Езеро Танганайка

 Според данни, публикувани през 1981 г., езерото Танганайка е най-старото езеро в Африка, а може би и в света – формирано е по време на Миоцена преди около 20 милиона години. Силната вулканична активност и приплъзването на пластовете на земната повърхност довели до формирането на Африканските разломни долини. В една от тези долини се образувало езерото Танганайка. Най-малко две трети от бреговете на езерото са недостъпни по суша поради планинските терени.
 
  Езерото граничи с Бурунди, Танзания, Заир (понастоящем Конго) и Замбия (Филипс, стр. 46). Дължината му е над 600 километра, а ширината в по-голямата му част – повече от 80. С площта си от 34 000 квадратни километра то е седмото по големина езеро в света. Дълбочината му от 1470 метра го прави второто по дълбочина. Площта на езерото е малко по-голяма от тази на Белгия, а обемът му е половината от този на Северно море.




Вижте по-голяма карта

 Благодарение на размерите си, езерото Танганайка се радва на забележителна стабилност по отношение на температурата и химическия си състав. Разликата в температурата на водата на повърхността и на дъното е едва 7-8 градуса по Целзий. Смята се, че тази стабилна температура се дължи на вулканична активност в близост до дъното на езерото. При липсата на съществени темепратурни разлики липсва и движеща сила за формирането на вертинални течения, каквито има в повечето езера и които осигуряват богата на кислород вода в по-дълбоките слоеве. Това разслояване на езерото на пластове е причина за това водата на дълбочина под 100 метра да е лишена от жизненоважния кислород. Поради това популацията от риба в езерото е ограничена само до най-горния му слой. За сметка на това този най-горен слой е изключително богат на риба, особено на цихлиди.

Разнообразните биотопи в езерото

   Като проучим различните биотопи в езерото, можем да разберем защо и как цихлидите са еволюирали и са се специализирали. Ето някои от тях:


      • Зоната на прибоя

   Тази зона обхваща дълбочина от едва метър от най-горния слой вода край брега. Разбиващите се вълни в този биотоп създават изключително високи нива на кислород, докато в същото време въглеродният диоксид бива изхвърлен от водата. Тъй наречените цихлиди-«попчета» (gobies) са се адаптирали към този биотоп толкова пълно, че това е единственото място, на което могат да бъдат открити.

      • Скалистите брегове

   Първоначалното описание на Пол на този биотоп по-късно е разделено от Конингс на плитка крайбрежна скалиста зона, скалист биотоп без седименти и скалист хабитат, покрит със седименти. Скалистият биотоп без седименти се характеризира със средни до големи заоблени камъни (от 30-тина см до няколко метра в диаметър). Брегът обикновено се спуска стръмно надолу и скалите лежат върху други скали, а не върху пясъка. Липсата на седиментни наслагвания позволява развитието на богата биологична “покривка”. Този килим от алги осигурява препитание за много растителноядни видове.

   Скалистият хабитат, покрит със седимент, се намира малко по-навътре и надолу по склона, на дълбочина между 3 и 15 метра. Въпреки че този покрит със седиментни наслагвания биотоп може също да е покрит със слой алги, той е доста беден в сравнение с по-горните слоеве. Обикновено пясъкът е близо и покрива част от скалите. Този биотоп се обитава от дребни цихлиди, които намират подслон между скалите.

   Плитката крайбрежна скалиста зона може да достигне дълбочина до 7 метра, но обикновено е доста по-плитка. Тук камъните, чиито размери са от топчета за игра до футболни топки, лежат върху пясъчно дъно. Храната в този биотоп е изобилна и поради това той е дом на някои от най-успешните видове. Обитателите на този биотоп в голямата си част имат окраска на ивици, която се слива добре с фона в тези плитки води. Тази шарка обърква хранещите се с риба птици, докато рибите се движат между скалите и срещу отблясъците от вълните.

