СВЕТЪТ НА МАИТЕ. ГВАТЕМАЛА, ХОНДУРАС И БЕЛИЗ.

[Stas]

СВЕТЪТ НА МАИТЕ. ГВАТЕМАЛА, ХОНДУРАС И БЕЛИЗ.

(15.02.2014 – 06.03.2014)

Колкото по-далеч стига човек, толкова повече осъзнава колко малко знае.
Лао Дзъ

Разбрах, че няма по-добър начин да разберете дали харесвате някого или не, от този да пътувате с него.
Марк Твен




Ден I. МАДРИД.

Когато ми казват, че пътувам много, се съгласявам, въпреки, че не го правя толкова често, колкото ми се иска. Добре е човек да си преследва и реализира мечтите, но за съжаление съвременното общество е така устроено, че твърде често сами си поставяме ограничения. Оправдания за това винаги се намират, но по-важното е да намерим причини да пътуваме.

Един от поводите да тръгна отново на пътешествие към Централна Америка е екскурзията ми в Мексико през 2010 г. Още тогава останах пленен от културата и гениалността на маите, от тяхната хилядолетна история, от природата, а най-вече от топлината, с която те посрещат латиноамериканците. Не се замислих много, когато сред групата от мои приятели, с които често пътешестваме заедно, се лансира идеята да обиколим Гватемала.

Малко ми трябва, за да превърна една идея в реалност. Решителност не ми липсва и когато човек успее да разреши и най-наболелия роден проблем, финансовия, то всичко си идва на мястото.

За Латинска Америка най-често се лети през Мадрид. Понякога Париж, Лондон и Амстердам също са подходящ трамплин, но авиокомпания Иберия има най-богат летателен план към тази част на света по съвсем разбираеми причини.

***

На 15 февруари 2014 г., рано сутринта, излитаме за Мадрид. Още на обяд се настаняваме в хотел, близо до летището, тъй като полетът ни за Гватемала е чак на следващата сутрин. Това обстоятелство е добре дошло за мен. Предишното ми минаване през Мадрид бе на път за Перу и спомените ми от него не са никак розови. Този път взех мерки да не се повторят вече изпитаните неприятности и излязох с моите приятели на разходка в центъра на испанската столица.

Няма да се впускам в подробности как обядваме, взимаме метрото до спирка „Опера“ в центъра… Минаваме по красивите малки улички към Централния площад, Портата на слънцето, а накрая се насочваме в към музея Прадо… Всичко това вероятно сте правили многократно, а и да не сте – ще го направите някой ден.













Насладихме се на изящното творчество на Веласкес, Рубенс, Тициян и всички онези явления в световната култура, представени накуп в световноизвестния музей. Удоволствието коства 14 евро, но ако човек има търпението да се нареди на опашка и да влезе в музея след 18 часа то може и да си спести този разход.

Излизаме на улицата по светло. Покрай творческите фасади на сградите около Пасео дел Прадо се отправяме към хотела отново с метро.



Важната част започва на следващия ден, когато в 11:40 излитаме за Гватемала Сити, столицата на едноименната централноамериканска държава.

[Stas]

Ден II. ДОБРЕ ДОШЛИ В ГВАТЕМАЛА!

Дългият полет от 11 часа и 40 минути не ме измори. Като изключим поведението на някои изнервени пътници, всичко мина по мед и масло. Е, успяхме да притесним испанските стюардеси и те започнаха да не дават повече бира и вино на групата ни, защото им се стори, че пием много. Боже, колко са заблудени! Въобще си нямат и на идея какво значи много. В този дух чувствам граждански дълг да отбележа, че нивото на обслужване в Иберия е едно от най-ниските, на които съм попадал, но да не издребнявам…

На международното летище в Гватемала Сити, столица на държавата Гватемала, кацаме в 16:20 часа – много удобно време за смяна на часовия пояс. Ще вметна, че най-лесно се преодолява часова разлика, когато пристигайки не си лягаш веднага да подремнеш, а изчакваш да стане време за сън по местния часовник. На сутринта обикновено си се аклиматизирал.

На изхода от залата за пристигащи ни чака бусче. Хотелът, в който ще спим първата вечер се намира в град Антигуа, намиращ се на около 40 км от летището. Традиционно куфарите се товарят на покрива, което поражда у мен редица черни мисли по отношение на багажа.



Забравих да кажа, че по предварителна информация сменихме долари за местна валута още на летището, защото вечерта едно, че нямаше да има работещи банки и второ, че в страната се пазарува в кецали – това е името на местната валута. Приблизителен курс – 7,80 кецала са равни на един щатски долар. За мен е по-лесно да смятам 1 кецал като 0,185 лв. Името на гватемалската парична единица идва от свещената за индианците маи птица кецал. Наподобяваща папагал, тя е оцветена в зелено и притежава изключително красиви дълги пера, които някога служели за разменна единица в търговията.



Пристигаме в град Антигуа по тъмно. Да, тук се стъмва около 18 часа и докато излезем от летището, докато се натоварим на автобуса и пропътуваме разстоянието за малко повече от час, слънцето се скри. Настаняваме се с любезното съдействие на нашия домакин Карлос, даваме си един час за осъзнаване и в 20:00 се срещаме на рецепцията за първа разходка в Гватемала. Основната ни цел е да си намерим място за вечеря.

Не бих казал, че градът се отличава с някаква забележителна осветеност вечер. Хубавото е, че е малък и се оказва, че хотелчето ни се намира в непосредствена близост до центъра и главните забележителности. Вечерта, излизайки за вечеря, минаваме покрай църквата Ла Мерсед, около която се събират много местни.



Втората забележителност, непосредствено до която си намираме ресторант за вечеря, е арката на манастира Санта Каталина. Под приглушената светлина на уличните фенери едвам се забелязват вратите на местните заведения. Вмъкваме се в едно от тях.



Вечерям пиле с ориз и гуакамоле. Изпивам и едно ликуадо – нещо като фреш от плодове, пасиран и разреден с мляко или вода по избор.

Когато пътуваш от Европа към Америка, се движиш по посока на залеза и „гониш“ слънцето. По този начин разликата от 7 часа между Мадрид и Гватемала на практика увеличава продължителността на денонощието. Днешният ден, за нас, продължи 31 часа. Това направо ме отсича и почти заспивам на масата. Утешителното е, че не съм единствен.

Прибираме се в хотела и лично аз заспивам безпаметно.

[Stas]

Ден III. АНТИГУА.

Може да се каже, че 17.02.2014 е денят на същинското начало на нашето пътуване. Наспани, освежени и заредени с положителни емоции се срещаме сутринта в ранни зори на покрива на хотела.



Терасата не е нищо особено, но гледката от нея е нескромно красива.



Чак сега забелязвам вулканите, обградили града. Слънцето вече се е показало и осветява бялата шапка от облаци, обвиваща кратера на Агуа.



Едва ли минаха и 15 минути откакто съм на покрива и от кратера на един от другите два вулкана се появи дим. През относително кратки интервали от време вулкан Фуего пуши сякаш ей сега ще изригне.





В 9:30 имаме среща с един местен екскурзовод, за да ни покаже град Антигуа. Преди това е добре да закусим и излизаме от хотела, за да посетим близкото кафене Фернандо.

Нашият хотел е този вляво, с червената фасада.



В кафене Фернандо се предлага хубава закуска, а също местно кафе и шоколад.





В края на улицата, на която се намира хотелчето ни, се намира закусвалнята заедно с една яркожълта къща. Точно там в 9:30 ни чака Диего, местен младеж на 24 години.



Диего е професионален псевдоним на нашия екскурзовод. Както споменах, той е много млад и … самоук. Сам е научил английски, за да може да упражнява занаята на своя баща. Сега вече се е записал и учи в университет. Всяка сутрин става рано, за да може преди ангажиментите си с туристи, да ходи на уроци по английски.

Тръгваме пеш по улиците. Градът е малък и не е необходимо да ползваме транспорт, за да го разгледаме.



Първо се насочваме към Cerro del Cruz (Хълмът на кръста). До него водят 332 стъпала, които ни отнемат около 30 минути за изкачване. По пътя започваме да си говорим на всякакви теми, касаещи Гватемала, Антигуа и живота на хората.

Ето част от историята, която касае това място, поднесена ни от Диего.

На 6 декември 1523 г. испанският конкистадор Педро де Алварадо, дясна ръка на Ернандо Кортес, тръгва с 3000 войника от територията на днешно Мексико, за да завладее Гватемала. Бил известен със своята жестокост, която проявил за пръв път спрямо ацтеките в Теночтитлан.

И така, конкистадорите тръгнали на юг към Гватемала, за да търсят злато и сребро. Техният поход бил улеснен от това, че по онова време по тези земи живеели 4 народности на индианците маи, които враждували помежду си – Киче (Quiché), Какчикел (Kakchiquel), Цутухил (Tzutujil) и Мам (Mam). Алварадо покорил първо племето Киче и се съюзил с тях, за да завладее и останалите. Така с коварство и жестокост, цялата територия на четирите племена паднала в негово владение. Злато и сребро не намерили, защото маите не ценят тези метали, но открили големи количества от свещения камък джейд. Това е един от най-твърдите камъни и има особена религиозна стойност за местното население и жреците.

Първата столица на Гватемала била основана на 25 юли 1524 г. на територията на град Ишимче – столица на маите Какчикел. След многократни въстания на индианците и разтрогването на съюза с Киче, испанците решили да основат собствен град и така на 22.11.1527 година бил основан Сантяго де лос Кабайерос. Алварадо получил от краля на Испания титлата губернатор на Гватемала. Базиран в новия град, конкистадорът изпращал отряди за покоряване на териториите на днешен Белиз, Хондурас и Салвадор.

14 години по-късно, през 1542 г., изригване на вулкана Агуа погубило населението на града и го разрушило. Наложило се да построят нов град на по-сигурно място.

Италианският военен инженер Хуан Баутиста Антонели се заел със задачата да проектира новия град в долината Панчой, която означава „Земя на езерото“.  Името на долината идва от това, че тук имало езеро и са останали много подпочвени реки около вулкана Агуа („Вода“).

На 10 март 1543 г. новопостроеният град бил наречен отново Сантяго де лос Кабайерос и станал третата столица на Гватемала. По-късно бил прекръстен на Сантяго де Гуатемала, а след това на Антигуа. В онези години се явявал столица на цяла Централна Америка.

През 1773 г. унищожителното земетресение Санта Марта разрушило града и това наложило за трети път столицата да бъде преместена. Поради това през 1776 г., на 24 км от старото място, бил основан Гватемала Сити. Било наредено Антигуа да бъде изоставена, но не всички жители изпълнили заповедта. Половината останали по домовете си.

Отдавна сме стигнали на Хълма на кръста, откъдето се открива гледка към целия град Антигуа – днес паметник на световното културно наследство на Юнеско със запазена испанска колониална архитектура и антични руини.





Градът е разположен на 1533 м надморска височина върху две от трите тектонични плочи на държавата Гватемала. Затова тук доста често се усещат сериозни трусове.

Освен всичко, лесно се виждат и трите вулкана, заобикалящи града – Агуа („вода“), Фуего („огън“) и Акатенанго. Най-близо е водният вулкан, но не той ме притеснява. Огненият периодично изпуска дим и се води действащ. Във всеки един момент може да изригне и да ни подгони. Не знам как жителите на Антигуа спят спокойно…

След разказите на хълма и гледката отвисоко е време да се потопим сред живописните улички на този град. Определено има на какво да се зарадва окото на един турист, ценител на екзотиката.



Цветните автобуси, използвани масово в Гватемала за публичен транспорт, няма да спрат да привличат погледа ми през цялото пътуване. Всеки един от тях сякаш е произведение на изкуството.

Улиците на Антигуа се отличават с едноетажното противоземетръсно строителство и топлите и живи цветове на фасадите.





Докато целенасочено обикаляме улиците, използвам Диего като достоверен източник на информация за това как живеят обикновените хора.

От 16 милиона население на Гватемала, 60% са преки потомци на индианците маи, а останалите имат смесена кръв. В столицата Гватемала Сити живеят около 3 млн. души, а в Антигуа едва 35 000. Може би затова тук е по-спокойно и много търсено от туристите място.

Може би сте забелязали червената боя по единия бордюр на улицата. Това означава, че от тази страна паркирането е забранено. Ако боята е бяла имат право да паркират само мотори. Цената за пракиране за един ден е 20 кецала или 3,70 лв. Не е много. За сметка на това глобата за употреба на клаксон в града е солена – 200 кецала.

За да добия представа за стандарта на живот трябва да се информирам за доходите. Диего започва с това, че Антигуа, столица на департамента Сакатепекес, е един много добър център за изучаване на испански език от чужденци. Срещу 150 щатски долара седмично можеш да спиш, да ядеш и да учиш езика. Доста приемливо. А колко получава един местен работник?

Заплатата на един обикновен продавач в магазин е 2000 кецала или наши пари около 370 лв. Лекарите попадат в по-висока категория – 5000 до 10 000 кецала на месец. Някои с частни практики имат значително по-високи доходи. Държавните служители са още по-добре платени – 10-15 хил. кецала на месец, а премиерът на страната получава 50 000. Има логика в заплащането според заеманите постове и образованието, което е справедливо.

Движейки се по улиците стигаме до една от забележителностите на града – Къщата-музей Санто Доминго.



В действителност още от входа се вижда, че това е 5-звезден хотел. Оказва се и най-луксозният в града, но как се е появил и каква му е историята?

Влизаме през портата във вътрешния двор и още от първите думи на Диего разбираме, че Санто Доминго е бил женски манастир.





Слушам с интерес как така  един женски манастир се преобразява в къща-музей и в луксозен хотел…

Монасите от Доминиканския орден пристигнали тук почти веднага след основаването на града. През 1538 г. изградили манастир и го нарекли на името на своя патрон – Санто Доминго. През годините монашеската обител се напълнила със завидно количество скъпоценности.

Помните ли земетресението Санта Марта от 1773 г., разрушило почти целия град? Е, манастирът също не успял да му устои. Потънал в руини, той бил изоставен.





Години по-късно, руините били откупени от един от най-богатите гватемалци – господин Кастанеда. Негова е заслугата развалините да се превърнат в археологическа забележителност, да бъдат реставрирани и на мястото на манастира да се появи музей и луксозен хотел със 127 стаи, ресторант и шоколадова фабрика.



Правим си резервация в ресторанта за вечеря. Готвачът тук е един от най-известните в страната – Марио Кампойо. На входа са показани някои от най-важните му награди от конкурси, както и книгата му.



Приключваме с разглеждането и излизаме отново на улицата.

На Диего никак не му е трудно да покаже родния си град. Всяко следващо интересно място е на няколко преки от предишното. Достатъчно е да спрем на някой ъгъл и да ни посочи с ръка кое къде се намира. Архитектурният план на града е улеснение от една страна – всички улици са прави, успоредни или пресичащи се под прав ъгъл. Образуват квадратни квартали. От друга страна за мен лично е малко объркващо – къщите хем са различни, хем си приличат и трудно схващам на коя точно подред пряка се намирам. Не се научих да гледам табелките!



По път минаваме покрай къщата, в която се е родил Диего. Не че има нещо особено, но самата картинка заслужава внимание. Цветове, мир, спокойствие и топлина сякаш те изпълват с всяка крачка.



Не се изненадвам като спираме пред Къщата на сънищата (Casa de los Sueños).



Не се изненадвам от името й, въпреки че отвън изглежда съвсем скромно, нито от това, което виждам вътре. След пояснението, че къщата е била собственост на богата испанска фамилия, всичко си идва на мястото.





Преминавайки през вътрешен двор попадам на стилно обзаведена дневна.





От дневната се излиза в просторна градина. Как би могъл да предположи човек какво го очаква като премине през вратата на една обикновена жълта къщурка от улицата!



Естествено не липсва и басейн!



И най-накрая – една забележка в цялата композиция. Къщата е на два етажа, а това по принцип се допуска изключително трудно. Условието за разрешение, издадено от службата по контрол на строителството, е вторият етаж да не се вижда от улицата.



Така са я и направили. Отвън имотът изглежда обикновен едноетажен, а отвътре се вижда истинския му чар.

Отново сме на улицата. Установявам, че ненапразно целият град е обявен за паметник на културата.



В дъното на улицата се вижда църквата Сан Франсиско. Насочваме се към нея и през каменна порта влизаме в църковния двор.





Както подсказва името, тази църква е собственост и е построена от Францисканския орден. Започнали са изграждането през 1547 г. и продължили чак до 1714 г. Началото било поставено от архитект Диего де Поррас – испански негър. В действителност той не е бил професионален архитект, а прост зидар. Въпреки това, заедно с екип от работници и един свещеник успели да направят това, което виждаме днес.



В тази църква е гробницата на брат Педро, превърната в светилище от францисканците. За него ще стане дума след малко.

Следващото място е много обикновено и също толкова любопитно. Дали ще се досетите за какво става дума?





Сещате ли се какво е това? Аз лично не можах да позная. Застанахме отпред и Диего започна да разказва поредната пикантерия.



Ако не сте се досетили, това е обществена пералня. Ето по-долу бетонните корита, където индианците, понякога живеещи на повече от 10 км оттук, идвали да перат.



Кое е забавното в цялата работа? Всички си представихме как общината сменя водата, с която местните перат, един път на всеки две седмици. Това по думите на Диего.

Време е да кажа няколко думи за брат Педро, чийто гроб се намира в църквата Сан Франсиско.

Първата болница в Антигуа е била основана някъде около 1600 година от францисканския монах брат Педро Бетанкурт в малка хижа. Той станал известен с това, че обикалял улиците и като видел, че някой е болен го носел на гръб до болницата, за да го лекува. Често обикалял и с камбанка в ръка като по този начин търсел дарения за храна и дрехи за болните. За тези му грижи гватемалците го обичали и почитали много.

През 1663 г. доминиканският орден е изградил днешната болница Сан Педро и я кръстил на многоуважавания техен брат.



През следващите 300 години болницата няколко пъти била разрушавана от земетресения и издигана отново. Сегашният й вид е реконструкция от 1984 г. след разрушителното земетресение десет години преди това. В наши дни сградата служи като социален център за възрастни хора, хора с недъзи, сираци и бездомни. Предлагат се медицинска помощ и грижи, както и подслон на около 300 души на възраст от няколко месеца до над 90 години.

Няма отпусната държавна субсидия и болницата Сан Педро се издържа изцяло от дарения и от труда на социалнослабите, намерили подслон тук.



След още няколко изминати преки по уличките на Антигуа, сменяме темата влизайки в къща-музей на свещения за маите камък – Jade или както го наричаме на български малко неточно нефрит.



Преди да продължа искам да внеса малко яснота за тези, които не са наясно, както и да обясня защо джейд не е правилно да се нарича нефрит.

Съществуват два различни камъка – нефрит и жадеит, които са разновидности на минерала жад или джейд. Започнали да ги различават едва след откриването на Новия свят. Терминът „жадеит” е бил въведен в практиката от френския минералолог А. Демур през 1863 г. И жадеитът, и нефритът са съединения на силиция. И двата минерала са много здрави благодарение на плътното сцепление на иглените кристали и радиално-лъчистите агрегати, от които се състоят. Както и нефрита, лепкавият и твърд жадеит се полира добре до блясък и затова се счита за ювелирен камък от висок клас. Срещат се в многообразие от цветове - зелен, син, черен, виолетов, бял, жълт, червеникав, кафяв.



Жад идва от испански – piedra de jada – камък на пояса. Индианците в Латинска Америка открили, че помага на бъбреците и облекчава болките в кръста. Оттам конкистадорите му дали това име. С влиянието му върху бъбреците се свързва и произхода на думата нефрит – от гръцки nephros (бъбрек).

ЖАДЕИТ ДЖЕЙД:
Може да бъде намерен в: Мианмар, Япония, Русия и Гватемала.
Химичен състав: натриев и алуминиев силикат.
Твърдост: Между 7 и 7,5 по скалата на Мос.

НЕФРИТ ДЖЕЙД:
Може да бъде намерен в: Британска Колумбия, Канада; Аляска и Уайоминг, САЩ; Австралия; Нова Зеландия.
Химичен състав: магнезиев, калциев и железен силикат.
Твърдост: Между 6 и 6,5 по скалата на Мос.

По отношение на твърдостта е важно да се знае, че материал с по-висока твърдост може да надраска друг с по-ниска. Обратното не може да стане. Така например човешкият нокът има твърдост 2,5, а стъклото 5,5. Това значи, че с нокът не можем да надраскаме стъкло. То може да бъде надраскано със стомана, която има твърдост 6,5. Стигаме и до начина за проверка дали даден камък е жадеит или не. Тъй като стоманата има твърдост 6,5, а жадеитът над 7, то с нож не бихме могли да направим драскотина в истински жадеит.

Различни източници дават различни сведения за находищата на джейд по света. Тук съм превел това, което е написано на едно голямо табло на входа на къщата-музей в Антигуа.

Вътре ни изнасят кратка лекция за това къде се намира този камък, какво е значението му за маите, какво са правели от него и как са го обработвали.

Едно характерно изделие са били маските от джейд. Тук има копие на оригинални такива.



Заради твърдостта на жадеита, неговата обработка се прави със специални инструменти.



