстои офроуд с автобус. За разнообразие спираме за снимки в първото село по пътя – Янке (Yanque). Часът е едва 6:30, но местните вече ни очакват с отворени обятия, т.е. сергии.



Тук най-голямата забележителност е църквата и гледката към вулкана Уалка-Уалка (Hualca-Hualca).





Децата в селото или са се приготвили за някакъв празник, или както е по-вероятно са напълно готови да получат някоя монета, за да се снимаме с тях.



Ирене ни беше инструктирала – 5 минути и обратно в автобуса! Сякаш бързахме да се върнем към прашния офроуд.

Животът в долината Колка датира от 5000 г. пр.н.е. Има две групи жители – едните говорят езика аймара, а другите кечуа. Първите са били с издължени глави, а вторите, наричащи се кабанас, с плоски. Деформирали са ги съвсем умишлено. По времето на инките хората са започнали да говорят предимно кечуа, а след пристигането на конкистадорите – испански. В наши дни и трите езика са официални в Перу.

По пътя забелязваме терасовидни земеделски терени от времето на инките, които се използват и в наши дни от местните жители в долината.



Втората ни спирка е в с. Ачома (Achoma или Hachoma). Първите къщи, които подсказват, че влизаме в населено място, са доста ... мизернички.



Едно местно детенце гледаше толкова мило, че нямаше как да не му направя удоволствието да си изработи 1 сол.



В Ачома централната улица, дълга няколкостотин метра, е от калдаръм, който веднага се превръща отново в прахоляк след последната къща.

В долината Колка се срещат няколко важни представители на флората и фауната: националният символ на Перу, свещеното цвете на инките – кантута (cantua buxifolia), заекът от рода на чинчилите – вискача (viscacha), гигантското колибри (patagona gigas), което видяхме при линиите Наска и най-накрая пъстървата, която осигурява прехраната на местните. Всички тези образи се срещат често като мотиви по дрехите на местните хора. Както знаем, текстилът е важен занаят още от времената преди появата на инките.

Лека полека стигаме до третото село – Мака (Maca). Тук отново най-голямата забележителност е църквата. Както забелязвате може да нямат път, но църквите са големи, красиви и всяващи респект.



Може би защото вече минава 7:00 или пък понеже приближаваме все повече точката за наблюдение на кондори, но местните са значително по-подготвени за нас, туристите.



Някакси сърце не дава да ги подминеш без да оставиш някоя пара... Атрактивно ни се стори да се снимаме с ястреб.





След като дадохме своя принос за финансовото благополучие на собственика на птицата, отново се качихме на автобуса и се отправихме към изхода на селото. Ако видите черен път без настилка, да знаете, че сте в правилната посока! Така и ние.



Четвъртото място, на което спряхме се оказа много красиво с гледките които ни предложи.



Точно тук свършва долината Колка и започва едноименния каньон. Поглеждайки назад, пред нас като на длан се простира цялото поречие на Рио Колка.



Поглед напред... Да, напред започва каньонът.



Каньонът Колка е геоложки разлом. При издигането на Андите, Колка пада надолу. Така се е образувал един от най-дълбоките каньони в света – на места достига до 3000 метра. На мястото, от което ще наблюдаваме кондорите, дълбочината му е 1400 м. Рио Колка извира от Андите на височина 5000 м. В продължение на 450 км тя преминава през западната част на планината, за да се влее в Тихия океан. От всичките каньони, които образува, този е най-дълбок и най-дълъг – 100 км. Мястото за снимки, на което сме спрели се явява началото на този феномен.





В долината се виждат още от земеделските тераси, наследство от инките.



Растителността около каньона е предимно пустинна – кактуси и треви на фона на скали и красиво небе. Природата е ненадминат творец и естет!



Междувременно започнаха да ни подминават автобуси с туристи. Време е за кондори!



След два часа и четвърт, включително спиранията, изминахме 43-те км до Mirador Cruz del Condor –точката за наблюдение на кондори в каньона Колка. Мястото е характерно с това, че точно тук живеят над 10 от тези птици, а техният дневен режим позволява на туристите да ги наблюдават. Всеки ден между 8:30 и 9:00 часа, кондорите започват да летят над каньона и да търсят храна. Именно това чакат всички, събрали се тук.

Преди да продължите да четете нататък, препоръчвам да си пуснете като фон ето тази мелодия:
El condor pasa - PERU




Ние бяхме тук малко преди да стане навалица. Местните отново са подготвени за човекопотока и продават всякакви ръчно изработени сувенири – предимно от текстил.



Ако не бяха хората с насочени обективи в една точка, въобще нямаше да забележа, че на скалата зад оградите има няколко кацнали птици.





Кондорът живее до 70 г. и достига размах на крилете почти 3 метра при максимално тегло 12 кг. Живее на височини до 7000 м, което е накарало инките да мислят, че именно тази птица е вестоносецът на Небесното царство. Още повече, че не ловува, а яде умрели животни, което според инките е представлявало взимане на душата и отнасянето й на небето.

Кондорите снасят по 1-2 яйца на 2-3 години и са застрашен вид. Мъжкият има само една партньорка през живота си. Ако женската умре преди него, то той се издига много нависоко, прибира крилата си и се спуска към земята в самоубийствен последен полет. Ако случайно женският кондор надживее мъжкия, то си търси друг партньор. Какво да се прави... борба за оцеляване!

Две снимки на Веско ми помагат да покажа как кондорите демонстрират триметровия си размах на крилете.





По-старите птици са оцветени в черно и бяло. Младите, обаче, изглеждат кафяви.

За радост на събралата се мултинационална тълпа, птиците започнаха да обикалят наоколо и на няколко пъти минаха ниско над главите на хората.







И едно видео за нагледна илюстрация:

Canyon Colca: Condors


Към 9 часа вече бе време да поемаме по обратния път. Минахме покрай всички сергии и се отправихме към нашия автобус, който трябваше да ни чака съвсем близо.



Събирането на групата се оказа малко по-времеемко, отколкото очакваше Ирене. Наложи се да поизчакаме. Истината беше, че за да тръгнем към Пуно и езерото Титикака, трябваше да се върнем обратно до Чивай и след това да тръгнем по онзи път, по който бяхме минали от Арекипа към Чивай. Това означаваше, че отново ще прекосим точката с височина 4910 метра.

Събрахме се, качихме се, тръгнахме и единственото интересно, което видяхме по пътя, бе една безстрашна лисица.



До Чивай този път стигнахме за около час. Постоянно говоря за време, но ситуацията беше на кантар. Трябваше да прекосим доста голямо разстояние до Пуно, пътуването нямаше да е леко, а имахме и допълнителни планове, за които можеше да не остане време, ако се мотаем излишно.

Тъй като предната вечер въобще не успяхме да видим града, днес поне направихме кратък пешеходен тур към центъра. Тръгнахме от малките улички, които естествено са без настилка.



Интересно! По някои огради растяха кактуси. Как ли са се озовали там!? Ирене обясни, че хората по този начин маркират даден имот като частен. Вида на кактусите се подбира специално от най-бодливите.



Най-после стигнахме до улица с някаква настилка. Оказа се, че е пешеходна зона с търговски център отляво и водеща до централния площад Plaza de Armas.



По цялото й протяжение бяха издигнати статуи на танцьори от традиционните танци, които наблюдавахме на живо предната вечер.





Малко по-голямо оживление открихме непосредствено преди да излезем на площада. Пазарче, суетня, живописна гледка и за капак – едно местно такси от типа „тук-тук”.



На табелата на покрива наред с всички служебни надписи пише „Jesus ilumina mi camino”, което преведено означава, че Исус му осветява пътя. Дано го прави добре!

Излязохме на не особено впечатляващия Plaza de Armas на Чивай, където, разбира се, се намират всички административни сгради на провинцията и града, банката, църквата и т.н.



Църквата не е по-хубава от тези в селата по пътя за Cruz del Condor. За сметка на това, обаче, кабелите около нея пречеха на всякакви снимки – изглеждат ужасно!



Перуанците често правят кръстове на близките до населеното място хълмове. В Чивай, на хълма зад църквата, имаше един от растителност.

Някъде към 10:30 тръгнахме. Този път вече към Пуно. Целият ни преход щеше да бъде на височини между 4000 и 4500 метра и с продължителност около 8 часа.

След 90 минути отново стигнахме до кръстопътя със скалата във форма на жаба. Спряхме на паркинга и се отправихме към заведението с хубавия троен чай.



Поръчах си един te triple за 3 сола и сандвич с кашкавал (queso) за 4 сола. Хапнах набързо и излязох да чакам на паркинга, където пътните полицаи вече бяха насмели продавачките от сергиите. Не се разбра защо. За мен остана гледката към вулкана... Кой беше точно?! Мисля, че толкова близо би трябвало да е само Чачани.



От тук тръгнахме на един продължителен преход по високите плата на Андите. Ужким вече бяхме свикнали с височината, но се оказа, че не било точно така. На фона на главоболието, гаденето и слабостта на някои хора от групата, стягането в гърдите ми беше почти безобиден ефект от симптомите на височинната болест.

На 4450 м стигнахме до едно безкрайно красиво блато, в което за пръв път в живота си видях розово фламинго извън зоопарк.





Малко по-нататък спряхме до високопланинското езеро Лагуна Лагунияс (Laguna Lagunillas, 4300 м). Някои хукнаха към постройката на тоалетната, а аз предпочетох Bio-WC. Използвах да направя и няколко снимки. Придвижването по пътечките трябваше да е бавно и равномерно. Всяко задъхване водеше до затруднения с дишането.



Планинските животни алпака и техните стопани, нямат никакви трудности да живеят на високо.



Пуно се намираше някъде зад езерото. Това място се падаше по средата на пътя, т.е. имахме още доста.



Целият път от Чивай до Пуно е около 300 км и можехме да го вземем и за по-кратко време, но спиранията за снимки и тоалетна ни забавиха. А и гледките не бяха за изпускане!

Много часове прекарахме на височина  над 4200 метра. В крайна сметка се спуснахме малко по-надолу към езерото Титикака и град Пуно. Височината от 3830 м там се отрази добре на цялата група.

Мартин ни беше обещал още в началото на пътешествието в Перу да намери време, за да посетим не много популярното високоенергийно място Портата на Дявола (Puerta del Diablo). На кечуа се казва Amara Uru. Знаехме само, че се намира някъде по средата на пътя от Пуно до Боливийската граница, т.е. на малко повече от 70 км след Пуно.

Подминахме Пуно и продължихме с автобуса към Яве (Llave), а след това към селището Хули (Juli). До Хули не трябваше да стигаме, защото по предварителните описания Портата се намираше някъде преди него. За съжаление в търсене на мистичното място загубихме ценно време и в 18 часа слънцето залезе. Спряхме да питаме един моторист дали знае къде се намира мястото и той отговори утвърдително. Какъв късмет! Тръгна да ни обяснява, но така и нищо не разбрахме. Тогава Мартин се спазари с него да ни го покаже срещу заплащане. Така и стана! Мотористът напред, автобуса го следва.

В 18:30 часа, в пълен мрак, групата полунормални туристи от Европа тръгна, на светлината от фенерчетата си, да търси Портата на Дявола, която се вярва, че е врата към някакъв друг свят. За най-голямо мое учудване взехме, че я намерихме! И за още по-голямо разочарование на всички – почти нищо не се виждаше! Насред нощта се издигаше една голяма скала, в която имаше някакви очертания. На светлината на фенерите и със светкавицата на фотоапарата на Веско, успяхме да направим нещо като снимка...



За съжаление не бяхме съвсем подготвени и оставихме за следващия ден въпросите, свързани с това място. Надявахме се екскурзоводът ни за езерото Титикака да знае повече от нас.

Смазани от умора и жадни за релакс се качихме отново в автобуса за последните километри – връщането до Пуно. Оставаха само 70 км до хотела!

Бяхме тръгнали в 6 сутринта, минахме през долината Колка, видяхме каньона и кондорите, пътувахме много дълго време по високите части на Андите, където едва дишахме. Видяхме страшно красиви гледки, но се скапахме от умора. Търсенето на Портата на Дявола ни довърши! След 14,5 часа, в 20:30, най-накрая се настанихме в хотела в Пуно.

Стаите изглеждаха доста прилично.





Аз и Мартин трябваше да сме в двойна стая, но явно не стигнаха и ни дадоха една четворна. Всеки от нас можеше да спи на две легла, стига да знае как. В хотела имаше безжичен интернет и компютър за общо ползване на всеки етаж. Преди да си легнем, обаче, решихме да излезем за вечерна разходка, да сменим пари и да вечеряме.

Хотелчето се намираше на 2 преки от Plaza de Armas на Пуно.





Нямаше как да не снимам красиво осветената катедрала, перлата на Пуно...



Обменни бюра имаше на централната пешеходна улица. Там бяха и повечето заведения. Влязохме в едно, което Мартин ни избра.



След като през този ден разгледахме някои забележителни места, пътувахме из високите Анди едва дишайки и търсихме портал към други беше време да се отдадем на почивка.

Успях да говоря с България през интернет, докато Веско не реши да си изтегли някое сериалче за гледане около 2 часа през нощта и интернета тотално спря – сигнал, че беше време за сън.

На следващия ден ни очакваше целодневен тур на езерото Титикака, поради което отново щяхме да ставаме рано.


Следва...


Неактивен Stas

  • Aquaportal мениджър
  • *****
  • Публикации: 1 554
  • Нас. място: София
  • Пол: Мъж
  • Станислав Бояджиев
Отг: ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ
« Отговор #18 : вторник, 18 юни 2013 г., 05:51 ч. »
13.04.2013. ТИТИКАКА.

На осмия ден от нашето пътешествие се събудихме на перуанския бряг на езерото Титикака. Естествено, пак беше по-рано, отколкото сме свикнали, но когато човек се намира толкова далеч от дома, последното нещо, за което има време, е да се излежава в леглото. Така че станахме в 6, закусихме и се качихме в микробуса, с който дойдоха да ни вземат от хотела.

Нашият екскурзовод за деня се казва Енрике и е преподавател по андинска космология в университета в Пуно. Много интелигентен човек с прекрасен английски, който ни разказа изключително интересни неща, а и не отказваше да отговаря на всякакви въпроси, които му задавахме.

Град Пуно е разположен на брега на високопланинското езеро Титикака и е столица на департамента Пуно. Надморската височина, на които са разположени градът и езерото е около 3830 м. Климатът тук се определя от значителния размер на водния басейн – през деня водата се нагрява и нощем излъчва топлина, така че температурният контраст не е толкова голям, колкото би бил нормално за такава надморска височина. Микроклиматът позволява отглеждане на някои земеделски култури, въпреки голямата надморска височина – основно картофи, кинуа, ечемик, овес и боб. Като растителност на тези високи и студени плата около Пуно расте само тревата ичу, с която се хранят домашните животни. Както всички може би сте чували, Титикака е най-високото плавателно езеро в света. Има и няколко по-високо разположени от него, но са плитки и в тях придвижването става само с малки лодки, т.е. не са плавателни. По размерите си прилича на море – площ от около 8500 кв.км, от които 60% са в перуанската част, а останалото е на Боливия. Де факто границата между двете държави минава през езерото.

В 7:30 стигнахме до пристанището на брега на езерото и се качихме на едно от многобройните туристически корабчета.



Още с тръгването ни дадоха основната информация за езерото. Пропуснах да кажа, че тук не може да се плува – температурата на водата е около 18 градуса и ... не, мерси! За сметка на това, обаче, са установили, че условията са идеални за отглеждане на пъстърва и са си внесли такава от Канада. Оказало се грешка! Условията били толкова подходящи, че рибите започнали да стават огромни (до 1 м) и да се размножават прекомерно. Започнали да нападат останалите видове в езерото и да ги унищожават. Наложило се да ги изловят. Не питайте как са го направили – не знам! На мен ми се стори невероятно, но така каза водачът от корабчето. Сега пъстърва се отглежда само в заградени рибарници покрай брега.

На излизане от залива на Пуно се виждат многобройни тръстики покрай брега. За тях ще стане дума след малко.



Нещото, за което с нетърпение чакахме да ни разкаже Енрике, беше Портата на дявола, която намерихме предната вечер и за която не знаехме почти нищо. Оказа се, че нагазваме в мътни води. Никой не е съвсем наясно какви са точно функциите на Портата на Дявола, но е установено, че тя е част от три свързани храма на културата Тиауанако (Tiahuanaco, 500-900 г.). В древността планините са били свещени, а върховете им са били почитани като богове. Още от тогава кондорът, пумата и змията са били свещени животни.

Построени били три храма, съответстващи на трите големи планински върха на околните планини като всеки е бил свързан с едно от трите свещени животни. И така, храмът на змията (Indica) се намира на боливийски остров в езерото. Храмът на пумата (Puma Punku) се намира в град Тиауанако, също в Боливия. Третият, храмът на кондора, се нарича Арума Уру (Aruma Uru) и е точно този, които посетихме предната вечер в тъмното. „Арума” означава нощ и се свързва с тъмнина. „Уру” означава ден и съответства на светлината. Името на храма е нещо като „Нощ и ден” или „Тъмнина и светлина”.

Трите са разположени в триъгълник и по някакъв начин са свързани с появата на инките. В Тиауанако има Порта на слънцето, в Перу – Порта на дявола... Тези портали са някакви силноенергийни места, за които не се знае нищо конкретно.

Енрике разказа как е водил преди години група американци, които искали да посетят Портата на дявола и изпълнили там някакви церемонии. Като човек, който не вярва в мистики, гледал с обикновен интерес. Американците твърдели, че точно на това място имало силни енергии, които лекували неизлечими болести. Впоследствие някакъв роднина на Енрике бил излекуван по стечение на обстоятелствата точно чрез такава церемония при Портата на дявола.

Друго, което ни разказа Енрике е, че местните шамани твърдят, че в света има 7 каменни диска на 7 велики култури. Това са инките, атлантите, египтяните, маите, арабите, елините и китайците. Тези загадъчни дискове според легендите са пръснати по света. Дискът на инките според преданията лежи на дъното на езерото Титикака и е с размери 3х4 метра. Жак Ив Кусто е идвал да го търси с подводница, но не го е открил.

В 9:00 часа пред нас се появи първият плаващ остров. В Титикака има 67 такива, обитавани от племето Уро. Индианците са от култура, предшестваща инките и говорят езика Аймара. Имат си особени традиции и затова преди да слезем от кораба ни казаха, че тук се поздравява с „камиса раки”, което означава добър ден/добре дошли. Отговорът е „уалики”.



Местните ни гледат с неприкрито любопитство, особено децата. Всички са пременени в ярки цветни дрехи, изработени собственоръчно.



Островът на който сме спрели се казва Манко Капа Титино. Приемат ни с охота и се настаняваме в кръг около Енрике, който ще ни разкаже повече за плаващите острови и уросите.



Един такъв остров е дом на едно или няколко семейства. Общо на 67-те живеят около 2500 човека, които си имат президент, училище, болница. Тук няма плодове и месо от лама и алпака, поради което те не консумират такава храна. Прехранват се от самото езеро – 5 вида риба, гигантски жаби (до 45 см размер), диви патици, яйца от птици.

Най-често използваната за храна риба е карачи. Правят я на супа.



Защо тези хора живеят така? Как се е стигнало до създаването на подобни водни селища? Обяснението не е никак сложно. Преди 600 години те са живели на сушата. Урос са били съседи с Кояс. Всичко е било мирно и тихо между тях, докато един ден кояс не откриват сребърна мина на територията на съседите си. За да я присвоят, те ги нападат и завладяват. За да се спасят, урос се качват на лодките си и бягат към средата на езерото. С годините променят начина си на живот и прехрана. В началото са живели в канута, след това за около 10-15 години построили къщи на лодките си. Най-накрая откриват техниката за строене на острови от кили – кал с корени на тръстика. Отдясно на Енрике се виждат две големи буци кили.



Кили плуват като корк. Намират се само през лятото, когато изплуват на повърхността. Едно парче е с размери от около 2х6 метра до 3х7 метра. Свързват се едно за друго с евкалиптови клинове и въжета.



Островът, на който сме в момента, е съставен от 12 кили парчета и тук живеят 6 семейства. Дебелината на кили е между 1 и 1,5 метра. След като ги съединят, индианците ги застилат отгоре с тръстики, докато достигнат обща дебелина около 3 метра.



Когато островът стане готов е време да се направят на него и къщи за живеене. На местата за готвене се настилат камъни като средство против запалване на тръстиковия под. Един остров има срок на годност между 20 и 30 години, тъй като килито с времето се размива. Построяването отнема една цяла година. Накрая се избира място за острова и за да не се движи се фиксира с 8 котви, за които се връзва с въжета. Ако при по-силен вятър се скъсат въжетата или котвите, връщат острова обратно с лодки.

Някой се сети да попита къде се намира тоалетната. Странно, нали? Урос пият водата от езерото и някакси не е подходящо да я замърсяват. Оказа се, че си имат специален остров-тоалетна, до който всеки, който има нужда, ходи с лодка.

Като започнахме да говорим за прехраната на семействата, споменахме, че ловят риба и птици. Понякога им се налага да купуват неща от града с пари. За да печелят, урос продават улова от езерото на пазарите в Пуно. Друг източник на средства за уросите са туристите. Местните изработват ръчно различни сувенири като сламени модели на лодки и различни текстилни изделия – най-вече бродерии.







Ако искаме да помогнем на тези хора, водещи толкова тежък живот, чисто и просто можем да уважим техния труд и да си купим сувенири. Даже и да дадем повече пари, то знаем, че ще бъдат използвани за оцеляването на уросите. На бакшишите не се гледа с добро око – обидно е да се дават.





Докато се шляехме из тръстиковия остров и пазарувахме, забелязах, че по него се разхожда черен ибис. Явно птиците не се страхуват от хората тук.



Една типична къщичка за живеене, снимана от Весо:



Други детайли – кухнята, направена така, че да не предизвиква пожар.



Предишният президент на Перу е подарил на племето соларни панели, за да могат да слушат музика и да имат електричество за елементарни нужди. Панелите са малки и едва ли вършат много работа.



Като стана дума за президент... Този на уросите се избира веднъж на 4 години и всеки, навършил 18 може да гласува.

Срещу 10 сола на човек имахме възможност да се возим на тръстикова лодка. Колко ни трябва! Vamos!



Единодушно се включихме в обиколката с лодка на съседния остров.



Тези тръстикови лодки се правят от 6 човека за 1 месец и издържат 2, максимум 3 години. Това научавам, докато се отдалечаваме от острова.



Децата на уросите стават много бързо независими – още на 2-3 години образуват групички с по-големите и сами ходят с лодка на училище.

Едно дете, само в лодка, ни настигна с едно гребло, защото второто беше в нашата. Взе си го и ни остави. Момчето е племенник на нашия лодкар и е на 6 години. С още няколко деца 5 пъти седмично гребат по час и половина в едната посока до училището.



Приближихме съседния остров.



Местните клюкарки бяха залегнали върху оранжевата лодка и с любопитство ни наблюдаваха.



Междувременно продължих да си говоря с лодкаря. Управлението на тръстиковия плавателен съд изглеждаше лесно – с един дълъг прът се отблъсква от дъното.



От дума на дума и индианецът ми предложи най-сърдечно да опитам и аз.



Искам да кажа, че нещата не винаги са такива, каквито изглеждат. За няма и една минута, насочих лодката в напълно погрешна посока. Това с отблъскването с дълъг прът въобще не е лесна работа. Буташ, но лодката отива накъдето си иска!

