Езерото Танганайка и неговите разнообразни цихлиди

[Boby_]

Езерото Танганайка и неговите разнообразни цихлиди
 

От Крейг Морфит

Езерото Танганайка

   Според данни, публикувани през 1981 г., езерото Танганайка е най-старото езеро в Африка, а може би и в света – формирано е по време на Миоцена преди около 20 милиона години (Брихард, стр. 15). Силната вулканична активност и приплъзването на пластовете на земната повърхност довели до формирането на Африканските разломни долини. В една от тези долини се образувало езерото Танганайка. Най-малко две трети от бреговете на езерото са недостъпни по суша поради планинските терени (Зомермайер, стр. 1).



   Езерото граничи с Бурунди, Танзания, Заир (понастоящем Конго) и Замбия (Филипс, стр. 46). Дължината му е над 600 километра, а ширината в по-голямата му част – повече от 80 (Конингс, стр. . С площта си от 34 000 квадратни километра то е седмото по големина езеро в света. Дълбочината му от 1470 метра го прави второто по дълбочина (Акселрод, стр. 16). Площта на езерото е малко по-голяма от тази на Белгия, а обемът му е половината от този на Северно море (Брихард, стр. 14). Благодарение на размерите си, езерото Танганайка се радва на забележителна стабилност по отношение на температурата и химическия си състав. Разликата в температурата на водата на повърхността и на дъното е едва 7-8 градуса по Целзий. (Лоисел, стр.275). Смята се, че тази стабилна температура се дължи на вулканична активност в близост до дъното на езерото. При липсата на съществени темепратурни разлики липсва и движеща сила за формирането на вертинални течения, каквито има в повечето езера и които осигуряват богата на кислород вода в по-дълбоките слоеве. Това разслояване на езерото на пластове е причина за това водата на дълбочина под 100 метра да е лишена от жизненоважния кислород. Поради това популацията от риба в езерото е ограничена само до най-горния му слой (Зомермайер, стр. 2). За сметка на това този най-горен слой е изключително богат на риба, особено на цихлиди.


Какво е цихлида?

   Цихлидите са сладководни тропически риби от семейство Cichlidae. Те са представители на най-голямата група риби – висшите костни риби от подклас Telostei. Предшествениците на цихлидите са еволюирали в морето и след това успешно са навлезли и са «колонизирали» сладководни биотопи. В резултат на това обиковено те имат доста висока поносимост на сол.

   Цихлидите са изключително интелигентни рибки, което ги поставя високо над масата сладковдни риби що се отнася до сложност на поведението. Цихлидите проявяват изключителна родителска грижа за своите яйца и новоизлюпени рибки. Много видове продължават да се грижат за «бебетата» си дори и след като те вече плуват свободно и се придвижват самостоятелно. Цихлидите показват изумителни способности да се адаптират към различни биотопи, като успяват да оползотворят широк спектър от източници на храна и да заемат специфични хранителни ниши. Някои от тях могат да бъдат открити в кисели, бедни на калций хабитати в Африка и Южна Америка, докато други обитават замърсени и застоели води. Някои цихлиди са «колонизирали» дори и високоминерализираните горещи извори в Източноафриканските разломни долини (Лоисел, стр. 9-32).


Защо езерото Танганайка е рай за цихлидите?