   Скалистите брегове са дом за голям брой разнообразни риби. Те могат да са както стадни, така и живеещи поединично. Срещат се териториални риби, а също и “скитници”. Някои строят гнезда, за да отгледат поколението си, докато други го мътят  в устите си. Някои се хранят от самия килим от алги, а други ловуват миниатюрните същества, живеещи върху и сред алгите. Някои обитават средната зона над склона на брега, за да могат да уловят носения от вълните фитопланктон, докато други ловят ракообразни по пясъчното дъно. Някои хищници нападат другите риби и ги поглъщат цели, а други разкъсват болните или слаби риби.




  

    • Пясъчното дъно
   
    Ерозията е разполагала с много време, за да свърши работата си и това е довело до дебел над километър слой от седиманти на дъното на езерото. Малки частици прах и пясък продължават да се спускат по склона в дълбините и скалите в по-дълбоките зони в крайна сметка биват покрити с пясък и тиня. В резултат на това пясъчните дъна, вариращи от склонове, покрити с камъни, до почти гладки пясъчни равнини, преобладават почти навсякъде в езерото. В някои зони от това пясъчно дъно са се събрали голямо количество празни черупки от охлюви. Високото съдържание на калции във водата не им позволява да се разтворят, както би се получило в неутрална или кисела вода. Поради това празните черупки се натрупват в падините по дъното на езерото. На места могат да се видят цели полета, гъсто осеяни с черупки. Много видове са възприели черупките от охлюви като места за размножаване, а други ги използват за укритие (Конингс, стр. 198). Обикновено обитателите на пясъчната зона не са самотни видове. Най-успешният начин за дребните риби да живеят, да се хранят и да се размножават на пустото дъно е да се събират на големи групи.Видовете от родовете Callochromis и Xenotilapia се скупчват в пасажи от по няколкостотин риби и са развили силeн стаден инстинкт.

   Други видове пък се заравят с главата напред в пясъка и изчезват от полезрението на хищниците, когато са в опасност. Формата и маскировката на тези видове са толкова успешни, че отгоре е трудно да се види дори цял пасаж от тях. Освен това те са развили допълнителни сензорни органи, които да ги предупреждават за приближаващи хищници и имат зъби, разположени под определен ъгъл, с които загребват пясък, за да намерят заровените в него скариди.


      • Тинестото дъно

   Тинестото дъно е биотоп, който няма нито пясъчна, нито скалиста покривка. Неговото покритие може да включва органични отпадъци като екскременти или гниещи организми. Все пак огромната част от тинята е донесена от вливащите се в езерото реки. Тази тиня съдържа бактерии, коти служат за храна на зоопланктона, обитаващ намиращия се над нея слой вода. Въпреки че част от този планктон бива изяден от цихлдиите, голямата част от него става храна за ракообразните. Тези ракообразни, заедно с ларвите на насекоми, червеите и други безгръбначни от своя страна пък са любима храна за много видове риби.





   

   • Откритите води

   С изключение на крайбрежната  зона и плитчините, останалата част от езерото се състои от открити води. Огромни рибни пасажи кръстосват тези води. Размерът на тези пасажи се изчислява на 2,8 до 4 милиона тона. Хранителната верига в откритите води започва с фитопланктона, който процъфтява в светлата зона около повърхността. Зооплакнтонът се храни с фитопланктона, а после на свой ред става храна за гигантските пасажи от не-цихлиди, които пък са основната плячка на цихлидите-хищници, обитаващи откритите води.

   • Застоялите води

   Този биотоп се намира в най-долния слой, до който достига кислород. Дълбочината тук е значително по-голяма от тази, в която речните риби бих  могли да живеят и е предизвикала сериозни адаптации при цихлдиите, които я обитават. Те е трябвало да се приспособят към ниски нива кислород и слаба светлина, а в повечето случаи дори към почти пълна тъмнина. Една от тези адаптации е развитието на допълнителни сензорни органи, които позволяват на рибите да живеят при тези условия.