Върнахме се обратно на острова, но не благодарение на мен! Услугата е изпълнена, човекът си чака парите.



През това време, на съседния остров, вече се бяха събрали 3 туристически корабчета.



За нас времето напредна. Тръгнахме си, а след нас друга група се нареди в кръг, за да изслушат разказа на своя гид и на свой ред да подпомогнат съществуването на тези забележителни хора.



Местните наблюдават с голям интерес потока от туристи.





Всички жители на Титикака работят, независимо от възрастта.





Тръгнахме си с нотка на съжаление, но с много красиви впечатления. Нашият кораб се отправи към вътрешността на езерото, а от покрива гледката бе най-красива. Разрешаваха да се качваме най-много по 10 човека.



Вдясно, най-отпред на снимката, седи един колумбиец, когото тук срещнахме за пръв път, но по някаква случайност по-нататък го срещахме още 3-4 пъти из различни части на Перу.

Забравих да кажа, че Титикака означава „сива пума” и се изписва Ти Ти Кха Кха. Езерото имало форма на въображаема пума.

След като напуснахме плаващите острови, се отправихме към естествения остров Текиле (Tequile), където живеят потомците на инките от племето капачика. Наричат ги още текиле по името на острова. Езикът, който говорят за разлика от уросите, е кечуа.

По пътя, който е повече от час, минаваме покрай остров Амантани.



След това пред нас се откри гледка, която показва колко голямо е в действителност езерото. В далечината се виждаха бреговете на Боливия, а облаците покриваха високите върхове на боливийските Анди.



Акостирахме на остров Текиле. Тъй като кеят е само един, то корабите спират един до друг и за да слезем трябваше да минем през всичките, пристигнали преди нас.



От кея пристанището изглежда съвсем чисто и диво... Още първото впечатление е, че мястото има напълно запазена естествена среда.



Преминаваме през нещо като врата-арка, след която започва пътеката към единственото селище на острова.



Почти веднага срещнахме симпатични малки дечица, застанали зад импровизирани сергии за продажби на всякакви джунджурии.



Още на кораба ни предупредиха, че на Текиле пазаренето е недопустимо. Цените, които местните обявяват са твърди и коментарите са излишни.

Започваме едно катерене по пътеката нагоре... Взе ни се здравето! От пристанището до върха на острова, където се намира центърът на селото, трябваше да преодолеем денивелация от 200-220 м. В нормални условия това изглежда смешно малко. Когато става дума, обаче, за изкачване от  3830 до 4050 метра, нещата изглеждат съвсем различно!



Някъде по средата останахме без въздух. Опитваш се да вдишаш дълбоко от свежестта наоколо, но нещо не се получава.



В този момент се намеси Енрике. Попита ни дали има такива, които дишат трудно. Всички вдигнахме ръце. Тогава перуанецът се разходи до близката полянка и откъсна някакво растение.



Раздели откъснатите листа между нас и ни показа как да си ги сложим между дланите, да ги стрием и след това да вдишаме рязко аромата. О, чудо! Дробовете сякаш се отпушват изведнъж и успяваме да си поемем въздух. Оказва се, че това е същата онази муня или андинска мента, която пиехме почти всеки ден под формата на чай. Инките са я използвали за преодоляване на трудностите с височините наред с листата от кока.

Пътеката се изкачваше плавно нагоре, но като не бяхме свикнали ни се налагаше на всеки 50-100 м да спираме и да вдишваме муня.



Местните, обаче, нямат никакви проблеми с издръжливостта.



На остров Текиле живеят около 350 семейства или общо между 2000 и 3000 души. Енрике обясни, че всички те работят индивидуално. Основните им поминъци са: текстил, замеделие (царевица, картофи, боб) и туризъм. Къщите на местните са разположени по склона и около тях са нивите им. В някои от домовете се предлагат нощувки на туристи, а в други – домашно приготвена храна. Жълтите тенти на следващата снимка са сенниците за туристи, под които са разположени дълги маси за хранене.



Може и да изглежда малко мизерно, но със сигурност е чисто и естествено красиво.



Гледката от острова към езерото Титикака и боливийските Анди в далечината е вълшебна! Човек забравя за всичките си грижи и притеснения, съзерцавайки естествената красота на природата.



Минахме покрай една от жълтите тенти. Там вече имаше настанена група туристи, а около тях беше пълно с местни продавачки на текстилни изделия.



Скоро и нашата група седна за обяд и се превърна в интересен обект за местните.



Изгодна сделка тук е меню от супа и основно ястие на цена 20 сола (12 лв.). Супата е от кинуа и освен, че е много полезна, е и вкусна. Истинският бисер на трапезата, обаче, беше печената пъстърва с гарнитура. Като допълнение аз лично си поръчах комбиниран чай от кока и муня.



Толкова вкусно приготвена пъстърва досега не бях ял. Великолепен вкус!

В края на обяда Енрике ни изнесе следващата лекция на тема шапки.

На остров Текиле шапките играят много важна роля за социалния живот на хората. Първо искам да уточня, че както всичко останало, и шапките се плетат традиционно от мъжете. В зависимост от възрастта, социалния статус и положение, всеки жител носи различна шапка.

Първият вид е изработена от бели и червени конци. Тя е за деца между 3 и 6 години.

Вторият вид е пак от бяло и червено, но с различни мотиви по нея. Тя е за по-големите деца от 6 до 15 години.

Има трети вид от кафяво и червено, която се носи от момичетата на същата възраст.

Четвъртият вид шапка е бяло-червена с помпон и я носят ергените. За нея ще поговорим по-подробно.



Както вече казах, шапките се плетат от момчетата/мъжете. Този вид конкретно има голямо значение, защото когато си търси партньор, момичето отива, грабва шапката от главата на момъка и я пълни с вода! Изненадващо, нали? И какво от това! Много просто – ако водата изтича бавно от шапката, то момчето я е оплело много добре и момата го харесва. Тогава му предлага и започват да живеят заедно около 1-2 години без брак. След това, ако си пасват, се женят. Още нещо важно за този вид шапки: когато пискюла е отзад, това означава, че момчето не е женено, но си има годеница. Когато е отдясно значи си търси гадже, а когато е отляво означава, че не харесва момичето. Колко проста система за любовна комуникация!

Петият вид е шапката на женените.



Шестият вид е шарена шапка с красиви разнообразни цветове. Това е шапката на лидерите на островното общество.



Когато върху шапката на лидера има поставена още една черна, то това означава, че лидерът е действащ.

Друг важен аксесоар на местните жители е чантичката за листа от кока.



Тук никога не се поздравяват с ръкостискане, целувки или прегръдки. Когато двама души се срещнат и искат да се поздравят, те просто си разменят листа от кока. Примерно – една шепа. Затова тази чантичка за кръста е много важна. Трябва да отбележа, че коката не се пуши, а се дъвче.

Последният аксесоар, който ни показа Енрике е пояс за кръста. Направен е от женски коси и козина на алпака. Основната му функция е да носи основната тежест на товара, когато носят нещо на гръб. Това пази хората от гръбначни проблеми.



След като приключихме с обяда и изслушахме интересната лекция на Енрике, беше време да продължим към другата страна на острова, където щеше да ни чака корабчето. Още не бяхме стигнали даже до средата на пътя – площада на селото.

Едно от най-пленителните неща тук е чистотата на природата и невероятните гледки, които те зареждат със спокойствие и душевна сила. Не знам дали някога сте усещали как съзерцавайки нещо красиво и величествено, ставате сякаш по-леки и се чувствате щастливи. Аз да – тук и сега!





Хората на острова живеят в пълна хармония с природата.



Минавайки покрай църквата на селото, излизаме на централния площад.



Построено на върха на острова, от това място се разкрива цялата красота на езерото. Тук се намират църквата, кметството, министерството на здравето и всички общински служби. Това е и място за релакс на всички туристи, впуснали се в трудното изкачване до 4000 метра височина.



Има една червена сграда, за която май казаха, че е училище. На партерния етаж, обаче, има магазин за плетени изделия, изработени от мъжете на острова.



Най-модерната сграда е на кметството и на министерството на здравето. От любопитство погледнах съобщенията, залепени на вратата – бяха за различни мероприятия и по-интересното бе, че изрично пишеше, че присъствието на всички е задължително. Значи жителите си имат колективни задължения и задължението да се справят заедно с общите проблеми.



По страничните улички човек можеше да се качи още малко нагоре и да стигне най-високата точка на острова. Нашата цел, обаче, не беше това, а да попаднем на пътеката, която води надолу към кея от другата страна на острова.





Малко по-нататък стигнахме като че ли до най-високата част и след това започнахме да се спускаме.





Пътеката надолу минава покрай другата част на селото.



Най-долу в ниското се вижда пристана, на който вече ни чака кораба.



Някои от групата са изплезили езици...



В 14:50 стигнахме до кея и се качихме на корабчето, за да се отправим обратно към Пуно.



Прекосявайки пеш острова по късата му страна се насладихме на прекрасни гледки и видяхме в детайли как живеят хората тук. Предстоеше ни да минем 35 км обратно до Пуно покрай бреговете на езерото Титикака.





След 2,5 часа пристигнахме на пристанището в момент, в който слънцето вече залязваше.







Какво следва? Прибрахме се в хотела към 18 часа. Имахме почти 2 часа свободно време, преди да отидем заедно на вечеря в ресторант, в който Марто ни беше направил резервация. Аз лично се разходих пеш из града като посетих някакъв огромен съботен пазар. Имаше всякакви местни плодове и зеленчуци, дрехи, домашни потреби и какво ли още не! Най-вече имаше много местни колоритни жители, с които се смесих неусетно. На моменти мислех, че ще се загубя в голямата лудница...

Върнах се навреме в хотела и всички заедно се отправихме към пешеходната зона, където се намираше ресторант Балконите на Пуно (Balcones de Puno).



В него имаше фолклорна програма и много вкусна храна. Изкарахме си вечерта страхотно – с весела музика и перуански танци на живо, с много смях и оптимизъм.

Вижте видеоклиповете от ресторанта – мисля, че ще ви подобрят настроението.

Puno: Folclore 1


Puno: Folclore 2


Puno: Folclore 3


Puno: Andine Music


Puno: Folclore


На последния клип се виждат красивите и оригинални костюми на танцьорите, които обаче не можаха да издържат до края. От резките движения на главата маската все се разместваше.

С това приключи нашата програма в Пуно. На следващия ден ни предстоеше пътуване към Куско с много нови впечатления.


Следва...


Неактивен Stas

  • Aquaportal мениджър
  • *****
  • Публикации: 1 554
  • Нас. място: София
  • Пол: Мъж
  • Станислав Бояджиев
Отг: ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ
« Отговор #19 : неделя, 23 юни 2013 г., 19:11 ч. »
След малко ще пусна следващата част от пътеписа, а именно - пътуването от Пуно до Куско. Не виждам коментари, но въпреки това се надявам да ви допада написаното. Можете спокойно да споделите, ако снимките са прекалено много или пък ви затормозява текста... Всеки може да прескочи написаното, ако няма търпение да чете. Старал съм се да не пиша излишни глупости или поне само дотолкова, доколкото да освежа действието.

Благодаря!

Неактивен Stas

  • Aquaportal мениджър
  • *****
  • Публикации: 1 554
  • Нас. място: София
  • Пол: Мъж
  • Станислав Бояджиев
Отг: ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ
« Отговор #20 : неделя, 23 юни 2013 г., 21:40 ч. »
14.04.2013. ОТ ПУНО ДО КУСКО.

Буенос диас Перу! Точно по средата на нашето пътуване ще ви разкажа за пътя от Пуно, разположен на езерото Титикака, към град Куско, център на вселената според инките. Какво толкова, ще каже някой! Да, наистина, разстояние от 400 км, което трябваше да изминем за 10 часа звучи по-скоро скучно и досадно, отколкото интересно. И точно заради това Мартин бе избрал изненадващ вариант на пътуване, който нито очаквахме, нито подозирахме, че съществува. А как точно, ще прочетете малко по-надолу.

Денят започна от автогарата на Пуно. В 7:15 се качихме на луксозен автобус на фирмата Wonder Peru. В целия автобус бяхме само нашата група и двама възрастни израелци. Освен нас имаше шофьор, разбира се, стюардеса и ... екскурзовод. Досещате ли се за какво става дума?



След като двамата израелци доста нахално окупираха първата седалка, всички останали се настанихме където ни харесва. Местата бяха удобни, с масички, стъпало за краката и достатъчно пространство, за да не се чувстваме притеснени. Получихме по една възглавничка, за желаещите да спят, както и освежаващи напитки със самото тръгване – кафе, кока-кола, вода и т.н. Аз изпих първия си чай от кока за деня.



Излязохме от Пуно и транзитно минахме покрай Хулиака (Juliaca), първото градче по трасето. Не спряхме, защото в този типично търговски град нямаше какво да се види. Предимството на Хулиака е в това, че е разположен на важен кръстопът и че в него се намира Андинският университет. Благодаря, на Ива, че се сети да снима докато аз дремех.



Както може би сте се досетили вече, през следващите 10 часа ни предстоеше едно развлекателно туристическо мероприятие. Какво именно? Още с тръгването екскурзоводът ни обясни, че ще направим 5 спирки по пътя. Първата в Пукара, а след това на прохода Ла Рая. Третата спирка щеше да е за обяд. Веднага след това щяхме да разгледаме много интересен град на инките – Ракчи и преди да пристигнем в Куско по план щяхме да спрем и да разгледаме една църква, която наричат Южноамериканската Сикстинска капела в едно малко, но красиво селце.

Ще се постарая да ви покажа най-интересното от местата, които видяхме. Започвам с първата спирка и археологическият музей Пукара. Автобусът спря на централния площад на малкото селце, точно пред впечатляваща с вида си църква.



Преди да успеем да се пръснем, екскурзоводът на пътуването ни помоли да останем заедно и да се насочим към нашата цел – музея. Обеща ни накрая малко свободно време за сувенири и снимки.



В района на Пукара са открити 3 пирамиди, които са в процес на реставрация. Цивилизацията, която ги е построила е съществувала от 200 г. пр.н.е. до 400 г. Уважавали са природата, но са имали страшнички обичаи. Обезглавявали са противниците си и са взимали главите им като трофеи. Практикували са и канибализъм – ядяли са враговете си, за да им вземат силата. Основните поминъци са били риболов, животновъдство, текстил. Имали са астрономически обсерватории. В района на археологическата зона са намерени много артефакти, които са помогнали на учените да проучат в детайли културата Пукара.



Вътре в музея е забранено да се снима, но на двора – няма проблем. За съжаление зоната на разкопките е затворена и не може да се влиза, така че музея е максималното, което ни предоставиха като информация.

Както навсякъде, така и тук, инките като традиция са усъвършенствали всички технологии на завладените племена. Те не са открили нищо – просто приемат, усвояват и доразвиват. Така са обогатявали познанията си и са се превърнали във велика империя. За разлика от тях, конкистадорите са унищожавали всичко, каквото са могли. Именно испанците са разрушили пирамидите, за да построят църквата Св. Изабел. В основата й са камъни с характерни дялани каменни фигури от културата Пукара.



Излязохме от музея и всеки оползотвори свободните 5 минути както му харесва. На мен ми харесваше църквата.





По оградата се забелязват интересни фигури на бикове. Те са пазители на дома и семейството.



Преди идването на конкистадорите, тези пазители са били лами, но докарвайки биковете в Перу, испанците са заменили езическите символи със своя бик.

Докато се качвахме лежерно в автобуса прегледах сергиите, на които се продаваха характерни за това място фигурки – копия на находките от културата Пукара. Разбира се, не липсваха и сувенири от основните поминъци на хората в района – текстил и керамика.



В 9:50 тръгнахме отново по маршрута. Планината, в основата на която са пирамидите, имала формата на пума. Човек трябва да има много добро въображение, за да я види! Във всеки случай гледките покрай пътя бяха наситени със спокойствие и красота!



Постепенно се изкачихме на 4335 м – наближавахме прохода Ла Рая (La Raya), който разделя департаментите на Пуно и Куско. Картината се промени. Покрай пътя започнаха да се извисяват планини със заснежени върхове и високопланински пасища.



Хората тук са предимно животновъди, но гледат и картофи. През зимата, обаче, температурите падат до -20 градуса по целзий и оцеляването е доста тежко.

Минаваме покрай обори и стада от лами и едър рогат добитък.



Андите започват от Венецуела и свършват чак в Аржентина. Дълги са над 7000 км и навсякъде се срещат малки и големи стада от лама и алпака.



С наближаването на прохода, времето се намръщи, а температурите паднаха.



Естествено, на самата граница между департаментите, има пазар. Мястото е красиво с гледка към глетчера Чимбоя (снимка на Весо).



Тук е едно не лошо място за пазаруване на сувенири. Трябва да се има предвид, обаче, че да купиш нещо на повече от половината от предварително обявената цена, си е минавка. Харесах за децата си традиционна андинска флейта – на кечуа я наричат тарка. Имаше вариант като сувенир, а имаше и реално използваем. Свалих цената наполовина и взех две от истинските на цената на една. Вкарах в употреба испанския си и пожелах на човека успешен ден и бизнес, а той се усмихна и се разделихме като приятели. След това цените за цялата ни група бяха на 50%.

След това си купих 2 шала, отново на цената на един. Отново бях любезен с жената, която ми направи отстъпката и се разделихме с най-добри чувства. Преди това тя се съгласи да се снимаме. Изглежда притеснена, нали?



На това пазарче имаше наистина голямо разнообразие от местни изделия. Таня щастливо се е потопила сред морето от текстил!



Тръгнахме си доста трудно и със закъснение. Продължихме с автобуса покрай река Вилканота, която по-нататък става Урубамба и се влива в Амазонка след като минава покрай Мачу Пикчу.

От тук нататък започват долините, с които е заобиколен Куско. В пейзажа се появиха евкалиптови дървета, внесени от Австралия през 1868 г. и развиващи се чудесно при местните природни условия.

Третата ни спирка е за обяд. От 12:20 до 13:00 спираме в крайпътно заведение на компанията Wonder Peru, в което хапваме вкуснотии на корем. Шведска маса с типични перуански ястия, между които себиче и месо от алпака, както и европейска кухня, салати и десерти, задоволиха апетита ни по най-добрия начин.





Обядът, както и всички посещения на туристически забележителности по пътя, влизат в цената на билета за това прекрасно пътуване.

Преди да си тръгнем, шоу направиха две любопитни домашни животни, които съвсем смело се настаниха в двора на заведението, докато не ги изгонихме с фотоапаратите си. Това бяха едно сури и една алпака, отделили се от близкото стадо.





Точно десет минути по-нататък по маршрута се отклонихме по един черен път и не след дълго спряхме на паркинг в някакво село. Времето беше топло и оставихме якетата в автобуса. От паркинга пеш се насочихме към близката църква, където беше и входът на следващата и може би най-голяма забележителност за деня – градът на инките Ракчи (Raqchi).



Селяните по правило преживяват основно от туризъм и се обличат с най-хубавите си дрехи, за да ни впечатлят.



Разположен в малкото село Сан Педро де Кача, недалеч от град Сикуани, южно от Куско, Ракчи е един от най-красивите и впечатляващи градове на инките. Служел е за административен център и като място за съхраняване на данъците, плащани на инките в земеделски продукти, събирани от териториите около Пуно. Затова тук има много хамбари за складиране на зърнени култури. В града е бил построен впечатляващ храм, посветен на бог Виракоча, както и дворци, обслужващи инките и техните благородници.

Селото е малко и бедно, но си има ярка забележителност, така че хората живеят относително добре. Отстрани на църквата се виждат и техните къщи.



Екскурзоводът от Wonder Peru отново помоли за нашето внимание и ни обеща свободно време накрая за снимки и пазаруване на сувенири. Човекът се беше подготвил с интересен разказ. Показа ни схема на Ракчи такъв, какъвто е съществувал в древността според археолозите (снимка от Ива).



Влизаме в града и спираме пред дълга стена, за да слушаме разказа.



Град Ракчи е имал 3 района:
– религиозен – стената, пред която сме спрели, е част от храм;
– земеделски, където инките са отглеждали плодове и царевица;
– жилищен.

Храмът, пред който сме, е на бог Виракоча и е дълъг 92 метра при височина 25 метра. Има по 11 колони от двете страни на стената, които са поддържали покрива.



Тук инките, както и покорените племена, са носели дарове. Едната половина на храма е била за мъже, а другата за жени. Построен е от Пачакуте – вожд на едно от четирите правителства на инките, през XIV век. Вратите и прозорците са с трапецовидна форма, което се предполага, че дава по-висока устойчивост при земетресения.

Ето как е изглеждал храмът според археолозите:



Малко стени са оцелели, а от колоните – само една.



Какво научихме още?

Инките са имали 3 закона, които са се спазвали много стриктно.
1.    Не кради!
2.    Не мързелувай!
3.    Не лъжи!

Религията е била част от живота им и са почитали кондора, пумата и змията като свещени животни. Наблюдавали са нощното небе. Ще спомена само, че свещената река Урубамба е отражение на Млечния път на земята, а Чакана или Андинският кръст е символ, съответстващ на съзвездието Южен кръст.



Схемата на Чакана, която ни показа екскурзовода, дава взаимовръзката между четирите елемента на живота – въздух, вода, огън и земя. Свещените животни са част от елемента земя или така наречената Пачамама (Майка Земя).

Андинският кръст е бил изрисуван по стените на храма с червена боя, но всичко е унищожено от конкистадорите.

Вляво от храма се разпростира земеделският район на града, където няма какво да се види. Няма руини. Единствено по билото на планината зад него се забелязва част от петкилометровата защитна стена (като китайската), която е висока 3 метра и широка 2.



Преминахме към жилищния сектор. Постройките са подредени в две редици и са реставририрани частично.





Всичко тук е строено с вулканични камъни, но е било допълнително укрепвано със спойки от различни местни материали. Прозорците и вратите отново имат противоземетръсна трапецовидна форма.



Още една снимка на жилищния район, преди да кажа няколко приказки за едно от основните предназначения на Ракчи.



В планините около града е имало 160 житници за съхранение на зърнени храни. Повечето са разрушени и от тях са останали само части от стените.



Някои, обаче, са реставрирани и дават ясна представа как са изглеждали по времето на инките.



Зърното е било събирано и съхранявано в Ракчи и това е една от най-важните функции на това място. Не мога да кажа хамбарите към кой район на града спадат, но са разположени от дясната страна на жилищния, противоположно на земеделските полета.

Разходихме се по стената, която разделя жилищата от хамбарите. (Снимка от Весо).



На пода на житницата са слагали муня (андинска мента), която гони инсектите и паразитите. Върху нея насипвали реколтата и по този начин я съхранявали.



Времето ни изтичаше много бързо. Да снимаш ли, да гледаш ли или да бързаш към пазарчето за сувенири?

На излизане надниквам зад оградата на жилищата на персонала, работещ в комплекса.



Други детайли – може ли овца да ухажва куче? Май да!



Останаха ни точно 2 минути за пазарчето и атрактивните местни жители, които продаваха сувенири.







Почти всяка от местните баби плете по нещо докато седи да продава.

Сега имам възможност да снимам и църквата без да бързам.



Накрая се оказа, че всички чакаха само мен и Марто в автобуса, готови за тръгване. Е, след като тръгвахме от ресторанта на миналата спирка, чакахме израелците, които през цялото време ни лазеха по нервите. Този път бяхме аз и Марто.

В 14:10 продължихме към Куско с четвъртия ми чай от кока за деня. Доста пих, но и не усещах никакви проблеми с височината. Коката помагаше, а и вече бяхме свикнали. От тук нататък щяхме да се спускаме надолу.