   Белгийският ихтиолог и акварист Пиер Брихард казва “Езерото Танганайка не е просто едно от Великите Африкански езера или някое вътрешно море. Никъде другаде в Африка, а доколкото знам и в света, не може да се открие толкова голямо и толкова дълбоко езеро, чиито жизнен цикъл обвхаща толкова много милиони години непрекъсната и постепенна еволюция.” Той обяснява, че докато други езера са пресъхвали или са се покривали с лед, самият размер на езерото Танганайка, както и  изолираното му положение са послужили като буфери срещу всякакви внезапни и драматични промени на средата. Това е позволило на рибите в езерото, както и на другите форми на живот,  да продължат да се развиват по посока на адаптиране към специфични екологични ниши, намиращи се в разнообразните хабитати на езерото. Тази последователност на адаптациите е довела до все по-специализираните форми, които се откриват днес (Брихард, стр. 9).
   Езерото е затворена система и порадо това не е изненадващо, че почти всички цихлиди в него са ендимични (Зомермайер, стр. 1). Почти 200 различни вида цихлиди са описани в езерото Танганайка, а всяка година се откриват нови. Големи участъци от бреговете на езерото на танзанийска и заирска (конгоанска) територия все още не са проучени в подробности, тъй че общият брой видове със сигурност ще нараства (Щаек, стр. 12). Професро Макс Пол също смята, че в езерото все още има неоткрити цихлиди, защото то не е напълно проуъчено. Той посочва, че е необходимо специализирано оборудване, за да се проучи дъното на езерото на дълбочина около 250 метра (Финли, стр. 3). Брихард пък очаква, че най-малко 300 вида цихлиди ще бъдат описани в крайна сметка в езерото и смята, че основната част от новооткритите ще са високоспециализирани видове с необичайни адаптации (стр. 11). Смята се, че макар други от Великите Африкански езера да имат повече видове цихлиди, тези в Танганайка са по-спеициализирани и разнообразни. Езерото Танганайка често се посочва като пример за ендимизъм, тъй като повече от 95% от видовете цихлиди не се срещат никъде другаде (Брихард, стр. 10). Но кое всъщност е довело до това невероятно разнообразие от цихлиди?


Защо цихлидите са станали толкова разнообразни?

   В езерото Танганайка протича еволюция от “островен” тип. Крайбрежните зони на езерото са почти изцяло скалисти и, подобно на острови, са изолирани една от друга от открити пясъчни пространства. Рибите, обитаващи скалистите зони, са ефективно изолирани от тези в съседните зони, защото са «привързани» към скалите за защита и храна. Напуснат ли скалистата зона и рискуват с навлизане в открити води, те се предават на милостта на хищниците, които ловуват там. В резултат на това всяка популация е ограничена само до собтсвения си район и са поели в свое собствено еволюционно направление, независещо от това какво се случва в останалата част от езерото. Общата еволюционна насока на развитие е сходна поради близките биологични и физически фактори, действащи върху рибите (Акселрод, стр. 32). Въпреки това в две разделени една от друга с едва 30-тина метра пясък скалисти зони могат да бъдат открити съвсем различни групи цихлиди (Зомермайер, стр. 3).
   В процеса на еволюцията цихлидите е трябвало да се адаптират към специфични ниши в езерото. Фактът, че толкова много видове могат да съжителстват на малък скалист участък, може да бъде обяснен с наличния брой екологични ниши, които рибите могат да заемат, както и с количеството достъпна храна. В това отношение скалистият биотоп в езерото не се различава много от кораловите рифове (Брихард, стр. 83).
   Акселрод казва, че невероятният успех на цихлдиите в езерото може да се отдаде до голяма степен на тяхната способност да се възползват от всички възможни налични източници на храна – от микроскопичните алги до други риби (стр. 48).



   В периода 1946-1947 г, професор Макс Пол предприема второто голямо проучване на езерото. Тогава за пръв път той обръща внимание на разделението и специализацията на видовете според типа на биотопа, който обитават (Финли, стр. 67.). Разделението на езерото на специфични биотопи, направено от Пол, до голяма степен остава непроменено и до днес.


Разнообразните биотопи в езерото

   Като проучим различните биотопи в езерото, можем да разберем защо и как цихлидите са еволюирали и са се специализирали. Ето някои от тях:

      • Зоната на прибоя
   Тази зона обхваща дълбочина от едва метър от най-горния слой вода край брега. Разбиващите се вълни в този биотоп създават изключително високи нива на кислород, докато в същото време въглеродният диоксид бива изхвърлен от водата. Тъй наречените цихлиди-«попчета» (gobies) са се адаптирали към този биотоп толкова пълно, че това е единственото място, на което могат да бъдат открити (Конигс, стр. 17).