Жадеитът се счита за камък на живота и дълголетието – дарява здраве и богатство. Също така помага за балансиране на енергията и емоциите, като премахва негативната енергия. И на изток в Азия, и на запад в Латинска Америка, а и по целия свят се носят какви ли не легенди за лечебните, енергийните и магическите свойства на нефрита и жадеита. Ще оставя на всеки сам да прецени за какво би му помогнал подобен камък.

Почти всички си купуваме медальони от жадеит със символа на зодията си според календара на маите. Един добър и скъп спомен от това място.

Време е за обяд. По-скоро просрочихме времето за обяд и сега сме зверски гладни. Диего ни предлага да посетим ресторантчето на негов познат, което се намира на покрива на една близка къща.



Тъй като и останалите постройки не са по-високи, от покрива се открива гледка, която ми доставя истинско удоволствие. Не мога да не я споделя.





Хапнах един телешки стек с гарнитура и фреш от ягода срещу общата сума от 10 лв. В някои заведения цените са много ниски. В други са като у нас. Зависи, както е и нормално, от категорията на заведението.

Сити и доволни се отправяме към централния площад на града, където съвсем очаквано има поне няколко забележителности.



Основан през 1543 г., градът, който днес наричаме просто Антигуа, бил известен с дългото име „Много лоялен и много благороден град на Свети Джеймс, един от рицарите на Гватемала“. Той е третата столица на Кралство Гватемала, включващо Чиапас (южно Мексико), Гватемала, Белиз, Ел Салвадор, Хондурас, Никарагуа и Коста Рика. В тази си роля градът станал един от най-важните в Централна Америка и наслението му достигнало 60 000 души, като по-големи от него в Новия свят били само Мексико Сити и Лима. Тук били построени повече от 30 църкви, 18 манастира, 15 музея, университет, 5 болници, паркове, градини и фонтани.

Значително пострадал от земетресението през 1773 г., градът бил изоставен и столицата преместена. Сегашният си вид дължи на възстановяването му през 18-19 век.

Една от най-важните и интересни сгради на Централния площад е настоящото кметство или Дворецът на Капитаните. Това име е от времето, когато управлението на цяла Централна Америка е било съсредоточено именно в тази постройка.



На втория етаж най-вдясно се намира канцеларията на кмета, но него го няма в момента и както Диего каза, скоро няма да се появи. Учудването ни бе парирано с добавката, че бил в затвора, защото отраднал 20 млн. кецала.



Може би забелязвате синята сграда в дъното. Това е банка. Оказа се нещо съвсем обичайно в Гватемала да има опашка пред банките. Няма как да си я спестиш! На вратата седи въоръжена охрана и съблюдава за спазването на реда. Аз се притеснявам да снимам хората отблизо, но Краси с неговия дълъг обектив ги приближава отлично!



Единственият паметник в Антигуа без религиозно значение е фонтанът в парка на централния площад.



Катедралата Свети Джоузеф е официално открита на 5 ноември 1680 г. след 11 годишно изграждане. Построена е на мястото на стара катедрала от 1541 г., която била силно пострадала от земетресенията.





Излизам от храма и докато зяпам местните лелки-кибици отпред, от един файтон слизат младоженци и се насочват направо към нашата група.







Докато младите се снимат, ние се чудим как да си откраднем по някой кадър от по-хубав ъгъл. Двойката е много красива и двамата са чудесни фотомодели.



Виждайки ни колко сме ентусиазирани, младежът и красавицата направо ни предлагат да си направим обща снимка.



Използвам момента и ги заприказвам. Разбирам, че той е гватемалец, а тя … украинка! Нямаше как просто! Вярно, че жените веднага оцениха красотата на момчето, но славата на украинките като едни от най-хубавите жени се потвърди и в далечна Гватемала.



Разделяме се с пожелания за щастлив и разнообразен живот и продължаваме към църквата Ла Мерсед, която се намира съвсем близо до нашия хотел.

По пътя ще трябва да минем под арката на манастира Санта Каталина.



Ще се постарая да кажа няколко думи и за това място, което често се асоциира с града и може да се нарече символ на Антигуа. Наистина, ако разглеждате картичките в магазините, на всяка втора са тази арка и вулканът Де Агуа.

През 1613 г. е бил построен женски манастир, наречен Санта Каталина. С годините той се разрастнал. Наложило се да го разширят и от другата страна на улицата. Тъй като послушничките не са имали право да контактуват с външния свят се наложило през 1693 г. да построят арка над улицата, която да свързва двете части на манастира. Всеки ден монахините ходели на училище през прохода в арката без да нарушават забраните за илизане. Часовникът на кулата е добавен по времето на Централноамериканската федерация – през 1830 г.



В наши дни манастирът Санта Каталина е преобразуван в хотел, а арката е едно от най-сниманите места в Антигуа. Ако се обърнем с гръб, виждаме улицата, водеща към централния площад и като фон – вулканът Агуа, обвит за момента в облаци.



Тъй като денят е към своя край, слънцето пада ниско и осветява с изключително топли цветове града.



За да се приберем в хотела, от арката Санта Каталина трябва да тръгнем по улица, минаваща покрай църквата Ла Мерсед.



Това, което казах за залязващото слънце и топлите цветове важи с пълна сила и тук. Контрастите стават все по силни, а гледката зарежда с настроение. Минаваме странично покрай църквата, за да излезем на малкия площад пред нея.





Докато минаваме покрай страничния вход на църквата, екскурзоводът ни показва над вратата сцена как Йоан Кръстител кръщава Исус. Всички орнаменти носят символика. Над главния вход виждаме Девата на милосърдието, а най-горе основателят на „Ордена на милосърдието“. Този орден е един от първите, стъпили в Латинска Америка през 1538 г., за да покръсти местното население. Още през 1541 г. получили земя за църква и построили такава през 1546 г. след като си подсигурили необходимата помощ.

Естествено, земетресенията не простили на светинята и тя била разрушена през 1565 г., възстановена и отново унищожена през 1717 г. През 1767 г. на мястото на разрушения храм бил издигнат нов – този, който виждаме днес. За щастие храмът някакси оцелял по време на разрушителното земетресение Санта Марта през 1773 г., но манастирът зад него нямал този късмет и до ден днешен не е възстановен.

Влизаме вътре заедно с Диего. Хората се молят и трябва да пазим тишина.

На излизане слънцето вече се е скрило зад облаците, но все още е светло. На това място се разделяме с нашия любезен гид и си разменяме координатите, за да му пратя снимки.



Резервацията за вечеря в Каса Санто Доминго е за 20 часа, така че имаме около 2 часа за свободна разходка из града или за почивка в хотела.

Аз лично успявам да се справя и с почивката, и с разходката, както и да си напазарувам нещо за спомен от великолепния град Антигуа.

[Stas]

Ден IV. ВУЛКАНЪТ ПАКАЯ.

На 18-ти февруари, четвъртият ден от пътуването, имаме планирано посещение на един от действащите вулкани в Гватемала, който се намира близо до Антигуа. Думата „действащ“ звучи малко тревожно, но личното ми мнение е, че опасностите, криещи действащите вулкани, са малко пресилени. Също както и земетресенията впрочем. Вероятността вулкан да изригне и да вземе жертви не е никак голяма.

Това, което предварително е известно за вулканичния комплекс Пакая е, че се е появил преди около 23 000 години, а откакто испанците са дошли тук е изригвал 24 пъти. Едно от последните му изригвания е станало на 27 май 2010 година около 20:00 часа. Изхвърлената на 1500 м височина пепел се изсипала върху околните градове и даже се наложило международното летище в Гватемала Сити да бъде затворено. Имало е ново изригване и през 2013 година. Във всеки един момент вулканът може да ни изненада. Не знам това дали е чак толкова страшно, но със сигурност прави предстоящата ни разходка екстремна.

Тъй като уличката на хотела ни е малка, автобусът, който ще ни заведе до мястото, ни чака на съседната.



Пътуваме около час. Времето е леко мрачно, което ме притеснява повече, отколкото мястото, на което отивам. Асфалтът изчезва, което ми подсказва, че скоро ще пристигнем.



Оказвам се прав. Скоро стигаме до табелата, която ни привества с добре дошли в националния парк „Вулкан де Пакая и Лагуна де Калдерас“. От табелата също става ясно, че вулканът има постоянна активност от 1961 г. насам.

Автобусът ни стоварва в началото на трека към вулкана в центъра на едно местно селце – Сан Франсиско де Салес.



Местните веднага ни заобикалят и започват да ни гледат като ходещи портфейли. Предлагат ни коне вместо таксита, а като откажеш ти предлагат тояга за подпиране… Абе бизнес да има!

Тук трябва да намерим нашия екскурзовод за прехода в националния парк. Не се разрешава самостоятелното шляене – опасно е, а и местните събират някаква такса, с която се препитават.

В действителност не ние, а нас ни намира и не предварително уговорения гид, а някакъв друг, който нарече себе си Роберто.



Човекът почти не знае английски, но по наше настояване трябва да го проговори.

Началото на пътеката е на 1900 м надморска височина в селото. Върхът на вулкана се намира на 2553 м. Изкачването няма да е кой знае колко голямо.



Първото нещо, което Роберто ни разясни е откъде идва името Пакая. Оказа се, че това е растение, което се използва за готвене. Често се комбинира с яйца. Прилича малко на вид палма.



Тръгваме по пътеката, а на почтително разстояние зад нас се движат местните, предлагащи „такси“. Роберто обясни, че ще ни следват известно време, в случай, че някой все пак реши да се възползва от услугите им.



Покрай нас пейзажът се състои от почти черна почва или по-скоро пепел, в която растат все пак някакви дървета.



От пътеката се вижда Лагуна де Калдерас, която според указателната табела е единственият воден басейн в парка. Има вулканичен произход и е разположена в стар кратер, чийто единствен активен конус е вулканът Пакая. В ясни дни може да се види истинската красота на мястото, което е дом на различни видове риби, птици, насекоми и охлюви. 14 околни селища се водоснабдяват от това езеро с площ малко повече от 32 хектара.



При ясно време гледката би била значително по-добра. Точно тази сутрин времето не е от най-благосклонните към запалените фотографи. На една от следващите табели пише, че можем да видим селището Сан Висенте Пакая и вулканите Агуа (3760 м) зад него, активния Фуего (3763 м) и по-високия Акатенанго (3976 м). Е, вижте сами…



Пътеката е постлана с пепел от изстинала лава. При всяка крачка трябва да внимаваме да не се подхлъзнем. За пушилката по обувките вече не ми пука.



По протежение на целия маршрут има пояснителни табели. На едно от местата, на които спираме за почивка под античен дъб, пише, че тук се срещат още кедър, кипарис и няколко вида бор. Също и плодни дървета като ябълка, портокал, мандарина, праскова и типичната за района захарна ябълка – анона. За последната има публикации в интернет, че плодът лекува хрема, астма, артрит, кожни инфекции, херпес симплекс, проблеми с черния дроб, понижава кръвната захар при диабетно болни, а има и изключително силно действие срещу 12 вида злокачествени тумори. Цялата тази магия, разбира се, трябва да се докаже.

Покритите с пепел и лава склонове са осеяни с растителност. Плодовете на авокадото, което е един характерен за Гватемала плод, тук стават много по-големи на размер, отколкото в останалите райони. Явно вулканичната почва е доста плодородна.

Постепенно растителността оредява и излизаме на открито. Пред нас е краят на потока от лава, образуван при последните изригвания на Пакая.





Досега самият конус на вулкана не се виждаше. Беше обвит в облаци мъгла. Обнадеждаващо, на моменти пелената се отдръпва и успяваме да видим кратера.



Групата се е разделила вече на бързащи и на спокойно катерещи се по баира.



На една от табелите поясняват разликата между магма и лава. Магмата е многофазова, високотемпературна смес от разтопени камъни (обикновено силикатни) и газове, включително водни пари. Стопеният материал, магмата, става лава, когато изригне на повърхността. Когато това се случи, температурата й може да достигне от 700 до 1200 градуса по Целзий. Топличко…

Някъде горе, вече в голото пространство под кратера на Пакая, стигаме до една дървена колиба. Роберто поздрави стопанина и поясни, че това е магазин за сувенири, изработени от лава. Който желае да си вземе нещо за спомен от тук, няма проблем да го направи срещу някаква скромна сума.



Контрастите са невероятни! От голото и някакси мъртво плато, по което ходим до отсрещния кратер на неактивен вулкан, обрасъл в зелена растителност, разстоянието е един хвърлей.







А долу в равнината кипи живот. Земите в подножието са много плодородни и хората използват това, за да развиват земеделие от всякакъв вид. Като се започне от отглеждането на ананас и папая и се стигне даже до ферми за цветя.



Намираме се малко под върха, където трябва да внимаваме – от време на време има дупки, в който спокойно може да ти пропадне кракът.



Застиналите езици от лава изкарват на повърхността всякакви смеси от камъни. Роберто използва това и ни събира лъскави камъчета за сувенири. Мисля, че е забранено, но няма кой да ни направи забележка.





Това е мястото, до което е разрешено да се качим. По-нагоре е твърде опасно и дори Роберто не се е качвал от 2005 година насам, тъй като на 1 април 2006 е тръгнала лава, която е изстинала чак през 2010 г. Малко след като спряла да тече, вулканът изригнал отново, като изхвърлял пепел и камъни от кратера. Роберто разказа, че 45 минути от небето над селото му се сипели едри камъни. Тъй като не се справя добре с английския, половината му разказ е съпроводен с някаква пантомима и пояснения на испански. Измъчваме го с този английски!



След като сме стигнали крайната точка, време е да нарушим още едно от правилата на националния парк – почерпка с глътка сгряващ алкохол.



Е, аз съм загрял достатъчно, но за сметка на това не ми пречи да бълвам компромати.

Върхът на Пакая е съвсем близо – намираме се на 200 метра под него.



На 11.01.2014 г., т.е. преди малко повече от месец, за около 24 часа от кратера е текла лава. Ние нямаме късмета да видим това зрелище, но от високо се откриват други гледки, които никак не са за подценяване.

Съседният изстинал вулкан.



Вулканите около Антигуа. На преден план е Агуа.



Столицата Гватемала Сити.



Тръгваме обратно. Като казвам, че се движим по мъртва земя не съм съвсем прав. Даже и тук започват да се захващат дръвчета и храсти сякаш за да ни покажат колко силен е живота.



Точно подминахме импровизираното магазинче за сувенири и някой викна, че вулканът изригва!



В действителност Пакая си работи активно и през някакви периоди от време изпуска дим и пепел. В случая не успяхме да видим лава, но виждаме отблизо какво значи вулканична активност. Димът е черен, а от време на време излиза и бял от десния край на кратера. Роберто казва, че понякога може да се види и син дим.



Все пак имаме късмет, че времето се оправи и облаците се отдръпнаха, за да ни открият гледките към равнината, към столицата, към Пакая и към другите вулкани.

Слизането е по-лесно от качването, но и много по-мърляво. Всяка по-твърда стъпка вдига прахоляк в лицето на следващия. Трябва да се внимава.



Сега вече и площадките за наблюдение влизат в употреба. Няма я мъглата и гледките ни чакат, за да им се наситим.



Точно от тук се вижда чудесно геотермалната електроцентрала. Едно съоръжение, което произвежда ток от топлината на земните недра в подножието на вулкана. Мисля си, че този начин на производство на електроенергия изглежда доста чист и безопасен. Защо ли не са по-широко разпространени този вид централи?



На слизане по пътеката Роберто откъсна и подари на жените цвят от дървото махауе (Majahue). При маите какчикел този цвят символизира подземен водопад и го наричат „Ръчичката на дявола“.



Трябва да бързаме, защото и без това се забавихме много по трасето. Слизаме в селото, където ни чака автобуса, за да ни откара обратно в Антигуа.



Разделяме се с Роберто и се разполагаме удобно за едночасово пътуване към хотела.

Вместо в 13:30 пристигаме в хотела чак към 15:00 освирепели от глад. Първата ни работа е да се изстреляме някъде навън, за да обядваме. Намираме си едно много приятно ресторантче с маси на покрива.



Отлична храна в приятна компания и слънчево настроение – като времето навън.

До вечерта всеки има свободно време да прави каквото му е на сърце. Аз се пускам по уличките, за да разглеждам магазините за сувенири и да правя снимки.



Успявам да убия повече от час в процедурата по смяна на долари за кецали в местната банка. Не стига, че има огромни опашки, ами налагат ограничение за сумата, която сменяш, което важи 8 дни за всички клонове на банката.

Навън се стъмва около 18 часа и идва моментът за вечерните снимки на централния площад на Антигуа.







Вечерта си спретваме едно посещение на местен бар с музика на живо.





Така завършва четвъртият ден от това пътуване. Утре ще напуснем хотела в Антигуа и ще се отправим към едно красиво и спокойно място, което се надявам да хареса на всички.

[Stas]

Ден V. ЕЗЕРОТО АТИТЛАН.

Днес е петият ден от пътуването ни и четвърти в Гватемала. Последните, които не бяха свикнали с часовата разлика, вече са в кондиция. Слава богу, защото планираната програма започва да става все по-богата и съответно по-изморителна.

Ставаме и тръгваме. Тъй като не сме закусили, спираме в една крайпътна закусвалня, където срещу някаква фиксирана неголяма сума можеш да хапнеш на корем. Единственото неприятно нещо е, че моментално се вмирисваме на манджа, но какво да се прави, гладът иска жертви.

Езерото Атитлан се намира на около 80 км от Антигуа и пътят не е дълъг, но с автобуса пътуваме бавно. Още повече като добавим и спирането за закуска, нещата си отиват към пристигане по обяд.

Първото място, от което зърваме езерото, е една панорамна площадка, която наричат Мирадор Сан Хорхе.



Наистина, от тук гледката е много приятна, а и благодарение на информационната табела, предвидливо монтирана за такива като нас, научваме къде се намираме и най-вече какво се вижда.



Най-вдясно се намира вулканът Сан Педро. Селището Сан Педро ла Лагуна е вдясно от него на брега, но не се вижда. В средата на снимката е вулканът Толиман. Непосредствено зад него има още един скрит, кръстен на езерото вулкан – Атитлан. В ниското пред вулкан Толиман има едно малко възвишение, наречено Златният хълм, а между двата или по-скоро трите вулкана, се намира селището Сантяго Атитлан, което също от тук не можем да видим. Отляво на Вулкан Толиман се намира селото Сан Лукас Толиман, което отново не се забелязва. Най-вляво на кадъра, даже бих казал непосредствено извън него, се намира селището, към което сме се запътили – Панахачел.

По път спираме за малко, за да снимаме една много интересна цветна картина в края на едно от селата.



На фона на красивата природа, някак сгушено между околните баири, се е разпростряло местното християнско гробище. Такива места ние възприемаме като някаква мъка и тъга, а самите гватемалци явно го усещат по-различно.

Малко след това стигаме до град Панахачел на брега на езерото Атитлан. Автобусът спира на крайбрежната улица и разтоварваме багажа си. От там по някаква пътечка между къщите минаваме 200 метра и стигаме до арка от цветя – вход на хотела. Влизаме и изчакваме за ключове от стаите.





Спокойствие, красота, добро настроение… Това са усещанията, когато човек се намира на това място.

Часът е 12 и след 15 минути имаме среща на пристанището с местен екскурзовод, така че нямаме никакво време за разпускане. В Панахачел ще останем само една нощ и днешния следобяд ще оползотворим в разходка с лодка по езерото и посещение на крайбрежните села на индианци маи.



Пристанището, доколкото може да се нарече така редицата от дървени кейове, е съвсем близо до хотела. От тук се открива много хубава гледка към езерото и вулканите – вдясно Сан Педро, а вляво Атитлан и Толиман пред него.



Водачът ни по време на днешната разходка се казва отново Диего и е роден в градчето Сантяго де Атитлан в средата между трите вулкана.

Тръгваме с лодката право към лагуната между вулканите. Езерото има площ от 130 кв.км и достига дълбочина до 350 метра.

Минаваме покрай вулкана Сан Педро, за да влезем в нещо като лагуна, където акостираме на дървен кей, подобен на този в Панахачел.





Маите Цутухил са мигрирали тук от Мексико около 900 г. пр.н.е. Атитлан означава „място на много води“ или „хълмът, заобиколен с вода“. Те са владеели района на езерото Атитлан и съседните селища Сан Лукас Толиман и Патулул. Техният церемониален и религиозен център е бил Чутинамит (Устата на селото/входа на селото), намиращ се северно от входа при залива Сантяго. Днес го наричаме Сантяго де Атитлан. Своята търговска и военна мощ племето разпростирало в различни периоди от време от град Кетцалтенанго до брега на Тихия океан.

Цутухилите не са сключвали съюзи с другите племена на маите и са били завладени през 1524 г. от едно обединение на испанци, индианци от Мексико и маите Какчикел, за което вече споменах.

Около кея е пълно със сергии, готови да посрещнат всеки заблуден турист, стигнал до това прекрасно, но доста отдалечено от стандартните маршрути място.



Тръгваме по улицата на занаятите. Както се вижда, навалица няма. Тъй като в града живеят около 60 000 души, предимно маи, това, което се вижда по сергиите е предимно направено от техните ръце.