Час и половина по-късно влязохме в село Андауайлияс (Andahuaylillas). В центъра на селото, на Пласа де армас, направихме последната спирка за това пътуване.



Какво беше забележителното тук? Защо се отбихме на това място?



Колониалната църква Св. Петър е наричана още Сикстинската капела на Южна Америка. Построена от йезуитите през XVI-XVII век и с рисунките на Анджелино Медоро, това е най-красивата църква в цяла Южна Америка. Издигната е на мястото на храм на инките и това си личи по запазения оригинален каменен под.



Фреските представят живота на Св. Петър и Св. Павел и са изографисани майсторски с много живи и свежи цветове. Вътре е забранено да се снима и следят много строго. Само ще отбележа, че над олтара, посветен на Св. Св. Петър и Павел, има слънце – интеграция на религиозните символи на инките в католическата религия.

Дворът на църквата е подреден и поддържан.



Излизаме отвън. Сега е моментът да забележим вековните дървета на площада пред храма.



Дърветата се наричат Pisonay. Нямам представа как се превежда на български, а и по нашите земи не се срещат такива. Някои от тях са на възрастта на църквата – около 400-годишни!



Селото си е село, но с прекрасен централен площад!

Това беше последно! Тук беше и най-ниската точка от маршрута – 3092 метра. Следва Куско на височина 3350.

По времето на инките, не всеки е можел да влиза в града. Трябвало е да има основание. Имало е контрол и това е ставало през врати по пътищата. Покрай една такава каменна порта, на която са брояли влизащите и излизащите, минахме малко преди да влезем в самия град.



От тук започва долината на Куско.

На автогарата ни посрещнаха и ни закараха до хотелчето, в което щяхме да останем няколко дни. Хубавото беше, че се намираше на 5 минути пеша от централния площад – Пласа де армас. Не говорим за лукс, но хотела, който всъщност е хостел, си е напълно годен, а най-хубавото беше, че освен нашата група нямаше никакви други туристи. Имахме си и известни проблеми... Куско е планински град и вечер ставаше доста студено, а перуанците нямат навика да ползват отопление. Имахме по няколко одеала, но си беше проблем да станеш и да отидеш до банята да речем... Да не говорим, че някои стаи имаха проблем с бойлера за топла вода. Домакините правеха всичко възможно да ни намерят печки и да оправят бойлерите, но успехът им бе променлив.

Оставихме си багажа по стаите, свързахме се с близките си през интернет, какъвто имахме, при това с добро качество... След това си направихме разходка по вечерните улици.





Стигнахме до Пласа де армас и се пръснахме из околните магазинчета. Уговорката ни бе да се срещнем малко по-късно, тъй като трябваше да се вечеря някъде.





Площадът е красиво осветен и предлага голямо разнообразие на магазини и услуги като обмяна на валута например. Куско е голям град с голям туристически поток, така че тук всичко е уредено и удобно за чужденците.



С Мартин минахме през един ресторант и запазихме маса за цялата група за 20:30 часа. След това всеки от нас се разходи самостоятелно, но всички маршрути обикаляха центъра на града. Засега нямах идея къде бих могъл да отида другаде.

Вечерята беше много вкусна, както във всички ресторанти в Перу. Аз хапнах пъстърва с гарнитура и за пиене лимонада. Държа да отбележа, че в Перу лимонадата си е натурална напитка от лимон, вода и захар, а не някаква газирана пародия. Вместо десерт си поръчах фреш от ягоди.



След вечеря се отбихме в един бар, в който имаше уроци по салса, но хванахме само последните 15 минути от тях, тъй като бяхме позакъснели. Поседяхме до полунощ и се прибрахме пеша – центърът беше на 900 м от хотела. Нямахме притеснения за сигурността си – навсякъде по туристическите места в Перу има туристическа полиция. Тук също.

В хотела се хванах отново за интернета. Хубавото бе, че работеше добре, а лошото, че заради него пак си легнах след 2 през нощта.


Следва...


Неактивен McLaut.

  • Активен потребител
  • ****
  • Публикации: 216
  • Нас. място: София
  • Пол: Мъж
    • Моите скромни любимци
Отг: ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ
« Отговор #21 : неделя, 23 юни 2013 г., 22:53 ч. »
Какви коментари са нужни......... :)Ти си бил там, видял си, чул си и си усетил всичко с душата си.  :clapping:Ние четем и гледаме по снимки и се опитваме да го усетим максимално все едно сме били там. Хиляди благодарности. :bow:
Всичко е така завладяващо.  :up:За инките съм чувал и чел доста, но и представа съм нямал как е пък сега......
За мен четейки пътеписа мога да кажа, че го усещам така все едно съм там с групата. Казах в един предишен пост. Обичам да пътувам в нови и непознати за мен места. Дистанциите на практика не са ми били никога в тежест. Дори пътувайки и разглеждайки пейзажа пак ми е интересно. Нито снимките са ми много, нито писанията пък за да са досадни. Така, че с нетърпение очаквам всеки епизод.   
Красивото винаги си заслужава.

Неактивен asito

  • Активен потребител
  • ****
  • Публикации: 1 436
  • Нас. място: Варна
  • Пол: Мъж
    • Моите аквариуми
Отг: ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ
« Отговор #22 : неделя, 23 юни 2013 г., 23:21 ч. »
Хубави и интересни снимки.Бил съм в Перу-в Паита и Каляо.Хареса ми там.Аз пък не обичам дълги дестинации,но често ми се налагат  :lol:

Неактивен Stas

  • Aquaportal мениджър
  • *****
  • Публикации: 1 554
  • Нас. място: София
  • Пол: Мъж
  • Станислав Бояджиев
Отг: ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ
« Отговор #23 : понеделник, 24 юни 2013 г., 22:45 ч. »
Asito, защо не пуснеш малко снимки от местата в Перу, на които си бил в една отделна тема? Ще се радвам да ги споделиш.

Неактивен asito

  • Активен потребител
  • ****
  • Публикации: 1 436
  • Нас. място: Варна
  • Пол: Мъж
    • Моите аквариуми
Отг: ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ
« Отговор #24 : вторник, 25 юни 2013 г., 00:09 ч. »
За съжаление снимки от Перу май нямам.Поне не мога да намеря такива.Може би съм ги изтрил.

Неактивен Stas

  • Aquaportal мениджър
  • *****
  • Публикации: 1 554
  • Нас. място: София
  • Пол: Мъж
  • Станислав Бояджиев
Отг: ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ
« Отговор #25 : вторник, 25 юни 2013 г., 00:14 ч. »
McLaut, благодаря! Продължавам в същия дух.
Asito, нищо. При следващото си пътуване, помни, че тук има хора, които биха се радвали на снимки.

Неактивен asito

  • Активен потребител
  • ****
  • Публикации: 1 436
  • Нас. място: Варна
  • Пол: Мъж
    • Моите аквариуми
Отг: ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ
« Отговор #26 : вторник, 25 юни 2013 г., 00:25 ч. »
Мога да кача от най-новия аквариум в Сентоса,но са с телефон и не знам дали ще представляват интерес.

Неактивен Stas

  • Aquaportal мениджър
  • *****
  • Публикации: 1 554
  • Нас. място: София
  • Пол: Мъж
  • Станислав Бояджиев
Отг: ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ
« Отговор #27 : сряда, 03 юли 2013 г., 13:47 ч. »
15.04.2013. КУСКО.

Не мога да кажа, че не се наспах, но в никакъв случай не ми е било топло. Голяма грешка беше, че си легнах без чорапи на краката. Марто, например, спа с яке. Много сме кекави! Температурите в Куско целогодишно са положителни. Само през зимата падат нощем до нула градуса, но все още не беше зима. Защо ли ни беше толкова студено!?

Студената нощ в Куско бе изместена от сутрешното слънце. Хотелчето ни предложи скромна закуска от хляб, масло и сладко с яйца на очи или бъркани... Сокът по изключение нe беше истински фреш, но чай от кока фалшив няма, така че него изпих с удоволствие.



Имаше какво да се желае от хотела и Марто поиска за следващия ден да купят поне шунка и кашкавал... Освен това ги прати да търсят печки за стаите, за да не умрем от студ още на втората нощ.

Днешния ден беше посветен на Куско. Тъй като хотелчето беше много близо до центъра, то се уговорихме да се срещнем на катедралата, където трябваше да ни чака и местния екскурзовод.

Предната вечер, при пристигането ни, уличката на хотела изглеждаше много невзрачно, но като изгрее сутрин слънцето, всичко става по-красиво.



Куско може би е първото място, на което срещнах улични кучета. Ефектът е, че трябва да внимаваме като ходим пеша, за да не направим грешна стъпка. Иначе не бяха агресивни и не притесняваха хората.



Тъй като денят беше нарочен за разглеждане на града, то ще показвам предимно градски пейзажи. Архитектурата на старата част на града е изцяло повлияна от колониалния стил на испанците.



След около 5-6 минути ходене излязохме на Пласа де армас и започнахме да търсим останалите от групата, които тръгнаха преди нас, за да пият някъде кафе. Хм. Нямаше ги, a имахме среща пред катедралата.

Централният площад на Куско е един от най-красивите и просторните. Освен обичайните административни сгради, тук има и много магазини, а парковата част е идеално поддържана. За разлика от другите градове, тук освен катедрала, има и църква.







Екскурзоводът ни този ден беше Леонсио Вера или за по-кратко – Лео. Ще започна с неговия обзорен разказ за важността на този град.

Както вече знаем, Куско е свещен град за инките (на кечуа: Коско) и е бил пъпа на тяхната империя – център на четирите й части. Тук идва и връзката с андинския кръст Чакана – четирите провинции се казват Антисуйо, Кунтисуйо, Чинчайсуйо и Койасуйо. Всяка от тях съответства на една част на кръста, а в центъра им е град Куско.



Каквото е Мека за мусюлманите, това е бил Куско за инките. В града са идвали пилигрими от всички краища на империята на поклонение. Носили са дарове – цветя, растения, животни, вкл. и диви като гигантски жаби, змии анаконда, маймуни и др. Носили са също злато и сребро. Защо?

Среброто са считали, че са сълзите на важната богиня Кийа (луната). Златото са сълзите на най-важния за инките бог – Инти (слънцето). Толкова сълзи на слънцето са били събрани в Куско, че го наричали Златния град.

Кортес достигнал бреговете на днешно Мексико през 1524 г. Когато малко по-късно, през 1533 г., Франсиско Писаро започнал своя поход в Южна Америка и испанците влезли в Куско – тяхната алчност за злато била презадоволена със 700 тона от ценния метал, който открили тук. Но не! Те искали още и още! Продължили да обикалят териториите на инките и да плячкосват всички техни градове като взимали ценните метали, разрушавали дворците и храмовете им и строели свои на тяхно място. Това се случило и с Куско – на Пласа де Армас е имало огромни, покрити със злато, палати на инките, от които днес са останали само основите. Целта е била да бъдат покръстени индианците.

Още малко за града. Куско е бил построен във формата на свещеното животно – пума. Долината на инките, в която се намира Куско, е била отражение на звездното небе, а река Урубамба на Млечния път. Самият град е отражение на съзвездие, което те наричали „Пума”.

Най-накрая пред катедралата се събрахме цялата група и влязохме първо в нея.

Катедралата на Куско е строена на етапи и е съставена от 3 обединени църкви. Първата от тях е била построена върху основите на двореца на Виракоча инка.



Вътре е забранено да се снима, но ще кажа с няколко думи – една от гордостта на местните е колекцията от около 350 картини от школата за живопис на Куско. В целия град има 14 църкви и стотици картини. Повечето са анонимни, защото един художник е рисувал само част от картина. Друг – друга и така една творба е била дело на няколко живописци.

Строителството на катедралата е започнало през 1560 г. и е завършено през 1654 г. Испанците са използвали често стени от дворците на инките и това донякъде ги е спасявало при честите земетресения. Повечето големи трусове в Перу са в годините, кратни на 50, т.е. следващото бедствие се очаква през 2050 г. И така, постройките на испанците често са падали, включително и кулите на катедралата. Само стените не са мръднали и това се дължи на техниката и уменията на архитектите на инките.

На самия площад с голяма почит е издигнат паметник на един от най-великите инки – Пачакутек, син на Виракоча инка.



Освен катедралата тук е и църквата „Обществото на Исус”, издигната върху основите на Амаруканча, дворец на друг велик владетел на инките – Уайна Кхапак. Църквата е един от най-добрите примери за колониалния бароков архитектурен стил в Америка. В нея също има ценна колекция от картини.



Изглед към площада и към хълмовете около града от една точка за наблюдение, съвсем близо до централния площад.





Слязохме от площадката, заобиколихме катедралата и тръгнахме по улиците на града, следвайки Лео.



Едно отклонение. Полиция има навсякъде. Някакси от една страна се замисляш защо ли са там, а от друга си казваш – явно има защо и добре, че ги има.



Иначе са дружелюбни. Попитах ги на испански дали мога да ги снимам, а единия от тях даже ми даде да му държа кучето и да ме снимат с него. Усмихнати, сърдечни, добронамерени. След контакта бях една идея по-спокоен, че за сигурността се грижат такива хора.



Отново по улиците...





Една от запазените стени от времето на инките е на Паласио де ла Инка Рока. В наши дни е част от двореца на архиепископа. Подредбата на камъните изглежда хаотична, но в действителност могат да се различат фигури на различни животни – пума, змия, пиле...



На следващата снимка от Ива, която се сети да снима една картичка, са затъмнени част от камъните, за да се види по-лесно фигурата на пума.



Единият от камъните на стената има 24 ъгъла – 12 външни и 12 вътрешни, всички правени на ръка. В Мачу Пикчу има камък с 34 ъгъла, а в Торонтой с 40 ъгли.



Изкачвахме се по стръмни улички и се разминавахме на косъм с минаващите по тях автомобили.





На високото е разположен площад Сан Блас. Това е един от най-красивите райони на Куско – кварталът на художниците.





Тук Мартин предложи да седнем в едно заведение и да пием по един сок от плодове, кафе или коктейл – според желанието ни.



Това е мястото в Куско, където има голям избор от произведения на изкуството. Из малките улички на квартала можете да срещнете различни галерии и малки магазинчета за сувенири и по-стойностни творби. Цените са изключително приемливи, а търговците склонни на отстъпки. Реших след края на колективната разходка да се върна тук, за да разгледам по-подробно.

Продължихме по улиците в посока Кориканча. Старите дървени балкони са оригинални, направени с красиви дърворезби преди доста години.



По пътя към Кориканча минаваме покрай разкопките на Кусиканча – дворец за забалвения на инките, който е в процес на реставрация.





Първото, което виждаме от Кориканча е кулата на църквата Санто Доминго, построена на мястото на главния храм на Куско – Храмът на Слънцето.



Влизаме, разбира се. Освен църква тук е построен и манастир Санто Доминго. Това е най-важното място в целия град, а защо, ще обясня ей сега.



Комплекът Кориканча е построен от Пачакутек и е бил център на Куско по времето на инките, т.е. център на центъра на света на инките, а за тях – и на цялата вселена. Името произлиза естествено от езика на инките – кечуа. Кори означава злато, а канча – къща. Защо ли? Лесно е да се досетим – бил е покрит целия със злато! Много, много, ама много злато!

Гледката от Кориканча към града е много красива. Сякаш целият град е коленичил пред храма.



Църквата, построена върху основите и част от стените на светилището на инките:



И манастира Санто Доминго:



От този покрит със злато храм са тръгвали 42 лъча към четирите краища на империята.



СИСТЕМАТА ОТ СЕКЕ НА КУСКО
В столицата на инките и околностите й е имало разположени много храмове и свещени места: скали, пещери, извори и др., почитани от хората в Куско. На кечуа те се наричат уака. Тези точки уака са свързани помежду си с въображаеми линии, наречени секе. На кечуа думата секе означава линия.Те започват от Кориканча и като слънчеви лъчи се отправят към всички краища на империята.

Кориканча е бил центъра, от който тези линии тръгват. Около и зад стените на комплекса е имало 16 уака точки между които сгради, площади, свещени камъни и извори.

Йезуитът Бернабе Кобо е преброил и описал 328 уака, свързани с около 41-42 секе. Върху всяка от линиите са били разположени от 3 до 15 уака точки. Секе са били разпределени между четирите провинции на империята. Провинциите Чинчайсуйо, Антисуйо и Койасуйо имат по 9 секе всяка, а към Кунтисуйо водят 14 или 15 секе.

Има хипотеза от 1970 г., която свързва системата от секе и уака с календара на инките и съгласно която, всяка от уака точките съответства на един ден от годината, в който са се правели дарения на съответното свещено място. Има предположение, че уака точките са използвани и за астрономически наблюдения.

На въпросът ни към Лео къде свършват тези линии отговорът беше – „Никой не знае! Може би в Боливия, Чили или Колумбия”. Оказва се, че инките са ни оставили голямо богатство от загадки.

Как инките са си представяли създаването на света? Какви са били връзките между боговете, природата, която толкова почитали и хората? В Кориканча е намерена плоча от чисто злато, на която са били изобразени тези отношения.



Тъй като описанието е направено доста години след като вярванията на инките са били изкоренени, авторът му е черпил информация от предания и легенди, останали от древността.



Най-отгоре е 1. Оркорара или на кечуа „три звезди”. Вероятно тук са имали предвид съзвездието Южен кръст. Веднага под него е 2. Виракоча – изображение на създателя на небето и земята.  Следват главните богове на инките – Инти (богът-слънце) и Кийа (богинята-луна). Инти бил покровител на мъжете, а Кийа на жените. Следват цяла поредица от богове и богини. Под 11. забелязвам андинския кръст Чакана. Най-долу във веригата са 21. Мъже, 22. Жени, 23. Дървета и 24. Складове за храна.

Инките са боготворяли природата – животни, езера, реки, планини, слънце, луна, дъга, гръмотевици... В Кориканча има храмове за всички тях и всичките са били покрити със злато и сребро. В градината е имало фигури на животни от тези благородни метали в естествен размер. Конкистадорите са имали много, много за ограбване. Всичко е било претопявано и изпращано към Испания с галеони.

Още едно питане към Лео – какви са били вождовете на инките, по какво са се различавали? Според неговите думи те са били по-силни и високи – около 2 метра. Обикновените индианци са достигали едва до 1,50-1,60 м височина. Един инка е имал една главна съпруга. Владетелите са имали привилегията да притежават допълнителни жени като броят им е достигал понякога до 400.

Преминахме към следващата зала в Кориканча, която ни показва подробности от архитектурните умения на инките и как са се справяли с основния проблем – честите и силни земетресения.

Първо се спряхме пред врата от камък, която има характерната, вече срещана в Ракчи, трапецовидна форма. Лесно е да се сетим защо.



Има няколко техники на строене, които да укрепват конструкциите на инките.
1.    Отворите – врати и прозорци, са с трапецовидна форма.
2.    Изградени са от камъни с много ъгли.

Освен това:
3.     Камъните имат „мъжка” и „женска” части, които влизат една в друга.



Към третата техника има различни разновидности, а някои даже се комбинират с втората:



Инките са познавали бронза и са го използвали и в строежите. Как именно? Ами създали са още една противосеизмична техника.
4.    Бронзови скоби за захващане на камъните един за друг.



Постройките са класифицирани в три архитектурни стила: граждански, религиозен (гладки и здрави стени) и военен. Перфектните им дворци и храмове са оцелявали и при най-тежките земетресения за разлика от тези на испанците след тях.

Малко след 14:30 приключихме с културната програма за деня и се разделихме с Лео. От тук нататък ни оставаше цял половин ден за „некултурната” част, а именно – мотаене по улиците, заведенията и магазините на Куско.

Разделихме се по интереси и плъзнахме из града.





Аз, Марто, Ива, Таня, Буба, Гери и Весо се върнахме към квартала Сан Блас, за да търсим нещо за ядене.



Намерихме си едно кафе, в което си поръчахме по един сандвич и безалкохолно – чича морада или фреш. Успяхме да впечатлим персонала с шумния си смях. Нямаше как – беше ни весело и забавно нон-стоп. Добре, че нямаше други клиенти в заведението.



От там аз и Веско продължихме да разглеждаме галериите. По пътя минахме през местенца, които нямаше как да видим предиобед. Една къща на художник, превърната в галерия ме впечатли особено много!



След това стигнахме отново до площадчето Сан Блас, където си бях харесал едни картини.



В малка схлупена галерийка, една художничка предлагаше своите рисунки с голям ентусиазъм.



Зарадвах я, след което с Весо си взехме такси до хотела. В Куско такситата са евтини, тъй като разстоянията не са никак големи. За около 4 сола се придвижваш докъдето искаш. Забравих да спомена, че градът не е голям и населението му е някъде около половин милион.

След като си отдъхнахме в стаите, имахме на разположение цяла вечер за нови подвизи. С Весо излязохме и тръгнахме по друг маршрут към центъра. Минахме покрай пазара Сан Педро, но за съжаление беше късно и вече го затваряха.





Иначе тук се продават предимно месо и зеленчуци. За чувствителните на миризми хора не го препоръчвам.

Свечеряваше се и се отправихме към Пласа де Армас.



Там случайно срещнахме Мартин. То как да не срещнеш някой познат в това малко градче. Тримата решихме да се качим на близкия хълм, на който светеше някаква църква. Не знаехме коя е и защо е там, но решихме да проверим.



Изкачването си беше сериозно, но слава богу не много продължително. От горе се откриваше гледка към града, която останахме да съзерцаваме най-малко половин час.



Едва на следващия ден щяхме да разберем какво е станало на това място и защо са построили тази църква.

Време беше да слизаме и да се срещнем с останалата част от групата, за да вечеряме и да спим, защото... Защото ни чакаше ново пътуване към едно от най-магнетичните места в Перу, а защо не и в целия свят? Досещате се, нали? Ще стигнем и до там, а дотогава – още малко търпение.


Следва...


Неактивен Stas

  • Aquaportal мениджър
  • *****
  • Публикации: 1 554
  • Нас. място: София
  • Пол: Мъж
  • Станислав Бояджиев
Отг: ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ
« Отговор #28 : сряда, 17 юли 2013 г., 01:10 ч. »


16.04.2013. ДОЛИНАТА НА ИНКИТЕ.

Тръгваме от хотела в 8 часа сутринта с по една малка раничка. Ще ни е необходим багаж само за една нощ в Агуас Калиентес... Какво точно ни предстои?
   
През деня на 16 април трябва да разгледаме Долината на инките. Привечер по план пристигаме в Агуас Калиентес, селище в подножието на Мачу Пикчу. Нощувка. На следващата сутрин – разглеждане на едно от чудесата на света и гвоздей на нашето пътешествие. След това прибиране обратно в Куско.

В раничката взимаме само най-необходимото за една нощ плюс дъждобран, батерии и карти за фотоапаратите. Не забравяме и доброто си настроение – то си е постоянно с нас.

Флора е името на перуанката, която ще ни води през целия ден. Нейната задача е да ни качи на влака за Мачу Пикчу, след като ни е разказала и показала най-важните градове на инките в Свещената долина. Започнахме с малко височинна информация – кое от местата на каква приблизителна височина е разположено:

Град Куско – 3350 м.
Селището Писак – 2800 м.
Крепостта Писак – 3350 м.
Река Урубамба – на тези места е на около 2750 м.
Селището и крепостта Оянтайтамбо – 2700 м.
Агуас Калиентес – 1950 м.
Мачу Пикчу – 2400 м.
Уайна Пикчу – 2700 м.
Портата на слънцето – 2600 м.

