Искам да ви разкажа за едно малко по-различно пътуване през Европа, по-точно за това как един тричасов полет се превърна в тридневно приключение.
Всичко започна доста невинно - докато бях в офиса в Бреда (Холандия - на стотина километра южно от Амстердам), колеги ми казаха, че някакъв вулкан в Исландия, за който по-късно разбрах, че се нарича Ейафятлайокутл (кажете го от първи път, ако можете - аз не можах) бълва огън, жупел и най-вече пепел, която заплашва да затвори летищата в северна и западна Европа. Отначало изобщо не се притесних с мисълта, че Исландия е далеч, но се оказа, че това съвсем не е така... Както вече всички знаят, летищата бяха затворени, а полетите - прекратени за неизвестен период.
Това ме принуди да остана в Бреда една вечер повече от предвиденото. И там започват "картинките" - Бреда е неголям град на 100-тина километра от Амстердам. Най-забележителното в него са църквата (почти катедрала) и търговската улица:
В крайна сметка след едно ужасяващо чакане на опашка на гишето за билети на местната гара, при което системата им за издаване на билети постоянно блокираше поради ужасното претоварване успях да се сдобия със скъпоценен билет за влак, но за съжаление чак за следващата сутрин.
Рано-рано заедно с няколко колеги от други държави от Централна и Източна Европа се натоварихме на пътническия влак Бреда - Арнем и час и нещо по-късно се стоварихме на гарата в Арнем, където да чакаме международен влак за Франкфурт (на снимката аз и един колега на перона):
Влакът дойде точно по разписание, модерен и хубав отвън:
Международните влакове на Deutsche Bahn приличат почти на самолетен фюзелаж не само на външен вид:
По пътя минахме през Дюселдорф, а в Кьолн дори спряхме, като успях за миг да зърна и прочутата катедрала. За съжаление със снимането на кьолнските забележителности не се получи така добре:
Малко по-късно влакът навлезе във високоскоростна отсечка и се оказа, че се движа с най-високата скорост по земя в живота си - над 300 км/ч. Явно на нещастното локомотивче му това му дойде в повече, защото едва след двадесетина минути спряхме насред тъмен като в рог тунел. След около час престой най-сетне тръгнахме, но не стигнахме далеч - докараха ни до малка гара на име Лимбург. Там повреденият влак разтовари всичките си сигурно над 1000 пътници, а ние дружно зачахме да дойде да ни прибере резервна композиция от Франкфурт:
След почти два часа закъснение най-после стигнахме до гарата на летище Франкфурт, но за нещастие влакът за Виена отпътуваше не от нея, а от централната гара на града. Наложи се да се придивижим дотам с градско влакче (S-Bahn). Когато най-сетне се замъкнахме на перона, там не ни чакаше нищо, освен празни релси. За щастие се оказа, че има и още един влак за Виена по-късно същия ден, така че не всичко беше загубено. Имах прекрасната възможност да разгледам в подробности чудесната франкфуртска гара:
В крайна сметка се появи и дългоочакваният влак:
Ех, Виена, ех, Пратер - идваме! Само дето записахме цял час закъснение, а във влака цареше пълна неразбория по отношение на запазените места. Намерихме си къде да седнем и се наслаждавахме на ужаса в очите на немците, когато им съобщиха, че немски влак закъснява с цял час от разписанието. Скандално.
Във Виена пристигнахме доста след полунощ и единственото, което успях да направя, беше да взема такси до хотела, в който предвидливо си бях направил резервация и да се тръшна в леглото. За щастие освен за настаняване, се бях погрижил вече и за електронен билет за автобуса до София, който обаче тръгваше едва на следващия ден в 20:30.
Имах на разположение един ден в прекрасната и много близка на сърцето ми Виена. Започнах с разходка из центъра и пореден оглед на някои забележителни места. Катедралата Сант Щефансдом:
Известното дърво, в което преди векове всеки заминаващ от града мъж забивал по един пирон (не помня добре историята, но беше нещо такова), което днес е затворено в стъклена витрина:
Магазинче за цветя малко по-натам по улицата:
Изобщо спретнах си добра разходка из целия център:
Оказа се, че същия ден в града се провежда и маратон. Естествено, присъединих се към публиката и позяпах:
Намерих си чудесна кръчма, където да почина и да хапна:
В крайна сметка дойде време за автобуса. Оказа се, че "международната автогара" се намира в зачукан район на града, в който преобладават ето такива гледки:
Самата автогара пък представлява тясна претъпкана зала с гишета и паркинг под мост - много позната картинка:
След чакане по опашки, блъсканица и предреждане (наоколо вече бяха предимно българи), най-сетне се добрах до лелеяния автобус:
Самото пътуване не е за разказване - безкрайно лашкане, неудобни седалки, нищо за гледаме в тъмнината на нощта, а на разсъмване вече бяхме в Сърбия - не особено интересните сръбски полета и магистрали се нижеха безкрайно бавно:
В крайна сметка след безброй часове стигнахме границата при Калотина, където ни чакаше поредната изненада. Българските гранични полицаи по нареждане неизвестно от кого и без дори една капка мисъл ни свалиха всички до един от автобуса под дъжда и ни наредиха на опашка за проверка на документите. Един по един, цял час висене. Минахме през две проверки на сърбите, които не се славят с добро отношение към нас, хората бяха взели мерки да пускат българи само с лични карти за транзитно минаване през Сърбия - съобразително решение с оглед на ситуацията. Но не и нашите родни кретени - не, у нас нищо не се прави с мисъл и с цел да е лесно и удобно. Слизай от автобуса и се реди на дъжда! Все пак ти не си изстрадал пътник, прибиращ се у дома след тридневно пътуване, а потенциален терорист, търговец на оръжие или наркопласьор (а може би трите заедно).
Все пак влязохме в родината, а натам от Драгоман до София - мила родна картинка, която ме досрамя да снимам и показвам.
Извинявам се за качеството на снимките, но реших да не взимам фотоапарат на командировка, която трябваше да е за една нощ. Всички са правени с телефон.
