Днес сутринта с жена ми ходихме до Сърбия. Преди няколко дни започнахме да търсим кученце за нас и двете ни дъщери, по един куп причини се спряхме на Лабрадор ретривър, жълт, женски. Оказа се, че в България в момента няма породисти кученца за продан, няма дори бременни кучки от тази порода. Започнах да търся и благодарение на един форум като този, но с друга насока и една добра жена се свръзах с един сръбски развъдник и си намерих.... кученце.
И така денят дойде. Къде подготвени, къде неподготвени, запалихме колата и тръгнахме за западната ни съседка. Хубаво, ама още на първата бензиностанция, след като напълниха резервоара ни догоре, ни отхвърлиха картата... Ха де, пари има, транзакция - не. Без пари в брой и с трицифрена сметка нещата не бяха розови. Добре, че баща ми живее близо до бензиностанцията, викнах го да дойде и той ще - не ще запали колата и пристигна. Оправихме нещата - по-късно следобед се оказа, че ДСК имали срив в системата и сега вече всичко работи, но ако сте се стегнали да пътувате, не разчитайте на скапаните карти, ами си носете пари в брой, от мен да знаете!
Пресякохме София и към Божурище, Сливница, Драгоман, я, ето я Калотина!
Минахме нормално, само един сръбски митничар малко се престара и 10 минути не пожела да повярва, че седалката на стария Хюндай Галопър, с който се бях екипирал за всеки случай, не може да се вдигне изцяло напред, като на другите двувратки, ами само облегалката малко ляга. Е, оставих го да търси лостче, ръчка или нещо такова... Не намери - корейците не са сложили просто.
После - през Цариброд, Пирот и други паланки... абе дивия запад на изтонча Сърбия. Общо взето ето такъв изглед:
Никакви съществени премеждия в Сръбско, трафик почти нямаше, времето беше прилично, джипът вървеше добре... Стигнахме мястото на срещата (един мотел до Ниш) навреме. Хората от развъдника, много свестни възрастни господин и госпожа (Зоран и Ранка) вече ни чакаха. Видяхме за пръв път кученцето.
Оказа се, че сме по-неподготвени, отколкото си мислех - в кафето на мотела отказаха евро, та се наложи да ни платят кафето, за което хвала, както и за всичко останало. Хората се бяха вдигнали от района на Белград, за да дойдат до срещата.
Е, силата на сръбския динар си каза думата и кафетата бяха платени, а едно кученце смени сръбското си поданство с българско. На връщане отново никакви проблеми чак до нашата граница. Сърбите почти не ни погледнаха на излизане. За сметка на това вече на българска територия имахме някои дребни главоболия. Първо се започна с едно гише, на което си подадохме паспортите и ни ги върнаха заедно с... USB флашка. Ха де - това било някаква нова система за контрол на превозните средства на влизане. Ми хубаво, взех флашката и към следващото гише - гранична полиция. Там - флашката и паспортите. На кучето - нула внимание. Върнаха ни отново паспортите и флашката. После - митница. Е, там вече аз лично се издъних. Митничарят попита дали си го караме от България това куче и аз... ами... казах, че сме го купили от Ниш. Лош лъжец съм и реших, че така е по-добре.
Човекът поиска документите - ветеринарен паспорт с ваксинации, номер на имплантирания чип (бар-код). Дадохме му ги. Каза, че изглеждат ОК, но трябва да изчакаме техния ветеринар, който го нямало. Е, зачакахме с малко скимтящо кученце. След половин час или малко повече митничарят се смили над нас, върна ни документите и ни изпрати по живо, по здраво.
Мислите си, че с това вече бяхме минали границата? Ами не.... Още две гишета, на които подадохме флашката, една бариера и чак тогава вече си бяхме официално в България.
Хубавото е, че макар да не е Тангра Мега Рок, З-рок се хваща чак до границата.
Иначе скучно пътуване. Скучно чак до Божурище, където се натъкмахме на 5-6 километрово задръстване - чак до Околовръстното. София - град, който обичах, но който вече едва понасям... И това в събота. Е, бях с джип - възползвах се. Смених на 4х4, отбих по едно черно пътче след други двама нещастни оптимисти (единият, с пежо 107, има да сменя гърне тия дни), излязох на околовръстното, оттам - ляво по Европа и газ... до следващия светофар. Натам няма да ви разкаавам подробно, сещате се, че лекото пътуване към и от Сърбия завърши с ужасно прекаран един час в съботна София.
В крайна сметка се добрахме до нас. Голямата дъщеря много се зарадва на Саба (така се казва лабрадорчето):
Малката отначало също - започна да я гали:
После обаче се сдърпаха за играчка:
Накрая тати прибра играчката, детето се разсърди за около 30 секунди, а кученцето веднага си намери друга занимавка:
Е, това е денят ми днес - пълен с емоции и скука едновременно.
По ред причини не можах да снимам цялото пътуване, но няколко кадъра все пак има.
Все някой е прочел всичко това... може би.