Противно на очакванията, може да се каже, че ще слизаме от Куско към Мачу Пикчу.

Тръгвайки от хотела, започваме почти веднага да се изкачваме по път, който ни води извън града. Бях обещал да кажа нещо за църквата, до която се качвахме пеша предната вечер. Да, докато минавахме покрай нея, Флора ни каза две неща – първо, че това е църквата Сан Кристобал и второ, че е построена на мястото на двореца на Манко Капа. А кой е той?



Все още никой не знае кога и как са се появили великите владетели на инките. Може би някъде около 1100 г., а може би 100 години по-късно... Мненията са много противоречиви. Едно нещо, обаче, е тясно свързано с тяхната поява – основаването на град Куско като център на Вселената. Идването на Манко Капа бележи именно това ново начало. Той е първият „велик инка” или както ги наричат „сапа инка”, владетел на Куско, родоначалник на първата династия на инките, син на Инти и Кайа – богът на слънцето и богинята на луната. Титлата еволюирала от владетел на Куско в император на инките и се предавала по наследство от баща на син чак до последния сапа инка – Тупак Амару.

Следващото място, на което спираме само за минутка, е една отбивка на пътя, от която се вижда комплекса Саксайуаман – много важна стратегическа крепост на инките и вторият най-важен религиозен център след Кориканча.



Мястото е съвсем близо до Куско и когато испанците покорили инките, го разрушили, а камъните са използвани за строежа на испанските колониални сгради. Така и не стана ясно кой точно го е построил, но се предполага, че Саксайуаман е използван за съхранение на продоволствия и за защита на града от нападения със стратегическата височина, на която е построен.

Точно тук се намира голямата статуя на Исус, която се вижда от Куско и се откроява вечер с белия си цвят на фона на нощта. Направена е от мрамор и варовик и е дарена от Палестина през 1945 г. Флора ни каза, че през 1820 г. тук са дошли много палестински преселници, които са били експулсирани от Перу през 1920 г. Статуята е опит за тяхната реабилитация.



Преди да продължим с автобуса, се снимаме за спомен с местни жители. Вляво виждате една лама, а до мен – алпака. Овцете не ги броим.



Около един час преди да пристигнем в Писак, спряхме на една тераса за снимки. От тук се откриваха красиви гледки към долината на река Урубамба, а красотата привлича и пленява душата.





Близкият връх е обвит красиво и зловещо в облаци. Явно боговете ни се заканват недвусмислено заради това, че сме нарушили спокойствието на долината.




ПИСАК
Малко по-нататък отново спряхме, но този път, за да видим отвисоко самия град Писак. Дали е град или е село е спорно, защото от снимката се вижда колко е малък.



Дано на снимката да се виждат терасовидните склонове на планината над градчето – всички те са направени от инките и се използват и до ден днешен от местните земеделци.

Писак е известен с традиционния си пазар за местни изделия и сувенири, който се провежда в неделя, вторник и четвъртък на Пласа де Армас. До него се стига по едни много тесни улички и е цяло чудо за мен как автобусите с туристи успяват да минават, без да бутнат някой балкон!



Часът е 9:30 и имаме на разположение около час за разглеждане, кафе, пазаруване на бужута и сувенири, тоалетна и интернет.

Като начало, Флора ни предложи да влезем в типична местна пекарна за Empanadas – нещо като банички от тесто с пълнеж от кашкавал, месо или спанак. Влязохме в Horno Colonial или, преведено на български, Колониална фурна.



Веднага си заявихме за опитване от всички видове „пълненки”. Като допълнение се предлага традиционната чича морада – сок от черна царевица.







Това, което пропуснахме, беше перуанския специалитет: печено морско свинче с картофи. Не изглежда много привлекателно, нали? Докато са живи са много по-симпатични.



След това минахме през бижутерийния цех и магазин, свързан с пекарната. Напазарувахме красиви подаръци за любими хора и излязохме на площада. В този момент се разпръснахме всеки накъдето му изглеждаше по-привлекателно.

На снимката по средата е пекарната с бижутерията, а синята сграда вдясно от нея беше мястото ни за среща – единственото кафе с интернет на площада и със странното име „Синята лама”.



За мен най-голям интерес представляваха многоцветните сгради и сергии. Тук наистина имаше огромно изобилие от интересни предмети, но как да купи човек всичко? А даже и да можех да купя много неща, то как ли щях да ги мъкна до България!







Пазарът е красив и заради мястото, на което се намира.



Когато около теб е пълно с красиви екзотични детайли, заглеждайки се, някакси не усещаш как времето минава. Отправих се към мястото на срещата за тръгване, но групата бе едва наполовина.



Между другото, за който пътува към Мачу Пикчу – ако не сте си сменили достатъчно пари в местна валута още в Куско, Писак е последната възможност. Нататък курсът е изключително неизгоден, а и няма много-много къде да се сменя. Колкото по-далеч се намираме от големия град, толкова местните по-трудно приемат долари при за разплащане. Основанието им е, че трябва да ходят твърде далеч, за да ги обменят. Прави са си!


КРЕПОСТТА ПИСАК
Качихме се на автобуса, за да продължим към върховете над Писак, където се намира античната крепост на инките. Минахме по тясната уличка на сантиметри от балконите и тръгнахме нагоре към планината. Според табличката в началото – имаме да преодоляваме денивелация от 550 м.



От автобуса се виждат земеделските тераси, които освен за отглеждане на култури, служат и за укрепване на склона.



Естествено, скоро стигаме до входа на комплекса Писак. На касата има табелка с цени – за местни билетът е 70 сола, а за чужденци – 130. Доста скъпо излиза!



Касата, обаче, не ни трябваше. Мартин ни беше купил комбинирани билети за цялата Долина на инките, така че влязохме с тях. Имахме право да посетим всеки един от туристическите обекти по един път в рамките на два дни. Билетът е с дата и написано име по паспорт.

Дежурните продавачи на какво ли не... Зад тях се виждат първите постройки от времето на инките.



Времето изглежда приятно – разкъсана облачност и леко хладно, така че да се чудим дали да си слагаме горна дреха или не. През това време си мислех какъв страхотен естетически вкус са имали инките за местата, на които са правели градовете си.



Часът е 11:15 и Флора ни събира на едно място, за да ни разказва. Гледката е повече от прекрасна и на моменти даже забравям да я слушам.



Video Pisaq





Крепостта Писак е построена някъде около 1438 г. от деветия сапа инка Пачакутек. Тя представлява най-голямата забележителност в Долината на инките. Оригиналното й име е Pisaqa и е била столица на провинцията, включваща долината.

Освен важен политически, религиозен и административен център, Писак е притежавал нещо много важно за инките – земеделска лаборатория и астрономическа обсерватория. Най-високо са били разположени политическият център и инженерите, астрономите и свещениците.

В по-ниската част се виждат тераси. Около тях са били разположени къщите на обикновените жители. Основата на икономиката на инките и било земеделието. Терасите са служели за отглеждане на различни култури като същевременно са пречели на ерозията и са поддържали града.

Какво още може да се каже за земеделието? На терасите са изследвани 160 различни земеделски култури. Картофите, например, са от Перу, но не са ги открили инките. Те просто са разработили различни сортове и са ги адаптирали за отглеждане на височини до 4800 метра. Много важна друга култура е кинуа – единственото растение с протеини. Важен раздел от земеделието са били медицинските култури.

За обществото – всеки град на инките е имал стени и от една до пет врати за достъп. Така се е осъществявал социален контрол – само важните хора са живеели зад стените и колкото по-високо се намирал в йерархията, толкова по-високо живеел съответният благородник.



Стените на къщите са били измазани с кал и боядисани в червено и жълто. Мазилката е служела за изолация.

В скалите срещу града има дупки като малки пещери. Това са гробници. Според археолозите тук е най-голямото гробище на инките с около 10 000 гроба. Труповете са били мумифицирани и в гробовете заедно с тях са слагали керамични съдове, злато, сребро, текстил – всичко това с вяра в задгробния живот.

Докато говорим, леко започна да ръми. Побързахме напред, за да можем да разгледаме руините преди да ни е заваляло съвсем. Е, не успяхме!

Докато се крием от дъжда под един навес опитвам да снимам, но пейзажа стана доста мрачен. На снимката вляво са гробниците, а по средата се вижда източникът на прясна вода за града.



Нямахме безкрайно много време. Трябваше или да се върна към автобуса без да снимам, или да опитам, въпреки дъжда, да се кача до върха на крепостта и да рискувам да се намокря. Като че ли намокрянето ми се стори по-приемлив вариант от липсата на снимки.

Ето малко кадри, които направих от високото...







Един подслон на самия връх. Само че нямах време да изчакам да спре да вали.



От високото гледките са много интересни, само че не се вижда надалеч заради лошото време. Затова пък ефектно се снимат постройките и земеделските тераси под тях.



Най-накрая – поглед към входа на комплекса, мястото до което трябва да стигна, без да се намокря прекалено много. Защо ли не си взех дъждобрана от раницата...



Следва много внимателно спускане за норматив от крепостта към паркинга. Тревата и камъните бяха хлъзгави, а дъждът продължаваше да тормози всички посетители. Стигнах до автобуса, а малко след мен Веско и Марто ми донесоха варена царевица за обяд. Мммммного вкусна! И много едра.



В крайна сметка се събрахме. В автобуса се разсъблякохме, за да си изсушим дрехите и към 12:30 потеглихме отново на път. Следващата ни цел бе крепостта на инките Оянтайтамбо.

Шосето вървеше успоредно на реката, която досега наричах Урубамба. Да, наистина, същата река е, но когато стигнахме до най-големия град в долината, чието име също е Урубамба, Флора каза, че реката до това място се наричала Вилканота, а от тук нататък – Урубамба. От тук надолу започва и високопланинската джунгла, в която е разполжен Мачу Пикчу.


ЧИЧЕРИЯ
След около час път Флора ни предложи да спрем попътно в една чичерия. Чича е перуанската бира от царевица. Правят няколко вида, които ни обеща да опитаме. Всеки може да познае къде се предлага чича по червеното найлоново пликче, забучено на пръчка до входа.



Много странно. Така и не разбрах защо точно червена торбичка. Влязохме в един двор. То си беше цяла хасиенда. Няма да се увличам със снимки на красивите цветя, на играта с хвърляне на жетони в устата на една месингова жаба... Не мога само да се сдържа да не покажа фермата за морски свинчета. Бяха страшно много!



И по същността на въпроса. Видовете чича се определят от вида на царевицата и от добавките, които се слагат при приготвянето.





Жълтата чаша е обикновена царевична бира, а розовата е с примес от боровинки, ако не се лъжа. Тъй като аз лично не пия бира, се доверявам на останалите в групата, че вкусът на чичата не е нищо особено. Даже напротив, повечето въобще не можаха да я пият. Явно българският и перуанският вкус се различават в частта си по отношение на чичата.


ОЯНТАЙТАМБО
Около 14:30 се отклонихме от основното шосе и влязохме в едно селце. Не загрях веднага, но точно това се оказа селото с изключително трудното за четене и произнасяне име – Оянтайтамбо (Ollantaytambo). „Оянтай” е просто някакво име, а „тамбо” на кечуа означава „хижа”.

Флора се впусна в преговори с един полицай на площада, за да ни разреши да слезем от автобуса. Да, на площада в Оянтайтамбо е забранено спирането и след хиляди увещания ни разрешиха само 1 минута престой. Слизането се проточи малко повече и полицаят започна да нервничи и да се кара.



На това място трябва да се съберем накрая, за да отидем с автобуса до гарата. Сега, обаче, предстои експедитивно разглеждане на следващия от най-забележителните градове в Долината на инките.

Минахме покрай голяма стена, разделяща руините на крепостта от съвременната част на селището или по-точно от пазарчето пред входа на туристическата забележителност.



Влизам и започвам да снимам докато още има слънце. Хубавото е, че за разлика от Писак, тук не вали и е топло, но облаците ми приличат много на онези дъждовните и ... знае ли човек! Дано ни се размине!

Следващите две снимки са точно на входа. Комплексът започва от нивото на съвременното селище и е разположен нагоре по стръмния склон на планината.





Някъде около средата на XV в. император Пачакутек, деветият сапа инка, завладял селището Оянтайтамбо и го сринал със земята. След това присъединил земите му към своето кралско имущество и построил града отново. Всъщност градът е строен повече от 100 години и до идването на испанците все още не е бил съвсем завършен. Основната функция на това стратегическо място на границата с джунглата било да могат да отсядат благородниците на инките, когато пътуват. Съвсем близо до крепостта започва прочутият Камино дел Инка (Път на инките), по който за 4 дни и 3 нощи се стига пеша до Мачу Пикчу.

В Оянтайтамбо е поддържан военен гарнизон, направени са тераси за отглеждане на земеделски култури, а в околните скали, в техните високи части, са построени складове за храна. Виждат се на снимките.



Естествено е да се запитаме защо тези складове са строени на толкова неудобно и високо място. Обяснението не е сложно – там духа повече вятър, проветриво е, температурите не са толкова високи и храната се запазва по-дълго време.

Придвижваме се постепенно напред към стръмните стълби. По тях туристите се изкачват нагоре покрай терасите, докато стигнат до религиозната част на комплекса. През това време, разбира се, снимам колкото мога.



На следващата снимка е секторът със свещените извори, покрай които ще минем на излизане.



Много ми хареса панорамата към селището и околните върхове. Долу в ниското, между двата склона, минава пътят, по който дойдохме с автобуса.



Качихме 264 стъпала, за да стигнем до Храма на слънцето в Оянтайтамбо. От високото чудесно се виждат земеделските площи, а долу в ниското и сектора със свещените извори. Най-вдясно е пазарът за сувенири покрай който минахме влизайки в комплекса.



Едно кратко едноминутно видео, показва красотата на мястото, което инките са избрали за религиозната част на града си:

Video Ollantaytambo

Храмът на слънцето е най-важната постройка тук, но доколкото стана ясно, така и не е била завършена. Минава се през трапецовидна врата, за да се „влезе” в това, което е било храм.



Надявам се на всички вече да е ясно защо вратите и прозорците имат трапецовидна конструкция. Стената на храма също е изградена чрез съвършените технологии на инките, за които писах при посещението на комплекса Кориканча. Флора ни обясни неща, които вече бяхме слушали.



Правят впечатление огромните камъни, които незнайно как са качени толкова нависоко. Естествено, за изграждането на храма на Слънцето са се използвали най-добрите материали, най-добрите технологии на най-доброто място в целия комплекс.





Самите огромни камъни, най-изненадващо, са докарвани от склоновете на отсрещната планина, намиращи се на около 7 км от тук. Виждат се на снимката – задните тъмни скали.



Никой по никакъв начин за момента не е успял да разгадае как тези огромни блокове, най-тежкият от които е 90 тона, са докарани до Оянтайтамбо. Още по-загадъчното е как са качени толкова нависоко... Правени са съвременни опити за възпроизвеждане на процеса. Учените са успели да докарат блоковете, макар и трудно, но за изкачването им са претърпели пълен провал.

Ето как изглеждат останките на Храма на слънцето:



Тук оставих групата, за да мога да снимам още от крепостта. В действителност времето ни за разглеждане се оказа, че не е никак много. Нямаме никакъв избор! Имаме си билети за последния влак към Агуас Калиентес за деня и задължително трябва да стигнем навреме до гарата.

Успях да снимам стените и постройките над Храма на слънцето до там, докъдето можех. Нататък, покрай склона, имаше пътека, но беше затворена за туристи.









Като погледнах надолу и ми се завъртя главата! Много хубава точка за наблюдение. Инките също са я оценявали и са наблюдавали пътищата, прекосяващи долината.



По-нататък не разрешават! И без това вече бях прескочил едно заграждение... Нямаше нужда да предизвиквам охраната повече.



Тъй като часът вече е почти 3 следобяд и имаме 15-20 минути до срещата на площада, трябва по най-бързия начин да сляза и да настигна групата. Догоних ги при Храма на водата.



Вътре в самия храм има изворче. Предполага се, че култът към водата е бил част от религиозния живот на инките.



Този извор го наричат „банята на принцесата”. Убийте ме, но не мога да ви кажа защо!



Вода, вода, още вода... Цели канали!





Преди да се запътим към изхода, един поглед отдолу – забелязват се малките тъмни прозорчета, в основите на терасите, които са друг вид складове за храни.



Изходът от крепостта е към пазарчето на централния площад.



Да, но нямаме никакво време за пазаруване. Подминаваме сергиите и тъй като автобусът няма как да спре на Пласа де Армас, се налага да походим малко пеша по уличките на Оянтайтамбо.





Не успях да разкажа всичко за това място. Може би не е и време. Има още важни неща, които са свързани с Мачу Пикчу, конкистадорите и Манко Инка, но за това – по-нататък.

В този момент бързахме към гарата, намираща се в дъното на една пешеходна зона. Автобусът ни остави докъдето можа, разделихме се с Флора и поехме към влака.





Тези влакове като цяло са доста добри. Нашият даже е луксозен. И как не! Това е най-скъпият влак в света по думите на Мартин. За някакви си 40 км се плаща доста голяма сума. Обърнете внимание на панорамните прозорци по тавана. Всичко е измислено така, че туристите да са доволни и щастливи... и да дават пари!



Ние също сме доволни и щастливи! И така... Вече сме във влака към Мачу Пикчу! По пътя отляво и отдясно се откриваха зашеметяващи гледки на заснежени върхове, на обвити в облаци планини, на буйните води на река Урубамба или пък просто на самотни руини на постове на инките...

Пропуснах да покажа мястото, съвсем близо до Оянтайтамбо, откъдето започва Камино дел Инка.



Мартин е минавал по него, но ние нямаме тази възможност – къде ти 4 излишни дни!

По средата на пътя ни сервираха някакви снаксове и напитки – чай от кока, например. Бирата се плаща допълнително на цена 6 сола.

В 17:10 пристигнахме на гарата в Агуас Калиентес.




АГУАС КАЛИЕНТЕС
Изчакахме малко, за да дойде човек от хотела да ни вземе. Да не си помислите, че имахме трансфер или нещо подобно? Не! В Агуас Калиентес няма нужда от такива екстри. Всичко е на късо пешеходно разстояние от където и да си. Толкова малко селище, а колко туристи минават през него! И така, тръгваме пеша към хотела, а по пътя гледам с интерес неподправения колорит на полузавършените сгради.





Точно 20 минути ни отне да се настаним, да си уговорим среща на централния площад и да се пръснем из уличките на това странно селище.



На централния площад има както винаги църква. Вероятно и кметство, но не го видях. Виждат се доста заведения, но най-открояващото се и величествено нещо е статуята на сапа инка Пачакутек.









Шляейки се попаднах на влакови релси – явно последната спирка на влака не е съвсем последна. Иначе е пълно със заведения.



Преди да се съберем отново цялата група, една река, приток на Урубамба, ми привлече силно вниманието – водите бяха бурни и мътни.



Този факт, за най-голямо съжаление, ме навежда на мисълта, че някъде наоколо вали дъжд. Това хич не е добре! Да биеш толкова път до Мачу Пикчу и накрая да те удави як дъжд! Добре, че още не е започнало да вали. Искрено се надяваме на следващия толкова важен ден да имаме късмет.

За вечеря попаднахме в едно заведение, което ни предложи 20% отстъпка от цените в менюто. Вързахме се, влязохме, хапнахме стабилно, пийнахме – някои повече, други по-малко ... В крайна сметка, когато дойде време да плащаме, се оказа, че не само са забравили да ни сложат намалението, ами са ни друснали и такса за обслужване в размер на 20%. Стана скандал! Разправяхме се, собственичката на ресторанта няколко пъти ни преправя сметката, но кашата беше пълна. Накрая си сметнахме сами цените, извадихме отстъпката и й остававихме точно пари преди да си тръгнем. Препоръчвам да се внимава с цените и таксичките там – не е като в останалата част на Перу, където хората са супер приветливи и услужливи.

Вечерта приключи, а с нея и този наситен с впечатления ден. Легнах си и се молех наум за хубаво време на следващата сутрин... През главата ми минаваха кошмари как отиваме до Мачу Пикчу и попадаме в гъста мъгла, не успяваме да видим нищо и си тръгваме от Перу, пропускайки неговата най-известна и най-голяма забележителност. Стискам палци за късмет и се моля, моля, моля...


Следва...

Неактивен Stas

  • Aquaportal мениджър
  • *****
  • Публикации: 1 554
  • Нас. място: София
  • Пол: Мъж
  • Станислав Бояджиев
Отг: ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ
« Отговор #29 : сряда, 17 юли 2013 г., 01:13 ч. »
Video PISAQ:

PISAQ



Video Ollantaytambo:

Ollantaytambo


Неактивен Stas

  • Aquaportal мениджър
  • *****
  • Публикации: 1 554
  • Нас. място: София
  • Пол: Мъж
  • Станислав Бояджиев
Отг: ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ
« Отговор #30 : понеделник, 19 август 2013 г., 22:23 ч. »
17.04.2013. МАЧУ ПИКЧУ.


Ставам рано... Пет минути преди да ми звънне телефона. При нормални обстоятелства даже прекалено рано, но днес е особен ден. Едвам събуждам Мартин. За него не е толкова вълнуващо – вече два пъти е идвал тук и тръпката не го държи в напрежение.


В лобито на малкото ни хотелче ни чака Фреди. Естествено това не е родното му име. Той е кечуа и се казва Интикиле, но чужденците трудно го запомнят, така че ни каза да го наричаме просто Фреди. Започна със страшничката новина, че предния ден един турист паднал от Уайна Пикчу, така че да не се делим и да бъдем много внимателни. Имайки предвид, че само аз имам билет за изкачване на острия връх, предупреждението някакси ми се стори още по-зловещо.


Проверяваме си билетите и паспортите и тръгваме към центъра на Агуас Калиентес. Изрично трябва да отбележа, че в комплекса Мачу Пикчу без паспорт и предварително закупен билет не пускат.


Стигаме до спирката на автобусите. Точно отсреща една жена продава сандвичи по 5 сола. Мартин ни посъветва да си вземем по един, защото „горе” не продават нищо за ядене.


Автобусите от Агуас Калиентес към Мачу Пикчу са средноголеми и правят непрекъснати курсове. Като се напълни – тръгва. Това е цяла сутрин. На връщане е по същия начин. Големите автобуси не биха могли да се движат по черния път с остри завои до града на инките.


След тридесет минути лъкатушене нагоре, точно в 6:20, стигаме до паркинга на комплекса. И сега да споделя най-голямото си разочарование – времето изглежда ужасно!





Така и така сме дошли дотук, влизаме! На входа ни проверяват билетите и паспортите. Моят билет включва изкачване до Уайна Пикчу и струва 152 сола. Перуанците хич не се шегуват с цените! Като се добави пътуването с влак и нощувката, без която не може, според Мартин това е най-скъпата за посещаване забележителност в света. Пак той ни предупреждава още веднъж, че вътре в комплекса няма заведения и тоалетни, така че който има нужда – сега е моментът.


От входа тръгваме по каменна пътека плътно един зад друг, за да не се загубим в мъглата. След около 10-15 минути виждаме силуети на някакви постройки.





Спираме, нареждаме се в кръг и Фреди ни прави церемония за пречистване с агуа флорида (ароматизирана вода с цветчета). Раздава по 3 листа от кока на всеки, които ще трябва да оставим в Храма на кондора – за бъдещето, за настоящето и за миналото. Това се прави като традиция от времената на инките и представлява връзката между боговете, Пачамама (майката-земя) и предците.