Възрастните тук не говорят добре испански. Езикът е цутухил и се налага Диего да ни превежда, когато спираме за демонстрация на традиционна местна женска „шапка“.



Имаме достатъчно време и който иска може да се облече в традиционните облекла на маите. Най-сложната част е поставянето върху главата на въпросната традиционна „шапка“, която всъщност е една лента с дължина 20 бара, което е приблизително 20 метра. Числото 20 идва от броя на дните в месеца от календара на маите.







Възрастната индианка е типичен представител на расата. Толкова е ниска, че изправена изглежда колкото седналите на пейката зад нея Петко и Силивия.



Още нещо за въпросната „шапка“. Толкова е специфична, че е влязла сред символите на страната и е увековечена от 1950 г. насам върху монетата от 25 сентавос (четвърт кецал). Даже има паметник на тази монета.



Жената, изобразена върху монетата, се казва Чонита. Оттам и самата монета наричат Чока.

След като отделихме достатъчно време на традициите е време да продължим. Изненадващо Диего свива в една тясна пряка и тръгва в процепа между две постройки.



Установявам, че лицето на града, което виждаме на централната улица, няма нищо общо с това, което откривам отстрани. В действителност жилищата на индианците са тухлени, неизмазани, залепени едно за друго и в най-добрия случай имат малки дворчета. Разделени са от тесни улици, по които може да се мине единствено пеш.



Влизаме в едно такова мизерно дворче и единствено надписът на табелата до входа започва да ми подсказва нещо: „Добре дошли в братството на Машимон“.



Около нас местни дребосъци си играят в прахоляка, а няколко жени шетат из дворчето. Все още недоумявам, когато Диего посочи една барака с ламаринен покрив и започна да ни обяснява.



В този частен дом тази година е приютено божеството-покровител на града Машимон. От времето, когато испанците завладели маите цутухил, този идол на града се крие всяка година в различна частна къща. Това продължава до ден днешен и изборът на фамилията, чиято чест е да се грижи за божеството през годината, става от старейшината.

Машимон на езика цутухил означава възел. Куклата, която реално визуализира божеството, е облечена с 12 панталона и 12 ризи. Периодично я хранят, дават й да пуши, да пие… Изглежда малко смешно, но даже уринира. Вътре се извършват церемонии само от шамани. Снимането е забранено, а и едва ли има кой знае какво да се покаже. Надниквам и бързо излизам отблъснат от миризмата. Предпочитам да изчакам отвън, докато останалите приключат.

Продължаваме нагоре по улицата. Казвам нагоре, защото градът е разположен на нещо като хълм и се изкачваме все по-нависоко.

Минаваме покрай местен ресторант и уличен пазар за плодове и зеленчуци.





Продавачките са не по-малко екзотични от плодовете, които предлагат.



Държавното училище не е голямо, но е пълно с деца. Тук е голяма гордост да учиш. Познанието те издига в обществото и се цени високо.



По стълбичките отстрани стигаме до целта – градската църква „Апостол Сантяго“.



Братята францисканци пристигнали в района на езерото през 1538 г. Първата църква и францисканският манастир са били построени най-вероятно през 1541 г. тук, в Чутинамит. През 1547 г. те събрали разпръснатото население в района на езерото на мястото, което днес наричаме Сантяго Атитлан, за да им наложат новата религия и религиозните си правила.

Предполага се, че францисканските монаси и маите цутухил са построили църква и манастир на това място малко след обединяването им през 1547 г. Строителството на съвременната църква започнало през 1571 г. и приключило през 1582 г. Сградата страдала периодично от честите силни земетресения и била реконструирана няколко пъти.

Истината е, че испанците са заставяли индианците да строят, а построената църква не случайно се оказала върху останките от светилищата на маите. Вътре индианците се молели на своите богове докато францисканците си мислели, че са ги покръстили. Диего твърди, че маите тук никога не са се молели на Исус, а кръстът пред църквата символизирал за тях четирите посоки на света.

Общо взето църквата е последното, което си заслужава да видим в Сантяго Атитлан. Остава ни малко време за покупка на типичните занаятчийски изделия за района на езерото. Тук има голям избор, а поради отдалечеността от големите туристически места и цените са много нормални.

Покривки за легло или маса с различни размери, чанти, колани, дървени маски и какви ли не още ръчно изработени текстилни и дървени предмети украсяват с пъстрите си и свежи цветове многобройните сергии и малки магазинчета.



Лека полека се събираме на пристанището и се качваме на „круизния кораб“, с който обхождаме езерото.



Езерото има петдесетгодишен цикъл на покачване и спадане на нивото. Две реки се вливат в него. От 2005 до 2014 нивото се е вдигнало с 19 метра и някои от деветнадесетте села наоколо, намиращи се непосредствено до брега, частично са наводнени. Предстои да видим едно такова селище, наречено Сан Педро ла Лагуна, разположено в подножието на едноименния вулкан и засегнато от покачването на нивото на езерото. Там ще потърсим нещо за обяд. Малко сме позакъснели и доста изгладнели, но пък запасени с богати впечатления и преживявания.



Първо си намираме един ресторант на самия кей, в който да обядваме. Въпросът не търпи отлагане, ако искаме да запазим доброто настроение.



Както в повечето хотели и ресторанти в Гватемала, и тук има безплатен безжичен интернет, така че обядът е съчетан с активна работа с телефоните.



Докато останалите приключат с обяда, използвам да снимам брега около ресторанта и кея. Облаците застрашително се сгъстяват и небето става предвестник на влошаване на времето, но за мен това представлява по-скоро интересна игра на цветове.





От пристана нагоре тръгва стръмна уличка, в началото на която се събираме, за да се разходим към другия край на селото.



Първоначално се движим по съвсем прилична улична настилка, но скоро попадаме и на типично селски пътеки между къщите. Дали сме уцелили вярната посока?





Не, май не е това посоката. Връщаме се малко и хващаме по пътеките с бетон и плочки.



Жълтите табелки покрай нас обозначават „Училище по испански“.





Установявам, че това място е едно популярно средище за изучаване на испански от чужденци. На всяка крачка има училища. Постоянно срещаме бели хора сновящи насам-натам по уличките. Даже и екзотично изглеждаща книжарница за учебници намираме.



Има, разбира се, и обикновени магазини за напитки и хранителни стоки, които снабдяват местните и обучаващите се чужденци с препитание на много нормални цени.



За всеобщо наше учудване, на едно такова спокойно и усмихнато място, камионът за снабдяване на магазините с бира се пази от въоръжена охрана.



На охранителя явно му харесва да го снимат и гордо позира с пушката в ръка. Прави впечатление, че тази професия е доста престижна в Гватемала и всички, които я практикуват, изглеждат много горди и със самочувствие.

Разходката най-накрая ни води до един кей в другия край на Сан Педро.



Тръгваме по дървения кей, а той се клати… Май сме много народ за подобна паянтова конструкция!



Старая се да не мисля, че бихме могли да се намокрим. Поне не е дълбоко – едва ли е повече от метър до дъното. В действителност на това място е било сухо преди десетина години. В момента отляво и отдясно се редят наводнени полуразрушени или недовършени постройки. По надписите съдя, че са били заведения и магазини.







Напред се открива гледка към езерото с мрачните облаци и залязващото някъде зад тях слънце.



Назад лежи потъналият във вода бряг на Сан Педро ла Лагуна.



Връщаме се. Време е да се прибираме. По обратния път срещаме един местен, който се престраши да ни попита откъде сме и да ни помоли за някоя монета от нашата страна. Събира човекът, точно както и аз. Грейва от щастие в момента, в който получава от повечето видове стотинки.

Лесно се ориентираме по обратния път и когато стигаме лодката, вече започва да се стъмва.



По обратния път към Панахачел пробвам да направя снимки от лодката. Силуетите на вулканите се открояват мистериозно на фона на украсеното в топли тонове небе.





На така нареченото пристанище в Панахачел е време за снимки на залеза. Не съм единствен – има и други на моя акъл.







Прибирам се в хотела, за да се преоблека, измия и приготвя за вечеря. Вместо да си почивам като останалите, решавам, че е много удобен моментът за разходка по централната улица, където е съсредоточена цялата търговия на градчето.

Стари колониални сгради са превърнати в хотели, пощенски станции, учреждения или просто заведения и магазини.



Вечерта завършваме в семейния ресторант на Хосе Пингунос.





„Икономичното“ меню, което виси на входа се оказва, че не важи за вечерята, която е съпроводена с богата артистична програма в изпълнение на собственика Хосе и неговите дъщери.

Първо ни учат как се прави тортия. След това ни свирят на маримба.



След това с много патос и усърдие Хосе ни разказва за материалите, от които е направен националният инструмент на Гватемала – маримбата. Как се използва пчелен клей за запушване на дупчиците, как мембраните се изработват от черво и какво точно дърво използват местните за изработване на музикалните тръбички.

Човек остава с впечатлението, че маримба е измислена в Гватемала. Истината май е малко по-различна – инструментът е донесен в Латинска Америка от африканските музиканти, мигрирали тук след откриването на Новия свят. Постепенно в районите на Мексико и Гватемала инструментът е модифициран леко и е станал сегашната маримба.

И докато сме в ресторанта и слушаме какви ли не истории, неусетно времето минава, храната ни е готова и ние се нахвърляме върху изключително вкусните блюда от типичната гватемалска кухня. Това, че порцията вместо 5 лв. ни излиза 10 или 15, хич не ни тормози. Шоуто, обстановката, музиката и разказите определено си струват.

Прибираме се в хотела и лягаме, за да съберем сили за следващия ден, който се очаква да бъде не по-малко интересен.

[Stas]

Ден VI. ЧИЧИКАСТЕНАНГО.

Наспах се чудесно. Събуждам се без проблем малко преди 6 с идеята, че ще снимам изгрева при езерото Атитлан. Това е единственият шанс, така че е грехота да го пропусна. Много хора не разбират тази страст към преследване на изгреви и залези, но останалите ще ме разберат. Истината е, че спейки, човек може да пропусне много, наистина много красиви моменти от което и да е пътуване.

Сега и вие ще станете жертва на моята страст към преследване на хармонията в природата.

В началото всичко е все още загадъчно тъмно с леки жълтеникави проблясъци, загатващи появата на слънцето някъде зад гърба ми…



Едва 7 минути по-късно цветовете се сменят напълно и всичко става розово.



Само миг по-късно розовото започва да прелива в светлосиньо.



Езерото оживява – към засенчения все още бряг пристига първата лодка.



Към картината се включват и част от естествените обитатели – дивите патици.



Палитрата става все по-богата на цветове и като изключим създаденото от човека, всичко останало е толкова балансирано, че сякаш някой майстор-художник е вложил всичко от себе си, за да създаде своя най-добър пейзаж.



Най-сниманата гледка от района на езерото Атитлан, а може би една от тези в челната десятка на Гватемала е следващият пейзаж – езеро, дървен кей и 3 вулкана.



Вече спокойно можем да добавим и зелен цвят към пейзажа.



Цъфналият кактус прикрива група местни, излезли рано-рано, за да плуват. Единият от тях дава нареждания и инструкции на останалите. Имам усещането, че са част от някакъв плувен отбор…



Часът е почти 7. Неусетно съм прекарал на брега цял час в снимки и съзерцаване на гледки. Връщам се в хотела за закуска и установявам, че градината сутрин изглежда по-свежа и с по-ярки цветове.



След обилна закуска с вкусни и здравословни храни си събираме багажа и в 9:00 се качваме на автобуса за начало на днешната програма.

Първото място, което ще разгледаме по пътя е „Природен резерват Атитлан“, който се намира съвсем близо до Панахачел.



Долината на езерото Атитлан, в която е разположен град Панахачел е претърпяла сериозни изменения през годините. От древно селище на маите в края на 1700 г. се е превърнала в голяма плантация за захарна тръстика в средата на 19 век. В началото на 20 век е станала плантация за кафе и най-накрая през 1995 г. е обявена за природен резерват.

Резерватът се развива и постепенно са добавени център за посетители, хотелска част и различни атракции сред природните забележителности. Използва се също като отправна точка за научни изследвания и експедиции.

Още на входа се вижда какво бихме могли да видим на територията на резервата.



В първия момент се зачудих как така има табелка към снежния човек Йети и чудовището от шотландското езеро Лох Нес, след което забелязвам, че разстоянието до тях е съответно 15340 и 8558 км.

Задължително след заплащане на входна такса се минава през център за посетители. Там на едни красиви табла е представена богата информация за кафето, което се е отглеждало във фермата. В основни линии се изтъкват предимствата на метода за култивиране на кафе „на сянка“ – ставало по-качествено.

Това с кафето за момента не ме вълнува много, освен, че реших на излизане да си купя някой пакет за проверка на написаното.

Насочваме се към „пеперударника“. Това е нещо като голям парник, затворен плътно от всички страни, в който има цветя и по-важното – пеперуди.



Влизаме през специални въртящи се врати, така че да не може някой ценен вид да избяга.



Ето как изглежда пеперударника отвътре и какви красиви обитатели има.









Заедно с пеперудите могат да се видят и красиви цветя от региона, заслужаващи не по-малко внимание.







Пеперудите са толкова много, че ако трябва да покажа всеки вид, вероятно ще се получи цяла статия. Не това е целта. Най-интересното е, че през август 2013 г. тук е идентифицирана нов вид черна пеперуда. При нея мъжките имат бяла шарка по крилете, а женските – лилава. Наречена е Пан ахачел.



Ето една женска Пан ахачел:



След пеперударника тръгваме да разгледаме резервата, в който ни увериха, че има маймуни.



Спираме на нещо като площадка, където някой забелязва маймуна в клоните на дърветата.





Тъй като се забелязват трудно, Краси вкара в употреба дългия си обектив.



Разходката е приятна и лесна – има пътеки и въжени мостове, по които пресичаме реките и стръмните места.





Това е, което успявам да разгледам от резервата. На излизане си купувам 2 пакета органично чисто кафе, което се явява едно от най-скъпите в Гватемала (около 26 лв. за килограм). По-късно разбрах, че съвсем не е най-вкусното, но това не е в моята компетенция, тъй като не пия кафе.

Качваме се в автобуса и тръгваме. Точно ме унася дрямката и спираме на централния площад на някакво градче. Може би съм проспал нещо и бързо се информирам къде сме.



Намираме се в град Солола, столица на едноименния щат, обитаван предимно от маи какчикел. Намира се на 2114 метра надморска височина в планините около езерото Атитлан. Градът има население около 14 000 души – предимно индианци, облечени в традиционни дрехи.

Солола е испанизирано название на града, който се е казвал Цолоя. Оригиналното име е изписано вдясно върху сградата на индианската община, която функционира наред с обичайното кметство.



Забележителни са централният площад с традиционния градски парк, часовниковата кула на кметството, бялата катедрала и местното население по малките живописни улички.
 








Тук не се задържаме дълго и поемаме отново по пътищата на Гватемала. Посоката е град Чичикастенанго, който е основната ни цел за деня.

По едно време ни спират за проверка. Противно на очакванията ми – никой не ми иска документи. Единственото, което проверяват е дали някой носи някакви плодове. В района на Чичикастенанго е забранен вноса на плодове и зеленчуци от други части на Гватемала. Като един земеделски район, славещ се с качеството на продукцията си, местните взимат мерки срещу всякакви селскостопански болести и паразити по този необичаен за нас начин. Сигурно имат основание.

Намираме се в западната част на планинския район на щата Ел Киче, населен предимно с маи от племето киче. Чичикастенанго е главния град на едноименна община и е голям търговски и земеделски център.

В 13 часа спираме някъде из уличките, недалеч от централната градска част. От там тръгваме пеш. За щастие днес е четвъртък, а след малко ще кажа защо.



Чичикастенанго е известен със своя открит пазар, който със сигурност е от най-посещаваните и най-цветните в Америките. Градът е заобиколен с долини и се намира на 2070 метра надморска височина. Името произлиза от растението Чичикасте, което изобилства в района и думичката „тенанго“, която в превод означава „място на“. Само ще вметна, че в Гватемала много градове и селища завършват на „тенанго“.

Всеки четвъртък и най-вече в неделя, Чичикастенанго се пренаселва с търговци. Тесните калдъръмени улички с покривите от червени керемиди се превръщат в декор на някаква магическа пиеса. Картината се допълва от индианците маи, които идват боси от околните планински райони – Мам, Ишил, Какчикел, Кечи и създават със своята продукция една какофония, наситена с цветове, диалекти и одежди. Пристигайки със своите очаквания за добра търговия, те стоварват стоката си на площада и сглобяват сергиите, на които ще продават. Най-накрая опъват по една покривка на земята, за да поспят под арките, заобикалящи пазара от всички страни.



Занаятчиите с майсторски ръце създават уникални изделия така, както са го правели предците им: ръчноизработени дървени маски, покривки, типични платове, везани блузи, плетени чанти, колиета от жадеид, керамични съдове, бижута и много други. Чичикастенанго предлага един удивителен спектакъл от цветове и картини от реалния живот на народа на маите.

Понеже всички са много гладни се насочваме към ресторант Дон Паскуал, намиращ се в сърцето на пазара. На входа срещаме две индианки, приготвящи ръчно обичайните тортияс.



Самият ресторант отвътре е съвсем обикновен, но има тераси, които веднага ме привличат.



От балкончето не се вижда нищо повече от опънатите над уличките платнища за сянка. Явно ще трябва да се гмурна под сенниците.



След кратка преценка „за“ и „против“ обяда, решавам, че ще си взема нещо за хапване от улицата и ще оползотворя времето си в разходка, разглеждане и снимане.

На излизане се заприказвам с един търговец на дървени маски, но съвсем умишлено не си купувам нищо. От една страна той трябва да си намали цените, а от друга – защо да мъкна дървении докато се разхождам!

Още в началото попадам на спортната зала на града. Спортна може би е била някога. Днес със сигурност е отстъпила баскетболния терен на земеделските производители.





Съдейки по магазинчетата на втория етаж, предполагам, че мястото вече не се използва за спорт.

Излизам от залата, излизам и от пазара. Тръгвам по уличките наоколо, за да усетя мястото.



Легендарните тук-тук таксита са навсякъде и чакат своите клиенти.



Срещам голяма група индианки с деца, чакащи нещо. Вероятно някакъв транспорт за някъде. Всички те, обаче, са облечени безупречно в техните си цветни дрехи.



Връщам се обратно на пазара и продължавам пазарлъка със занаятчията, изработващ дървени маски. Стигаме до сделка и той гордо позира.



Между многото туристически атракции в Чичикастенанго се откроява църквата Санто Томас, която е построена през 1540 г. върху основите на древен храм на маите. Осемнадесетте стъпала, водещи към входа, са запазени и символизират месеците от техния свещен календар. Самата църква е типичен представител на колониалната архитектура и е посветена на покровителя на града.



Вътре всичко е съвсем простичко и обикновено, в пълно противоречие с останалите християнски храмове по света. Както вече стана дума – маите не са почитали особено нашия бог.



Недалеч, на около 100 метра срещу входа на църквата, минавайки покрай сергиите, се стига до друг храм, който в наши дни се използва от местни шамани.





Населението на Чичикастенанго е съхранило древните индиански обичаи и ритуали, които могат да се наблюдават и в наши дни. Претърпели са развитие и промени с идването на испанците, но въпреки това предаваните от поколение на поколение традиции пазят духа и хармонията сред обитателите на този прекрасен град. В тази по-малка църква се изпълняват именно подобни ритуали. Имаме уговорка с някакъв ясновидец, но човека така и не се яви.

От този параклис се вижда ясно църквата Санто Томас, където бяхме малко преди това. Виждат се и сергиите с опънатите над тях платнища за сянка...



Продължавам да обикалям пазара и да разглеждам многоцветните занаятчийски магазинчета.







В края на светлата част на деня хората започват да се разотиват, а сенките да скриват пъстрите улици.





За любителите на плодове това е точният момент да опитат качеството на местната продукция.



Хората се качват по превозните средства където намерят за добре. Най-лесно и прохладно е на покрива.



Ние си имаме наш транспорт, който трябва да ни отведе до Антигуа, за да пренощуваме. Там ще бъде началната ни точка за следващия ден, когато рано сутринта ще тръгнем към град Копан в Хондурас. Очаква ни първия по план античен град на маите.

[Stas]

Ден VII. ХОНДУРАС.

Днес е 21 февруари – един много хубав ден за смяна на обстановката. От Антигуа в Гватемала ще се придвижим с автобус до границата с Хондурас, ще я преминем и, навлизайки на десетина километра от другата й страна, ще се установим в туристическия град Копан, където се намира един от най-забележителните антични градове на маите. Това е място точно по мой вкус!

Тръгваме рано от хотела и тъй като нямаме много време, решаваме да спрем за бърза закуска в McCafe в Гватемала Сити. Не бях предполагал досега, че популярната верига за безполезни хамбургери предлага и някаква читава закуска.



Към 8 часа вече сме закусили и следват 5 часа автобусен преход до границата. Граничният пункт между Гватемала и Хондурас е малко формален. Даваме си паспортите за проверка и ни събират по 3 долара на човек държавен рекет – неясно за какво. През това време използваме времето и си хващаме един хондурасец от охраната за фотомодел.