      • Скалистите брегове
   Първоначалното описание на Пол на този биотоп по-късно е разделено от Конингс на плитка крайбрежна скалиста зона, скалист биотоп без седименти и скалист хабитат, покрит със седименти (стр. 122). Скалистият биотоп без седименти се характеризира със средни до големи заоблени камъни (от 30-тина см. до няколко метра в диаметър). Брегът обикновено се спуска стръмно надолу и скалите лежат върху други скали, а не върху пясъка. Липсата на седиментни наслагвания позволява развитието на богата биологична “покривка”. Този килим от алги осигурява препитание за много растителноядни видове (Конингс, стр. 25).
   Скалистият хабитат, покрит със седимент, се намира малко по-навътре и надолу по склона, на дълбочина между 3 и 15 метра. Въпреки че този покрит със седиментни наслагвания биотоп може също да е покрит със слой алги, той е доста беден в сравнение с по-горните слоеве. Обикновено пясъкът е близо и покрива част от скалите. Този биотоп се обитава от дребни цихлиди, които намират подслон между скалите (Конингс, стр. 71.)
   Плитката крайбрежна скалиста зона може да достигне дълбочина до 7 метра, но обикновено е доста по-плитка. Тук камъните, чиито размери са от топчета за игра до футболни топки, лежат върху пясъчно дъно. Храната в този биотоп е изобилна и поради това той е дом на някои от най-успешните видове. Обитателите на този биотоп в голямата си част имат окраска на ивици, която се слива добре с фона в тези плитки води. Тази шарка обърква хранещите се с риба птици, докато рибите се движат между скалите и срещу отблясъците от вълните (Конингс, стр. 122). 

   Скалистите брегове са дом за голям брой разнообразни риби. Те могат да са както стадни, така и живеещи поединично. Срещат се териториални риби, а също и “скитници”. Някои строят гнезда, за да отгледат поколението си, докато други го мътят  в устите си. Някои се хранят от самия килим от алги, а други ловуват миниатюрните същества, живеещи върху и сред алгите. Някои обитават средната зона над склона на брега, за да могат да уловят носения от вълните фитопланктон, докато други ловят ракообразни по пясъчното дъно. Някои хищници нападат другите риби и ги поглъщат цели, а други разкъсват болните или слаби риби  (Брихард, стр. 75).

      • Пясъчното дъно
   Ерозията е разполагала с много време, за да свърши работата си и това е довело до дебел над километър слой от седиманти на дъното на езерото. Малки частици прах и пясък продължават да се спускат по склона в дълбините и скалите в по-дълбоките зони в крайна сметка биват покрити с пясък и тиня. В резултат на това пясъчните дъна, вариращи от склонове, покрити с камъни, до почти гладки пясъчни равнини, преобладават почти навсякъде в езерото (Брихард, стр. 71). В някои зони от това пясъчно дъно са се събрали голямо количество празни черупки от охлюви. Високото съдържание на калции във водата не им позволява да се разтворят, както би се получило в неутрална или кисела вода. Поради това празните черупки се натрупват в падините по дъното на езерото. На места могат да се видят цели полета, гъсто осеяни с черупки. Много видове са възприели черупките от охлюви като места за размножаване, а други ги използват за укритие (Конингс, стр. 198). Обикновено обитателите на пясъчната зона не са самотни видове. Най-успешният начин за дребните риби да живеят, да се хранят и да се размножават на пустото дъно е да се събират на големи групи.Видовете от родовете Callochromis и Xenotilapia се скупчват в пасажи от по няколкостотин риби и са развили сиелн стаден инстинкт.



   Други видове пък се заравят с главата напред в пясъка и изчезват от полезрението на хищниците, когато са в опасност. Формата и маскировката на тези видове са толкова успешни, че отгоре е трудно да се види дори цял пасаж от тях. Освен това те са развили допълнителни сензорни органи, които да ги предупреждават за приближаващи хищници и имат зъби, разположени под определен ъгъл, с които загребват пясък, за да намерят заровените в него скариди (Брихард, стр. 74).

      • Тинестото дъно
   Тинестото дъно е биотоп, който няма нито пясъчна, нито скалиста покривка. Нековото покритие може да включва органични отпадъци като екскременти или гниещи организми. Все пак огромната част от тинята е донесена от вливащите се в езерото реки. Тази тиня съдържа бактерии, коти служат за храна на зоопланктона, обитаващ намиращия се над нея слой вода. Въпреки че част от този планктон бива изяден от цихлдиите, голямата част от него става храна за ракообразните. Тези ракообразни, заедно с ларвите на насекоми, червеите и други безгръбначни от своя страна пък са любима храна за много видове риби (Конингс, стр. 217).