Поглеждам настрани и виждам само мъгла и прозиращи руини. Гледката определно не е каквато очаквах.





По думите на Фреди не бива да се притесняваме много, тъй като сме дошли рано, за да наблюдаваме изгрева на слънцето над Мачу Пикчу и било нормално градът да е в мъгла и облаци по това време. Обикновено между 8:00 и 8:30 мъглата се вдигала. Дано!


Докато не се вижда нищо, Фреди използва да ни разкаже основното за инките и мястото, на което се намираме. Започва с това, че на кечуа Мачу означава „стар”, а Пикчу – „планина”. На въпроса какво е Уайна отговорът е „млада”. Значи Мачу Пикчу и острата планина зад него са съответно стара и млада планина на езика кечуа.


Няма данни как се е казвал градът на инките, който ние днес наричаме Мачу Пикчу. Според Фреди, най-вероятното негово име е било Пата Ията (Pata Llahta), което преведено от кечуа е „град на върха”. Разположен е в джунглата на височина 2400 метра и е построен около 1439 г. от великия Пачакутек, за когото вече стана дума. Мястото е специално подбрано – събира енергията на 4 свещени планини – Янанти, Мачу Пикчу, Уайна Пикчу и Сан Мигел.


Завесата бавно се вдига. Гледките започват да загатват за истинското си величие. Градът, а под него и река Урубамба са обвити все още в мъгла.








Реката, която днес наричаме Урубамба, по времето на инките се е казвала Уилкамайо (Wilcamayo), което, отново от кечуа, се превежда като „свещена река”. Както вече споменах по-рано, тя се е възприемала като отражение на Млечния път върху земята.


В Мачу Пикчу са живеели едва около 500 души – благородници и висши свещеници. Градът е разделен на три основни сектора – земеделски, жилищен и религиозен с най-важните храмове и обсерватория. Извън жилищния сектор има гробище, както и каменна кариера, от която са черпили материал за строежите.


Преди да продължа с интересните исторически факти установявам, че слънцето успява да пробие мъглата и градът частично се разкрива в цялата си прелест. Като резултат – настроението ни удря тавана и всички сме оптимистично усмихнати. Веднага започват фотосесиите.








Намираме се в района на земеделските тераси до една къщичка, която служела като пост на градската охрана. Като слезем долу ще се види по-ясно.


Продължавам!
Мачу Пикчу е бил използван не повече от 100 години – според надписа на входа от 1450 до 1540 г. Защо толкова малко и какво точно се е случило?


1439 г. – Пачакутек започва да строи града. Защо и как – това никой не знае, но е ясно, че мястото е било специално – само за благородници и свещеници.


1532 г. – Испанците пристигат и започват да разрушават всички сгради на инките по пътя си като заграбват всичкото злато и сребро, което намират.


1533 г. – Франсиско Писаро влиза в Куско и разрушава главния храм на инките – Кориканча. Продължава да търси и ограбва други градове на инките, навлизайки все по-навътре в Свещената долина по поречието на р. Урубамба.


1536 г. – От крепостта Саксайуаман до Куско, Манко Инка започва революция срещу испанците, която инките, естествено, губят. След това вождът отстъпва и удържа цели три години позициите си в Оянтайтамбо. Докато е бил обсаден от испанците, стратегически е разрушил важен мост по Пътя на инките, с което е прекъснал подхода към Мачу Пикчу и е предотвратил откриването му от врага.


Междувременно почти целият град се открива пред очите ни и разказът на Фреди става все по-интересен.





Ще ви разкажа още малко преди да продължа нататък.


1540 г. – Манко Инка разпоредил евакуация на Мачу Пикчу, за да запази града в тайна. Жителите се преселили в Уилкабамба, където испанците ги открили и изтребили до крак. Така тайната за местонахождението на Свещения град останала погребана близо 4 века, а жителите му така и никога не се върнали.


24.07.1911 г. – Един северноамериканец обикаля Долината на инките и търси запазени градове. Името му е Хайран Бингам и е преподавател в университета в Йейл. Не, той не е търсил Мачу Пикчу. Даже не е подозирал за съществуването му. Докато издирвал останките на Уилкабамба в подножието на планината Мачу Пикчу местно семейство му споделило, че някъде високо под върха, докато събирали храна, били забелязали съвсем запазени каменни сгради. Семейството живеело в района едва от 9 години, но ето че подало изключително важна информация на изследователя.


Така г-н Бингам открил нещо забележително! Неразрушен град на инките! Може би единственият такъв. През същата година той направил само няколко чернобели снимки на руините след като ги почистил от дървета и никакви разкопки. Снимките са направени от същото място, на което седим и слушаме с интерес думите на нашия перуански екскурзовод.


1912 г. – Хайран Бингам започнал разчистване и разкопки на Мачу Пикчу. Намерил е керамични и текстилни изделия, но никакви идоли и свещени предмети. Всичките открити предмети се намират в музей в Йейл.


По искане на перуанското правителство университетът в Йейл се съгласил да върне всички реликви, ако Перу построи в Куско музей със същите параметри като този, в който се съхранявали те сега. Това щяло да коства около 80 млн. долара и останало неизпълнено.


Пуснах доста снимки на самия град. Ако погледнем в обратната посока би трябвало да видим връх Мачу Пикчу, единият от четирите енергийни източника според инките.





Да, той е там някъде зад мъглата, но не се вижда. За сметка на това отпред вляво забелязваме голям церемониален камък. Виждат се издълбаните в него стъпала. Тук ще спомена, че в календара на инките е имало две много важни дати – 21 юни (зимното слънцестоене), когато на този камък се е принасяла в жертва лама и 21 декември (лятното слънцестоене).


Докато бяхме в Куско, екскурзоводът Лео ни обясни, че столицата на инките е построена във форма на едно от свещените за тях животни – пума. Това се вижда ясно на снимка от гугълмапс с очертания на старата част на града.





За разлика от Куско, Мачу Пикчу е построен във форма на друго свещено животно – кондор. Това ще се наложи да видя ясно чак когато се кача на върха на Уайна Пикчу. Единствено от там се виждала тази форма.


Докато седим и слушаме, една любопитна лама мина покрай нас, надникна и продължи нагоре по каменната пътека незнайно накъде.





Междувременно мъглата отново се спусна над руините и им придаде отново досадната вече загадъчност.








Най-добре ще е сега да спомена и за останалите градове на инките, които се намират наблизо. След като прочетете тези интересни теории от перуанския ни гид, ще разгледате и многото снимки, които съм направил.


Недалеч от Мачу Пикчу е открит един по-голям град на инките. Неговото име е Чоке Кирао (Choke Kirao или Choquequirao), което на кечуа означава „златна люлка”. Открил го е също Хайран Бингам, но две години по-рано – през 1909 г. Този град е бил напълно разрушен от испанците и затова ученият не е бил особено заинтригуван от него. Понастоящем това място е трудно достъпно – само по суша с четиридневен пешеходен преход през джунглата. Намира се и на по-голяма височина – 3033 метра. През 2014 г. предстои началото на изграждане на лифт до там, който се очаква да заработи в края на 2015 г. Тогава може и да го посетим, но да не се отклонявам. През 1560 г. Чоке е бил открит от испанците и разрушен.


Предполагам си спомняте за секи линиите, които тръгват от главния храм на Куско – Кориканча. Е, една от тези линии води към Чоке Кирао на север, друга – към Мачу Пикчу на изток. Интересното е, че една от линиите между тях, на североизток, със сигурност води към нещо, но засега никой не знае към какво точно. След като през 2001 г. италиански археолог е открил в Рим йезуитски доклади от 1600 г. за скрит дълбоко в джунглата много богат град, наречен Паитити (Paititi), множество международни експедиции се впускат да го търсят, но засега неуспешно.


И така, изградена е много сериозна хипотеза, че някъде между Мачу Пикчу и Чоке Кирао се намира Паитити – голям и много богат град на инките. Фреди твърди, че преди около 3 години учени от Куско са открили предполагаем път до изгубения град, наречен още Ел Дорадо (Златният). Търсенето напредва изключително трудно заради опасните и труднодостъпни терени, но вероятно до няколко години градът ще бъде открит.


Какви ли още изненади са останали скрити за съвременния свят! Какво още предстои да научим? Никой не знае, но със сигурност ще следя с интерес откритията в Перу.


Мъглата и облаците нямат значение. Време е да започнем обиколката на Мачу Пикчу. Фреди имаше още какво да ни разкаже, но там, на място. Спускаме се по каменен път към главната врата на града и след малко я стигаме.








Не изглежда особено внушителна, но е играла важна роля за контрол на достъпа до градската част – не всеки е имал право да влиза. Охраната се е грижила за сигурността и е затваряла вратата в случай на нужда чрез система за залостване.


Преминаваме и попадаме на нещо като улица с каменни постройки отляво и отдясно, вероятно служили за жилища.





Като начало се спираме пред една по-голяма сграда, за която Фреди обясни, че служела за склад за храна. Прозорците й гледат на изток и имат функция за охлаждане с цел по-добро съхранение на продуктите.





На следващата снимка се вижда ясно земеделския сектор и малката стърчаща на върха къщичка на охраната, където изчаквахме да се вдигне мъглата. Разположена в самия край на Пътя на инките, мястото й е такова, че се вижда идеално целият град.





В близък план е разположена религиозната част на града. Малките и стръмни тераси отляво са служели предимно за укрепване на планината срещу ерозия. Със сигурност е имало жертви при строежа.





За разлика от тях, по-широките тераси са служели за отглеждане на различни култури, а около тях са живеели земеделците. Някои данни сочат, че в тези къщи са живеели и учители.





Нека се върнем на градската част. От гледната ми точка в момента се вижда ясно разделението на града: в средата е централния площад, отляво е религиозния, а отдясно жилищния сектор. Земеделската част остава зад гърба ми.





Жилищна част. Покривите на сградите са били от дърво и слама. При евакуацията вероятно жителите са си взели дървото, което на тези височини е доста дефицитен материал.








Храмът на слънцето е един от най-изящно построените в Мачу Пикчу. За строежа са използвани камъни без спойка, за разлика от останалите сгради в комплекса. Приликата на облата му форма с Храма на слънцето в Кориканча кара Хайран Бингам да твърди, че е посветен именно на този важен бог на инките. Построен е върху естествена скала и има три прозореца. Два от тях са свързани с двете важни дати за инките – 21 юни и 21 декември, когато слънцето е огрявало олтара по средата по специфичен начин.





Третият прозорец има редица пробити кръгли отвори в краищата, през които някои считат, че влизали змии към олтара. Затова го наричат Прозорец на змията. Според историците храмът не е имал покрив.


На следващата снимка, отляво на Храма на слънцето, се забелязва къща с покрив, която наричат Къщата на инката. Така и не разбрах защо. Зад едно от редките дръвчета в средата се намира Храмът на кондора, а вдясно е единият от четирите върхове, източници на енергия според инките.





Каменната кариера на Мачу Пикчу е източникът на материал за строежите. Слава богу тя си е била тук и не се е налагало да мъкнат големи каменни блокове от километри разстояние, както при Оянтайтамбо.








Инките не са познавали желязото по това време. Използвали са специални техники за разбиване и оформяне на каменните блокове. С бронзови инструменти са пробивали дупки, след това са забивали дървени клинове, които при намокряне се разширявали и цепели камъните. Така са оформяли големите камъни. Малките са подлежали на други методи на обработка.





Според Фреди, Мачу Пикчу е строен от около 10 000 души в продължение на почти 50 години.


Сега няколко думи за растителността. Най-голямото дърво в самия град е от 1968 г. Старите са били изсечени при разкопките. Тъй като Мачу Пикчу се намира в пояса на високопланинската джунгла, биоразнообразието е богато. Наоколо растат добре познатите маракуя и авокадо, както и много не толкова популярни плодове и билки. Много известен е храстът кока, който инките са отглеждали заедно с муня като билки и като средство за преодоляване на височинната болест.


Кока:



Муня:



В района са открити също 255 вида от прекрасния род на орхидеите. На височина стигат доста над човешки ръст.





От животните успях да снимам само една чинчила и огромна стоножка.








Продължаваме да разглеждаме религиозната част на Мачу Пикчу. Следва Храмът на трите прозореца, в който се счита, че са правени церемониални жертвоприношения към богинята на земята – Пачамама.





Трите прозореца символизират бъдещето, настоящето и миналото. Камъните на входа са оформени като андинския кръст Чакана, но само неговата горна половина. На 21 юни сянката на камъка е оформяла долната половина на кръста.


Основният храм няма име. Големият камък по средата е за дарове – например листа от кока. Използвал се също и за жертвоприношения на лама, но само по време на фестивалите, които са се провеждали на централния площад.





Отляво на Основния храм Фреди ни показа камък, който бил с формата на Чакана и служел за компас. Север е в посока Уайна Пикчу, а юг сочи връх Мачу Пикчу.





Следва сграда, която служела за медитация.





Качваме се на най-високата сграда в комплекса – нещо като пирамида. От нея се вижда все още обвитият в облаци връх Мачу Пикчу на юг.





Вижда се също и финалния участък на Пътя на инките (Camino del inca), който завършва при сградата на охраната над земеделския сектор. Ако си спомняте – началото му видяхме от влака предния ден.





Тази сграда или по-скоро пирамида се нарича Интиуатана (Инти е „слънце”, уатана е „място, където е вързано”). Можем да си преведем името като „Място, на което е вързано слънцето”. Формите на религиозните вярвания на инките са свързани със земеделския календар и включват церемонии, които комбинират астрологически и инженерни познания, съчетани с религиозни поверия. Именно това е функцията на Интиуатана – астрономическа обсерватория за нуждите на жреците.





Още няколко думи... На върха на Интиуатана поради някаква причина е издялан от камък силует на Уайна Пикчу.





Освен това тук откриваме специален астрономически камък с причудлива форма. Явно сенките, които хвърля слънцето в определени моменти, са служели за някакви наблюдения.





Погледът на север от Интиуатана показва Учуй Пикчу (по-ниския връх) и Уайна Пикчу. В основата му се виждат две къщи със сламени покриви, към които всички се насочваме.





На следващата снимка вляво се вижда Интиуатана, а отзад, обвит в облаци е връх Мачу Пикчу. Виждат се и поддържащите града тесни тераси, за които стана дума по-рано.





Слизаме от обсерваторията и пресичаме централния градски площад. В действителност е доста по-широк, отколкото изглеждаше от високо.





Достигаме до най-отдалечения край на градската част, където се намират двете къщи със сламени покриви. Наричат се уайрана и служат за отдих.





Покривите не са оригинални. Възстановени са и слава богу, защото изморените туристи могат да седнат и да си починат преди да продължат с разглеждането на жилищния сектор. Това е мястото от което тръгват пътеките към Учуй Пикчу (2496 м, 45 минути), Уайна Пикчу (2693 м, 2 часа) и Храма на Луната (2266 м, 4 часа).


Има още нещо на това място. Това е Свещеният камък (Roca Sagrada) във формата на морско свинче. Това е и краят на религиозния сектор на Мачу Пикчу.





Преминаваме в жилищния сектор, където са живели около 500 души според Фреди. Били са само благородници и са обитавали стаи в групи по 5-10 човека.








От тук се вижда много хубаво религиозният сектор от другата страна на площада. Докато бях там нямаше как да го снимам в общ план.





Също и земеделските тераси на фона на връх Мачу Пикчу, който така и не се освободи от мъглата. Лявото дърво на снимката е именно онова най-старо в комплекса, засадено през 1968 г.





В тази част на Мачу Пикчу се намира още една обсерватория.





Характерното за нея са двете водни огледала, служещи за определяне на позициите на слънцето и луната, както и на звездите. Тази сграда по разбираеми причини не е имала покрив.





На края на жилищния сектор има една различна структура – Храм на кондора.











Ако си припомним трилогията на инките – змия-пума-кондор, ще разберем респекта към тази птица. Построен върху естествена скала, големите камъни на снимката представляват крилата. Тялото е на земята, заедно с главата и характерната „яка” за възрастните мъжки кондори.


Човката сочи на изток. Върху камъка на пода (тялото на птицата) са правели жертвоприношения на лама или на морски свинчета. В нишите по-високо са поставяли мумии на благородници.


Има още едно предположение, че този храм е служел също и за затвор, както и за място, на което инките са принасяли в жертва враговете си. Дали тази по-кръвожадна теория е вярна, никой не може да докаже.


Влизаме през една ниша под скалата.





На специален камък вътре оставяме трите листа от кока, които Фреди ни даде на влизане в Мачу Пикчу, като дар към Пачамама.


Време е да се разделим. Аз се връщам обратно към пропусквателния пункт за Уайна Пикчу, а всички останали се насочват към Портата на слънцето.

Неактивен Stas

  • Aquaportal мениджър
  • *****
  • Публикации: 1 554
  • Нас. място: София
  • Пол: Мъж
  • Станислав Бояджиев
Отг: ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ
« Отговор #31 : понеделник, 19 август 2013 г., 22:28 ч. »
Не ми отне много време да стигна до пропуска, където проверяват отново билета и паспорта. Записват също часа на тръгване и връщане.





Часът е 10:45 и по принцип съм закъснял, но не фатално. Имам право за вход между 10:00 и 11:00. Интересното е, че на входа има даже опашка! В никакъв случай последните от опашката няма да минат преди 11:00. Все си мисля, обаче, че при закупен билет едва ли ще ги върнат.





Капацитетът за качване до върха е 400 души на ден. Разделени са на две групи по 200 – едните тръгват между 7:00 и 8:00 нагоре, а другите като мен – между 10:00 и 11:00. Разширението на билета, включващо и Уайна Пикчу струва по спомен 25 сола допълнително и е добре да се доплати не по-късно от седмица преди деня. Желаещите са много и местата свършват бързо. Защо е този график? Ще се убедите сами като ви покажа пътеките нагоре.


Фреди ми каза предварително, че височината на върха е около 2700 метра. Там имало обсерватория на инките и голям олтар. Каза, че имало тесни тераси и 2 сгради. Предупреди ме да внимавам много, защото вчера се били качили 400 души, но се върнали 399. Един турист бил паднал... Ужас!


Ето върха на Уайна Пикчу, сниман от Веско:





С леко притеснение тръгвам по пътеката. И как да не се притеснява човек след приказките на Фреди!








Минавам близо покрай по-малкия връх Учуй Пикчу, за който има отклонение от главната пътека.





От тук нататък следва тежкото драпане нагоре. Независимо, че има стълби, издялани в камъка, те са влажни и на места хлъзгави. И, както ще видите от снимките, някъде има осигурителни въжета, а на други места се разчита на нашето внимание, стабилност и физическа форма.








Някои от стъпалата достигаха на височина до половин метър! Сега става ли ясно защо има ограничение на броя хора, допускани за изкачване?


През цялото време си повтарям, че трябва да внимавам и че трябва да бързам. Това второто не го препоръчвам на никого. Просто при мен желанието да видя всичко ме кара да не губя много време в преходи. Идеята ми беше след като сляза от върха да настигна групата при Портата на слънцето, откъдето Мартин каза, че се открива също много красива гледка към града на инките.


От мен се лее пот и мисля, че пулсът ми се вдигна на поне 180 удара в минута. Наистина, ако ходиш бавно вероятно няма да е никакъв проблем да се качиш, но моето бързане и повишено внимание ме изтощиха бързо. Добре, че си бях взел енергийна напитка и вода в достатъчно количество.


В един момент пред очите ми се откриха терасите, за които говореше Фреди и реших, че съм на финала.





Да, но не. Пътеката продължава вдясно.





Вече виждам и къщите, за които ми казаха...





И точно реших, че съм стигнал и вече ще е лесно, когато пътеката ме отведе право към една дупка между камъните. Поседях, огледах се да не би да греша, но ... очевидно трябва да се провра през нея.








Явно не бях единствен... Само че аз носех голям фотоапарат в ръка. През пещерата се минаваше почти пълзешком и в стремежа си да не ударя апарата в скалата, успях да се нацапам порядъчно с кал, да си ударя главата в тавана и най-накрая да изцапам с кал и обектива.


Следващата снимка е малко накриво, но ме разбирате защо... Това е последната дупка, след която се стига до върха.





От нея се изкачвам по дървена стълба, която някой предвидливо е сложил. Чудесно, защото можеха да изпробват и катераческите ни способности...





На върха съм! Е, хората тук не са малко, не се познаваме, но всички сме като победители и се усмихваме.





Поседях и аз, докато не се сетих, че Портата на слънцето ме зове. Погледнах как охраната минава напряко по една скала към пътеката, спомних си за туриста, който не се върнал вчера и се огледах за по-нормално място за слизане.





Намерих, разбира се. Даже хората са сложили табелки – който иска може да продължи към Голямата пещера или както Фреди я нарече – Храмът на луната. Останалите тръгват наляво към Мачу Пикчу.





Още един поглед към върха...





Дали този огромен камък не е именно олтара, за който говореше Фреди?


Ясно беше, че за пещерата нямам време. Малко по-напред, обаче, има групичка хора и реших, че още малко почивка няма да ми навреди. Все пак слизането щеше да е не по-малко трудно от качването, а пулсът ми все още бие лудо.








Реших, че докато почивам е удачно да си упражня испанския. Набързо се запознах с охраната – симпатичен усмихнат перуанец с име Раул. Поводът беше именно този паднал вчера турист. Направо го попитах къде се е случило това. Човекът ме погледна и попита какво точно имам предвид. Помислих, че явно не съм успял да му обясня добре какво питам и го направих отново с други думи. Отговорът му беше простичък и лесен за разбиране. Не вчера, а онзи ден е имало инцидент. И не е паднал турист, а туристка. При това не е паднала от скалата долу, а просто се е хлъзнала по някакъв камък и си е навехнала крака. Била е с приятеля си и той й е помогнал да слезе до долу. Нищо страшно не е станало. Защо ли му беше на Фреди да ме тормози така!


Раул ми предложи да ме снима, а после един турист ни снима заедно за спомен.








Приказвахме си доста. Разпитва ме за моята страна, обяснява ми за неговата. Показа ми с неговия бинокъл някакво място, където съвсем скоро били открили нови постройки на инките... Въобще, станахме приятели за нула време. Даже си разменихме шапките. Аз му дадох моята с козирка, а той ми даде неговата, която раздават служебно на охраната на Мачу Пикчу.


И да си дойдем на думата – най-важната гледка от Уайна Пикчу, която не може да се види от никъде другаде, това е контура на града, наподобяващ по форма на кондор.





Главата на кондора сочи на юг към Портата на слънцето и сякаш посреща пътниците, а опашката сочи към мястото, на което съм се качил в момента. Едното крило на кондора било сгънато... Това е за хора с въображение и е още едно доказателство за това, че инките строят градовете си с форма на животни по предварителен план, а не безразборно.


Време е да тръгвам надолу. Раул ми показа откъде да мина и като разбра, че ще ходя към Портата на слънцето, ми каза да потърся там неговия приятел Луис, който щял да ми покаже неща, до които туристите нямат свободен достъп. Благодарих му.


На слизане минавам точно през къщите, които се виждаха при изкачването ми. Даже влязох в една от тях.








Гледката е невероятна. Отново снимам като този път хващам върха Мачу Пикчу и извивките на черния път, водещ към града на инките. Вижда се също и мястото, където е Портата на слънцето, но самата нея няма как да различа от такова разстояние.





Следващата снимка направо е като карта на града...





На снимката на земеделския сектор ясно се забелязва просеката в горния ляв ъгъл, което е края на Пътя на инките. Точно по нея трябва да тръгна, когато сляза долу, за да стигна до Портата на слънцето.