След малко ни връщат паспортите и в замяна на трите щатски долара на човек ни дават една обща бележка, на която пише колко и какви сме тия, които минаваме границата. Това е комичната истина. Иначе нямаме никакви затруднения, всичко е перфектно.



Качваме се на автобуса и много бързо стигаме до нашата цел на територията на Хондурас. Спираме пред красиво обгърнатата от цветя порта на един малък семеен хотел, собственост на холандец, ако не се лъжа. Часът е 14:00 и слънцето напича, обещавайки ни хубаво време.





Самото хотелче, както споменах е малко и има няколко крила с по няколко стаи. Окупираме ги почти всичките. Пред стаите разполагаме с полянка и масички, на които се очаква утре сутрин да закусим. Един от най-важните детайли са хамаците, под стряхата, но за това по-късно.



Настаняваме се, поемаме си въздух и излизаме, за да потърсим някаква храна. Уличките са много приятни и пусти – по това време слънцето напича и местните не се мотаят като нас навън. Време, подходящо за сушене на кафе по тротоарите.



Ей това червеното ресторантче с тераса си го набелязваме за вечеря.



Иначе нищо особено. Спираме в една градина с масички, където ни правят някакви сандвичи за обяд. Все още нямаме местна валута, така че плащаме спокойно с долари. Да, да не забравя да кажа, че парите в Хондурас са „лемпира“. Наименованието им идва от фамилията на национален герой на Хондурас, вожд на едно от племената, наречено Ленка и водач на индианската съпротива срещу испанците през XVI век. Като стойност 20 лемпира се разменят за 1 щатски долар. Обядът – фреш, разреден с вода е 40 лемпира, а хубав сандвич 110. Не бих казал, че е евтино.

След като си задоволихме глада, тръгваме към централния площад. Минаваме покрай туристически капанчета – сергии с всевъзможни сувенири.



Излизаме на централния градски площад, на който, както винаги, важно място заема катедралата, а срещу нея – кметството.





Чувал съм, че Хондурас не е много безопасно за посещение място, но единственото, което ми напомня за това, са войниците на пост.



В 16:30 имаме среща с местен екскурзовод, за да ни разходи малко по улиците на Копан и да разкаже нещо за страната от първа ръка.



Като територия Хондурас е колкото България – 112 хил. кв.км. По-малък е само от Никарагуа в Централна Америка. Населението му, обаче, е над 8 млн. Около един милион хондурасци работят и живеят в САЩ и редовно изпращат пари на своите близки в страната – около 3 млрд. долара досега. Това е и най-големият външен приход на страната. Основен експортен продукт са бананите и кафето. Другите приходи са от традиционно произвежданите тук тропически плодове и захарна тръстика… Има и значителен добив на минерали.

Хондурас е държава с планински релеф. Столица и най-голям град е Тегусигалпа (Хълм на среброто) и се намира на 500 км от Копан. След него най-големи са Сан Педро Сула и Ла Сейба. Последният е известен като туристическата столица на страната.

В страната живеят 7 основни етнически групи индианци:

1.   Маи в Копан.
2.   Ленки, наричани още Лемпира, са най-голямата група и са живели в района към границата с Никарагуа. Били са в отлични отношения с маите в Копан и даже тук е намерена една къща на ленките.
3.   Тагуакас.
4.   Мискитос.
5.   Пеш – това са смесица между гарифуна (негри) и индианци. Някои от тях въобще не говорят испански.
6.   Самбос.

Първите хора тук са се заселили 12 000 години пр.н.е. Последният крал на Копан е починал през 822 г.  Испанците са стъпили в Трухильо през 1520 г., но са открили Хондурас през 1576 г., търсейки злато и сребро. Маите, както знаем, не са уважавали тези метали, а само джейд и обсидиан.

Независимостта на Хондурас от Испания е обявена на 28 септември 1821 г.

Паметникът, до който сме спрели да си говорим, е на генерал Франсиско Морасон, бивш президент на Хондурас и бивш президент на Централноамериканската република от 1830 до 1839 г. Въвел е редица прогресивни идеи в Централна Америка, либерализирал вероизповеданията, свободата на словото и пресата. Това му печели много силни врагове и води до убийството му на 15 септември 1842 г. в Коста Рика.

Тръгваме нагоре по една стръмна улица към близкия градски хълм.



В дъното се вижда бяла крепост – насочили сме се към нея.



Това е испанската крепост „Кабаняс“, използвана от бивш президент на Хондурас. Била е изоставена преди 20 години и преди 10 отново реставрирана.



Зад стените откриваме двор, в който се организират различни събития и където се намира и градски музей. Една нарисувана на стената карта ни показва къде са били териториите на маите.





В Хондурас са останали около 100 хиляди от племето ленка и едва 2 хиляди маи.

Съвременният град Копан е построен през 1893 г. върху останките на град на маите. Като значение думата „копан“ означава „дървен мост“, а маите са го наричали „градът на прилепите“. Имало е храм на прилепите, който е пропаднал в реката при неин прилив.

В наши дни в Копан живеят около 11 000 души, а по времето на маите са били 27 000.

Цялата долина на Копан е била блато, когато през 1400 г. пр.н.е. тук са дошли първите заселници – олмеките. След тях са се появили маите, които са дренирали водата, положили основи от камъни и глина и построили град. Земята е била изключително плодородна.

През 426 г. крал Жакс Кук Мо, чието име означава „зелен кецал“, дошъл в Копан от Тикал, победил местните маи, оженил се за влиятелна местна жена и основал нова династия. През 1993 г. при разкопки открили гроба на краля, в който имало предмети от много градове, включително от далечния Теотиуакан в Мексико. С камера разгледали саркофага и открили, че скелетът е оцветен в червено като знак за божественост.

Приключваме с лекциите. От крепостта се вижда евангелистка църква. В Копан има 12 такива, а католиците намаляват.



Слънцето започва да залязва, а нас ни очаква свободна вечер за разходки в Копан. Но дали е безопасно?



Според местния екскурзовод, в този град няма причина да се притесняваме за сигурността си. Питаме го за ситуацията в Хондурас в момента, защото в интернет пише, че това е държавата с най-много убийства на глава от населението в света – 82 на 100 хил. души през 2011 г.

Много са били драматичните събития в историята на тази централноамериканска държава. Постоянни войни, конфликти, вътрешни и външни спорове, междуособици…

Недоволни от управлението на президента, през 2009 г. военните завзели властта и отменили редица свободи, гарантирани от конституцията. След намесата на други държави на следващата година били проведени нови избори за президент и конституцията била възстановена.

Преди това е имало либерали и консерватори. След преврата се появила и лява партия. В наши дни съществува и още една, четвърта партия – антикорупционна.

От януари 2014 г. страната има нов президент – Хуан Орнандо Ернандес. В Хондурас не може да се преизбира президент. Предшественикът на Ернандес се опитал да промени това правило, но не му позволили.

И по нашия въпрос със сигурността – столицата Тегусигалпа е най-опасното място в страната, защото целия наркотрафик за САЩ минава от там. Много често туристите биват ограбвани след залез слънце, а джебчии има по всяко време. В Копан, обаче, такива неща не се случват.

След края на организираната ни разходка се пръсваме който накъдето го влече погледа. По-късно вечерта част от групата се събираме да вечеряме в онова червено ресторантче, което видяхме на обяд. Името му беше Tanya´s Twisted. Храната се оказа много вкусна, обслужването прекрасно и цените съвсем приемливи.

Прибираме се в хотела по тъмно, а в градината всеки може да се наслади на вечерния хлад като се излегне в хамака пред стаята си. Аз лично така хубаво съм се насладил, че се събудих в 4 през нощта в градината, прилично нахапан от всякакви насекоми. За щастие без сериозни последствия!

[Stas]

Ден VIII. АНТИЧНИЯТ КОПАН.

Днешният 22 февруари е денят за първа среща с градовете на маите. В 8:20 сутринта се срещаме на входа на археологическия комплекс на Копан с Марвин Диас, висок, симпатичен хондурасец с чувство за хумор и прекрасен английски. Той ще бъде нашият водач и разказвач.





Всъщност не сме точно на входа на археологическия комплекс, а пред сградата на Хондураския антропологически и исторически институт, където си купуваме билети по 15 щатски долара на човек. Искам да ми дадат някаква информационна брошура към билета, но такива нямат. Поне снимам за начало макет на града на маите, който предстои да разгледаме.



От посетителския център на института до истинския вход на археологическата зона вървим през парк, който Марвин използва, за да ни обясни кое дърво за какво се е използвало от маите и с какво е полезно.



Първо е, разбира се, свещеното дърво сейба. Вече го виждахме в Антигуа и както стана дума още тогава, то е символ на живота за маите – корените се свързват с подземния свят, стъблото е живота, а короната е небесното царство или рая. Сейба става много голямо като размери, но ние виждаме едно по-малко, чието стъбло е осеяно с шипове… Оказва се, че това е естествен защитен механизъм – докато е още младо, то има бодли, които го пазят от животни. Като порасне ще стане гладко.



По пътя виждаме дърво манака, което се използвало за музикални инструменти и за направа на съдове за вода. Каучуковото дърво е източник на суровина за топките за традиционната игра пелота. Какаото също било много важно за маите – цялата им икономика се базирала на натуралната размяна, а то било най-скъпо. Пиели го само благородниците от кралското семейство. Маите правели и шоколад от какао, чили, мед и вода. Вместо мляко използвали бяла царевица, която добавяли към сместа.

Минаваме покрай странна зидана дупка. Марвин ни пита дали бихме предположили какво е това. Не е трудно да се сетиш, че е тоалетна.



Да, така е. Маите изграждали дренажни и канализационни системи в градовете си. Но тоалетните били привилегия само на елита. А какво правели останалите?

Обикновените индианци ходели в гората и си заравяли … като котките. Марвин попита дали някой знае с какво са се избърсвали, но това се оказа непосилно за нас. И как бихме могли да предположим! Вместо тоалетна хартия маите ползвали царевични кочани… Извинявам се за предизивканите асоциации.

Зоната на античния град е заградена с телена мрежа. Стигаме до входа, където ни проверяват билетите и влизаме зад огражденията.





Първите обитатели, които чувахме отдавна, но едва сега виждаме са червените папагали ара.



В Копан има цяла програма за възстановяване на популацията от червени ара. Тази птица е символ на Хондурас и цветовете й символизират слънцето (червено), войната (жълто) и луната (синьо). Самите птици са много интересни и по принцип се славят като едни от най-умните. Понякога живеят до 50 години и са моногамни – когато се събере двойка, то това е за цял живот. Няма как да се познае възрастният папагал на колко години е, както и няма начин да се различи мъжки от женски без да се направи ДНК-анализ.

Мисля, че тук е мястото да покажа и схемата на археологическата зона, която е единствената карта, която намирам. На нея са маркирани основните интересни места:
1.    Главен площад със статуи.
2.    Игрище за пелота.
3.    Стълба с йероглифи.
4.    Площад на ягуарите.
5.    Тунел на ягуарите.
6.    Тунел на Розалила.
7.    Западен площад.
8.    Жилищен сектор.



Копан е класически град на маите от техния златен период – 300 до 900 г. Заедно с него едни от най-важните градове от тази епоха са още Калакмул, Тикал и Паленке. Между тях е имало взаимовръзки, ползвали са река Усумасинта за търговски път. Между големите градове е имало и стотици по-малки. Между тях е имало и пътеки, наричани „сак бе“ (бял път).

Структурите в Копан са почти еднакви с тези в Тикал, но са значително по-малки по размери. В древността Тикал е бил нещо като Ню Йорк, а Копан като Париж, шегува се Марвин.

От входа не тръгваме направо към Главния площад, а завиваме вдясно и през гората се насочваме към Западния площад. Малко преди да излезем на него се спираме пред обрасъл хълм, който е невъзстановена пирамида.



Около нея се виждат пръснати камъни и ако нашия водач не ни беше обърнал внимание, нямаше да забележа, че блокчетата са обработени от човешка ръка. На единия от тях има изображение на череп.



За обработката на камъните не са използвали метални сечива, а каменни. Например от по-твърдия от стоманата джейд.

Оттук по стълбички нагоре излизаме на Западния площад, мястото, обозначено на схемата с номер 7. Тук се спираме и Марвин се заема да ни разказва за маите, за големите им градове и Копан конкретно.



Тази част на града е построена от последния крал на Копан – Жакс Пасах Шан Жопат.

Кралете на Копан са били общо 16. Началото на тяхната династия се счита, че е поставено през 426 г. от Жакс Кук Мо, чието име означава „Пръстенът около слънцето на зеления кецал“.

Информацията, която учените имат за владетелите, зависи от това какви надписи са открили и доколко са успели да ги разчетат. Затова и няма съвсем точна информация за имената и годините на кралете. Следващата таблица дава някаква предполагаема хронология.



След като през 822 г. умира последният крал, след него се появили претенденти за трона, но нямали влиянието да го задържат. Градът бил изоставен и племето се преместило към Гватемала и Юкатан.

Причините за миграцията са загадъчни. Предполага се, че свръхнаселението, изсичането на дърветата, недостигът на храна, сушата, болестите и постоянните войни между племената са причинили обезлюдяването на повечето градове на маите. Може да има и други фактори… Въпросът, който е добре да си зададем, е дали ние днес не правим същите грешки?

Намираме се пред структура 11 – Храмът на надписите. Според Марвин това не е храм, а обсерватория. Храмовете имат по-различна архитектурна структура.



А защо „на надписите“ ще разберем след като изслушаме нашия местен водач.

Минаваме кратка лекция на тема бройната система на маите, за която вече съм информиран от пътуването ми през 2010 г. в Мексико. След това навлизаме в сферата на разчитането на техните йероглифи.





Двете вълнообразни черти, които Марвин нарисува означават „крал“. Над тях има три черти с точка отгоре, което е числото 16. Дотук се получава: шестнадесетият крал. Отдясно има лице с две групи по три линии, които се пресичат. Това е символът на първия крал. Този знак се използвал за означаване на династията. Цялата група може да се прочете като „Шестнадесетият крал от династията на кралете на Копан“.



Освен знаци, маите са използвали и картинки. Всички те могат да бъдат открити по южната фасада на храм 11.



Освен надписите, има и каменни изображения на богове. Добре запазена е фигурата на Ик, богът на ветровете. В ръката си държи ритуален инструмент за пушек – марака. На нея е изобразен символ „Т“, който означава „Ик“. Церемониите на шаманите са включвали танци и пушек като символ на общуването с небесата и боговете.



Ето задната южна фасада на структура 11 още веднъж в цял размер.



В съседство се намира една от най-популярните постройки – структура 16 или както я наричат още – Храмът на Розалила.



Отвън всичко изглежда като една обикновена пирамида на маите. Отвътре, обаче, археолозите открили няколко гробници, строени една върху друга през различни епохи. Те били оцветени в различни цветове и учените решили да ги кръщават според окраската. Най-внушителна от всички и най-красива била Розалила, боядисаната в розово-лилав цвят. За да могат всички хора да се насладят на това забележително архитектурно и художествено постижение на маите от Копан, реплика на гробницата била направена в музея, който ще посетим по-късно. Пред структура 16 е поставена само една информационна табела със схема на вътрешността.



Този уникален древен церемониален храм е открит на 23 юни 1989 г. и е най-добре запазения архитектурен паметник в Копан. Маите са имали обичай да строят храмовете един върху друг като за целта са разрушавали част от долния, за да направят добра основа за новия. За разлика от останалите, обаче, Розалила бил старателно и грижливо запечатан и съхранен чрез покритие от фина мазилка и дебел слой глина. Даже при „погребването“ му вътре били оставени дарове. Това говори за специалното му значение. Храмът е завършен вероятно през 571 г. от десетия крал на Копан – „Луна Ягуар“. В него са се извършвали важни церемонии в чест на основния бог на маите – Богът-Слънце.

По фасадата на гробницата има интересни каменни символи на черепи, които така и не става ясно какво значат.



Ако погледнем гробницата отпред, на очи се набива малко покривче с някакъв камък под него.



Това е реплика на олтар Q. Оригинала ще видим по-късно в музея.



Този олтар дава много важна информация за 16-те крале, управлявали Копан. Отстрани са изобразени всички те като първият и последният се държат един за друг. Явно това произведение има исторически смисъл за маите и приемствеността във властта е изобразена чрез резба върху камъка.

Последният крал е инициирал изработването на тази важна реликва. Той е бил роден през 754 г. и едва деветгодишен, през 763 г. е встъпил на трона. Умрял е през 822 г. след забележително дълъг за маите живот от 68 години. Лошото е, че след него този град влиза в странен и загадъчен упадък, довел до пълното му обезлюдяване.

Следващият сектор от града, покрай който минаваме, е жилищният. Намира се в южната част на комплекса и се състои от 25 постройки, които се счита, че са служели за домове на благородниците на Копан. Повечето сгради, които открили археолозите, са от късния класически период, свързан с царуването на петнадесетия и последния шестнадесети крал.
 


Местното име на този район е „Гробището“ заради многото останки от скелети на хора и дарове, правени при погребенията им. В действителност това са жилищата на кралските и елитните семейства на Копан, но заради обичая да ги погребват там, където са живели, се прави тази асоциация. Това е и обяснението защо около Копан не е открито място, служещо специално за гробище.

Непосредствено пред нас са руините на структура 18, гробницата на последния крал Жакс Пасах Шан Жопат или просто Жакс Пасах. Намира се на югоизточния ъгъл на гробницата на Розалила.



Камъните за града са докарвани от околните планини. Не е ясно как е ставало това, защото маите са дребнички и не толкова силни. Ръстът им е бил около 150 см на жените и 155 на мъжете.

От върха на храм 18 се открива хубава гледка към източния двор, наречен още Площад на ягуара. Вижда се между дърветата.



Минаваме малко по-напред и заставаме пред храм 22 на източния площад. Всички храмове са били оцветени в цветовете на червения папагал ара, а подът им е бил бял. Естествено тази красота не е запазена днес, но бихме могли да си я представим.



Дървото върху храма е свещената сейба. На площада вдясно се вижда метален капак, покриващ тунела на ягуара, в който няма да влизаме. Едва ли бихме могли да видим нещо интересно вътре.

На източния площад се намира и входът към гробницата на Розалила или „Тунелът Розалила“.



И в него няма да влизаме. Звучи интересно, но в действителност в тъмното не бихме могли да видим това, което се намира вътре.

По стъпаловидните фасади на структура 22А можем да забележим издълбани от камък фигури. Различавам една на ягуар, а другата е явно на някакво божество.





Качваме се на върха на храм 22. Интересно как сейбата расте върху камъни…



От тук се открива много хубава панорама към източния площад на ягуара и към гробницата на Розалила с тунела под нея.



На самия връх на постройката има запазена интересна каменна врата.  Храм 22 е известен повече като „Храмът на медитацията“. Тук са показани каменни скулптури на вход към вътрешно помещение. Храм 22 е бил построен като свещена планина. Главната му порта е трансформирана в уста на пещера или на земно чудовище. В основата, на нещо като каменна пейка, са издълбани символите на дата от календара на маите: 9.14.3.6.8. Това съответства на 715 г., когато 13-ия крал е навършил 20 годишна възраст. Счита се, че именно той е построил този храм, за да отбележи събитието.



Много интересни неща научават археолозите от всичките тези издълбани в камъните символи, картинки и надписи. Цялата ни информация за онова време се гради на тях. Понякога точността е въпрос на тълкуване от един или друг учен и е повече от ясно, че вероятно никога няма да разберем цялата истина. Важното е, че интересът към загадъчната култура на народа на маите се разпространява сред все повече хора от цял свят.

Тук на високото виреят много стари дървета сейба. Антични като цялата атмосфера на мястото.



Северната фасадата на структура 11, първата, до която се спряхме малко по-рано на Западния площад, само че откъм нейната южна страна.



Разхождаме се сякаш по пътека между пирамидите, а в действителност сме на билото на Храм 11. Това като че ли е най-високото място в Копан и оттук сякаш на длан се виждат повечето структури на комплекса.



Долу в ниското се вижда игрището за пелота – свещената игра с топка на маите. Туристите се движат точно там, където преди повече от 1000 години играчите на двата отбора са водели битка на игрището.



Без да разполагам все още с информация, показвам една от най-важните постройки на Копан – структура 26, наречена „Стълбата на йероглифите“. Ще я разгледаме като слезем долу на Главния площад.



На върха на Храм 11 откривам още една стена, изградена от рисунки от камък и някакви йероглифи. Вероятно ценна реликва за четящите писмото на маите.



Малко документално вървят храмовете и постройките – всички сгради си имат номера, а олтарите и статуите са означени с букви от английската азбука. За да стане по-ясно как изглежда античния град Копан, съм длъжен да извадя една схема от интернет за илюстрация.



Може би като кажа, че сме слезли на централния площад от северната страна на Храма на надписите (Структура 11), ще стане ясно къде се намираме и че сме в сърцето на града.

Вече на няколко пъти Марвин ни обяснява, че архитектите на маите са съобразявали постройките с всички природни явления като земетресения и наводнения. Една ясна представа за отводнителната и антикорозионна канализация може да се види в основата именно на Храма на надписите.