      • Откритите води
   С изключение на крайбрежната  зона и плитчините, останалата част от езерото се състои от открити води. Огромни рибни пасажи кръстостват тези води. Размерът на тези пасажи се изчислява на 2.8 до 4 милиона тона. (Брихард, стр. 70). Хранителната верига в откритите води започва с фитопланктона, който процъфтява в светлата зона около повърхността. Зооплакнтонът се храни с фитопланктона, а после на свой ред става храна за гигантските пасажи от не-цихлиди, които пък са основната плячка на цихлидите-хищници, обитаващи откритите води (Конигнс, стр. 244).

      • Застоелите води
   Този биотоп се намира в най-долния слой, до който достига кислород. Дълбочината тук е значителн по-голяма от тази, в която речните риби бих  могли да живеят и е предизвикала сериозни адаптации при цихлдиите, които я обитават. Те е трябвало да се приспособят към ниски нива кислород и слаба светлина, а в повечето случаи дори към почти пълна тъмнина. Една от тези адаптации е развитието на допълнителни сензорни органи, които позволяват на рибите да живеят при тези условия (Брихард, стр. 70).

Освен към хабитата си, цихлидите са се специализирали и към храната, която ядат.

[Boby_]

Разнообразие в храненето

Пиер Брихард (стр. 76) смята, че цихлидите в езерото Танганайка могат да се разделят в следните категории според начина си на хранене:

   •   Насекомоядни риби, които живеят близо до повърхността и се хранят с насекоми и с техните ларви.

   •   Растителноядни риби, хранещи се основно от растителния килим, покриващ скалите. Диетата им включва също и животински белтъчини, осигурени от “буболечките”, които се крият сред алгите.

   •   Хищници, които се хранят основно с “буболечките”, които намират сред алгите.

   •   Хищници, специализирани в издирването и улавянето на ракообразни и ларви на насекоми, криещи се в процепи сред скалите.

   •   Хищници, живеещи около дъното или в средния слой вода, хранещи се с преминаващия край тях зоопланктон.

   •   Растителноядни, хранещи се с фитопланктон, плаващ в средните слоеве на водата.

   •   Хищници, хранещи се с миди и други мекотели с двойна черупка.

   •   Растителноядни, хранещи се с малкото водни растения.

   •   Хищници, които загребват пясъка чрез изнесените си напред зъби и го пресяват през хрилете си, за да откриват скритите в него ракообразни.

   •   Хищници, хранещи се със скариди и диатомеи, които използват за храна гниещата органична материя по дъното.

   •   Хищници, хранещи се с люспите на други риби – развили са зъби, разположени по начин, който им позволява да обхванат люспата от двете и страни и да я откъснат от тъканта, в която тя е закрепена. Кожата, секретите и мускулната тъкан се смилат, а костната структура на люспата се изхвърла. Тези хищници се възползват също така и от открити язви и рани по тялото на наранени риби.

   •   Макро-хищници, атакувщи всяка риба, която могат да погълнат цяла.

   •   Мършояди, хранещи се основно с мъртви или наранени риби.

   След като се спряхме на основните причини за разнообразието на цихлдите и тяхната специализация, нека сега споменем и някои конретни примери за това разнообразие.


Примери за разнообразните цихлиди в езерото

   Най-голямата цихлида в езерото е Boulengerochromis microlepis, която достига 90 см. дължина и тежи около 3 килограма. Тя е хищник, кръстосващ откритите води и води начин на живот, който я прави трудна за изучаване (Конингс, стр. 178 и Лоисел, стр. 299).

   Най-малката цихлида, достигаща едва 4 см, е Neolamprologus multifasciatus. Намаляването на размера й е адаптация, която е предизвикана от нуждата й да живее и да се размножава в черупки от охлюви. Тези рибки ровят пясъка под избраната от тях черупка, докато тя не се скрие под повърхността му, а след това ще я затрупат с пясък, така че черупката да остане напълно скрита. Чак след това изкопават вход към черупката, като по този начин си създават почти невидим дом. (Конингс, стр. 199 и 208).

   Lamprologus callipterus  се е приспособил по различен начин, макар че също използва черупки за размножаване. Това е хищник, ловуващ на групи, сътрудничещи си с цел да осакатят плачката си, а след това да я убият (Лоисел, стр. 19). За разлика от над три пъти по-малката женска, с размер от повече от 15 см., мъжкият е твърде голям, за да се побере в черупка на охлюв. Възрастните мъжки обозначават собствената си територия, като събират голям брой празни черупки, понякога от доста голямо разстояние и ги струпват в ями, широки до един метър. Всяка такава територия е дом за няколко женски.