Слизането на места е по-трудно от изкачването. Изисква голяма концентрация, за да не се пребиеш.





Успях да се справя с времето по-добре от очакваното. Качване за 40 минути, вместо за 60. Слизане за 25 минути, вместо за 60. Като сложим и 25 минути приказки с Раул, всичко ми отне общо час и половина. В 12:20 бях отново на пропусквателния пункт в подножието на Уайна Пикчу.





Хуквам запъхтян по най-прекия път в подножието на религиозния сектор. Пътьом правя няколко кадъра. Много добре се вижда точно в този момент целият жилищен район.





И тъй като съм се устремил към къщичката на охраната, от която започва или по-скоро при която завършва Пътят на инките, няма как да не направя още един емблематичен кадър на Мачу Пикчу – този път без мъгла и облаци над града. Най-после имам късмет!





Слънцето се скри, жегата намаля, а аз ускорявам крачка по Пътя на инките. Мартин спомена, че до Портата на слънцето са около 3 км и се стига за час. Мисля да се справя по-бързо.





Ламите покрай пътя си пасат без да обръщат внимание на туристите. Някои хора ги заобикалят отдалеч – възрастните екземпляри са по-високи и едри от хората и с любопитството си малко плашат. Бебетата, обаче, са много сладки.





Колкото повече изминавам, толкова по-стръмна става пътеката. Опитвам се да топя разстоянието бързо и почти тичам.





Зад поредния завой пред очите ми се появява Интипунку (Портата на слънцето).





Очаквахте нещо повече ли? Да, и аз така. Е, това е всичко. Нещо като пропусквателен пункт на инките към свещения град. Мястото е лесно за защитаване в случай на нападение – притежава естествена защита от отвесни скали от двете страни на прохода.


Намерих двама местни. Попитах ги за Луис от охраната. Спогледаха се учудено и казаха, че не го познават. Явно не бяха негови колеги. Попитах ги за всеки случай дали това е Портата на слънцето. Да, това е. Еми ... поседях малко, поогледах се... След малко ми хрумна да попитам дали са видели една група от такива туристи като мен. Не, не бяха видели...


Направо съм учуден къде ли са се дянали всички останали! Нито ги срещнах по пътя, нито на самата порта. Чисто и просто ги няма! Двамата местни ми казаха, че облаците, които идват носят дъжд и е време да се изнасяме.


Преди да тръгна снимам града на инките и от тази, противоположна на Уайна Пикчу, гледна точка.





Лео, екскурзоводът ни в Куско, беше казал, че Мачу Пикчу не е построен във форма на кондор, а във форма на крокодил. Даже и от тук не успявам да открия подобна прилика.


През цялото време досега гоних групата, но очевидно не успях да я настигна. От тук нататък няма смисъл да бързам, освен ако не ме е страх от дъжда, който започва лека полека да капе.


Някъде около средата на обратния път до града срещу мен изскочиха изненадващо поне половината от хората, които досега гонех. Хубава работа!


Оказа се, че след като сме се разделили, първо са излезли от комплекса, за да използват тоалетните, след това са се върнали обратно и са посетили Моста на инката, снимка на която ми предостави любезно Весо.





Не са останали особено впечатлени. След това се насочили бавно и полека към Интипунку, където се срещнахме. Аз и Мартин останахме да ги чакаме на пътеката, докато останалите стигнат до Портата и се върнат. През това време започна вече наистина да вали.


Събрахме се всички и облякохме дъждобраните. Заприличахме на семейство барбарони в град на инките.





Часът е 14:00 и над Мачу Пикчу вали дъжд. Не се учудвам – сутринта започнахме с мъгла и облаци, след това изгря постепенно слънцето, съблякохме се по къси ръкави... Малко по-късно слънцето се скри зад някакви плътни облаци и в ранния следобяд заваля напоителен дъжд и стана студено.


Какво още ни остава да видим. Ами, нищо! Това беше. Някой предложи да се скрием в къщата на охраната, да събираме енергия от мястото и да изчакаме да спре дъжда. Ами... разделихме се – някои останаха, а аз, Мартин, Таня и Весо си тръгнахме.


Преди това ето две снимки на дъждовния Мачу Пикчу.








Най-накрая ще използвам възможността, предоставена ми от Ирина Досева, която пътува малко преди нас до Перу, да ви покажа още една, трета гледна точка към тайнствения град на инките. Дотук успях да направя лично снимки от върха на Уайна Пикчу, а след това и от Портата на слънцето. Ирина се е качила на върха Мачу Пикчу и ми даде няколко снимки от там специално за пътеписа.





На мен и от тук формата на града не ми прилича на крокодил. А на вас?


Снимките на Ирина са много хубави – като гледам май е уцелила доста по-добро време от нас. Много ясно се вижда река Урубамба и джунглата около града.











Следващата снимка е страхотно попадение – джунгла, древен град, река като змия, зелени планини...







Време е да се върна към моята история. Аз, Марто, Весо и Таня излизаме от Мачу Пикчу и хващаме първото автобусче към Агуас Калиентес. Забравих да си сложа печат в паспорта, че съм посетил това място. То моя и без това е временен... Вие, обаче, когато отидете, не пропускайте тази възможност!


За 30 минути в автобуса до Агуас Калиентес заспах дълбоко. Емоциите и изминатите 12,5 км пеша из комплекса ме бяха изцедили докрай.


Нашият влак към Оянтайтамбо тръгва в 19 часа. Имаме достатъчно време за убиване. Сядаме в едно заведение, за да изпием по чаша чай от кока, кафе или фреш и да използваме безплатния интернет.


Междувременно река Урубамба беше полудяла от дъжда, който се изсипа. Бученето й е страховито.





След заведението се разделяме и аз персонално се потапям сред многото сергии със сувенири. Искам да купя някои подаръци – има какви ли не неща и повечето са ръчно изработени. Да се чуди човек какво да избере!


***


Малко по-късно се събрахме в хотела. Взехме си багажа и се отправихме към гарата. В 19:00 се качихме на влака за Оянтайтамбо. От там се прехвърихме на автобуса, който ни докара, и пътувахме  по тъмно неизвестно за мен време, защото отново съм заспал. Събудих се 5 минути преди да пристигнем пред хотелчето в Куско.


На следващия ден пътешествието ни ще продължи в посока Амазонската джунгла и е желателно хубаво да се наспим. Пожелавам на всички лека нощ и се потапям в студения океан на щастието, наречен легло. Макар и в неотоплена стая при 5 градуса външна температура, сънят ме превзе светкавично.




Следва...


Неактивен Stas

  • Aquaportal мениджър
  • *****
  • Публикации: 1 554
  • Нас. място: София
  • Пол: Мъж
  • Станислав Бояджиев
Отг: ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ
« Отговор #32 : вторник, 20 август 2013 г., 09:10 ч. »
Мачу Пикчу рано сутрин е обвит в мъгла и облаци:

Machu Picchu Early in the Morning



Изгрев над Мачу Пикчу:

Sunrise at Machu Picchu



Във вътрешността на Мачу Пикчу:

Inside Machu Picchu



Мачу Пикчу по обяд – най-благоприятният момент за разглеждане и снимки:

Machu Picchu at Midday



Свещеният град на инките не винаги е гостоприемен. Още в 14 часа дъждът гони туристите.

Raining at Machu Picchu

 

Неактивен Виолета

  • Осветител
  • Aquaportal мениджър
  • *****
  • Публикации: 2 954
  • Нас. място: Елин Пелин
  • Пол: Жена
Отг: ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ
« Отговор #33 : вторник, 20 август 2013 г., 10:19 ч. »
Канех се да задавам въпроси... Забравих си въпросите, ще ги задавам по-късно.
Но не мога да отмина всичко това, без да кажа нещо.
Признавам си, че прочетох текста преди да бъде публикуван тук, само текста. Това си има и хубавите, и лошите страни. Оценяваш самия текст, но снимките ти липсват. Само че този път Стас по някакъв начин много точно е предал атмосферата. Някак си представях снимките, а не съм човек с кой знае какво въображение. Снощи, когато се появи тази част от репортажа, бях възхитена от това, което видях. Снимките бяха повече от това, на което се надявах.
А тази сутрин се оказа, че това не е всичко. Клиповете... Ако кажем, че и ние сме били там, дали ще е преувеличено?
Стас, благодаря, че споделяш всичко това с нас. Мисля, че имам (бегла) представа колко време и труд отделяш за това и си повтарям, че сме щастливци! :)
Искам България ЗЕЛЕНА!




Неактивен McLaut.

  • Активен потребител
  • ****
  • Публикации: 216
  • Нас. място: София
  • Пол: Мъж
    • Моите скромни любимци
Отг: ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ
« Отговор #34 : вторник, 20 август 2013 г., 13:40 ч. »
Не знам за Вас, но на мен много ми е интересно.  :eyes: Потъвам в една друга атмосфера, пренасям се във тогавашното време и сякаш виждам инките минавайки около мен, работейки по тия тераси, молейки се и принасяйки в жертва някакво животно. Абе просто се вживявам като инка в тяхното време. И едновременно с това слушам поздравите Ви. А когато се случи балада е върха на изживяването. Нямам думи.
Ами мога само да благодаря на Стас за предоставената възможност виртуално и безплатно да се пренесем не само в една екскурзия до Перу, но и да усетим духа на самите инките.  :bow:
Действително мисля, че доста се е постарал над пътеписа. :clapping:
Красивото винаги си заслужава.

Неактивен Stas

  • Aquaportal мениджър
  • *****
  • Публикации: 1 554
  • Нас. място: София
  • Пол: Мъж
  • Станислав Бояджиев
Отг: ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ
« Отговор #35 : вторник, 20 август 2013 г., 14:55 ч. »
Благодаря за оценките. Разбирате колко щастлив човек съм, че съм бил там.

Наистина, написването на тази част ми отне време колкото за цял един пътепис... Не можех ей така набързо и безотговорно да нахвърлям впечатления за нещо толкова значимо и велико като единствения оцелял и тайнствено изоставен град на инките.

По отношение на въпросите - може да съм изпуснал нещо, а може и просто да не го знам, но вие питайте. Аз ще отговарям ако мога.

Това, което при мен е в леко противоречие с филмите на National Geographic е, че според тях никой не знае защо градът е бил изоставен едва 100 години след построяването му. В пътеписа ми съм дал мнението на нашия екскурзовод от потекло на инки, чийто майчин език е кечуа. Той твърди именно това, което съм написал и на мен ми звучи напълно правдоподобно.

Другото, за което не се говори особено много са останалите неоткрити градове. Да, такива има и даже гледах с бинокъл от върха на Уайна Пикчу един току що намерен такъв град или поне постройки. Нещото, което най-много ме заинтригува е търсенето и голямата вероятност скоро да бъде намерен Паитити... Ето това вече би било събитие с огромно значение. Дали испанците все пак са го разрушили или и те като нас не са успяли засега да го открият? Времето ще покаже.

Благодаря за оценката. Не забравяйте - пътешествието продължава с нещо коренно различно, но също много интересно - Амазонската джунгла!

Неактивен Stas

  • Aquaportal мениджър
  • *****
  • Публикации: 1 554
  • Нас. място: София
  • Пол: Мъж
  • Станислав Бояджиев
Отг: ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ
« Отговор #36 : понеделник, 16 септември 2013 г., 06:52 ч. »
18.04.2013. МАДРЕ ДЕ ДИОС.

Днешният ден отново е специален – ще се потопим в необятната джунгла на р. Амазонка при един от нейните притоци. Това ще бъде нещо съвсем различно от преживяното до момента и го очаквам с приповдигнато настроение.

Сутринта ставам малко по-рано с идеята след закуска да се разходя до пазара Сан Педро в Куско, покрай който минах предната вечер, но беше затворен. Поканих Весо да ме придружи и добре, че дойде, защото по някаква причина си бях преместил часовника на друга часова зона и като нищо щях да закъснея за предстоящия полет. Както и да е, пазарът се оказа разочарование и се прибрахме навреме за трансфера ни от хотела към летището.

Разделихме се на две – Мартин с част от хората тръгна около час преди нас към летището, а аз и останалите в 10:00. Уговорката е да се чакаме в офиса на фирмата, която ще ни обслужва в Пуерто Малдонадо.

Вътрешният ни полет е в 11:50 с TACA PERU от Куско до Пуерто Малдонадо. Авиокомпанията, която чувам за пръв път, ни предложи чудесно обслужване и удобен и чист самолет. Заслужава висока оценка.



На изхода от миниатюрното летище в Пуерто Малдонадо, което преведено от испански звучи като „прокълнатото пристанище”, би трябвало да ни чакат. Всъщност името на града няма нищо общо с проклятия. Просто е кръстен на пътешественика-откривател Фаустино Малдонадо, който пръв е стъпил на това място.



Естествено, всичко е под контрол – чакат ни с автобус, в който се натоварваме с всичкия си багаж. След няма и 10 минути спираме на входа на една градина с къщичка. Това е офисът на Inotawa Lodge, където ни посреща собственичката Кристина – перуанка, но с нетипично бяла кожа и говореща отлично английски и испански. Явно има някаква европейска жилка в кръвта си. Всъщност лоджията и този офис са на нея и на сина й Рамон.





Намерихме си първата половина от компанията! Сега целта е тук да си оставим големите куфари, за да не ги мъкнем из джунглата. Нещо, което би било адски непрактично – точно толкова, колкото и да тръгнем за там с високи токчета и вечерни тоалети. След това с по една малка раница и предвождани от местен водач ще се отправим към вътрешността на Амазонската джунгла.

В този момент се появи Мартин с една красива девойка, приличаща на местна, но не съвсем. Може би ще ме попитате коя е тя? Ще задоволя любопитството ви. Преди седем години една наша сънародничка пристига и се установява в Пуерто Малдонадо. Започва да работи като социален работник и така си изкарва прехраната. Живее под наем и никак не й е било лесно. Наслаждава се на работата си и живота като свободен човек. Запознава се с местните хора, научава езика им и става една от тях. Радва се на гостопримеството им и споделя с тях несгодите на нелекия живот в джунглата. Днес е щастлива, че посреща голяма група българи – това е Мила.

Появи се и нашият водач за джунглата. Представи се като Джоел. Вероятно това не му е истинското име, но като за туристи е удобно. Даде ни кратки инструкции и всички заедно се отправяме отново към автобуса, с който тръгваме към пристанището на града. От там ще продължим с лодка.

По пътя получаваме малко информация от Мила за района, в който се намираме.
Департаментът, чиято столица е Пуерто Малдонадо се казва Мадре де Диос. Така се казва и една от реките, които минават през него. Разделен е на три провинции като ние сме в една от тях, наречена Тамбопата по името на реката към която сме се запътили. Като площ този департамент на Перу е голям – 85 000 кв. км, но за сметка на това населението му е много малко – 100 000 души. При тръгването минаваме покрай дълъг район на самозаселили се покрай пътя перуанци, които се намират в постоянен конфликт с властите и в частност с полицията. Терените са на военни, които пък нямат редовни документи за собственост – пълна каша.



Движим се по черен път, който през дъждовния период, от декември до март, става на практика непроходим. Освен това е достатъчно тесен, за да се разминаваме на една боя разстояние с насрещните превозни средства.





Освен мините, тук на практика няма индустрия. Най-хубавото, което всъщност е голямо нещастие, е, че тук има петрол и злато в големи количества. Терените по тази причина са много скъпи, а хората са полудели и всеки е хукнал да рови земята. В това число и двама наши сънародници. Цари анархия, която правителството се опитва да овладее. Все още има въоръжени организирани банди.

В Пуерто Малдонадо освен Мила има още един българин, който отлежава в затвора за трафик на кокаин, и както споменах – двама миньори в златна мина. Основните сфери на заетост на населението са свързани с мините, строителството, дърводобива, събиране на бразилски орех, папая, банани, ориз. Напоследък се обръща особено внимание на развитието на екотуризма. Заплатите са около 700-800 сола на месец. Доход от 1200 сола за този район се счита за висок. За сравнение наемът на стая с тоалетна на месец е 250 сола, а ако е в центъра на града – 300 сола. (За референция: 1 сол = 0,60 лв.)

В сладки приказки към 14:30 стигаме до края на пътя. Спираме и слизаме, при което аз се оглеждам малко учудено докато жените се ориентират към тоалетните...



Успявам да загрея – да, това е пристанището, въпреки че не се познава по нищо. Единственото, което ме навежда на тази мисъл е вида на река Тамбопата между клоните на дърветата.



Персоналът, който се возеше с нас в автобуса, започна да разтоварва багажа и да го пренася към реката. Джоел ни помоли да не пречим, заемайки място на пътеката. Освен нашите куфари, пренесоха и доста хранителни стоки.



Нашият ред е накрая. Ама пристанището си го бива, нали? Никакви кейове, никакви кораби, никакви бетонни постройки... Всичко е еко!





Река Тамбопата се влива в река Мадре де Диос, която на свой ред в Амазонка и Атлантическия океан. Реките в департамента са пълноводни и са много удобни за транспортиране на стоки и товари от и към отдалечените райони на джунглата. Някои изследователи са търсили в този район и тайнствения град Паитити, за който стана дума предния ден, но построяването на трансконтиненталната магистрала, свързваща Тихия и Атлантическия океан и минаваща през Мадре де Диос, е прекъснала тези издирвания.

Натоварихме се.  Тръгваме срещу течението на реката, а до мен се оказа, че седи съпругата на Рамон, собственика на лоджията. Майка й е от Япония, а бащата перуанец, но майчината кръв при нея явно е по-силна. Време е да си „измием” ръцете с антибактериален гел, защото предстои обяд.



Съпругата на Рамон се казва Каролина и по време на целия път си говорихме на испано-английски. Сега, обаче, ни сервираха храната и е време да я пробваме. Изглежда необичайно – нещо увито в листо.



Внимателно разгъвам свитъка и оставам приятно изненадан. Вътре има съвсем вкусно ястие от ориз, зеленчуци, яйце и соево месо – 100% вегетарианско.



Всички са гладни и, както се забелязва, концентрирани върху ориза. На малкия Сашко нещо като че ли не му е по вкуса... Няма пържени картофки, нито пица. Няма и да има!



Трябва да отбележа, че храната е супер екологична, полезна, чиста, а даже и много вкусна. Събрахме виличките и салфетките, а листата, които ни служеха за чинии, съвсем естествено изхвърлихме през борда.



Заедно с нас в лодката пътува персоналът на лоджията и шаманът Мануел (най-вляво), който е познат на Мила и който ще има специална роля при нашето пребиваване в джунглата.





Плаваме почти цял час по реката и картините около нас са все едни и същи.



Започвам да се отегчавам, когато най-накрая стигаме до крайната цел – пристана на лоджията. Подобно на пристанището на Пуерто Малдонадо, и тук има само една проста дървена стълба, пльосната върху засъхналата кал към водата. Именно по нея ще трябва да се изкачим.



Слизането от лодката става с повишено внимание и баланс. Джоел все пак държи едно въже, за да не се отплесне носа на лодката и да се топнем с дрехите.



Като казвам, че сме пристигнали, не съм съвсем точен. От тук нататък тръгваме след Джоел по пътека през джунглата, която трябва да ни отведе до „хотела”.



Преходът не е дълъг. Едва ли е повече от 5 минути нормално ходене, но нали сме граждани, попаднали сред дивата природа, та ни се наложи да се поизчакаме, да разгледаме, да попитаме това-онова и т.н. Важното е, че все пак стигнахме!

Ето и парадния вход на лоджията:



А това е лобито с рецепцията и хамаците за почивка:



Гумените ботуши са задължителни при излизане в гората. Имат много функции като това да не те ухапе змия или някоя буболечка, но най-вече – да не се накаляш и да не си съсипваш собствените градски обувки.



Сещате ли се защо са обърнати с подметките нагоре? Това го разбрах чак вечерта, но ще ви го кажа веднага – тарантулите имат навика да се завират по дупки и ако ботушите са обърнати нормално, има опасност някой внушителен паяк да си ги хареса за къща. Това не би било приятно усещане за този, който би се опитал да ги използва.

Връщам се към лоджията и специфичната й същност. Направена е от дърво и разполага с 10 стаи, разположени веднага след рецепцията, както и няколко бунгала за настаняване на гости. Електричество, както се досещате, в джунглата, няма. За осветление се използват антични бензинови лампи. Водата, която се употребява тук, е от реката. Моля?! Замислих се. Та реката на идване ми се стори ужасно мътна, да не кажа кална! Да, така е. Водата се пречиства и след това стига до душовете. Пречистването е спорно, защото от мивката и душа тече мътна водичка, с която не бих си измил зъбите. Звучи адски страшно, нали? Спокойно, за пиене и миене на зъби се изполва ... отново вода от реката, но значително по-добре филтрирана и дезинфекцирана със специална система.

Първо влизам в една произволна стая, просто ей така, да я погледна.



Както се вижда от снимката, стаята е хубава, просторна и има тераса с изглед към джунглата. Това, което няма, е стена към терасата, т.е. помещението е напълно отворено и не се затваря по никакъв начин.

С Мартин получихме номера на своята стая. Ключ нямаме, защото стаите нямат врати, а просто едни бели пердета. Всичко е толкова хубаво и автентично... Добре, че в цялата лоджия сме само ние и персонала.





Белите балдахини над леглата се спускат, когато легнеш да спиш, за да не те хапят комари или да те полази нещо. С това прозрение вече се чувствам съвсем в безопасност!

Покривът на всички стаи е общ и спокойно можем да си говорим през стените. Терасите са много приятно място, особено, ако се уговорим всички едновременно да излезем на тях.





На някои от вас условията в лоджията може да ви се сторят шокиращи, но помислете – кога сте живели в истинска джунгла? Какво пък толкова може да стане? Всичко е толкова натурално...

Оставяме си багажа по стаите, затваряме си вратите, т.е. дръпваме си перденцата, и се отправяме към трапезарията.



Предвидено е, че дъждовете понякога продължават с дни и тези преходи между отделните части на комплекса са покрити със сламени покриви.

Трапезарията изглежда съвсем обикновено. Тук ще се храним. В единия ъгъл на помещението, ако може да се нарече така покритият участък без стени, в който се намирам, има оставени термоси с гореща вода за кафе и за чай. Има и плодове, ако на някой му се яде.



В трапезарията всеки ден между 18 и 21 часа пускат генератор за ток, който обслужва кухнята и чрез който има възможност да си заредим евентуално батериите. Само че не батериите на телефоните, а на фенерите. Телефонът в джунглата е една от най-безполезните вещи, защото сигнал няма.

От трапезарията се вижда кухнята, в която ни приготвят храна за закуска, обяд и вечеря.



До трапезарията водят разни покрити с дървени дъски пътеки, явно идващи от бунгалата, пръснати из прекрасната градина.



На следващата снимка се вижда стената на кухнята вляво, мястото за пране по средата и бамбукови дръвчета вдясно, върху които мернах някаква малка маймунка. Точно зад бамбука е водната кула на лоджията.



При цялата описана картинка някой може да си помисли, че сме стреснати. Нищо подобно. Никой не се оплака от нищо. Всички сме впечатлени от мястото, ориентираме се бързо и седнахме на раздумка в трапезарията по на чаша чай.



Малко преди 18 часа тъмнината започва да превзема джунглата, а ние се ориентираме в посока рецепцията, където би трябвало да се чакаме за вечерна разходка.

Джоел ни посъветва да си сложим дълги панталони, чорапи заради галошите и да се намажем с репелент срещу комари. След залез слънце джунглата се активизира. Температурите падат под 30 градуса и времето може да се нарече почти перфектно.