И понеже няколко пъти стана дума за централния площад на Копан – вече сме стъпили на него.



Така на пръв поглед не се вижда нищо особено, но ако погледнем схемата малко по-горе, ще видим, че целият площад е осеян със статуи и олтари. Първата, която разглеждаме, е тази пред храм 11, на която е изобразен петнадесетият крал. Обърнете внимание и на стъпаловидната трибуна зад статуята. На нея са се събирали жителите на града при провеждане на различни церемонии.



Наричат я статуя N и е оригинал. Затова е покрита с козирка – не бива да се допуска да бъде повредена от слънцето и дъжда.



Може би споменах вече, но в Копан има музей, в който се съхраняват оригинални статуи и архитектурни елементи от града на маите. Ще го посетим по-късно. Там е и оригиналният олтар Q с шестнадесетте крале. Естествено идва въпросът защо оригиналът на статуя N не е в музея, а си седи на мястото?

Оригиналната статуя на петнадесетия крал е от 761 г. и е изработена с такава техника, че учените и археолозите до ден днешен все още не могат да направят отливка от нея, без да я режат на парчета. Може би скоро ще успеят, защото усилено търсят нови техники за копиране, но засега все още безуспешно.

Името на този петнадесети крал е било „Пушещият охлюв“. Пушекът, присъстващ в името не е изолиран случай. На гърба на статуята е изобразен бащата, четиринадесетият крал „Пушещата маймуна“. Единадесетият крал се е казвал „Пушещата змия“, а дванадесетият „Пушещият ягуар“. Димът, който се издига към небето, е бил символ на общуването с боговете и присъствието му в името на краля е придавало допълнителна божественост на монарха.

Още една странност се забелязва в чертите на лицето, изобразено на статуята. Очите са леко дръпнати като на азиатците. Това не е случайно. Наистина, в очите на някои народи в Америка се забелязват леки азиатски белези. Хипотезата е, че преди около 25 000 години народи от Азия са пресекли Беринговия проток на север и са се смесили с местното население. Това се потвърдило с ДНК анализи в наше време.

Лека полека стигаме до най-важната постройка в Копан, която за ужас на фотографите е покрита с Голямо платнище отгоре до долу.



Отдолу под защитното покривало се намира най-голямата стълба с йероглифи, създадена от маите. Със своите 63 стъпала и над 2200 символа, изрязани в камъните, това е един от най-значимите паметници, построен от маите по време на класическия период в развитието им. Повечето надписи в Копан са много къси, давайки информация за специфични ритуали. Едно важно изключение е стълбата с йероглифите. С голямото количество надписи, тя е съхранила много голяма част от историята на кралската династия на Копан, започвайки от нейния основател Жакс Кук Мо.

Тази четиривековна история, наследена от маите, изисква старание при съхранението и изследването й. През 19 век само първите 15 стълби са били открити на тяхното нормално място. Останалата част от стълбата е възстановена между 1937 и 1940 г. като са използвани оригиналните каменни блокчета, събрани от площада. От 1970 г. е забранено качването по стълбата и археолозите са предприели редица действия за запазването на целостта на този паметник. Покривалото е сложено за пръв път през 1985 г. и се сменя периодично.

Пъхаме се под покривалото и имаме възможност да видим така важната каменна стълба.





Точно пред нас е статуя М на петнадесетия крал от 756 г. На нея кралят е изобразен с военните си доспехи, а на гърба й пише „Аз построих…“. Той е построил, но малко си е присвоил заслугите на двамата си предшественика – тринадесетия и четиринадесетия крале.

Най-вероятно тринадесетият крал, един от най-великите в историята на Копан, въпреки смешното си име „Осемнадесетият заек“, е разпоредил да бъде започнат строежа на стълбата с йероглифите. При петнадесетия стълбите вероятно са били дори повече от 63, а най-отгоре е имало двуетажен храм, украсен с изображенията на кралете. Качването до него е ставало по стълби вдясно от йероглифите. По всяка вероятност храмът е изглеждал така:



Стълбата с йероглифите е нещо като историческа книга, чието съдържание е разчетено на около 85% и включва раждания, погребения, церемонии, математика, астрономия, политически отношения между градовете, знания за създаването на света и др. Във вътрешността й има 9 храма, надграждани един върху друг. Схема на разположението им според учените:



След като разбираме, че няма как да разкрием повече тайни на маите, решаваме, че ще е добре да продължим, за да ни остане време и за музея.

Задължително трябва да разгледаме игрището за пелота. То е различно от това, което видях преди почти 4 години в Чичен Итца. Испанските конкистадори разказвали, че в Копан играта с каучуковата топка се играела със седмици докато шаманите не определели кога да приключи. Ръководели се от свои си съображения и нужди.

Въобще свещениците на маите много се заигравали с познанията, трупани с векове от дедите им. Те пресмятали и знаели за затъмненията и други природни катаклизми – казвали, че Бог ще скрие слънцето и използвали това за жертвоприношения, както и да определят датите за различни церемонии според странни за народа природни явления. В очите на обикновените хора тези техни умения доказвали контакта им с боговете.

Нека се върнем на игрището за пелота. Според схемата на археологическата зона то се състои от сгради 9 (ляво) и 10 (дясно).



Играта с каучуковата топка се е играела по земите на Централна Америка поне от 2000 г. пр.н.е. и най-вероятно е първоизточник на модерните игри като футбол или баскетбол. Дневниците на конкистадорите са единствените писмени източници, от които можем да съдим как са се провеждали подобни индиански традиционни игри. Съдейки по формата и размерите на игрищата, явно във всеки град на маите са имали собствени правила на играта.

Като цяло играта се е играела на правоъгълно издължено игрище между две полегати правоъгълни каменни плоскости. Топката се е изработвала от плътен каучук с тегло около 3,6 кг. Състезанието е било от гладиаторски тип и при официални церемониални игри губещият е бил принасян в жертва. Маркери по наклонените каменни плоскости са служели за отчитане на резултата. Конкретно в Копан те са били 6 бр. във формата на глава на папагал ара. Символиката на играта е свързана с идеята за „смърт и прераждане“ на слънцето, луната, небесни тела и земеделски цикли. Предназначението на игрите било да увековечи естествените феномени чрез символична победа над силите на дявола.

Митовете на маите за Сътворението включват една история за двама братя близнаци, които слезли в подземния свят и победили в битка господарите на Шибалба („мястото на злото“). Играта на пелота е едно от седемте изпитания, които те трябвало да преминат в борбата срещу силите на Смъртта, Болестта, Тъмнината и Лишението. Едно митично същество-измамник, представящо се за слънце, с име „Седмия папагал“, било победено от близнаците като част от тяхното приключение още в началото. Кресливите папагали, кацащи около игрището в Копан, се считало, че са символи на тази митологична фигура.

От покривите на постройките, оформящи игрището, е имало сякаш израстнали царевични кочани. Това е символизирало важността на играта в цикъла на живота. Слънцето и царевицата са постоянни величини в живота, смъртта и прераждането при маите.

При внимателно вглеждане може да се забележи, че част от фасадата все още има следи от мазилка с червено оцветяване. Това показва, че сградите са били измазани и боядисани с преобладаващ червен цвят.

Структура 9 с три от шестте маркера за отчитане на резултата:



Структура 10 с другите три маркера:



Фасадата на последната структура е по-интересна – на нея могат да се видят образите на папагали, за които стана дума преди малко, както и остатъците от червената мазилка.





И за да преминем нататък, ще покажа една каменна статуя, която е разположена непосредствено на късата страна на игрището за пелота, сякаш стои и наблюдава игрите вечно…



Това е статуя 2 на дванадесетия крал „Пушещият ягуар“ по случай началото на 11 катун от 9 бактун от календара на маите – дата 9.11.0.0.0, което се равнява на 12 октомври 652 г., но това не е толкова важно.

Продължаваме нататък с обиколка на последния сектор от Копан – Главния площад с множество статуи и ритуални олтари. В средата има една единствена постройка с пирамидална форма и това е структура номер 4.



Марвин се спира само пред най-важните каменни скулптури. Никой няма вече търпение да разгледа всичките. Изморени сме, слънцето напича, руините вече отегчават по-голямата част от групата…

Спираме се първо пред статуя 3. Направена е през 652 г., както и статуя 2, по време на управлението на дванадесетия крал. Разликата е, че тази е първата в Копан с две различни лица. Причината е била, че е служела за отбелязване на две събития – зачитане на едно божество с издигане на статуя и рождение на друго божество.



Тъй като най-великият владетел на Копан е бил тринадесетият подред с име “Осемнадесетият заек“, то на Главния площад има най-много статуи от периода на неговото царуване: 695 – 738 г. Ще разгледаме само две от тях, заслужаващи най-голямо внимание.

Статуя А. Дата: 3 февруари 731 г.



Едно от най-изящните скулптурни достижения на Класическия период на маите, представящо темите за смъртта, възкресението и обожествяването. Този универсален цикъл е представен като ежедневния път на слънцето по небосклона и като неизбежните смърт и прераждане на човешката душа. Рисунките и символите по статуята обясняват, че този напълно естествен кръговрат е започнат от Бога на царевицата при Сътворението на света. Неговия череп се появява най-отгоре на композицията. От черепа поникват царевични листа, символизиращи възкресението и възнесението след това.

Статуя В. Дата: 22 август 731 г.



Тази скулптура е била издигната по случай края на 14-ия и началото на 15-ия катун от 9-ия бактун според календара на маите. Датата е записана върху камъка като 9.15.0.0.0 и съвпадала с раждането на космоса преди милиони години според астрономите на маите. Затова била особено важна и трябвало да бъде отбелязана. Кралят е изобразен като бог Чаак, който слиза от свещената планина на Сътворението – Мо Уиц (Планината на червения папагал ара). Храм 22, който видяхме, е земното претворение на тази свещена планина.

Йероглифите върху статуята говорят, че кралят използва силата на Чаак и предците си, за да възроди космоса, да подсигури плодородие на земята и просперитет за народа на Копан.

Приключваме с разглеждането на археологическата зона на Копан и се отправяме към музея. Преди това си купуваме по един билет за него от центъра за посетители.

[Stas]

Входът на музея е оформен като уста на змия. Влизаме и тръгваме по тунел, който е сякаш тялото на влечугото.



Концепцията с тунелите идва от начина, по който археолозите са изследвали вътрешността на пирамидите на Копан. Това е метод, който уврежда по-малко самите постройки, а е и по-икономичен.

Самите археологически тунели са по-малки и тесни от този, по който влизаме в музея. Също така не са и толкова подсигурени, поради което повечето от тях са затворени. Вече видяхме къде в действителност се намира тунелът на Ягуара и този на Розалила. Mинаваме по копие на последния, за да се изправим секунди по-късно пред прекрасната реплика в естествен размер на Храма на Розалила.



И поглед откъм задната страна:



Музеят е направен, за да съхрани и покаже на посетителите една голяма колекция от каменни скулптури, оригинали, събрани както от Главния площад на Копан, така и от жилищния сектор.

Какво представляват каменните статуи от Копан? Това са големи каменни блокчета, обикновено с резби от четирите страни. Характерни са с това, че изобразяват владетелите на града по време на различни церемонии и ритуали. Ценни са йероглифите, обикновено направени отстрани, а често и отзад. Те разказват за исторически събития от живота на кралете. Понякога разказват за минали събития и за други места.

Четири от статуите (P, 2, A и N) на първо ниво в музея са оригинали, а на тяхно място в археологическата зона са поставени копия.

Ето оригиналната статуя А:



Непосредствено до нея е оригиналният олтар Q с образите на шестнадесетте владетели на Копан.



Голяма уста на чудовище от Храм 16. Оригиналът е тук, в музея, и на него е изобразена широкоотворена паст, в която седи пленник, вързан с въжета.



Водна птица и водни струи, намерени случайно в североизточния край на Храм 26. Археолозите били изненадани от неочаквано открита стая със скулптури. Водната птица е най-отчетливата фигура в Копан. Водните струи символизират естествения хабитат на птицата.



На втория етаж на музея са реконструкциите на шест фасади на сгради. В тях са вградени оригинали на мозайките и скулптурите, като по този начин са съхранени и са по-забележими за очите на посетителите.

Вратата на Храм 22, наречен още „Храм на медитацията“, вече видяхме наживо. Тук е реставрирана с всички детайли. Самият храм, както стана дума, е издигнат от тринадесетия крал и претворява свещената планина на боговете – Мо Уиц.



Маите вярвали, че стари божества, наречени Пауатууни държали земната повърхност. Те си представяли земята като тяло на крокодил плуващ по повърхността на голям воден басейн. Над тях четири млади Бакаби държали четирите ъгъла на небето.

В музея е показана глава на един от двата стари и беззъби Пауатууни, намерени при Храм 11. Някога те поддържали голям крокодил от мозайка, простиращ се върху фасадата на храма.



За да не става скучна обиколката, ще завърша с игрището за пелота. Поради крехкостта на варовата мазилка, от която са направени орнаментите върху постройка номер 10, тук, в музея, са изложени реплики. Най-интересната е на червен папагал ара с глава на ягуар.



И самата фасада на структура 10 с детайлите – митологични същества с вид на папагали ара.





С това приключваме обиколката и на музея.

Какво остава? Естествено, как може човек да дойде чак до Копан в Хондурас и да не си купи някой сувенир за спомен! Почти цялата група се изсипваме в магазина на паркинга.



Кратка пауза за обяд и събиране на монети за спомен и се качваме на автобуса, с който ще се върнем обратно в Гватемала.

Границата е съвсем близо – на около 10 км от Копан. Стигаме бързо, което не е изненада. По странното е, че абсолютно никой не се интересува какви сме, откъде идваме, накъде отиваме и … имаме ли въобще паспорти. Спираме при местните чейнчаджии, за да се освободим от излишните лемпира и да сменим малко долари за кецали, от които в Гватемала ще имаме нужда.



Един граничен служител идва и ни пита защо сме спрели. Обясняваме му, че искаме да сменим пари и той ни подмина. Така и никой не желае да ни провери документите…



Качваме се в автобуса и в 14:20 часа преминаваме границата необезпокоявани от никого.

По пътя към Рио Дулсе спираме на някаква бензиностанция за зареждане, тоалетна и нещо за пиене от магазина.





Привечер пристигаме на брега на голяма река, чието име в превод означава „Сладка“. На пристана ни чака лодката на хотела, в който ще отседнем тази нощ. Не успява да ни вземе всички, така че прави два курса.

Интересна концепция – на брега на реката е направен комплекс от хижи със сламени покриви, в които ще спим.



Настаняваме се в стаите и се връщаме в ресторанта, за да си поръчаме вкусна вечеря – риба от реката с гарнитура. След като утоляваме глада си се опитваме да си направим весело, но това не се приема с охота от персонала и … електричеството загадъчно спира. Налага се да се прибираме по стаите с фенерчета.

Контактът с природата е пряк. Хубавото е, че имаме мрежи на прозорците, защото стъкла няма. Спи се сякаш сред природата. Самите колиби, мебелите, вратите, тоалетните са направени от дърво.



Добре, че сме уморени, защото около нас природата започва да се събужда с настъпването на мрака. Звуците на нощта действат приспивно на изтощеното тяло. Някои хора дълго време не успяват да се отпуснат от мисълта, че около нас е пълно с различни животни и насекоми… Но проблем няма – мрежите са здрави.

Утре ни чакат много нови атракции, така че е време за възстановяване на силите.

[Stas]

Ден IX. РИО ДУЛСЕ. ЛИВИНГСТЪН.

Сутрин е. Някакво странно усещане ме кара да се събудя 5 минути преди телефонът да го направи принудително. Навън вече е светло и животът кипи преди силното слънце да накара всички живи твари да се изпокрият.

Уговорката от предната вечер е от 8 до 9 да покараме кану по реката. След това ще отидем до един водопад. Някъде по обяд ще се отправим към устието на Рио Дулсе. Там, където реката се влива в Карибско море, се намира град Ливингстън, а той е съвсем различен от останалите гватемалски селища.

Днес, вече на светло, мога да се огледам наоколо. Дървените бунгала, подслонили ни миналата вечер изглеждат много по-приветливо сутрин, на дневна светлина.



Не мога да не покажа как изглеждат отвътре. Коридор, стълби към втори етаж, отляво и отдясно стаи, а в дъното нещо като дневна.





Тоалетната има душ и мивка. Хубавото е, че понякога има и електричество.



Клетката, която се явява стая, няма прозорци, но има мрежи. Хем имаш усещането, че си сред природата, хем не те тормози многообразието от животински видове докато спиш.



Ако човек не изпитва панически страх от природата, в тези стаи се спи прекрасно на чист въздух. Самите вили са разположени в прекрасна крайречна градина.



Това пък е стаята на Петко и Силвия – изглежда по-различно и не толкова натурално.



Придвижването между къщичките става по дървени мостчета над водата. Те служат и като кей за многото яхти, акостирали тук.





Причината да има толкова много плавателни съдове на това място е, че река Рио Дулсе има пряка свързаност с Карибско море. По този начин хората, които обичат да пътуват и да живеят на яхта, могат да влязат в устието на реката, да стигнат до хотела и да използват електричеството и всички останали удобства на комплекса, както са къмпингите за караваните.



Време е да се качваме на каяците и да се разходим по реката.



Никога през живота си не съм управлявал такова чудо, но се оказва, че не е толкова сложно. Първите тръгват…



За около 30 минути гребане се стига до една крепост, която е служела някога за защита на устието на реката. Вероятно испанците са се бранили от прословутите карибски пирати.





Слизаме на брега до крепостта като се правим, че не разбираме забраната…



Двама от охраната веднага се появиха да ни предложат да си купим билети за посещението. Да, но няма време и смисъл. Качваме се обратно на канутата и тръгваме обратно.

След час упражнения по гребане се връщаме, събираме се с останалите от групата и в 9:45 тръгваме от пристана на хотела към града, а оттам към един специален водопад.



Подминаваме мястото, на което предната вечер пристигнахме с автобуса от Хондурас.



Стигаме до някакво миниатюрно градско пристанище, на което слизаме.



В градчето цари лудо оживление. Няма тротоари и човек трябва да е постоянно нащрек, за да не го отнесе по случайност някой огромен камион.



Това, което търсим, обаче, е превоз до водопада, към който сме се запътили. Намираме един бус, който едвам ни побира. Не стига, че се натъпкваме като сардели, ами шофьорът на буса реши, че може да вземе още някой пътник. Едвам успяваме да го откажем… По принцип гватемалците нямат нищо против да се возят, висейки извън превозното средство – по вратите, багажниците или покривите. В случая, обаче, бусът е договорен само за нас и дребни тарикатлъци не се приемат.

До паркинга на водопадите имаме около половин час път. На място трябва да се уговорим с шофьора на буса в колко часа да ни чака, за да ни върне обратно.



След като уреждаме връщането се отправяме по една горска пътека към целта.



Наричат водопада по името на имота, в който се намира – Finca El Paraiso. Преведено на български би трябвало да означава нещо като Вила „Рай“. Интересното при него е, че водите на един топъл минерален извор падат отвисоко и се смесват с водите на минаващата под него река, образувайки вир с размерите на басейн.



И ние като останалите си оставяме багажа на брега и се потапяме в естествения басейн със смесена топло-студена планинско-минерална вода.



Непосредствено под падащите води се усеща колко топла е изворната минерална вода, компенсираща студа на реката. За да се потопиш, обаче, наистина в минерална вода, трябва да се качиш по стръмна пътека отдясно на водопада, за да излезеш над него. Там има естествени малки вирчета с гореща вода, в които можеш да лежиш и да се мажеш с лечебна кал. Това е основната причина много гватемалци да идват тук, даже и такива, живеещи в чужбина. Киснейки се в едно вирче се заприказвам с един такъв, дошъл от САЩ, където работел като строителен предприемач.



Приключваме, връщаме се до буса, с него до пристанището на града, където ни чака лодката от хотела. С нея се връщаме обратно, за да си натоварим багажа в друга лодка, която специално сме ангажирали да ни закара до устието на реката. Там, на брега на Карибско море, се намира град Ливингстън.

В 13:15 тръгваме към Ливингстън като се уговаряме с капитана да разгледаме първо крепостта Сан Фелипе, а след това по негова преценка и други интересни места.

Мостът над Рио Дулсе, по който целият автомобилен трафик пресича реката, остава зад нас.



Обикаляме крепостта с лодката от всички страни.







Минаваме покрай Острова на птиците, както го нарече нашият капитан. Място, където местните крилати си намират партньори, гнездят и отглеждат малките си и се изхранват.









Последните две снимки са благодарение на дългия обектив на Краси, който е по-подходящ за снимане на птици от моя.

Оттук се отправяме към лагуните покрай Рио Дулсе и един природен резерват, надарен с голяма природна красота и биоразнообразие – Лаго дел Голфете.





На места трябва да се промъкваме през препречили пътя ни паднали дървета и клони, но капитанът се справя отлично.



Нашият водач е от най-опитните лодкари тук. Едно, че е израснал покрай реката и второто е, че има богат опит с туристи като нас.



Минавайки покрай къщите на местните хора, живеещи покрай реката, едни млади дами ни превземат на абордаж с офертите си за разни сувенири.



