Така-а... Всички проучвания вече бяха извършени, всички разчети направени... „Време е за действие” – реши Тотьо Марков Тотев, по-известен сред приятелите си като Тото Фибата заради единствения инвентар, с който извършваше невероятните си подвизи – една кой знае как оцеляла от моминските години на баба му обикновена фиба за коса, пред която и най-сложната ключалка отстъпваше за не повече от десетина секунди (някои дори твърдяха, че и най-модерните електронни охранителни системи били безсилни пред легендарния телен аксесоар, но според мен това са новоизлюпени митове от градския фолклор).
Тото Фибата имаше изключотелно сериозно отношение към занаята си. Той не беше просто крадец-взломаджия – той беше артист, творец изпипващ до съвършенство и най-малката подробност на ударите, които замисляше. Ето защо – гладко избръснат, с безукорен костюм, в единия джоб на който бяха тънките меки ръкавици, а в другия лежеше безценната фиба – той цъфна рано-рано в набелязания ден пред набелязания блок, на чийто втори етаж се намираше набелязаният апартамент. Внимателно и незабележимо проследи излизането на обитателите на въпросния апартамент, за да се убеди, че никой не си е останал у дома поради мързел, болест, смърт или друга подобна неуважителна причина. Изпрати последния – главата на семейството – до автобусната спирка, изчака го да се качи, направи след потеглилия тролейбус елегантен реверанс, за който биха му завидели всички дами от двора на Людовик XIV, врътна се кръгом и с лека стъпка и леко сърце тръгна на работа...
Както се и очакваше, фибата и бравата бързо се спогодиха и след миг Тото внимателно затваряше вратата откъм вътрешната й страна (той винаги се отнасяше грижливо и отговорно към чуждото имущество). След това уверено протегна ръка в тъмното антре, включи лампата... и се смръзна от звука на изненадалия го назидателно-строг глас:
– Аз те виждам и Исус те вижда!
След като нищо друго не се случи в продължение на около минута, Тото внимателно поотвори едното си око и огледа обстановката. В антрето нямаше никого. „Само това ми липсва! – бързо обмисли ситуацията той – Tук да има някой парализиран, който не е излизал от години... И аз да не съм разбрал?! Ама че пропуск!...” Тази мисъл предизвика досада и раздразнение, които обаче му помогнаха да се окопити и да реши, че все пак трябва да разбере каква е работата. Надникна в коридорчето под прав ъгъл, в което преминаваше антрето, и тъй като и то беше празно, Фибата се поуспокои и отвори първата врата.
– Аз те виждам и Исус те вижда!
Този път сърцето му прескочи само веднъж. С кратък поглед през рамо се убеди, че е все така сам, затвори вратата на банята и колебливо се насочи към следващата врата, която беше почти изцяло от матирано стъкло. Тото съвсем логично предполагаше, че който и да го „виждаше”, всъщност беше видял светлината от запалената в антрето лампа. Решил да хване бика за рогата и готов за всякакво развитие на драмата (и най-вече за добре организирано паническо бягство), той рязко отвори стъклената врата.
– Аз те виждам и Исус те вижда!
В този миг изпеченият крадец-ветеран Тото Фибата едва не припадна от облекчение. Беше отворил вратата на хола, където висеше голяма клетка с пепелявосиво жако в нея, което изпъна шия с настръхнала перушина и за пореден път изкряска:
– Аз те виждам и Исус те вижда!
– Е и? – Фибата се приближи към клетката злорадо ухилен, макар и с все още треперещи колене. – К’во от това бе, птицо проклета?
– Аз не съм „птицо проклета”, аз съм Йосиф! – с достойнство поясни папагалът.
– К’ъв Йосиф бе?! – не издържа Тото и се предаде на истерията. – Йосиф е тъпо име за папагал! Чуваш ли, копеле, Йосиф е идиотски тъпо име за папагал! – натърти той.
– Хм... – изгледа го накриво жакото – а бе то като се замисля и Исус е тъпо име за питбул... ама ти не му го казвай, че и без това те гледа мно-ого лошо!...