   Видът Altolamprologus compressiceps се е приспособил към живота в езерото, развивайки уникална форма. Издълженото му, странично сплескано тяло е толкова тясно, че може да се провира дори в най-малките скални процепи, където се крие любимата му плячка, сладководните скариди (Щаек, стр. 24). Те също така са известни с това, че атакуват малките на други цихлиди, което може да доведе до свирепи атаки от страна на родителите. Странната им форма им пречи да избягат достатъчно бързо, затова този вид е развил много дебели, здрави люспи – броня, която да ги предпазва.



   Altolamprologus compressiceps може спокойно да издържи атака на риба с подобни размери, като просто извие тялото си и се остави на нападателя (Конингс, стр. 83).
   
   Друга малка група цихлиди, която е еволюирала, променяйки формата на тялото си, са цихлдите-“попчета” (gobbies), каквато е Eretmodus cyanostictus. За да могат да оцелеят в постоянно удряните от вълните плитчини на крайбрежната прибойна зона, рибите трябва да се придържат съвсем близо до дъното. В тези условия нормалният плавателен мехур причинява истински проблеми, така че при този вид плавателният мехур е силно намален – почти липсва. Много малкият плавателен мехур заедно с адаптациите в техните коремни плавници, сплесканото тяло и специализираните зъби позволяват на този вид успешно да колонизира този биотоп (Лоисел, стр. 413).
   
   Видовете от рода Opthalmotilapia са развили по-различни физически характеристики, но при тях причианта е друга – свързана е с размножаването. Тази група често е наричана “featherfins” (плавници-пера) заради издължените си коремни плавници. Краищата на тези плавници са увенчани от малки издутини, чиято форма и цвят наподобяват яйцата на съответния вид. По време на ухажването мъжкият показва тези фалшиви “яйца” на женската, за да предизвика определени инстинктивни реакции у нея. Първо мъжкият привлича женската в гнездото си. Тя снася яйцата си, след което незабавно се обръща и ги поема в уста, пред той да успее да ги оплоди. Затова мъжкият поставя фалшивите “яйца” в гнездото. Явно женската вярва, че е пропуснала няколко яйца и се опитва да налапа и тях. Докато прави това, мъжкият отеля сперма, като така опложда яйцата, намиращи се в устата на женската (Щаек, стр. 122).
   
   Дребните, приличащи на сърдини видове от рода Cyprichromis се събират на огромни пасажи, които могат да наброяват десетки хиляди (Конингс, стр. 262).



   Може би защото са били изместени от типичните за цихлидите места за размножаване, Cyprichromis са се приспособили и сега се размножават в открити води. Женските снасят яйцата си, заставайки с главата надолу и след това бързо се обръщат и хващат с уста яйцето, преди то да е потънало. След като са приключили с това, те плуват през ясно видим облак от сперма, отделен от мъжките, за да оплодят яйцата си*. Яйцата се развиват в устата на женската, а малките остават там за около три седмици. След това женската пуска «бебетата» навън и те стават самостоятелни, като моментално формират пасаж близо до повърхността (Щаек, стр. 45).
   (* Бел. ред. Не знам кой и къде е наблюдавал това поведение, но моите лични наблюдения върху размножаването на Cyprichromis leptosoma са по-различни. В крайчетата на коремните плавници на мъжките има петна с форма и цвят, наподобяващи яйца (за разлика от Малави М'буна и трофеусите, при които тези петна са разположени на аналния плавник). В момента, в който женската заеме позиция за снасяне, мъжкият застава с коремните си плавници срещу главата и започва да ги клати, като така предизвиква женската да ги обърка с яйца и да се опита да ги вземе с уста, поемайки така отделената от мъжкия сперма, която опложда снесените вече яйца. )
   
   Benthochromis tricoti е дълбоководна цихлида, достигаща размер от 20 см. Тя живее само на дълбочина между 50 и 150 метра. Въпреки размера си, се храни със съвсем дребни животинки като планктон, ракообразни и дребни скариди. За да се адаптира към тази дребна плячка, Benthochromis tricoti е развил разтягаща се уста, която се издава напред и засмуква планктона като прахосмукачка (Щаек, стр. 34).
   