Удовлетворяваме техния бизнес ентусиазъм и продължаваме с лодката към Ливингстън. Добре, че имаме покривче за сянка, че слънцето напича сериозно.



Първите признаци, че наближаваме града, са изоставените бетонни грозотии с накацалите по тях птици.



Излизаме от устието на реката и спираме на един малък кей на карибския бряг. Това е мястото, на което ще изкараме следващата нощ.







Хотелчето е собственост на една италианка, която го стопанисва със семейството си. Има си басейн и няколко отделни вили, в които се настаняваме. Предлага и вкусна храна. Поръчваме си и докато я приготвят се настаняваме по стаите.

Ето моята двуетажна виличка:



На първия етаж е дневната, която така и остана неизползвана, а на втория, под сламения покрив, са леглата.



Не знам храненето в 17 часа как се нарича – късен обяд или ранна вечеря. Във всеки случай е животоспасяващо. Освирепели сме от глад.

След като напълваме стомасите е време да разгледаме града. И е добре да не се бавим много, защото слънцето започва да залязва.

Намираме се в покрайнините на Ливингстън и до центъра имаме да походим вероятно около километър. По пътя поглъщам с интерес гледките на това необичайно за Гватемала място.







Защо Ливингстън е необичайно място? Първото, което прави впечатление е, че тук населението е с преобладващ черен цвят на кожата. Наричат ги гарифуна. Това са наследници на робите, които някога англичаните са докарали в Централна Америка от Африка, за да работят на плантациите от захарна тръстика.

Ливингстън дълго време е бил най-голямото гватемалско пристанище на карибския бряг, докато не е бил изместен от Пуерто Бариос. Връзката на Ливингстън с останалата част от страната става само по вода – няма пътища. Тук живеят предимно гарифуна, но също така има и малко маи, афро-карибски етнос и ладино, които са смесица от метиси и испанци (думата произлиза от латино). Преобладаващата гарифунска общност определя и езиците, които се говорят тук – гарифунски, испански и малко английски и кечи на индианците маи.

Името на града идва от американския политик Едуард Ливингстън, който е написал Кодекса на Ливингстън, послужил за основа на законите на либералното правителство на Обединените провинции на Централна Америка през ранните години на 19 век.

Продължаваме да се разхождаме сред дружелюбните и разглеждащи ни с любопитство местни жители.





Колкото повече се скрива слънцето, толкова повече улиците се изпълват с хора.



У мен се заформя впечатлението, че местните много обичат да седят пред дома си, магазина или кафенето и да коментират непознатите, които явно рядко минават оттук. Нищо лошо. Всеки опит за любезна комуникация с тях е възнаграден с усмивка. Помежду си се държат като едно голямо семейство.

В целия Ливингстън има три ресторантчета. Ние преди малко сме обяд-вечеряли, така че ги подминаваме в търсене на подходящо за вечерна седянка барче.







Миграционната служба на Ливингстън е една малка барачка, в която нашите домакини от хотела обещаха да ни заверят паспортите на следващата сутрин. Да, тъй като оттук ще се прехвърлим директно в Белиз, се налага да си сложим печати за излизане от Гватемала в паспортите. В противен случай може да имаме проблеми при следващото ни влизане в страната. За тези печати някой трябва да дойде до тази служба, която в момента е затворена.



Ето го и нашето барче за вечерта.



Докато седим и си пием пиенето, лично аз кокосовия орех, Марти намери някакви музиканти, с които протече здрав пазарлък – ще ни посвирят ли гарифунска музика или не. Колко пари ще искат, ще има ли или не танцьорки и т.н. В крайна сметка стигаме до сделка – срещу 400 кецала (около 52 долара) ще ни изнесат половинчасова програма. Желаещите сме 10, така че като си разделим сумата се получава много прилична цена. Само за нас! Речено и сторено.

Концертната зала прилича на негърска колиба откъдето и да я погледнеш.



Отвътре сме на под от пръст, стените са изрисувани с гарифунски драсканици, а в цялото помещение, което не е никак малко, свети една единствена обикновена крушка. Обстановката изглежда автентично скромна, но е заредена с настроение. Музикантите са готови и чакаме да дойдат танцьорките, за да започнат представлението.



Снимките от моя апарат стават малко тъмни поради липса на светкавица, затова ще използвам и една от Краси.



Групата е в пълен комплект и за моя най-голяма изненада двете танцьорки са доста закръглени, но много пластични.



Избягвам да слагам клипове в пътеписа, но тук без видео нито може да се чуе, нито да се усети на какво ставаме свидетели.

Garifuna dance show in Livingston, Guatemala

Представлението продължи малко по-дълго, защото по стар негърски обичай, музикантите решиха, че въпреки договорката, спокойно могат да изкарат още някой кецал като поканят и други преминаващи по улицата туристи вътре. Без да им се сърдим си тръгваме като им плащаме точно толкова, колкото се разбрахме за 30 минути.

Вечеряме в хотела, където италианската ни домакиня отново ни зарадва с вкусно приготвени ястия.

Прибираме се по стаите да спим. Лично аз се оглеждам преди да си легна и намирам огромна хлебарка, която обезвреждам на мига. Тялото бутам на долния етаж, където бях забелязал огромни мравки да се разхождат. Следите от мишки и няколкото стоножки не могат да ме уплашат. Хубавата новина е, че имам мрежест балдахин над леглото и лягайки се увивам, подпъхвайки го под дюшека от всички страни. Ето така се спи в зоопарк! Ако човек не е гнуслив и не се притеснява от природните обитатели на горските къщи, всичко е наред. Аз лично се наспивам чудесно, когато слушам прибоя на вълните и дишам чист въздух. А вие?

[Stas]

Ден X. БЕЛИЗ.

Сутринта на 24 февруари се събуждам рано от песента на птичките. Уговорката е в 8 да тръгнем към Белиз. Махам си балдахина от леглото, който явно ме е опазил отлично от пълзящите, летящите и тичащите ми съквартиранти. От убитата предната вечер хлебарка няма и следа – мравките са се справили с нея през нощта на 100%.

Събирам си набързо багажа и в 7:50, заедно с цялата група, се качвам на поредната моторница, която ще ни отведе до Пунта Горда – морския граничен пункт на Белиз. Нашата стопанка се е погрижила за печатите в паспортите и ни изпраща с усмивка и пожелание да се видим отново.



Напускаме една по-различна Гватемала, каквато не съм предполагал, че съществува. Ливингстън е някакси друго място, откъснато от държавата и живеещо с културата, обичаите и правилата на гарифунския етнос. На карибското крайбрежие атмосферата е съвсем различна.

И така, след 31 км по море за общо 50 минути стигаме чисто новия морски граничен пункт на Белиз в най-южното селище на карибската държава – Пунта Горда.



Бързо разтоварваме багажа от лодката и минаваме през паспортния контрол. За разлика от всички останали латиноамерикански държави, в Белиз официалният език е английски, но почти всеки местен жител говори още испански и белизки креолски.


ПУНТА ГОРДА

Посреща ни едно малко китно градче, без някакви особени забележителности, но в същото време пропито с гарифунска карибска атмосфера.





Сутрин е и никой от нас не е закусвал. Веднага след изхода от граничната служба намираме една малка каравана, в която предлагат подходящо сутрешно меню срещу 10 белизки долара.





Закуските ни са много здравословни и приготвени с искрена усмивка!



Поради липса на други пари плащаме в щатски долари, които навсякъде се приемат наравно с местната валута. Курсът е фиксиран и един щатски се разменя за точно 2 белизки долара. Човек спокойно може да не се ангажира с обмяна на валута в тази държава.

Използвам времето за закуска, за да надникна в околните улички. Срещам идентични малки спретнати къщички, без излишен лукс. Магазинчетата са на дребни търговци и няма и помен от разни международни мегакомпании. Пожарната е сякаш от миналия век, а училището е щастлив дом за децата.





Точно в 10:00 си качваме багажа на един Блубърд, дошъл специално да ни вземе от границата и да ни закара до град Пласенсия, където ще нощуваме.



Нека ви разкажа какво научих от местните ни водачи за Белиз.

Държавата е малка с население от 315 хил. души, представляващо интересна палитра от култури – прото мая (от 3000 г. пр.н.е.), британски пирати, шотландски буканиери и др. Навремето испанците са я считали за своя територия докато през 1798 г. британците не я завладели чрез преки военни действия. Така държавата станала единствената британска колония в Централна Америка и била наречена Британски Хондурас. Англичаните изнасяли от новата колония ценна дървесина, а за работници докарали роби от Алжир и Конго. През средата на 18 век тук били докарани и китайци за работа в захарната промишленост.

Историята твърди, че през 1802 г. от Хондурас и от Ливингстън негри гарифуна дошли в град Дангрига, голямо Белизко пристанище на брега на Карибско море. Този етнос първоначално населявал островите Сент Винсент и Гренадини, но били доста войнствени и англичаните ги изгонили от там.

През 1840 г. на полуостров Юкатан в Мексико имало гражданска война и от там дошли индианци маи и метиси.

През 1958 г. в Белиз се заселила една странна религиозна общност – менонити. Наричали се така по името на техния предводител – пастор Мено Симънс. Това, което ги прави странни за нас е начинът, по който гледат на света и техния бит. Не се бръснат, не използват технологии и електричество. Тръгнали от Холандия и мигрирали към Германия, Канада, Мексико и Белиз. Причината е, че държавите изисквали от тях да плащат данъци и да отбиват военна служба, което било в разрез с техните разбирания.

В наши дни се е оформила нова група от прогресивни менонити – мънинити или меканити. Те използват велосипеди и се бръснат. Някои от тях са много, много богати. За разлика от традиционните менонити, те плащат данъци и използват здравно обслужване в болниците. Прогресивните менонити осигуряват около 60% от селскостопанската продукция на Белиз. Двете групи общо наброяват около 16 000 души.

Периодът 1937-1938 г. се характеризира с миграцията към Белиз на много богати китайци. Това са годините преди Япония да нападне Китай. Днес около 50% от ресторантите и супермаркетите в Белиз са собственост на китайци.

Между 1960 и 1996 години в съседна Гватемала се води гражданска война между властта и индианското население. Това довело до голяма миграция на маи към Белиз. Индианците свободно пресичат установените от Гватемала и Великобритания през 1959 г. граници на Белиз, които и до ден днешен не се охраняват. Имайки предвид, че Гватемала разполага с 50 000 войска срещу едва 5000 на Белиз, не е трудно да се предположи, че целостта на последната се удържа благодарение на чужд военен контингент – британски.

От кога съществува независимата държава Белиз? Желанието на народа на Британски Хондурас за самоопределяне срещнало подкрепата на почти всички централноамерикански държави с изключение на Гватемала. Въпреки това на 21.09.1981 г., била провъзгласена независимостта на новата държава Белиз.

Има сигурно 15 теории за произхода на името Белиз. Името на Питър Уолъс, шотландски буканиер, е произнасяно по различен начин от различните култури – Уолъс, Уолиз, Уелиз, Белиз… Това е една теория. Друга теория е, че водата на крайбрежието била мътна заради мангровите дървета и от там от езика на маите: белизи = мътни води. Трета версия свързва името на държавата с богинята Беличе, имаща връзка с плодородието и здравето. Така или иначе името на Белиз е факт.

За да не ставам скучен се връщам незабавно на нашето пътешествие, което продължава вече на територията на карибската държава Белиз.


ДА СИ НАПРАВИМ ШОКОЛАД

Преди да стигнем Пласенсия, се отклоняваме от главния път и след кратък офроуд стигаме до една малка частна фабрика за производство на шоколад – Cyrila´s Maya Belizean Chocolate.





Собственикът на плантацията е типичен индианец и се казва Хуан. Намира се в село Сан Фелипе с около 300 жители маи – все фермери. Той гордо обяснява, че тук, в южен Белиз, около 60-65% от жителите са маи и правят най-добрия шоколад, използвайки древните рецепти на прадедите си.

Има хиляди видове какаови дървета, но в Белиз растат само 3. Плодът расте директно на стъблото, а не на клоните или листата.



Какаовата реколта се бере в продължение на около 6 месеца, през които на всеки 15 дни се събират узрелите плодове. Те са жълти на цвят.



Настаняват ни на голяма маса, на която за дегустация ни чакат кани с топъл шоколад, такъв, какъвто са го пиели благородниците в градовете на маите – само какао и вода. За да бъде максимално истински вкусът, трябва да добавим и чили, защото топлия шоколад се е пиел лют. За проба ни поднасят и парченца от произведен във фабриката шоколад.



Шоколадите, които предлагат тук, са няколко вида и всичките са направени с напълно органични, естествени съставки. Не мога да се въздържа да не опиша видовете, защото съм сигурен, че ще откриете някой нов:
-   Млечен шоколад.
-   Шоколад с портокал.
-   Шоколад с кокос.
-   Черен шоколад.
-   Шоколад с джинжифил.
-   Солен шоколад.
-   Лют шоколад с чили.
-   Шоколад с парченца какаови зърна.

За да ни достави максимално удоволствие, Хуан ни кани да си направим сами шоколад. За целта трябва да преминем през няколко стъпки:

1.   Предварително какаовите зърна се пекат 45 минути на 172 градуса. След това трябва да бъдат обелени.



2.   Люспите се чистят с подхвърляне във въздуха. За улеснение Хуан си е направил машинка.



3.   Смилане на зърната до състояние на какаова каша. Естествената мазнина излиза от зърната и няма нужда да бъде добавяна допълнително такава. Това става между два вулканични камъка, както са го правили маите.



Тази стъпка се категоризира като тежък физически труд и Хуан реши да ни помогне.



4.   На око отмерваме около 1/5 от обема и добавяме тръстикова захар, произведена тук, в плантацията. След това отново стриваме сместа върху вулканичния камък.



5.   Най-накрая хомогенната смес от 80% какаова маса и 20% тръстикова захар наливаме във формички и слагаме в хладилник, за да се втвърди и придобие форма.



Процесът на производство е много вкусен! Никой не съжалява, че се е включил. Остава търпеливо да изчакаме, за да опитаме творението си.



В какаото има съставки, близки до коката и марихуаната и затова, когато го ядем, се отделя ендорфин – хормонът на щастието. Така Хуан обяснява пристрастяването към шоколада у някои хора. Иначе е много полезен продукт, особено ако няма излишни примеси и консерванти. С очите си се убедих, че за да направиш истински шоколад не са ти необходими повече от 2-3 съставки.

Накрая представлението завършва с експерименти върху любимия на Хуан традиционен музикален инструмент на маите – маримба.



И понеже времето стана точно като за обяд, любезните ни домакини ни предлагат да споделим трапезата им.



Разбира се цялото шоу се провежда донякъде и с търговска цел. Без ни най-малка нотка на задължение, всеки желаещ може да си купи от шоколадите. Не са много евтини, но със сигурност са най-истинските, които съществуват на тоя свят. А след като лично изпробвах методиката за производство, цената никак не ми се струва висока за положения труд.

В 12:45 потегляме отново на път с нашия Блубърд, за да стигнем след малко повече от 2 часа до нашия хотел в Пласенсия.


ПЛАСЕНСИЯ

Излишно е да казвам, че до този момент всичко в Белиз изглежда очарователно. Това важи в не по-малка степен и за хотела, разположен под палмите на карибския бряг. Мястото е взето сякаш от приказките. Не, в никакъв случай не говорим за лукс. Става дума за романтика.

Улицата пред хотела според книгата на рекордите „Гинес“ е най-тясната централна улица в света.



Рецепцията на хотел Sea Spray, в който по изключение няма свободни места. Няма, защото сме го напълнили.



Напълнили сме го, защото е малък, но тук по-големи май няма.



Не е нужно да е голям, за да се насладиш на гледката от терасата на стаята си, или на пясъка и палмите пред хотела.





Остатъкът от деня, както се сещате, преминава в лежане на плажа, в пълен релакс и мързеливо отпускане… Привечер се сещаме, че ще вечеряме в някакъв ресторант, но това въобще не е важно.

Вечерта си лягам с ясното съзнание, че на следващата сутрин ще се събудя отново на това райско местенце и ще имам възможността да му се насладя докрай.

[Stas]

Ден XI. ПЛАСЕНСИЯ.

Ех, какъв кеф! Първи ден от пътуването, в който не бързаме за никъде, нямаме програма и на никой не му пука за нищо друго, освен за сините води на Карибско море, за пясъка, палмите и слънцето, което се отразява в усмивките на хората… С други суми – събуждам се в Земния рай!

Естествено, в такава обстановка изпускам изгрева. Изпускам и времето, когато слънцето не е толкова силно за да се пека на плажа. Това, което не можеш да изпуснеш, даже и да станеш късно, е спокойствието на Пласенсия. Времето сякаш е спряло. Като се замисли човек – за къде да бърза?!

Излизам от стаята на втория етаж, слизам по дървените стълби и се озовавам направо на плажа.





Някой ще каже, че водата и брега не са чисти… Да, вярно! Има някакви водорасли, а тук там и някоя празна бутилка, но няма кой да обърне внимание на тези земни незначителни подробности!

Посвещавам се на растящото си любопитство към това малко курортно градче. Няма да е зле да взема да си направя една проучвателна фотографска разходка.

В непосредствена близост до хотела дават апартаменти под наем, а малко след тях има много привлекателен плаж. Пълна идилия!





Тръгвам по най-тясната централна улица в света и се чудя къде ли са туристите, които обикновено препълват популярните курорти.





Дали пък точно в момента не са решили да „разрешават половината световни проблеми“?!



Тъй като ходенето по улиците не може да се сравнява с кефа да си влачиш краката по пясъка, решавам че ще сменя малко посоката и ще тръгна по брега.





Имам усещането, че в този курорт няма абсолютно никой! В действителност научих, че имало все пак стотина туристи.





В далечината се забелязва кей, играещ роля на градско пристанище. Точно натам отивам.





Това е краят на града. Предполагам, че повечето яхти, акостирали в близост до бреговете на Пласенсия, са на американци, каквито тук има в изобилие.



И тъй като това е една опознавателна фоторазходка, продължавам със снимките от Пласенсия.

Следва малка картинна галерия, в която откривам интересни произведения, но на твърде „туристически“ цени. Ще се въздържа този път…



Офис на местната банка и агенция за недвижими имоти. Последната явно с богато портфолио от обяви за продажби.



Един от многото хотели за продан. Мисля, че местните очакват поредните заможни американски купувачи.



Вървейки по плажа се възхищавам на малките спретнати колибки, кацнали направо върху пясъка, сякаш сгушени в оазис от палми.



Лека полека се връщам обратно на плажа пред нашия хотел. Малко след мен се появява един висок и строен негър, нарамил няколко палмови клонки. Завързваме приказка и човекът с готовност ни показва как от палмовите листа плете шапки, чанти, огърлици, гривни и разни други аксесоари.



Името му е Берт Смит, но се нарече Коконът Мен (Кокосовият човек). Както гордо поясни още той, за него пише в пътеводителя за Белиз на известното издателство Lonely Planet.

Направих си труда да проверя и да, наистина! Не само, че пише за него, но има и кратко интервю, в което обяснява, че е художник, че се е преселил тук от местността Кайо и откривайки Пласенсия е намерил своя дом. „Аз съм белизиец. Плажът е мой и искам да го споделя с целия свят“, казва Берт.

На около 40-годишна възраст, човекът изглежда в перфектна форма и демонстрира завидни умения за катерене по палми.







Снимките направи Силвия, тъй като в този момент аз пия лимонада и обядвам бурито с пиле в близкото капанче.


ОГНЕНИЯТ ЗАЛЕЗ НА ПЛАСЕНСИЯ

Събуждам се от следобедна дрямка около 16 часа. Пропуснал съм голямата жега. Тъй като денят преваля ми хрумва идеята да снимам залеза от кея. От обиколката през деня ми се струва, че там ще е най-благоприятната позиция.

Пътьом си набелязваме барчета за вечерта. Типси Туна със сигурност ще бъде посетен.



Не мога да не отразя и златисто контрастните цветове на къщичките на светлината на последните слънчеви лъчи.



Както очаквах, привечер пристанището на Пласенсия е вълшебно място за страстни фотографи.





От едната страна небето се превръща сякаш в бойно поле между огнените езици на слънцето и тъмните облаци на мрака.



В срещуположния край на хоризонта акостиралите яхти очакват вечерта да прекрати сражението спокойно поклащайки голите си мачти.



В края на деня откривам и другата функция на пристанището като място, където рибарите пласират дневния си улов.



Следва връщане в хотела и уговорка за вечеря в местен ресторант. Като казвам местен имам предвид, че се намира в Пласенсия, но в действителност ресторантите тук се държат предимно от чужденци. Ние попадаме на един американски, в който има вкусна храна на не много вкусна цена, но какво да се прави – чужди стандарти!



Заведението ни предлага хубава храна и увеличение на цената за групи от над 4 (или 6) човека. След кратка разправия със собственичката-американка, се договаряме да не се прави на интересна. За пръв път през живота си срещам логиката, че щом си група, значи персоналът има повече работа, следователно цената за обслужване трябва да е по-висока.

Това беше нашата втора и последна вечер в Пласенсия. Утре по обяд напускаме хотела и ще се придвижим към град Дангрига, откъдето ще продължим по море към друго много красиво и също толкова райско местенце. Ако съм ви заинтригувал продължавайте да четете?