Инструктирани сме да си гледаме в краката и да не вдигаме много шум, ако искаме да видим някое животно. Аз веднага се сещам за препарираната убита змия на рецепцията, която гидът ни нарече бушмастър. Той лично я бил убил в градината преди 4 месеца. Толкова била отровна, че до един час умираш неспасяемо. Бррр!

Подготвени с фенери, който носи, и с повишено внимание, тръгваме в колонка по един след Джоел. Навън е страшна тъмница и добре, че вървим по утъпкана пътека. Часът е 18:00.

Първо срещаме гигантски мравки с размери 2-3 см. Не е лошо да се пазим от тях, защото хапят много неприятно.



И както всичко в джунглата, гъсеницата, която намираме, отново е гигантска – 15 см.



Един малък черен отровен паяк е бил на лов и си е хванал жабче.



На връщане откриваме една тънка малка змия върху клоните на един храст. Веднага започваме да си я подмятаме от ръка на ръка. Веднага... не съвсем. Първо погледнахме въпросително Джоел и след това.



Под светлината на фенерите миниатюрен опусум седеше върху едно клонче като вцепенен. Какво ли му беше? Едва ли е само страх.



Най-накрая Джоел ни заведе в близост до едно от бунгалата, за да ни покаже къде живеят три паяка-тарантули. Бяха се настанили в отделни дупки в земята, разположени в триъгълник. За това, че тарантулите са ловци, а не плетат паяжини, се убедихме като видяхме в една от дупките една уловена мишка.

Перу е третата страна в света по биоразнообразие. Ние не видяхме много тази вечер, но в такива големи групи като нашата само едно е сигурно – че единствено най-глупавите животни не са избягали.

Обиколката ни отне час и половина. Сваляме си гумените ботуши и директно се отправяме към трапезарията, за да вечеряме. Вечерята, както и обядът в лодката, е предимно вегетарианска и абсолютно екологично чиста. Повечето продукти, използвани тук за храна, се отглеждат в градината. Единственото месо е пилешко в комбинация със зеленчуци. Останалата храна се състои от зеленчукова супа, спагети, пържен банан, салата, а за десерт – банан със шоколад.

Какво друго остава, освен да си лягаме да спим? Денят беше достатъчно пъстър откъм преживявания, а сега ни предстои и още едно, последно – заспиване в стая, отворена към кипящия нощен живот на джунглата.

Спускам балдахина над леглото, и се опаковам изключително грижливо подпъхвайки висящия чаршаф под дюшека, така че да не остават никакви пролуки.



Неусетно съм се пренесъл в страната на сънищата...


Неактивен Stas

  • Aquaportal мениджър
  • *****
  • Публикации: 1 554
  • Нас. място: София
  • Пол: Мъж
  • Станислав Бояджиев
Отг: ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ
« Отговор #37 : понеделник, 16 септември 2013 г., 07:18 ч. »
19.04.2013. АМАЗОНИЯ.
В просъница чувам нещо като барабанене на дъждовни капки.  Дали по листата на дърветата или по покрива над мен – не знам. Леко отварям очи и осъзнавам, че вече е сутрин, но все още е тъмно. След това се сещам къде съм и че ако се измъкна от леглото ще се окажа в стая, на една ръка разстояние от джунглата. В следващия момент се стряскам, че навън вали и това ще е върховна гадост. Часът е 5:00 според часовника на ръката ми... Време е да ставам. Уговорката от предната вечер беше в 5:30 да сме на входа на лоджията.

Уф! Много е рано. Измъквам се от балдахина на леглото и се показвам на терасата. Навън въздухът е свеж и за щастие не вали. Звуковото възприятие за дъжд се оказа измамно – през нощта нещо капе от дърветата и трополи по покрива и листата на растенията. Това било!

Днес ще започнем деня с наблюдение на диви папагали. За целта ще трябва да се придвижим малко по-нагоре по реката до специално място, на което тези интересни птици си набавят минерали за организма.

Обличаме си по една горна дреха, защото толкова рано сутрин си е хладничко, а и на лодката духа силно. Нахлузваме си гумените ботуши на рецепцията и тръгваме след Джоел към реката. Стигаме бързо и тихо, но лодка няма! Капитанът Лусио явно се беше успал. Джоел дълго време го вика по име, докато най-накрая се чу пърпоренето на двигателя. След малко се появи и лодката.



Тръгваме...



Лусио винаги се взира внимателно към бреговете докато управлява. Така срещаме понякога интересни животни. Тази сутрин не останахме капо. Малко след тръгването виждаме на брега едно подобно на прасе същество. Наричат го капибара.



Капибарата е най-големият гризач в света, много предпочитана от местните ягуари храна. Хич не се смути от приближаването на лодката и имаме възможност да направим не лоши снимки.

Междувременно слънцето пробива леко полека над хоризонта и изпаренията над река Тамбопата се вдигат.



Лусио спира лодката до брега, забивайки носа в наслоената, но слава богу суха кал.



Чудя се, ако беше заваляло, както си помислих в просъница, дали щяхме да издрапаме по брега до здрава почва?

Пътеката не е дълга, но за сметка на това има участъци с повишена трудност.



Заслонът, до който стигаме е специално направен за наблюдение на папагали от стопаните на лоджията Инотауа. Те са открили това специално място в джунглата и са го превърнали в атракция за своите гости. Всеки си избира местенце за набюдение и застиваме безмълвно, за да не плашим птиците.





Папагалите са едни от най-умните хвъркати. Преди да кацнат някъде, задължително правят няколко обиколки в полет, за да проверят дали мястото е безопасно. Трябва да сме много внимателни, за да не ги изплашим в самото начало. Постепенно птиците накацаха по околните дървета и огласиха тишината с характерните си крясъци.





Малко по-късно първите от тях се залепиха за скалата и започнаха да кълват от нея соли и минерали, без които не могат да живеят. Опитвам се да правя снимки, но нямам подходящ обектив, така че, няма как да покажа нищо в по-близък план.

Джоел ни показа една брошура, в която са описани папагалите, които виждаме. Сред видяните са маракана (Ara severa), синьоглав папагал (Pionus menstruus) и тъмноглав дългоопашат папагал (Aratinga weddellii). Наистина, страхотни птици!

Още предния ден ни бяха казали, че в лоджията има фиксирани часове за закуска (8:00), обяд (13:30) и вечеря (19:30), така че е време да си тръгваме, за да хванем първото хранене за деня.



Слънцето вече е изгряло и мога да разгледам малко по-добре мястото. Всичко е построено от естествени материали и е измислено така, че да е максимално удобно. Предвидено е, че има дни, през които вали постоянно.





Ето как изглежда и трапезарията:



Закускихме с различни вкуснотийки, приготвени малко по-рано в кухнята, пихме кафета, чайове и фреш от странни плодове и сега се отправяме отново на разходка с лодка. Този път отиваме към едно езеро, където ни очакват нови интересни занимания. Джоел ни предупреди да си носим бански, защото ще има възможност да поплуваме.



В 9:00 тръгваме от рецепцията отново към реката. Качваме се на лодката и докато пътуваме нагоре по течението, покрай нас минават местни жители на път към града със събраната реколта от фермите си. Да, реката наистина е единствения разумен транспорт от вътрешността на джунглата към цивилизацията.



Слизаме на сушата и продължаваме по широка и хубава пътека, която очевидно e добре поддържана от някого.



След кратък преход стигаме до колиба, в която има някакви хора. Според обяснението на Джоел, тези местни са взели езерото на нещо като концесия. Поддръжат го, както и пътя до него. В замяна им плащаме някаква малка такса.



Живеят на страхотно място, но едва ли им е особено лесно.



Следва още един малък преход до самото езеро. Стигаме до нещо като пристан с няколко катамарана и там има пояснителна табела с текст, който звучи така:
 
Езерото „Трите Чимбадас”
Там, където земята се среща с водата, има едно голямо разнообразие на живот. Езера като „Трите Чимбадас” са ареали за живеене, хранене и репродукция на много застрашени от изчезване видове като черния кайман, различни птици и гигантската нутрия.
Семейството на гигантските нутрии  се нуждае от спокойствие и достатъчно риба, за да изхранват малките, които се раждат почти всяка година в това езеро. Като бъдещи хора трябва да се научим да уважаваме нуждата от пространство на другите видове, по-специално в случая на големите хищници.
По време на твоето посещение на „Трите Чамбадас”, моля:
1. Зачитай фауната в защитените зони на езерото.
2. Следвай препоръките на своя водач по отношение на поведение и дистанция за наблюдение на фауната.
3. Само практикувай риболов и освобождаване на рибата, използвайки винаги въдица с корда.
По този начин ще можеш да се насладиш на по-продължителни гледки на естественото поведение на фауната – сега и при твоето следващо посещение!


Едва ли ще успеем да видим всички видове диви обитатели на езерото, но сме ентусиазирани да постигнем максимума според късмета си.

Качваме се на един от катамараните на брега. В него има всичко необходимо за туристическа обиколка – гребло за управление и въдици с корда за риболов. Джоел пък носи сурово пилешко месо за стръв. Ще ловим пирани!



Покрай брега има много важни тръстики. В тях се крият всякакви диви животни и ние сме длъжни да ги заобикаляме от разстояние.





Всъщност това езеро има формата на бумеранг. Как се е образувало? Обяснението е просто и логично. Тамбопата е река, която тече в район с ниска надморска височина и поради това прави много завои. По време на дъждовния период водата е много и се наводняват големи площи от джунглата. С времето, обаче, някои от завоите остават прекъснати, тъй като реката си е пробила корито напряко. Точно тези бивши речни участъци се превръщат в красиви малки езера. Поради многото ценни видове животни, които ги обитават, те са обявени за национални резервати.

Джоел се хваща за греблото, с което се задвижва тежкия катамаран. За да не се смущават животните, обитаващи резервата, моторни двигатели не се допускат. Аз пък с голям дървен прът се опитвам да насочвам носа, за да не се забием в тръстиките.





Задвижването на този странен плавателен съд изглежда лесно, но с тежестта на цялата ни група на борда задачата, повярвайте ми, никак не е лека.



По някое време ми стана жал за Джоел. Попитах го дали му е трудно и той кимна утвърдително. Предложих му да го отменя и той да си почине малко. Човекът прие с радост, но аз не знаех какво ме чака. Спътниците ми ме снимаха, но аз ще покажа само една снимка от Весо на момент, в който след безброй грешки успях да хвана цаката на технологията и започнах да се справям.



Развеселих групата, но успях да спечеля малко почивка на нашия водач. Насочваме се към подходящо за риболов на пирани място. Обикновено тези риби обитават краищата на водоема, близо до бреговете. Там най-често намират храна.



Спираме на място и вадим въдиците. Джоел извади кутията с накълцаната на ситно стръв. Като казвам въдици – представете си пръчка около метър и половина с пак толкова метра корда и кукичка на края. Набучваме месото на кукичките и хвърляме зад борда. След няколко минути Веско извади първата риба.



Точно тази, обаче, се оказа първата и единствената от целия улов, която не е пираня. Някакъв друг хищник клъвна на месцето на Веско.



Това не е важно. Според правилата пускаме уловените риби обратно във водата.

След още няколко минути започваме да вадим риба след риба. Уловихме поне 20-30 бели и жълти пирани за няма и 20 минути. Единствено не успяхме да хванем нито една от най-големия вид – черната пираня. Джоел ни демонстрира какви зъби имат тези страшни риби, подавайки им листо, което отхапват инстинктивно.





Човек не бива да си подава пръста, защото рибата спокойно може да му пусне кръв, а ухапването е доста болезнено.

Приключваме с риболова, пускайки обратно в езерото всички хванати риби. Джоел поема управлението от мен, тъй като ми е трудно да маневрирам покрай брега. Насочваме се към средата на езерото.



Техниката за придвижване с катамарана, демонстрирана от перуанеца, може да се види само на видеоклип.
(Публикувам на края на частта)

Жегата мори всички. Риболовът също помогна за отпускането.



Някъде към средата Джоел спира и ни предлага да се изкъпем. Ами... всъщност... дали е безопасно?



Да, в действителност, въпреки всички легенди, пираните не нападат живи хора. Когато нещо плува във водата и е по-голямо от тях, те не се и опитват да го атакуват. Още повече, че в средата на езерото е малко вероятно да попаднем на голям пасаж от тези всеизвестни хищници.

Другото ми притеснение е, че в езерото има и то не малко на брой крокодили – бял и черен кайман. Череният кайман е силно застрашен от изчезване вид, а е и по-големият от двата – обикновено до 2-3 метра дължина. За разлика от него, белият кайман е значително по-малък – около метър до метър и половина. Джоел гарантира, че и двата вида не са агресивни като алигатора и никога не са нападали човек. Явно не бива да се притесняваме и от крокодилите.

Еми тогава – време е за смелчаците да скачат във водата!



Първи от борда се метна Мартин. Последвахме го аз и Иван. Малко по-късно към нас се присъедини и Велислава – единствената жена от групата, престрашила се да поплува заедно с кайманите и пираните. Явно Джоел не е бил достатъчно убедителен когато ни успокояваше.

Във водата прекарах около 30 минути. Най-накрая излязох с триста зора, защото вятърът носеше катамарана в обратна посока по-бързо, отколкото аз плувах. На всичкото отгоре като си погледнах тялото се оказа, че съм кален. Да, именно – водата в езерото е точно толкова кална колкото водата в река Тамбопата.



Разбира се, няма да си обличам дрехите засега, защото ще станат и те кални. Ще се пека на слънце и ще съхна. Мартин прави същото, само че май е заспал.



През това време се отправяме обратно към мястото, от което тръгнахме, а Веско въвежда нов тип управление на катамаран от двама души.



Малко ни остава, за да влезем между тръстиките и да приберем катамарана до брега... В този момент Джоел забеляза с бинокъла си един черен кайман, чиято глава се подава от водата в непосредствена близост до тръстиките на около 250-300 метра от нас. Е, не можахме да го видим от близо, но поне с бинокъл се убедихме, че тук има и големи коркодили.



Тръгваме си от езерото към реката и нашата лодка. Още в началото на пътеката забелязвам как едни мравки много интересно ни пресичат пътя, носейки листа. За пръв път виждам подобно явление.



Джоел ми каза, че тези мравки събират листа, полагат ги на специално избрано място, торят ги и чрез гниене отглеждат някакъв вид гъби, които използват за храна. С други думи – мравки-земеделци. Впечатлен съм!

Преживяването тази сутрин беше страхотно! Научих се да управлявам катамаран, плувахме с пирани и каймани в Амазонската джунгла, видяхме различни животни и научихме повече за природата. Калта по кожата и слънчевото изгаряне ми дойдоха като безплатен бонус.

Минаваме по обратния път и се качваме на нашата добре позната моторница, за да стигнем до лоджията за обяд.



Докато чакаме да ни донесат храната, наблюдаваме как нашите познайници от предния ден, страхливите тамарини, се престрашават и нападат оставените специално за тях банани. Персоналът на лоджията се грижи малките маймунки да не остават гладни, а ние имаме удоволствието да им се радваме седнали в трапезарията.



Отново чувствам липсата на 300 мм обектив, но нямаше как да го мъкна на това пътуване.

Крайно време е да покажа колко здравословно се храним. Обядът ни се състои от зеленчукова супа, която не съм снимал,  салата от домати и краставици, юка, приготвена като пържени картофи и някаква зеленчукова яхния. Всичко е много вкусно. За пиене обикновено имаме натурален плодов сок.







Обядът е само за тези от нас, които няма да ходят вечерта на церемонията аяуаска.

Тези няколко дни в джунглата са запълнени изцяло с различни разходки с опознавателна и развлекателна цел. Разбира се, който е изморен и не желае да излиза от лоджията, може да релаксира в леглото или в хамаците на рецепцията. Както вече споменах – тук няма никакви комуникации с външния свят и човек е добре да може сам да си запълва по подходящ начин времето или да се довери на нашите стопани от Инотауа.

За днес ни остават още няколко активни дейности – следобедна разходка в джунглата, посещение на ферма и вечерта по тъмно, точно преди вечеря, ни предстои лов на каймани. След вечеря е специалната церемония аяуаска.



Разходката в джунглата започваме в 15:00 часа и сме едва половината от цялата група. Тръгваме пеща и след около 20 минути ходене срещаме нещо, което ни развълнува. В калта на пътеката има ясен отпечатък от лапа на ягуар.



Ягуарът е животното, което най-трудно можеш да срещнеш в джунглата. Едно, че се пази от хората и второто е, че са останали много малко екземпляри. Джоел сподели, че през живота си е виждал едва два пъти ягуар. За разлика от него, брат му, който живее по-навътре по течението на реката, бил виждал десетина пъти. Ягуарът не напада хора. По изключение би могъл да нападне дете, ако е само в гората.

Спираме се при едно огромно 600-годишно дърво. Човек се чувства като мравка до него. Наричат го сейба.



Джоел се е хванал за една лияна, която стига до върха. Поглеждам нагоре и някъде много високо в клоните забелязвам дървена площадка. Обяснението е, че това дърво се използва от катерачи за тренировка. Наистина, височината е главозамайваща – толкова, колкото и дебелината на ствола.



Следващото дърво е интересно с това, че има способността да се мести в търсене на слънчеви лъчи. Нарича се Walking Pountry (на испански: Palmera Caminante).



Малко по-нататък Джоел ни пита дали познаваме бамбука. Да, разбира се! А знаем ли, че можем да си набавим вода от него, в случай на нужда?



Намираме зелен и здрав бамбук. Отсичаме с мачете участъка с два съседни възела на стъблото. Оглеждаме го внимателно дали няма дупчици. Отсичаме единия възел – ако има дупки, водата вътре ще изтече през тях. Ако няма дупки – водата е годна за пиене. И наистина, оказа се не само годна, но и страшно вкусна!

Можете ли да познаете какво е следващото дърво?



Плодовете му са едри и разноцветни. Голяма част от тях бяха окапали по земята...



Джоел, обаче, откъсна един подходящ и узрял според него плод от клона. Тези, които са по земята са наядени от животни и едва ли са годни за ядене. Не се знае колко време са лежали долу. Жълтите плодове стават за производство, зелените не са узрели, а жълто-зелените могат да се ядат сурови.



Ако досега не сте познали какво е това ще ви кажа – какао! Да, аз лично за пръв път го виждам във вид на дърво. Плодът е повече от странен. Водачът ни обели един и ни даде да опитаме. Уговорката е да смучем ядката без да дъвчем костилката, която горчи.



Вкусът е сладко-кисел и много приятен. Горчивата костилка е това, което ползват за производство на какао и впоследствие на шоколад.

Продължаваме нататък. Джоел спира често и ни обяснява кое растение за какво се използва и как местните хора се хранят и лекуват с плодовете на джунглата.

Това е плодът копасу:



Това пък е каня-каня и има същите съставки като аспирина и е идеално за лечение и сваляне на температура.



Цялата територия, в която се разхождаме, е в концесията на Инотауа – общо 42 хектара. Взели са да ги стопанисват. Дърветата какао и манго са засадени от предишен собственик и са ги наследили. Сега само се грижат за тях и ги стопанисват.

Срещаме вид фикус, който пуска лечебно мляко. Когато някой местен пипне стомашен паразит, пие от него и до няколко дни се оправя. В случай, че ти се наложи да пиеш замърсена вода, след това можеш да се лекуваш с това мляко от фикус.

Намираме и растението Бихау, което нашите домакини са използвали, за да ни приготвят храната в лодката на идване. То е едно от любимите на малките птички колибри.



Първоначално си помислих, че това е някакъв вид банан. Оказа се, обаче, че са от един род, но не ражда такива плодове. Това растение има листа, които на пипане са като пластмасови и когато завият храната в тях и я сложат във фурната, то не изгаря. Много ценно свойство.

Не помня всичко, а и не успявам да снимам всяко едно растение. Губи ми се растението „Драконова кръв” (Sangre de drago), което лекува гастрит, както и фикуса, който споменах по-горе. Не разбрах и за какво се използват дърветата, които имат бели стъбла като нашите брези, но нищо! Следващият път ще внимавам повече.



На прибиране пред нас се изпречи едно малко и много кално поточе.



Джоел намери една тояга и подпирайки се на нея, един по един, пресичаме балансирайки. Само че, Деси нещо загуби равновесие и цоп! Оказа се, че това никакво поточе е дълбоко може би повече от метър, а дървото, по което пресичаме прекалено тънко! Силно притеснен за техниката в ръката ми, минавам последен. Слава богу, сполучливо!



Часът е около 16:30. Какво следва? Нали не си мислите, че Джоел ще ни остави да скучаем?

Минаваме през лоджията за кратко. Който иска остава да си почива, а който обича да научава по нещо ново на всяка минута продължава. Следва разходка из фермата – мястото, където нашите стопани отглеждат различни плодове и зеленчуци за прехрана. Започваме веднага още с влизането в градината.

Първото на вид безинтересно растение е една лиана.



Само че тази лияна се казва аяуаска и има много важна роля в предстоящата довечера церемония. От стеблото й се приготвя отвара и само шаман има правото и привилегията да прави това, защото растението е свещено. Рецептата се пази в строга тайна.

Тръгваме из градината, която на пръв поглед изглежда малко запусната, но ще видите че в нея има достатъчно интересни насаждения.



Следва „кокона” – нещо като див домат.



А това е джинджър. Освен като подправка се използва като лекарство за стомах. Аз лично се сетих, че съм пил чай от джинджър, който има много приятен аромат. По-запознатите знаят, че тази билка има и много други лечебни свойства.



Следващото е една подправка, която повечето приятели от групата специално предупреждават да не им слагат в храната, когато поръчват в ресторант. Кориандър! Аз лично нямам нищо против него, но миризмата му е доста натрапчива, а в Перу се използва масово, точно както у нас слагат магданоз на всяко ядене.



Див босилек:



Плодът нони на следващата снимка все още не е съвсем узрял. Миризмата и вкусът му не са особено приятни, но е много здравословен. Твърди се, че помага за високо кръвно, а даже и при диабет. Използва се за лечение и на други заболявания в нетрадиционната медицина.



Карамболът или Starfruit, както го нарече нашият водач, вече е узрял. Каза ни също, че който иска може да го опита и аз не се поколебах.



Чак след като го изядох, Джоел каза, че най-многото, което може да ми се случи е да поема дежурството в тоалетната. Сакън!

Стигаме до нещо, което познавам. Предната вечер на вечеря си бях поискал люто и ми донесоха именно такива малки червени топченца, които се казвали ojo de pescado или „рибешко око”. Огнено люти са! Успях да изям само две за цялата вечеря!



Вървейки по пътеката през градината стигаме до някаква постройка. Оказва се, че това е съседната ферма, чиито собственици идват много рядко. Според Джоел не са останали много хора, които да издържат на този начин на живот. В XXI век да живееш без ток, вода, интернет и децата ти да не ходят на училище... Жертвата е прекалено голяма. Изкупните цените на земеделската продукция са твърде ниски, за да бъде заинтересован някой да полага колосалния труд за поддръжка на подобно стопанство.



Органичната ферма, както я нарече Джоел, предлага възможно най-здравословната и чиста храна. Тук всичко расте свободно от каквито и да било замърсявания.

Знаете ли, че папаята расте на дърво? За мен беше изненада, тъй като плодовете са доста големи с вкус подобен на пъпеш и по аналогия си мислех, че расте на земята.



Направи ми впечатление нещо като язва върху едно от дърветата.