   Осемте вида от рода Trematocara също обитават дълбоките води и се хранят с безгръбначни. През деня са откривани до дълбочина от 300 метра, което ги прави най-дълбоководните цихлиди в света (Лоисел, стр. 304). Те също са се специализирали по отношение на хранителните си навици. Когато слънцето залезе, тези рибки се издигат към повърхността – откривани са на дълбочина от едва няколко метра. Забележителен е фактът, че Trematocara са в състояние да понесат такива огромни разлики в налягането. Те са развили много широка странична линия, която им позволява да откриват храната си (дребни безгръбначи) в пълна тъмнина. Голямото им предимство е, че така успяват да се оттеглят от местата за хранене през светлата част от денонощието, като по този начин избягват физическата среща и конкуренцията с дневните си “браточеди”. (Конингс, стр. 234)
   
   Други два вида, хранещи се през нощта, са Neolamprologus toae и Neolamprologus sexfasciatus, които обитават една и съща зона.N. toae се храни с ларви на насекоми, които напускато убежищата си нощем.



   Смята се, че предшествениците на N. sexfasciatus не са били в състояние да се конкурират с .N. toae и затова са били принудени да се адаптират и да се специализират. N. sexfasciatus са се приспособили да се хранят с мекотели, останали след N. toae по време на нощното им хранене (Конингс, стр. 154).

   Друга адаптация при храненето са развили видовете от рода Perissodus, които се хранят с люспите на други риби. При някои видове от този род главата и челюстта са изкривени настрани, за да облекчат отхапването на люспите. Отделните люспи са трудни за поглъщане и затова се «натрупват» в устата, преди да бъдат глътнати наведнъж. (Акселрод, стр. 69).

   Petrochromis fasciolatus също е развил необичайна уста. Докато други видове имат разположена отдолу уста, този вид отваря устата си нагоре. Тази адаптация е позволила на рибите да се специализирад в хранене от долната страна на скалите (Конингс, стр. 139). 

   Triglachromis otostigma е добре приспособен към своята ниша на тинестото дъно на езерото. Видът е развил особени гръдни плавници, които могат да се прегъват в края си. Храни се с ларви на насекоми, които се заравят в тинята. Triglachromis otostigma плува назад, като разравя тинята с гръдните си плавниците и така открива плячката си (Конингс, стр. 218). Освен това този вид копае в тинята свои собствни пещери, в които се размонжава (Лоисел, стр. 295).

   Това са само няколко от безбройните най-разнообразни цихлиди, обитаващи това невероятно езеро. Мисля, че ще се съгласите с мен, ако кажа, че езерото Танганайка и неговите цихлиди са блесащ пример за природната еволюция в действие.


Библиография

1.   Акселрод, Д-р Хърбърт и Бърджис, Д- р Уорън И. African Cichlids of Lakes Malawi and Tanganyika. Ню Джърси: TFH Publications, 1988.

2.   Брихард, Пиер. Cichlids and All Other Fishes of Lake Tanganyika. Ню Джърси: TFH Publications, 1989.

3.   Финли, Лий. "Professor Max Poll: A Buntbarsche Interview." Buntbarsche Bulletin  брой 91. Август, 1982.

4.   Конингс, Ад. Tanganyika Cichlids. Холандия: Verduijn Cichlids, 1988.

5.   Лоисел, Д-р П. В. The Cichlid Aquarium. Germany: Tetra Press, 1994.

6.   Зомермайер, Стийв. "Lake Tanganyika and it's Cichlids." Buntbarsche Bulletin брой 129. Декември 1988.

7.   Щаек, Д-р Волфганг и Линке, Хорст African Cichlids II - Cichlids From Eastern Africa. Германия: Tetra Press, 1994.

Източник: Cichlid Forum

Превод: Boby_



П. П. Наложи се да разделя статията на две, защото е по-дълга от максимално разрешения размер.

[lovercichlid]

zdraveite maniaci,azs16to sam tak1v i iskam dasezapoznaq s vas i da obmenqme informaciq
s16to iskam i da si namerq o6te vidove kooito sa po redki za ot krivane ili trudni

Бележка от модератор: кирилицата тук е ЗАДЪЛЖИТЕЛНА!