[Stas]

Ден XII. ОСТРОВЪТ.

Сутринта на третия ден в Белиз е толкова красива, колкото въображението ви позволява. Тези, с които пътувам, прекрасно усещат за какво говоря и могат да потвърдят, че Пласенсия е едно от местата, където човек наистина може да забрави всичките си проблеми и да се наслади на цялата топлина на природата, да изчисти съзнанието си и да приеме енергията на заобикалящата го картина.

За съжаление на обяд си тръгваме. Преди това успявам да се разходя до един магазин, в който си бях набелязал една дървена маска за спомен. Проблемът е, че е доста голяма и предния ден не се реших да рискувам с подобно неудобство. След като цяла нощ я сънувах, най-накрая реших, че й е писано да бъде моя, каквото и да ми коства това.

Тъй като денят е делничен, на отиване към магазина, попаднах на групички от ученици, отиващи към местното училище. С униформи!

Чест е да си ученик в Белиз. Сградата на учебното заведение е скромна, но чиста и приветлива. Не мога да не отворя една скоба заради нея.



Последните закъснели дечица бързат към класните стаи.



Затварям скобата и за да не се накъсва съдържанието ще спомена, че почти всички от групата са на пазар за сувенири. След това всеки самостоятелно се прибира в хотела, стяга си багажа и вкупом се отправяме към градската автогара.

Този път не сме си ангажирали специален транспорт и ще вземем междуградския автобус в 12:45 от Пласенсия до най-големия град в южен Белиз – Дангрига. Машината е Блубърд и сякаш е извадена от музея за ретро автомобили.



Натоварваме си багажа и се смесваме с местните гарифуна и метиси. Пътуването е вълнуващо потапяне в смесица от култури. Слава богу, няма хигиенен шок.



Самият автобус, управляван от тъмнокож шофьор, е леко амортизиран и не може да мине за луксозен.



Важното е, че шофьорът се съгласи, след като остави пътниците на автогарата в Дангрига, да ни закара до пристанището. Там ще ни чака лодка.



Ако трябва да съм точен ни чакат две лодки – едната за нас, а другата за багажа. И как ли би могло да бъде иначе с тези огромни куфари, които сме помъкнали.



Докато ние се товарим, местните рибари се забавляват като си чистят уловената риба и хвърлят остатъците на многобройните в този район пеликани.



Най-накрая в 14:45 тръгваме и се надявам морският преход до нашата цел да не е много дълъг, защото в лодката няма сянка. Капитанът е чернокож и няма проблем със слънцето, но ние почти всички сме изгорели още от Пласенсия.





Още в самото начало се налага да минем през някакви плитчини и го правим много бавно и внимателно.



Опасенията ми, че ще се опечем зверски, не са основателни. Цялото пътуване от Дангрига до Тобако Кий отнема около 30 минути. По пътя подминаваме множество по-големи или по-малки острови, по-голямата част от които са частни.

Най-накрая в далечината се показва Тобако Кий.



Заобикаляме го гледайки в захлас. Малко карибско островче с пясък, палми и малки къщички покрай брега с надвиснали над кристално чистата вода тераси.





Акостираме на малък дървен кей под сянката на палмите заедно със съпровождащата ни товарна лодка.



Мисля, че е време да опиша мястото, на което се озоваваме. Тобако Кий (Tobacco Caye) е много малък тропически остров с размери около 60х120 метра. Още със слизането от лодката се озоваваме върху пясъчна основа, заобиколени от кокосови палми и множество бунгала.



В част от тях се настаняваме и ние. Всеки трябва да запомни цвета на своето.



Островчето е изключително малко и може да бъде обходено изцяло за около 5-10 минути. Тук живеят постоянно около 20 души, които се грижат за отбиващите се туристи. През 1998 г. ураган е разрушил всичко тук и това, което виждаме е изградено наново след това. Всеки месец изниква нова къщичка. Вече има и ток в определени часове за разлика от предходната година. Даже и интернет са успели да пуснат местните стопани.





Между постройките се поддържа чисто и подредено. Личи си, че някой все пак прибира пари и има нужда от добро впечатление.



Като се разходиш по брега, обаче, се виждат не малко битови отпадъци във водата. Явно чистотата им е само за пред хората. Малко дразни мисълта, че тези хора се опитват да превърнат подареният им Рай в един простичък жилищен квартал. Дано не успеят.



На преден план на горната снимка се виждат камари от черупки на рапани. И това не е само на едно място.



Някои от раковините са много красиви и запазени, но всичките до една имат дупка на едно и също място. Защо ли са струпани толкова много от тях на камари? Гледката ми се струва доста странна, но по-късно щеше да ми се изясни всичко.



Това е моята раковина-сувенир. Теглото й е точно 980 г. Как ще я мъкна по самолетите, не знам. А за дупката ще стане дума след малко.

Докато се разхождам из острова, някои хора като Краси, страдат от тежък туристически синдром и пробват дали е много трудно да се лежи в хамак на тераса с гледка към Карибско море. Чудя се колко ли по-лесно им е на колегите, които си почиват на работните места в Родината…



Трудно се работи на такова място и затова на острова си има барче. В момента няма посетители, но вечер, когато се стъмни и температурите станат поносими, хората се будят за подвизи. И това ще видим по-късно.



Преди малко пристигна група чужденци и си опънаха палатките върху пясъка между палмите точно зад бара. Явно няма да сме сами на острова тази вечер.



Разходката из островчето ме отвежда до противоположния край на този, на който акостирахме. Там с изненада забелязвам още един кей. Изглежда по-голям и по-удобен, но за туристите използват този, на който пристигнахме ние и този при барчето.



Един местен рибар вместо риба е извадил от морето една камара рапани и ги почиства. С точен удар пробива черупката на мястото, на което охлювът се захваща за раковината и след това с ловко движение изважда месото. Ето защо на всички раковини има такива грозни дупки!



С изненада установявам, че около рибаря се навъртат няколко големи ската. Чистейки месото на рапаните, той изхвърля остатъка във водата, откъдето скатовете го събират сякаш са му домашни любимци.



Човекът ме предупреди да не ги пипам за опашките. Иначе нямало проблем.

Точно тръгвам да се връщам към бунгалото и срещам Пламена и Еми. Покрай нас отнякъде изниква и един много тъмен на цвят местен:
– Искате ли да пиете кокос?
Аз съм от любителите, така че без колебание и с едно наум отвръщам:
– Колко струва?
– Не, нищо. – поглежда ме учудено човекът. – Сега ще се кача на дървото и ще откъсна няколко.
Прави го с голи ръце. Издира се, та чак ми става жал за него. Чудя се как да се включа. Някакси ми е неловко така. Той, обаче, свали десетина ореха и отиде до близката колиба да потърси мачете. Връща се и подхваща орехите един по един – отсича горния край и ги оглежда.



Не всеки кокосов орех става за пиене. Трябва да е абсолютно здрав, да няма никакви дупки по обвивката и освен това да е узрял. Човекът ги познава, а аз не. Аз само ги пия и то не много умело, защото се оливам целия със сок. Добре, че съм по бански.

Моля го да ме научи как се бели кокосов орех. Показва ми и аз се пробвам върху един от тези, които не са годни за пиене. С първия нямам успех, а втория… Да, втория успях да докарам до момента, в който трябва с един удар да отсека капака, за да се появи дупката, през която се пие. Отсичам го! И в този момент поне една четвърт от сока ми плисва върху лицето. Добре, че все още съм по бански.

След одисеята с кокосовите орехи идва времето на залеза. Пламена и Еми черпят местния катерач по палми с уиски и се наслаждават на последните слънчеви лъчи. Аз обикалям малкото островче с фотоапарат в ръка.







Някъде около 18 часа залязва слънцето. По това време викат повечето туристи в столовата за вечеря. Ние също имаме уговорка да вечеряме и се насочвам към нашата столова. По път изненадващо забелязвам, че тук все пак има и магазин – офисът се използва и за продажба на сувенири.



Влизам да погледна от чисто любопитство и излизам разочарован. Няма нищо! Явно е време за ядене и не ми е писано да се разсейвам повече.



След вечеря местните и гостите на острова се събират около барчето. В съседство свети запален огън, а настроението се поддържа от музикалните умения на малобройните обитатели на Тобако Кий.





Барабанистът в оркестъра е нашия познат с кокосовите орехи. Не знам до колко часа е продължил купона, защото не останах до края. Знам само, че по някое време спират генераторите за електричество и всички оставаме на тъмно или на светлината на огъня. Денят свършва и започва времето за събиране на сили.

Имам чувството, че хората тук живеят ден за ден. Стават сутрин, вършат си някаква работа – жените перат, готвят, грижат се за туристите, които им носят доход… Мъжете ходят за риба, ремонтират нещо или строят нови бунгала… Всеки си има някаква негова задача. Интересно ми е къде ли са децата на тези семейства? По-късно разбрах, че в делничните дни са на някакъв съседен остров, за да ходят на училище. На Тобако Кий няма как да учат. Затова седят при родителите си само през уикендите, а през останалото време градят бъдещето си.

Пребиваването ни на това малко тропическо островче е планирано за един ден, т.е. с една нощувка. Жалко, но няма време за повече. Затова на следващото утро сме планирали да разгледаме с маски и шнорхели част от прочутия Белизки бариерен риф, след което ще продължим по маршрута на нашето пътешествие.

[Stas]

Ден XIII. БЕЛИЗКИЯТ БАРИЕРЕН РИФ.
 

Попадайки на подобно място само за един ден, човек се опитва да граби впечатления с пълни шепи и като че ли все не му стига. И аз така! Поредната „кражба“ са пейзажите при изгрев слънце.


ИЗГРЕВЪТ

Будя се в 5:55, малко преди будилника на телефона да ме шокира с неприятния си звук. Според GPS-а сънцето трябва да изгрее в 6:05. Още отсега, обаче, неговите лъчи започват да проникват през причудливите облачни картини и да оцветяват в топли тонове началото на деня.





Тоналностите се менят с всеки сантиметър, който слънцето изминава по пътя си нагоре.







Двама от жителите на острова тръгват на риболов. Те са първите труженици на новия ден.



Закуската е чак в 8:00, така че имам почти два часа да се разходя и да разгледам малко повече от острова.

Къща на местно семейство гарифуна. Изглежда по-невзрачна от бунгалата за туристи. Скована е сякаш от дъските на корабокрушенски кораб.



С катамарана снощи пристигнаха някаква група канадци. Тази сутрин се готвят да отплават и те по своя си маршрут. От разговорите с тях разбрах, че са тръгнали из карибите, за да снимат птици.



Птиците, обаче, още не са се събудили.



Става време за закуска и се отправям към столовата. Там на всеки се сервира поотделно – бъркани яйца, наденица, питки, ананас за десерт… Не е никак лоша храната.


ШНОРХЕЛИНГ

За шнорхелинг при рифа се записваме едва половината група. Някои се притесняват… И аз не знам от какво. Така или иначе в 8:45 се озоваваме в моторницата и под зоркия поглед на капитана се отправяме към някакво удобно за наблюдение на рифа място.





Спираме недалеч от остров, подобен на Тобако Кий. Тук дълбочината е около 2-3 метра и всичко се вижда като на длан. Тъмните места са корали.



Веднага се пускаме със шнорхелите да досаждаме на обитателите на рифа.



Благодарение на Краси, който си носи апарат за подводно снимане, мога да покажа и няколко снимки, които дават бледа представа за видяното.









Аз лично видях няколко баракуди като на снимката и за нещастие не видях нито една акула. Някои се похвалиха, че имало две. Като биоразнообразие е достатъчно богато, но за съжаление коралите са започнали да умират.

От това място се преместваме на друго, където задължително сме с водач. Познайте! Същият младеж, който ни откъсна кокосовите орехи и който вечерта би барабаните в барчето. Този път ни е водач по гмуркане.



Отвежда ни до място с дълбочина 25-30 метра. За пръв път ми се случва носейки се по повърхността на водата да се чувствам все едно летя с делтапланер. Гледаш надолу и виждаш съвсем ясно на 30 метра под себе си всички риби, корали и камъни… Съвсем ясно! Очите ми подсказват от една страна, че вися над огромно празно пространство, а съзнанието от друга знае, че няма как да падна. Вълнуващо е!

За съжаление през последните години Белизкият бариерен риф, който е втория най-голям след Австралийския, започва да умира. Още първият ден, когато плувахме около острова, а и днес, когато шнорхелирахме, се виждаха доста на брой побелели, т.е. мъртви корали. Причината за това вероятно не е една, но това, което трябва да направим, за да не се загуби чара на едно от най-атрактивните морета в света, е да се погрижим с всички сили да не му вредим повече.

По сигнал на водача се събираме, качваме в лодката и поемаме обратно. По пътя се отбиваме до местния „остров на птиците“. Както при Рио Дулсе и тук има такова място, където интересни екзотични птици от Карибите намират своята прехрана, гнездят и отглеждат малките си.







Тръгваме си към Тобако Кий и минаваме покрай едно малко островче с къщичка на него и двама негри на кея, които ни махат – познават се с капитана.



Това островче се оказва, че е притежание на собственика на фирмата, която произвежда и изнася от Белиз прословутите им чили сосове.

В 11 часа сме обратно на Тобако Кий. Имаме уговорен обяд за 11:30, тъй като трябва да си тръгнем към 12. Затова ни остава съвсем малко време да си приготвим и изнесем багажа от бунгалата.

Обядът отново е местна манджа. Най-интересна е супата от рапани. Сега ми стана ясно за какво ги ловят и чистят, замърсявайки острова с черупките им.



Да е жива и здрава Силвия за снимката. От глад аз не се сещам да снимам.

Докато обядваме, нашият катерач по палми, музикант и инструктор по шнорхелинг се занимава с почистване на улова от риба от тази сутрин.



А следващият кадър, според Силвето, е за реклама на United Colors of Benetton.



Колкото и да е забавно става време да си тръгваме. В 12:15 потегляме и половин час по-късно навлизаме през плитчините на Дангрига, където ни посреща една голяма компания пеликани.



Може би някои от вас са чували за Белизката синя дупка в Карибско море, недалеч от Белиз Сити. Тя е карстово образувание, което преди десетки хиляди години е залято от морето и така се е образувала покрита с вода дупка с дълбочина 124 метра и диаметър около 300 метра. Станала е известна благодарение на Жак Ив Кусто, който я е записал в списъка си с десетте най-добри места за гмуркане в света. За съжаление до нея няма да стигнем, но ще се отбием да разгледаме Вътрешната синя дупка, за която хората почти не са чували.


НАЦИОНАЛЕН ПАРК „СИНЯТА ДУПКА“

Качваме се на автобус – този път специално за нас. Онова с междуградския беше само веднъж, за да видим как е. Оказа се атракция, но сега е друго.

Пътуваме около час и стигаме до един крайпътен паркинг. На паркинга има табела:

Национален парк „Синята дупка“,
работно време от 8:00 до 16:15.

Достъпът се контролира от охрана, която къса билетчета. Някой си е поиграл да направи табла с информация за произхода и природата на подземните реки.



Преминаваме по пътека и слизаме към реката… Реката? Тя, обаче, се оказва доста къса – появява се от една скала и влиза в друга. Няма и 30 метра.





В действителност тази синя дупка е излаз на подземна река от около 6 метра дълбочина. Самото място на дупката образува нещо като езерце, в което плуват и риби. Такива риби, че който влезе във водата, веднага започват да му правят СПА процедура…

На парапета на стълбата каца едно колибри. Зелено е и много красиво. Атракция е да се срещне подобна птичка в естествената й среда.



Няма повече какво да видим и се отправяме към автобуса, а с него бързаме да стигнем малко по-надолу по реката, където ни чака едно „екстремно“ преживяване.

По пътя минаваме покрай град Белмопан и придружаващите ни местни водачи се престрашават да ни поразкажат за държавата. Те са метиси и говорят испански, имат бяла и индианска кръв и възгледите им за света и страната са типични за техния етнос.

Белмопан е станал столица на една от най-малките централноамерикански държави през 1972 г., когато разрушителен ураган е ударил предишния главен град Белиз Сити и е разрушил голяма част от него. В действителност в Белмопан живеят едва около 18 000 души и тук е преместена само държавната администрация. На фона на държавата Белиз (317 хил. население) и град Белиз Сити (100 хил. население), Белмопан е направо джудже.

Питам за нивото на заплащане и как живеят хората. В Белиз минималното заплащане е 30 белизки долара (BZD) на ден, което е равно на 15 щатски. Средното заплащане е 45 BZD. Лекарите имат високо ценена професия и взимат заплати по 3000 BZD на месец. Един преглед при специалист е 50 BZD. В държавната администрация също е доста изгодно да се работи – там заплатите са около 2000 BZD на месец, а ако стигнеш до ниво кмет ще получаваш повече и от лекар – 5000 BZD. За съжаление, както и на много други места в Латинска Америка, а и не само там, тук има голямо ниво на корупция по високите етажи на властта. Мисля си, че тази държава има потенциал да се справи с проблемите си. Те не са осезаеми за туристите, така че им остава само правилно да планират и развиват тиризма си.


КЕЙВ ТУБИНГ

В късния следобяд пристигаме при Caves Branch Archeological Reserve – мястото, на което ще пробваме непознатото преживяване кейв тубинг.

Какво представлява този тубинг? Не мога да преведа израза и затова ще обясня какво ще правим в конкретния случай. На входа ни проверяват с какво сме обути – не се допускат джапанки, за да не се напълни реката с изгубени такива. След това ни раздават спасителни жилетки, фенери и по една голяма надуваема гума или нещо като пояс. Всеки си носи гумата нагоре покрай реката, докато стигне стартовата позиция. От там пускаме гумите в реката, свързваме ги една с друга в две отделни групи и се качваме върху тях. Тръгваме по течението на реката, минавайки през пещери и бързеи докато стигнем финала. Това е така нареченият кейв или пещерен тубинг.

Носенето на фотоапарати не се препоръчва поради риск от намокряне. Аз ще използвам отново снимките от водоустойчивия апарат на Краси.

Първо си носим гумите нагоре покрай ието на реката около 30 минути.



След това правим две групи със закачени една за друга гуми и се настаняваме в тях, екипирани с фенерчета и спасителни жилетки.



Напред се вижда пещерата, през която ще трябва да преминем. Днес може да се мине, но понякога, през дъждовния период, водата покрива цялата пещера и преминаването през нея става невъзможно.



Носейки се по течението имаме възможност да релаксираме с гледките на красивата природа на Белиз в продължение на 45 минути.

След приключване на екшъна в реката се отправяме към град Сан Игнасио, в района на който ще пренощуваме за последно в Белиз. Пътуването минава в полудрямка. Денят започва да ми се струва дълъг – първо станах рано да снимам изгрева, после шнорхелинг на рифа, след това Синята дупка, а сега и пещерен тубинг… През цялото време ни мори и жега.


САН ИГНАСИО

В Сан Игнасио пристигаме по тъмно. Спираме за малко на централната улица, за да си купим по някой сувенир, и веднага продължаваме към Клариса Фолс – нещо като натурален хотел в джунглата съвсем близо до границата с Гватемала.

Тъй като навън цари пълен мрак, оставям снимките за следващата сутрин. С помощта на фенерче, каквото би трябвало всеки да носи, се настаняваме по стаите… Стаите ли? По-скоро в колибите, защото доколкото се вижда на светлината на фенера, къщичките са направени от дърво и са покрити със сламени покриви. Пръснати са из някаква градина, но засега нищо не се вижда.

Вътре има електричество и то е достатъчно, за да видя, че природата присъства навсякъде – пълзи и тича в момента, в който лампата светне. Хората с панически страх от насекоми имат проблем. Налага се да „почистя“ не само своята стая. В крайна сметка се намираме в джунглата на Белиз и няма как да се чувстваме като в 5-звезден хотел, нали? Истинският чар на мястото ще си проличи на следващия ден, а сега трябва да вечеряме.

Стопанката на Клариса Фолс е приготвила вкусна екологичночиста вечеря, с която завършваме този наистина изморителен ден. Ако някой не е достатъчно изморен нека си мисли за живота, който кипи в стаята. Аз не мога. Лека нощ!

[Stas]

Ден XIV. ПО СТЪПКИТЕ НА МАИТЕ.

Последен ден в Белиз. Ставам в 6. Закуската ще ни сервират в 7. Значи имам един час да разгледам имението Клариса Фолс, нещо, което снощи на тъмно не успях.


КЛАРИСА ФОЛС

Имението е кръстено на робинята Клариса Картър Паслоу, родена през 1759 г. креолка с нежни устни и римски нос, собственост на Уилям Питс, а след това и на капитан Джеймс Лоури. Когато била малка, стопанинът й я изпратил на училище. Тя станала образована и много интелигентна млада дама, което я отличавало от останалите роби и заради което се ползвала с особен респект. Един ден при капитан Лоури се явил пламенен младеж, който поискал да се ожени за Клариса само седмица, след като я срещнал. Искал да откупи свободата й на каквато и да е цена. Капитанът разрешил едва след като се убедил, че Клариса също е съгласна.