Оказва се, че това е гнездо на термити, за които всички ние сме чували, но лично аз никога не бях виждал. Живеят само по дърветата и си правят покрити пътища, които ги пазят от птици. Разбутахме им малко от покрива на пътя и отдолу се виждат малки мравки.



Най-накрая ще ви покажа и едни от любимите ми плодове – бананите.



Този вид банани не са онези, които обикновено ядем. Наричат се Lady Finger (дамски пръст) и са най-дребните и най-сладките от всички видове. В магазините в България съм ги срещал, но на много висока цена.



Бананите са едногодишни растения и раждат еднократно. Садят се от издънки. След една година дървото е готово да ражда и след това го отрязват. Около него остават няколко нови израстъка, които на свой ред растат и раждат след година и т.н. Плодовете се използват за ядене и за готвене – има различни сортове. В лоджията вече имахме в менюто пържен банан от сорта за готвене.

С това приключи обиколката, а и слънцето вече залязва, така че е време да се прибираме.

Имаме малко време в лоджията, колкото да се преоблечем. В 18:15 се срещаме отново на така наречената рецепция. Вече е тъмно. Тук слънцето целогодишно залязва в 18 часа. На светлината на фенерите, тръгваме към лодката за ... лов на каймани.

Да, вечерта, както разбрахме още първия ден, е времето от денонощието, когато в джунглата започва да кипи живот. Много хищници излизат именно тогава на лов. Така са и кайманите. Тук могат да се видят два вида – бял и черен. Първият е по-малък и достига до 1,0-1,5 метра. Виж, черният, обаче, става доста по-голям – до 3 метра дължина. Той е и по-рядко срещания.

Около час обикаляме с лодката и с помощта на един голям фенер Джоел търси около брега светещи точки, както изглеждат очите на крокодилите нощем. За съжаление нямаме късмет и не откриваме нито един. Това е! Гаранция няма за нищо.

Прибираме се обратно за вечерята в 19:30. Тя, обаче, е само за онези, които няма да участват в церемонията аяуаска от 20:00 часа. На тях им е забранено да се хранят днес.

Нека сега да ви разкажа за тази церемония, за която стана дума вече няколко пъти. Наречена е по името на лианата, която видяхме малко по-рано днес. Пише се Ayahuaska, но на испански „h” не се чете, така че аз ще я наричам аяуаска.

Церемонията АЯУАСКА
Според индианците в джунглата, светът е създаден от огромна змия. Докато тя пеела, от устата й са изпаднали шарките и звуците. Когато пием отвара от лианата аяуаска ние се свързваме със змията, създала света. Самата напитка се приготвя по древна рецепта, пазена в тайна, и включва и други билки. Въздействието й е халюциногенно и затова дозировката за всеки е много важна и се прави от шамана съобразно негови критерии. Церемонията цели чрез връзка с космическата енергия да се пречисти човека, да се засили духа и здравето на колектива и на отделния индивид. Квалифицираният шаман ти помага по пътя и те предпазва от лошите духове, както и от отрицателната енергия. Много е важно кой точно шаман те води, тъй като много лесно би могъл да се отклониш сериозно от правилната посока. Като тип медицина, се счита, че аяуаска е една от най-силните и ефективни. Всеки човек сам върви по своя път по време на церемонията. Има хора, които въобще не се повлияват от процедурата. Затова е важно 3 дни предварително да се спазва диета: без месо, без алкохол, без секс, без люто, без лимон, без папая... В деня на церемонията не се яде въобще, а на следващия – отново диета. Ако тези условия не се спазват ефектът на аяуаска е по-слаб или никакъв. След церемонията хората реагират различно и непредвидимо, но за това – по-нататък.

***

Тази вечер половината от хората от нашата група се подложиха на това шаманско лечение. Останалите, честно казано, останахме малко притеснени да ги чакаме, въпреки че знаем, че няма да се приберат по-рано от ранни зори. Поне така ни беше казала Мила по-рано.

Легнах си като преди това събрах багажите – моя и на Мартин. На следващата сутрин ще си тръгваме рано и не знам дали Мартин ще е в състояние да го направи сам. Всичко може да се очаква.

Неактивен Stas

  • Aquaportal мениджър
  • *****
  • Публикации: 1 554
  • Нас. място: София
  • Пол: Мъж
  • Станислав Бояджиев
Отг: ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ
« Отговор #38 : понеделник, 16 септември 2013 г., 07:20 ч. »
20.04.2013. ОБРАТНО В ЦИВИЛИЗАЦИЯТА.

Тази нощ не беше лека за авантюристите, подложили се на церемонията аяуаска. Ефектът от процедурата е различен за всеки от тях. Повечето останаха доволни, но казаха, че не биха повторили. Боби, обаче, твърди, че се чувства прекрасно и няма против да опита пак. Таня, която имаше температура след дъжда в Мачу Пикчу, се събуди напълно здрава. Човек трябва да е готов за това, което му се появява в съзнанието, за да го приеме и осъзнае.

Аз самият не пожелах да подложа нервната си система на въздействието на аяуаска, а също нямам и здравословни оплаквания. Но като метод за пречистване и лечение на хора с определени проблеми, аяуаска може би е едно от най-ефективните средства. Гадното усещане при подложилите се е породено основно от изтичането на секрет от всички възможни места на тялото, започвайки с повръщане и... Който желае може да пробва и провери. Излишно е да ви плаша – не е опасно, стига да намерите истински добър шаман.

Ставаме и се събираме един по един за закуска в 7:00. Някои усмихнати, други сънени, а трети с особено изражение на лицето. Важното е, че всички сме добре.

В 8:00 се качваме на лодката и напускаме лоджията. Тъй като пътуваме този път по течението, стигаме до „пристанището” на Пуерто Малдонадо по-бързо.



В 9:00 слизаме на сушата и тръгваме по тесните черни пътища на Мадре де Диос, осеяни с дупки и паянтови дървени мостчета. Това продължава около час.

В офиса на Инотауа си взимаме куфарите и ... право към летището. Чекираме си багажа и вместо да чакаме на място да ни извикат за полета, Марто предложи  да се разходим до центъра на Пуерто Малдонадо поне да го видим.

Качихме се в едно бусче, с което стигаме до централния площад на градчето. Няма нищо особено за гледане.





Денят е почивен и местните се забавляват. Подготвят се за някакво състезание с мотори на самия площад. Важното е животът да бъде цветен и динамичен!



В тази част на Перу основната атракция си остава джунглата. Всичко е диво и естествено, както е било преди десетилетия и даже преди векове – без ток, без комуникации, с вода от реката и 100% чистота... Дано се запази по-дълго.

В 13:20 излитаме за Лима. Мартин и половината група трябваше да тръгнат преди нас, но се оказа, че техният полет закъснява с три часа. Явно нашата половина ще стигнем първи.

Междинното кацане в Куско е атрактивно – самолетът минава в нещо като коридор от високи планини, за да стигне пистата. Гледката през прозореца е малко необичайна, но много красива.

В Лима кацаме в 15:30 и на летището ни чака бус, изпратен от хотела да ни вземе. Разстоянията в столицата са доста големи и трансферът отнема досадно много време. Хотелчето ни е от категорията малки семейни, но за наше щастие се оказва много приятно.



Настаняваме се веднага – всички сме жадни за баня с чиста течаща вода. Докато чакаме Мартин с останалите, се опитваме да източим цялата топла вода на света!

Междувременно се появиха и другите закъснели пътешественици. Разбираме се да се срещнем на рецепцията и да се разходим из града, да вечеряме и въобще – да го ударим на разпускане и шопинг.

Не знам аз лично какво ще пазарувам, но куфарът ми вече е на лимита от 23 кг, разрешени за чекиране.

Вечеряме в рибен ресторант Punto Azul (синя точка) и след това си подслаждаме живота в една сладкарница, която видяхме докато ходехме по улиците.

Прибираме се да спим. Естествено, всички сме изморени достатъчно. Следващият ни ден е последен в Перу и сме го нарочили за разглеждане на най-хубавите квартали на Лима без някаква конкретна програма.


Следва...


Неактивен Stas

  • Aquaportal мениджър
  • *****
  • Публикации: 1 554
  • Нас. място: София
  • Пол: Мъж
  • Станислав Бояджиев
Отг: ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ
« Отговор #39 : понеделник, 16 септември 2013 г., 07:22 ч. »
Езерото "Трите ЧИмбадас". Джоел демонстрира умения в управлението на безмоторен катамаран.

Cocha Tres Chimbadas


Неактивен Stas

  • Aquaportal мениджър
  • *****
  • Публикации: 1 554
  • Нас. място: София
  • Пол: Мъж
  • Станислав Бояджиев
Отг: ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ
« Отговор #40 : неделя, 29 септември 2013 г., 23:54 ч. »
21.04.2013. ЛИМА КАТО ЗА ПОСЛЕДНО.

Последен ден в Перу. Целият в Лима! При това, може да се каже, че програма няма. Ще се разхождаме, ще ходим по заведения, по пазарчета, а накрая ще завършим с едно красиво и романтично кътче от града.

Снощи решихме, че е крайно време да се наспим. Затова тази сутрин се срещаме чак 10:00 във фоайето на хотела за разходка из най-престижните квартали на столицата – Мирафлорес и Баранко. Хотелът ни се намира в първия от тях, така че спокойно излизаме и тръгваме пеша по улиците.





В този период от годината всяка сутрин над Лима има доста плътна мъгла. Мартин обясни, че така ще бъде чак до октомври. Това прави условията за снимане тежки, а самите кадри – доста скучни. Успокоителното е, че към обяд обикновено слънцето пробива и мъглата се вдига.







От крайбрежната алея все пак се вижда Тихият океан, който днес злобно се разбива в подножието на града.



Вълните са доста мощни и изглеждат страшно. Има една категория хора, обаче, които точно това търсят – сърфистите! Ако се загледаш внимателно, се вижда как сред вълните е пълно с любители на екстремните преживявания.

Мартин искаше да ни покаже една галерия-магазин за уникални бижута и произведения на изкуството, но се оказа, че още не е отворена. Решихме да изчакаме наблизо в едно кафене.

Към 11 часа се връщаме и влизаме в центъра за авторски художествени произведения, където успяваме да утрепем почти 2 часа. Не може да се каже, че мястото не е интересно. Напротив! Има много красиви неща за подарък, но пък и цените са като за уникати.



Следва разходка по улиците и разглеждане на богатите къщи по пътя към квартал Баранко.





Уличен продавач на плодове. За нас повечето са екзотични.



Не след дълго, стигаме едно много красиво място – площад с жълта църква и някакъв мост, който Мартин нарече „Мостът на въздишките”.





Тази красива дървена конструкция с дължина 44 и ширина 3 метра е построена от първия кмет на Баранко – дон Енрике Монтеросо, за да съедини двете части на тогавашното село, сега квартал на Лима.

Разположен на малко повече от 8 метра височина над алея, която води до брега на Тихия океан, този мост предлага красиви гледки и се явява предпочитано място за романтични срещи. От там идва и името му.



Има поверие, че ако при първото си минаване по моста си пожелаеш нещо и го прекосиш без да дишаш, то желанието ти ще се сбъдне.



Да, това е едно от най-красивите места в бохемския квартал Баранко. От тук смятаме да се разходим до брега на океана по алеята долу.



Не мога да се сдържа да не покажа още един кадър на моста с фон – църквата.



Направи ми впечатление, че по алеята има указателни табели откъде да се евакуираме, в случай на цунами.



Звучи малко страшно, но както видяхме още в началото на нашето пътуване, Лима е естествено защитен от този кошмар на тихоокеанските градове. Както се вижда и на следващата снимка, от целия град е уязвим само крайбрежният булевард. Всичко останало е построено нависоко и е недостижимо за каквито и да било гигантски вълни.





Нещото, което започва да ме радва е, че вече се вижда синия цвят на небето. Явно мъглата се вдига. Часът е 13:30.

Тръгваме обратно по алеята към Моста на въздишките, за да стигнем централния площад на Баранко. Там ще потърсим и място за обяд.







Естествено, като най-хубав квартал, Баранко разполага и с красив център. На него са разположени местната църква и, разбира се, кметството.



Впускаме се из околните улички в търсене на някакво конкретно заведение, в което Мартин е ходил преди.



Намерихме го, но има опашка. Влизането става със записване, а ние сме доста хора и персоналът леко се стресна. Все пак ни обещават да намерят места, ако изчакаме.



Докато седим отпред, на отсрещната страна на улицата двама перуанци се скараха и направо се сбиха!





Точка на спора сложи съпругата на единия, която излезе с кофа вода от един магазин и им охлади страстите за няма и три секунди.

Дойде ни реда и влизаме... Попадаме в нещо като квартална кръчма. По посещаемостта съдя, че вероятно има причина да сме тук. Това ще си проличи като опитаме храната.



За начало: наздраве на дамите с най-добрата бира - Кускеня!



Храната наистина е вкусна. Поръчали сме си предимно перуански специалитети.

Тортия, която прилича малко на омлет:



Ориз с морски дарове (ароз де марискос):



Себиче де марискос – себиче от морски дарове, което не е по вкуса на всеки, но на мен лично ми харесва много. Мартин си го поръча.



Чичарон – нещо като панирани хапки. В случая от морски деликатеси:



А това е компанията ни, принудила персонала да съедини в съвсем неестествен вид голяма част от масите на кръчмата. Всъщност нито за секунда не усетихме ни най-малък жест на недоволство от служителите. Напротив, бяха страшно любезни, при все че кръстосваха масите със страшна скорост и се побъркваха от работа.



Някъде към 15:30 часа се бяхме нахранили порядъчно с големите порции перуански вкуснотийки. Даже прекалих! Май няма да вечерям.

Излизаме и обсъждаме какво ще правим оттук нататък.



Разделяме се на две групи, съобразно желанията си. Четирима тръгваме към квартал с магазини за сувенири, а останалите пеш към открития мол на брега на океана, в който бяхме ходили при първото ни посещение на Лима. Уговорката ни е да се видим там в 19 часа.

Аз, Марто, Катя и Ани се впуснахме сред затворените пазарчета да си пазаруваме. След това тръгваме по булевардите на Мирафлорес към кварталния парк.



Вечер тук се събират много столичани и честно казано съм възхитен от начина, по който се забавляват.



Някой е донесъл и пуснал стари испански шлагери и възрастните танцуват с усмивка и настроение. Едва ли всичко в живота им е розово, но това няма значение, когато се съберат в градския парк да потанцуват и да споделят приятните вечерни мигове.

Lima, Parque Miraflores


Случайно срещаме останалите от нашата българска група. Късмет! Какво ли значи късметът всъщност? Ами това, че ние отиваме към мястото на срещата, а те леко са се объркали и са тръгнали към парка, вместо към брега, където е мола. Така се засякохме.

На края на парка се издига църквата на Мирафлорес, а около нея перуански художници излагат творбите си за продан, точно както навремето в София в градинката при Кристал.





Вече всички заедно, тръгваме по булевардите в посока крайбрежието, а залязващото слънце започва да оцветява сградите в златисти топли тонове.



В Мирафлорес около 18 часа вечер можете да се насладите на прекрасен залез. Това е и времето, когато сякаш целият град се струпва по крайбрежните алеи.





Намираме се в района на мола „на открито”, както го нарече Марто.





Това е място, където освен магазини, има и много красиви барчета с гледка към океана и прекрасното вечерно небе.



Океанът сега изглежда много по-дружелюбен, а цветовете създават усещане за спокойствие.



Не мога да откъсна очи от преливащите топли цветове на небето и водата, които някъде там, в далечината, се сливат в хармонична картина от приказките.



За да се върнем обратно в действителността е достатъчно да се завъртим на 180 градуса. Намираме се точно пред двете сгради на хотел Мариот, където вечерният пейзаж привлича множество граждани в края на напрегнатия работен ден.



Някои висят по кафенетата като нас, други обикалят магазините, а трети, защо не, ще влязат да гледат някой филм в местното кино.



Предпремиерата е на Iron Man 3, а цените на билетите са от 6 лв. за ученици и пенсионери до 15 лв. за цифровите триизмерни прожекции. Зависи кой ден от седмицата сме.

Часът стана 19:00 и кой където ходил, ходил! Мартин не случайно ни събира в този час. Приготвил ни е все пак някаква вечерна програма, а именно – посещение на „Парк-резерват на магическия воден кръг” или наречен по-накратко – Паркът на водата.

За целта се товарим на таксита и слизаме пред входа на парка, купуваме си билети и влизаме.

Само няколко думи за мястото. Този парк с разнообразни и много красиви фонтани, както пише в брошурата към билета, е бил част от изложбена площ. През 1926 г., тогавашният президент възлага на един инженер да ръководи комисия, която да проектира и изгради втория най-голям парк в Лима.

Паркът е открит на 19 февруари 1929 г. в чест на бойците, защитавали Лима по време на Тихоокеанската война. В наши дни е признат за национален исторически обект и е част от историческия център на столицата.

Всеки фонтан си има име, което ще посочвам по време на разглеждането на парка.

Влизаме с през врата 1 от общо 9 възможни и първият фонтан срещу нас е на „Традициите”.



Следва къщата „Сабогал” на името на един от дизайнерите на парка – индианският художник Хосе Сабогал. Около нея е направена изкуствена „Река на желанията”.



Следващият фонтан е „Магическият”. Защо магически? Не знам, но това, което виждам е грандиозно и много красиво! Цветовете и режимите на фонтана се сменят през някакви интервали и всяко следващо превъплащение изглежда все по-впечатляващо.







И още, и още импресии на „Магическия” фонтан...





Продължаваме към „Фонтан на фантазията”. Тук малко по-късно ще има представление.





Следва фонтан „Тунелът на изненадите”. Под него разрешават да се минава.





Да, разрешават, но никой не предупреждава, че можеш да станеш вир вода, особено ако някой реши да пипне струята с ръка!



Представлението при „Фонтан на фантазията” е звуково и светлинно шоу с прожекция направо върху водните струи. Много ефектно и трудно за снимане поради събралата се тълпа!







Изображенията на моменти даже стават цветни.



След края на шоуто и преди да излезем, посещаваме още „Лабиринтът на мечтите”, където по желание можеш да опиташ дали ще се намокриш, ако не уцелиш момента, в който да излезеш от фонтана.



Най-накрая е „Фонтанът на живота”.



Всичките тези творения на перуанските архитекти и художници, по заръка на кмет, управлявал някога много отдавна, показват как една добра идея може да живее вечно и да радва жителите на цял един град дълги години.

Още едно признание е, че от „Книга на рекордите Гинес” са издали сертификат, че това е най-големият световен комплекс от фонтани в публичен парк със единия осемдесетметров и още дванадесет ефектни фонтани в едно обединение на светлина, цветове, музика и картини.

В края на вечерта се връщаме отново с таксита до квартал Баранко, където си намираме заведение, близо до Моста на въздишките, на чиято тераса си спретваме прекрасен вечерен купон с изобилие от смях. Много сме шумни! Персоналът както ни гледаше леко стресиран, така след по-малко от 20 минути започна да се смее с нас, без да разбира за какво си говорим. Вероятно Таня точно тази вечер е получила мускулна треска от смях.

Прибираме се около полунощ в хотела и набързо си стягаме багажа, защото утре ни чака дълъг път към Европа и Родината.



22.04.2013. ДОВИЖДАНЕ ПЕРУ!

Предстои един тежък ден! Ще започна с това, че ставаме в 5:30. Едва ли някой се чувства щастлив от подобно начало на деня. В 6:00 тръгваме към летището, което е достатъчно далеч и пътуваме дълго.

На международното летище в Лима трябва да сме 3 часа преди полета. Да, именно 3, а не 2. Защо ли? Много скоро стана ясно защо. На проверките за сигурност се вият опашки от хиляди пътници. Поне час отива докато минеш скенерите. Същото ни очаква и на паспортния контрол. Не е за вярване на какъв трафик от хора се натъкваме. Тъй като ние летим за Мадрид, а Мартин за Сао Паоло, полетите ни са по различно време. Докато ние все още имаме резерв, то Мартин мина паспортния контрол едва 10 минути преди полета си. Инфарктно!  Доста хора молеха да ги пуснат напред поради угрозата да си изпуснат самолета.

И така, Марто излетя щастливо за Бразилия, а ние, горките, към Европа. В Мадрид кацаме по-рано от очакваното – в 4:20 часа на следващата сутрин. Чекирането за София отваря в 8:20 и се налага да се помотаем. Междувременно на гишето се събраха и други българи и се започна с простотиите, за които въобще не ми се говори. Някакси много бързо разбираш, че се прибираш у дома – по-бързо, отколкото искаш.

След 3 часа и 25 минути полет от Мадрид и общо 28 часа по летища, в 15:10 часа на 23 април 2013 г., кацаме в София и слагаме край на това невероятно пътуване.

За малко повече от две седмици успяхме да усетим вълшебството на приключението, насладихме се на величествените Анди, докоснахме се до забулената в тайни история на древната цивилизация на инките и обикнахме Перу с неговите чудеса. Минахме през модерния мегаполис Лима, през невероятната фауна на островите Байестас, през оазиса Уакачина, платото Наска, усетихме обаянието на градове като Арекипа и Куско, изпитахме и усещането да се качиш на 5000 метра надморско равнище – сякаш се реехме с кондорите от каньона Колка... Разходихме се с корабче по най-високото плавателно езеро в света, което за мен е едно от най-красивите. Посетихме поредица от антични градове на различни култури и научихме за тях повече, отколкото бихме могли да прочетем...  Най-накрая се потопихме в автентичната пустош на Амазония и видяхме природата такава, каквато е била преди човекът да я опитоми.

Всичко това е великолепно, но да не забравя още нещо, което за мен е изключително ценно – имам си нови приятели от групата, с която пътувах, и от хората, които срещнах в Перу. Това ме кара да се чувствам богат... и щастлив.

За финал ще пожелая на всички, които решат да пътуват сами или с приятели – наслаждавайте се на това, което виждате, на хората, които срещате, бъдете позитивни и се радвайте на живота! Той е истински красив, когато се усмихваме!


КРАЙ!

Неактивен malomir

  • Rock'n'Roll аквадемик, аквахолик
  • Aquaportal меринджей
  • *****
  • Публикации: 6 916
  • Нас. място: Варна
  • Пол: Мъж
  • Българкият сайт за атерини
    • www.rainbowfishbg.com
Отг: ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ
« Отговор #41 : понеделник, 30 септември 2013 г., 04:56 ч. »
Браво Стасе! Все едно че съм ходил и аз там вече.

Неактивен McLaut.

  • Активен потребител
  • ****
  • Публикации: 216
  • Нас. място: София
  • Пол: Мъж
    • Моите скромни любимци
Отг: ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ
« Отговор #42 : понеделник, 30 септември 2013 г., 09:56 ч. »
+1  :clapping: и :bow: и жалко, че свърши. Беше великолепно. Е.....всичко си има край.
Красивото винаги си заслужава.

Неактивен Stas

  • Aquaportal мениджър
  • *****
  • Публикации: 1 554
  • Нас. място: София
  • Пол: Мъж
  • Станислав Бояджиев
Отг: ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ
« Отговор #43 : понеделник, 30 септември 2013 г., 16:28 ч. »
Благодаря ви. Е, не е същото като да отидеш наистина, но се надявам, че съм запалил у вас поне отчасти страстта към пътешествията. Тя е заразна, а аз съм тежко "болен"!

 



Aqua World 55 Astario

Rainbowfish България Retro Club Varna Live Club

Бърз конвертор
oF ◄► oC ин. ◄► см. гал. ◄► л.