Имението, в което се намираме, било семейна животновъдна ферма на Томас и Клариса Паслоу. Години по-късно то било откупено от Хосе Мария Галвес и стопанисвано от тримата му синове – Хосе Антонио, Рамон и Алфонсо.

В наши дни тук работят наследници на Рамон. Чена и Хосе са хората, които се грижат за всичко, от което гостите имат нужда. Така че сега това е едно имение, което работи предимно като място за настаняване, но с определен афинитет към отглеждане на животни.

Домът на стопаните, рецепцията и мястото за хранене са на едно място, непосредствено до паркинга за гости.



Наоколо се разхождат съвсем свободно различни животни. Чена с гордост обяснява, че наоколо има и много диви обитатели.







На светло не е проблем да покажа колибите, в които спахме. На дневна светлина изглеждат много приветливи.





Наблизо има и пълноводна река, през която може да се премине посредством един малко особен шлеп.



Разхождайки се попадам на двойка гъски. Мъжкият ме подгонва заплашително в момента, в който ги доближавам. Явно си пази женската и територията от натрапници като мен.



В 7 часа закусваме и в 8 тръгваме към една белизка ботаническа градина, в която ще видим едни от най-важните за страната растения. Пътят е без асфалт и отнема около 30-40 минути до лоджията, където се намира мястото.



Времето е променливо – ту изгрява слънце, ту облаци покриват цялото небе. Дано е за добро – хем да не ни вали дъжд, хем да не се опечем.


БОТАНИЧЕСКАТА ГРАДИНА „ДЪПЛОЙС“

През 1993 г. на площ от 45 акра е била основана лоджия Дъплойс (duPlooy’s), с цел да работи като ферма. Четири години по-късно към нея е създадена ботаническа градина с 2000 растителни видове. В нея работят 7 души и има още свободни работни места.



На входа има табела, указваща, че Белизката ботаническа градина е основана по програма, финансирана от Европейския съюз, Белизки проект за развитие на селските райони и лоджията Дъплойс.

Спираме се на някои от най-важните растения с кратки разяснения за ролята им в живота на хората.

1. Silver Pimento Palm. Тази палма заема почетно място на входа на ботаническата градина, тъй като е ендемична само за Белиз. Ендемични са онези растения, които в природата растат в една определена държава. Това означава, че този вид палма може да бъде срещнат в естествена среда единствено и само в Белиз. Мястото, на което се среща основно е планината Пайн Ридж.



2. Храстът „Вчера, днес и утре“ е наречен така, защото цъфти с красиви бели цветове днес, вчерашните цветове са станали лилави, а утре, т.е. на следващия ден ще са окапали напълно.



3. Guanacaste. Гигантското гуанакасте е национално дърво на Коста Рика. То може да достигне до височина 55 метра и е от най-високите в гората. Тъй като расте бързо, дървесината му е много мека. Поради това маите и различните други култури в Белиз са го използвали за направа на издълбани от дънер канута. През сухия сезон дървото образува шушулки, пълни със семена и когато тревата пресъхне, местните могат да хранят добитъка си с листата и шушулките на гуанакасте.



4. Spindle Palm. Този вид палма е силно застрашен от изчезване в естествената му среда. Иначе се отглежда на много места по света с цел декорация на градини и паркове.



5. Panama Flame. Дърво с много красиви ярко червени цветове.



6. Logwood. Тъмночервената сърцевина на дървото логууд съдържа естествен оцветител, с който се постигат разцветки в червено, лилаво, синьо, зелено и дори черно. През далечната 1600 г. търговията с тези оцветители е процъфтявала. С тяхна помощ са боядисвали текстил. Британските буканиери първи са започнали да търгуват с него след като го откраднали от испанските кораби. Някъде в средата на 17 век буканиерите решили да спазват законите и се установили в крайбрежната част на Централна Америка, където започнали да добиват логууд и да го транспортират до Европа с цел търговия. Това е било началото на Британските претенции към територията, която по-късно станала известна като Британски Хондурас и след това Белиз.



На дървото има и едно гнездо на термити, в случай, че някой не е виждал.



7. Див кориандър. Culantro е испанската дума за дивия, а cilantro е за домашния кориандър. Тази подправка се използва масово в Латинска Америка, а у нас повечето хора я ненавиждат.



8. Къща на индианци маи. Това е един пример на традиционна индианска къща, така както се е срещала в селските райони на Белиз. За разлика от съвременните домове, тази постройка е направена изцяло от растения – ъгли от твърда дървесина, дървени стени, покрив от палмови листа. Всички материали за построяването й се събират за 3 дни след пълнолуние. Листата събирани по това време са по-устойчиви на нападения от насекоми и издържат по-дълго време. Цялата покъщнина също е правена от естествени материали.



9. Къщата с орхидеите. Всички орхидеи в градината са естествени и варират между такива с големи пищни цветове до такива с размер на глава на кърфица. Не очаквайте цветовете да ви извадят очите. Ще трябва да ги потърсите между другите растения. Орхидеите са няколко вида според това къде растат:

-   земни, които растат върху земята;
-   литофитни, растящи върху камъни;
-   епифитни, растящи върху дървета;
-   подземни.

Да, има дори и подземни орхидеи, но не и в тази ботаническа градина. С изключение на цитрусовите дървета, всички останали растения в къщата с орхидеите са от местен произход. Портокаловото дърво е посадено тук заради специфичен вид орхидеи, прикрепващи се за него.

Колекционерите на орхидеи имат репутация на едни от най-безскрупулните колекционери в света. Законно или незаконно те обикалят горите като обезумели и търсят нови и нови диви видове. Това и някои други човешки дейности водят до изчезване на много от видовете в естествената им среда. Никога не купувайте орхидеи, взети от природата, а само такива, които са отглеждани в специални развъдници!







Градината, както стана дума вече, е много просторна и няма как да видим всичко. А и би ни омръзнало, ако трябва да изслушаме информация за 2000 вида.



Следващият декоративен за нас храст расте свободно в Белиз и става доста голям.



Още малко красота преди да приключим с обиколката.



Някой попита за марихуана. В градината няма такава. В Белиз тя е незаконна и наскоро Белизката армия е унищожила плантация за марихуана на стойност около 14 млн. долара.

По отношение на чистотата на биоразнообразието в градината се ръководят от следните принципи:

Дръжте инвазивните видове вън от Белиз!
Има много прекрасни градински растения, които не са характерни за Белиз. Повечето от тях не предизвикват проблеми, но някои започват да растат неконтролируемо. Последните наричаме инвазивни видове и трябва да внимаваш да не ги вкараш в градината си или в Белиз по невнимание. Инвазивните растения изчерпват хранителните източници и унищожават хабитатите на дивите животни. Те са основна причина за измиране на растителни и животински видове. Инвазивните също унищожават и реколтата, а контролът върху тях струва много скъпо. Особено внимателни трябва да бъдем спрямо инвазивните видове, ако посещаваме или живеем на карибските острови.

С развитието на човечеството естествените хабитати, които дават храна и дом на дивата природа, изчезват. Загубата на хабитат е причина номер едно, поради която растенията и животните започват да изчезват. Ако, обаче, отглеждате растения и животни от местната флора и фауна, то вашата градина ще стане оазис за дивaта природа от всякакъв тип. В замяна ще можете да се насладите на дивите посетители, които идват да се хранят, да гнездят и да живеят във вашия природен рай.

Официален клип на ботаническата градина:

[tube]http://www.youtube.com/watch?v=IuZuMzU0Huc#t=10[/tube]

С това обиколката на Ботаническата градина приключва, а всички ние би трябвало да си направим съответните изводи. Качваме се отново на автобуса, който ще ни отведе към нещо по-различно от всичко видяно досега в Белиз, но иначе съвсем характерно за района на Централна Америка – руините на древен град на маите.


ШУНАНТУНИЧ

За да стигнем до археологическата зона Шунантунич се отправяме към границата с Гватемала. Този античен град на маите се намира непосредствено преди нея, но все пак е на територията на Белиз. Ще се наложи да използваме ферибот с ръчно задвижване, за да прекосим река Мопан.





От реката има около 1,5 км до най-интересната част от археологическите находки. Преди това, обаче, минаваме кратък курс по история на мястото с нашия водач Луис. Намираме се в нещо като музей преди входа с кратка информация за маите и техните градове.

Кои са били древните маи?
Цивилизацията на маите, една от великите култури на Новия свят, обитавала села и градове, пръснати из низините на Гватемала, Белиз, Хондурас и Южно Мексико.  Ранни селища като Куейо в Белиз, били открити в района и датират от 1000 г. пр.н.е. Големи ранни градове като Мирадор и Накбе в Гватемала започнали да се развиват около 400 г. пр.н.е. Това развитие довело до създаването и използването на сложна календарна система, цялостна писменост (която все още се разшифрова) и скулптурно каменоделие, описващо владетелите и техните семейства.

Около 800-850 г. класическият свят на маите се сблъскал с неясни и загадъчни проблеми, довели до срив и упадък в тяхното общество. Многобройни селища в южните низини били обезлюдени. Градове като Тикал, Каракол, Калакмул, Дос Пилас и други, били изненадващо изоставени. Само някои от тях като Шунантунич и Ламанай в този южен регион успели да преживеят колапса и да продължат в различна културна насока.

Основният фокус върху света на маите се изместил на север към градове като Чичен Итца, Маяпан и др. Когато испанците пристигнали в началото на 16 век, само малки градчета по Карибското крайбрежие, като Тулум, все още били обитавани.

Какво е Шунантунич?
Археолозите считат, че Шунантунич е бил древен град на маите като много други. Не е бил голям и вероятно населението му е било между 7 и 10 хил. души, живеещи в радиус от 3 км от центъра му. Според Луис е възможно в околността да са живеели дори и 20 хил. маи, но едва 10% от тях в града. За сравнение по това време град Каракол, също на територията на днешен Белиз, е имал население 130 хил.

Какво се е случило с Шунантунич? Защо е бил изоставен?
Социалният упадък на маите не се дължи на преселение на големи групи индианци на север, нито на епидемия. Не се дължи и на земетресения или урагани. Колапсът, все още много обсъждан от археолозите, най-вероятно е бил резултат на социалнo, политическo и икономическo разложение на древното им общество. Шунантунич първоначално устоял на този колапс, но в крайна сметка бил изоставен около 950-1000 г.

Какво се е случило с маите, построили Шунантунич и останалите градове?
Милиони индианци маи все още живеят из Мексико, Гватемала, Белиз и Хондурас. Народът им не е изчезнал по време на упадъка на градовете. Маите и днес продължават да са важна част от населението на Централна Америка. През 1525 г. испанците открили град Ламанай все още населен. Той съществува и до днес в северната част на Белиз и вероятно е оцелял заради лагуната, до която се намира.

Какво означава Шунантунич?
Значението на думата идва от езика на маите и означава „Желязната девица“.  Говори се, че една нощ, преди повече от век, се появил образ на жена, която бързо се сляла с камъните на Ел Кастийо, оставяйки само своята памет, а в наши дни и името на този древен град. Не се знае какво е било истинското име на града. Според Луис в превод то е означавало „Глинената планина“, но не може да е сигурен и засега това остава загадка.

За да имате представа за мястото ще дам една карта, свалена от интернет. На нея всички постройки са означени с групата (А) + номер, даден им от археолозите. Има и други групи (B, C, D), но те не са интересни. Единствено най-важният обект има освен номер А-6 и име – Ел Кастийо.



Археологическата зона не е голяма, а ние ще разгледаме само нейното ядро – обектите А. По пътя нагоре от река Мопан се виждат нещо като хълмове, които де факто са все още неразкопани пирамиди. Градът е построен нависоко за защита. За посевите са разчитали на дъждовете и на близката река.

Влизаме на площад означен като А2 откъм структура А-14. Вдясно от нас се появяват първите руини, маркирани като А-13.



Друга гледна точка на А-13 показва, че зад тази постройка има още един площад (А3) и още една структура (А-11).



Археолозите считат, че Площад A3, разположен в северния край на централния комплекс в Шунантунич, е бил жилищната площ на владетеля и неговото семейство. В действителност задната структура А-11 е по-вероятната резиденция, тъй като е втората най-висока сграда в града и гледа на юг към Ел Кастийо, наследствения храм на управляващата фамилия. Структура А-13 може би е късно допълнение към този комплекс. Нейната конструкция затваря площада, когато силата на управляващата фамилия е била разклатена по времето на колапса.

Няма информация кой крал и за колко време е управлявал Шунантунич. Всичко, което се знае е от съседния сроден град – Наранхо, чийто крал помогнал за изграждането на Шунантунич през 615 г.

Ето снимка на структура А-11, втората най-висока в комплекса, разположена на площад А3:



От тук се вижда прекрасно основната част на града – площад А2, структура А-1 и най-значимата структура А-6 зад нея. За съжаление слънцето не е в много благоприятна позиция за снимки.





Следва изкачване по стълбички до върха на А-1, разположена в средата на групата от постройки А.



Така изглежда пирамидата А-1, погледната от площад А1:



От върха се вижда много добре комплекса около площад А3.



Вдясно на площад А2 е малка постройка (А-14), откъдето влязохме.



От високо се получава и най-добрия кадър на групата от три пирамиди, с кодово наименование А-2. Само най-дясната от тях е реставрирана. Другите са все още неразкопани хълмове.





Непосредствено до А-1 е игрището за пелота – традиционната игра с каучукова топка на маите. Полетата са даже две и се намират сред дърветата около структура А-18 (в центъра на снимката), но нямам подходяща тяхна снимка.



От върха на А-1 се вижда чудесно структура А-6, наречена Ел Кастийо (от испански: „Замъкът“). Тя е главния обект на археологическата зона и в действителност за цялата западна част на долината на река Мопан. В древността, със своята височина от 43,5 метра, Ел Кастийо се е виждал от 10 км разстояние.



Тази постройка първоначално е била разположена в центъра на града с достъп до върха на пирамидата по стълби от северната и южната страна. Най-вероятно Ел Кастийо е бил родов храм на управляващата фамилия на Шунантунич. Изпълнявал е функции също на административна сграда и жилище за кралската фамилия. Предишните владетели все още „живеят“ в Ел Кастийо било чрез фризовете на фасадата, било някъде из гробниците в пирамидата.

Разкопките разкриват историята и развитието на тази структура. Първоначалното изграждане на Кастийо датира от около 600 г. Последващите достроявания постепенно водят до възникването на голяма централна пирамида, заобиколена от различни допълнителни конструкции от източната, западната и южната страна. В последните години, в които Шунантунич е бил населен с маи, Кастийо се оказал в южния край на града.

Слизам от А-1 и се отправям към Ел Кастийо, от височината на който се открива хубава гледка на север към площад А1, и структура А-1 зад него, както и структурите А-2 вдясно.



Редици от коридори по северния край на Ел Кастийо говорят за многофункционалността на тази пирамида.



Гледка към източната фасада на А-6, Ел Кастийо. Тук трябва да обърнем внимание на красивия фриз върху горната част на постройката.



Не напразно тази пирамида е един от символите на Белиз и на цялата култура на маите. Гледка от югоизток:



Южният край на Ел Кастийо:



Западната фасада и още един фриз, който иска повече внимание:



Нека сега да кажа няколко думи повече за двата фриза, защото те се водят едни от най-съществените детайли в целия комплекс Шунантунич.

ИЗТОЧНИЯТ ФРИЗ
Този забележителен творчески елемент е бил открит при разкопки през 1950 г. Принадлежи към горната част на пирамидата Ел Кастийо (А-6), построена в по-късен етап (около 800 г.) и наречена А-6-2. И сградата, и фриза са били погребани при строежа на основната структура А-6-1. Оригиналният фриз е заобикалял Структура А-6-2 от четирите страни. До днес са запазени само фрагменти от източната и западната му части. Останалите детайли са унищожени, вероятно преди векове.



Скулптурата е разделена на две хоризонтални секции. Символи, представляващи усукана връв или оплетено въже, свързват всички елементи на фриза. Три монументални маски са разположени в долната половина на този фриз – изображения на богове от света на маите. Централната маска прилича на бог Чак, един от най-важните, свързан със създаването на света. Между маските има два елемента с формата на буквата U, които представляват луната.

ЗАПАДНИЯТ ФРИЗ
Открит е през 1993 г. За да бъде показан на света, първо е изработена негова реплика от фибростъкло през 1996 г. Оригиналният фриз се намира на около метър зад репликата, която виждаме днес.



Както и при източния – скулптурата е разделена на две хоризонтални секции. До нас са достигнали само една крайна и една централна маски. Първата, с брадви в окото, се асоциира с числото „6“ и представлява Световното дърво или основната ос на Света на маите. Централната маска прилича на Бога на слънцето. Между маските има профил на родово божество.

В горната половина се вижда фигура, седнала в трон. Вероятно е предходен крал от управляващата фамилия на Шунантунич. Вдясно от него има танцуваща фигура, а след нея и раковина. Предполага се, че на тази сграда са изобразени поне трима предци, управлявали града, всеки седнал в ниша или върху трон.


Бях длъжен да отдам дължимото на фризовете. Сега ще се кача на върха на Ел Кастийо. Все още е разрешено, а и не мога да пропусна гледката от най-високото място в Шунантунич. За да стигна най-горе минавам през тесни тунели и стълби във вътрешността на горната част на пирамидата (А-6-2).



Оставам с чувството, че на върха е имало още нещо, което липсва.



На следващата панорама се вижда много добре градът на маите – на преден план е основата на Ел Кастийо, вляво е А-18, по средата е площад А1, зад него структура А-1, а вдясно са трите пирамиди А-2.



Следващият кадър открива още площад А2 зад структура А-1, както и комплексът от структури А-13 и А-11 зад него. Не само това. Сега става ясно как Ел Кастийо се е виждал от 10 км разстояние.



Мисля, че дойде моментът да дам и останалата информация от музея. Вече имате идея как изглежда града и коя структура какви функции е имала в древността. Нека сега погледнем как се е развивал през годините.

ХРОНОЛОГИЯ НА ДРЕВНИЯ ШУНАНТУНИЧ
400 г. пр.н.е. – 200 г. пр.н.е.
За пръв път е населен върхът на хребета. Поява на малко предкласическо селище.

200 г. пр.н.е. – 600 г.
Хребетът е изоставен.

600 г.
Поява на масивно строителство на върха на хребета, при което всички останки от първото селище били заличени. Поява на голяма платформа в южната част от Ел Кастийо.

600 г. – 700 г.
Построена е по-голямата част от големите структури в ядрото на града, които можем да видим и днес.

700 г. – 850 г.
Шунантунич продължава да расте. Градът контролира западната част от долината на река Мопан. Вероятно е имал съюз с по-големия център на запад – Наранхо, който се опитвал да разшири влиянието си и контрола върху долината, както и да противостои на експанзията на своя съперник в региона – Каракол. През 800 г. е построена втората част от Ел Кастийо с орнаменталните фризове. Построена е структура А-1, разделяща главния площад на два по-малки на север от Ел Кастийо. В този период са изработени и някои от най-важните каменни статуи.

850 г.
Обща дата на упадъка в развитието на маите в низините. Много от градовете, включително Наранхо и Каракол, били изоставени. Не за дълго, но Шунантунич оцелял. Причините за това са неясни. Може би са свързани с по-малкия му размер и относително младия му произход.

850 г. – 900 г.
Изоставен е целият район на юг от Ел Кастийо. Начало на свиването на града. След колапса градът оцелял, но започнал да се променя. Отделни части от него били изоставени, управляващата фамилия все повече се откъсвала от населението, а публичнодостъпните части на града ставали все по-малки.

900 г. – 1000(?) г.
Макар и изменен, градът продължава да функционира.

1000(?) г.
Шунантунич е окончателно изоставен. Много от градовете мигрирали към Юкатан.


Слизайки надолу към игрището за пелота срещам един от обитателите на Шунантунич – игуана. Освен нея тук живеят още и маймуни, чийто крясъци пронизват тишината. Вероятно има и други животни. Маите, обаче, отдавна са оставили руините в ръцете на археолозите и природата.



От игрището за пелота между дърветата, не е останало нищо за снимане, освен пирамидата Ел Кастийо, покрита с антична красота и величие.



На излизане от комплекса минаваме отново покрай групата от 3 пирамиди с общото наименование А-2.



Спускаме се към реката и се замислям върху миналото… Тикал, Каракол, Калакмул са били водещи градове в цивилизацията на маите. Между тях и останалите селища е имало постоянни вражди и съюзи.

Шунантунич е бил силен заради контрола върху река Мопан – събирали са данъци за преминаване по този важен воден път. Тук е кипял живот, много по-различен от съвременния. На тази земя хиляди маи са отглеждали децата си, развивали са земеделие, търговия, реката е носела живот… Водели са се битки, извършвани са жертвоприношения. Икономика, религия, политика – в един момент всичко това е рухнало и е престанало да съществува, тук до тази река, в този град, в цялата долина.



С помощта на Луис, преминаваме реката с ръчноуправляемия ферибот.



От другата страна на река Мопан минава шосето към Гватемала. Докато чакаме автобуса да ни вземе, успяваме да обиколим сергиите и да си купим за последно някакви сувенири от Белиз. Наблизо има и супермаркет, така че който е гладен или жаден има възможност да си намери нещо.