Други > Фоторепортажи
СЪРЦЕТО НА ЯПОНИЯ
Stas:
СЪРЦЕТО НА ЯПОНИЯ
02.10.2012 – 15.10.2012
©2012 г., Станислав Бояджиев.
Моля да не използвате текста или части от него, както и снимковия материал за други цели или публикации без разрешението на автора.
Измина повече от година от първото ми посещение в Япония. Ще припомня, че то бе по случай Световното първенство по Го за аматьори през 2011 г. Ето ме отново тук, но със съвсем различна цел. За разлика от предишния път, когато се потопих в очарованието на дълбоката провинция, сега, заедно с малка група приятели си поставихме за цел да посетим най-важните културно-исторически забележителности, да се запознаем по един нестандартен начин с най-привлекателното, което един гайджин може да види и усети в тази загадъчна страна. Най-накрая трябваше да останем с чувството, че сме се докоснали до сърцето на Япония.
Тръгнахме от София в оптимална група от 10 човека – нито сме много, нито малко. Миналата година горките японци преживяха изключително тежка трагедия два месеца преди да ги посетя. Точно се отърсиха от последствията от аварията във Фукушима и моя милост реши да ги посети отново. Този път имаха късмет и се разминаха леко – 2 дни преди тръгването ни ги удари тайфун, който макар и доста силен, не можа да ги отчая. Нашата група, обаче, усети затихващия ефект на бурята през първите два дни, но за това после.
Седя си аз на летище София в един Airbus A-320 на Lufthansa и се чудя кога ли ще се сетят, че имат да спазват график на полетите. Трябваше да сме тръгнали в 12:50, а вече е 13:10 и няма признаци за готовност.
Моментът за раздяла с българската земя настъпи най-накрая в 13:30 – някакви си 40 минути закъснение! В резултат кацането ни на летището в Мюнхен в 15:00 бе само 30 минути след като самолетът за Брюксел трябваше да е излетял с част от пътниците от нашия полет и само 15 минути след полета на самолета за Дюселдорф с друга част. Всички самолети чакаха нашия. Комично! Ние, обаче, имахме време.
Докато се разхождах из летището в Мюнхен и се регистрирах за 30-минутно безплатно използване на интернет, с досада открих, че съм забравил да си взема адаптор за ток за Япония, а тези в магазините тук бяха твърде скъпи. Остана да си търся като пристигна на място.
Полетът от Мюнхен до летище Нарита се оказа дълъг около 11,5 часа, но за сметка на това големият A-340 на Lufthansa е значително по-комфортен от всичките самолети Боинг, на които съм се возил. По време на полета около Мартин настана оживление от възрастни японки и влязохме в продължителни разговори на мъчителен японо-английски. Разказваха и питаха, питаха и разказваха всякакви неща... Оставиха си координати да ги търсим, а едната даже предложи да ни покаже японското си жилище от 45 кв.м в центъра на Токио.
В 10:25 часа местно време, с едва 10 минутно закъснение, кацнахме на летище Нарита, Токио. Чувстваме се добре дошли!
Мартин купи билетчета за влак до центъра. Летище Нарита се намира до градчето Нарита, което съвсем не е в Токио, ами си е на около 70 км от него. Има още едно летище, наречено Ханеда, което си е баш в града, но японците го използват предимно за вътрешни полети.
Пътуването с влак е около 90 минути и си е весело преживяване, особено за хора, които ги чакат 2 седмици приятни емоции.
С нас във влакчето се оказа и дамата от самолета, която ни покани да й разгледаме апартамента, за което в крайна сметка така и не остана време.
Именно тя ни показа рекламата за българско кисело мляко Мейджи, което щяхме да търсим по-нататък в супермаркетите.
Слизайки от влака си хванахме точно три на брой таксита до хотела. Едвам ни събраха 10-те куфара в трите коли.
Тук е моментът да отбележа, че последствията от тайфуна бяха първите ни впечатления. Посрещна ни мрачно време с последващ дъжд, който продължи да вали почти през целия ден с кратки прекъсвания. Това, разбира се, успя да провали предварителната ни програма и се наложи Мартин спешно да импровизира.
Хотелът ни е от веригата Toyoko Inn и се намира в един от много удобните за туристи квартали – Асакуса. Не ни настаниха по-рано от определения час за чекиране и си оставихме багажа на съхранение, докато се опитаме да спасим поне част от дневната развлекателна програма.
3.10.2012
ТОКИО
Първата и може би най-важна задача се оказа спасяването на групата от гладна смърт! В Япония храната е специфична и не всеки европеец я харесва. На мен лично ми допада. Естествено, харесването е функция от силата на глада и празния обем на стомаха, така че бяхме готови на всичко! Турски дюнери по 500 йени спасиха мен и още един член на групата, а супермаркетът с предлаганите вътре порции суши – останалите. Имаше и хора, предпочели пиците. Всичко това се развива през ранния следобяд на 3 октомври – нашият първи ден в Токио.
Тръгваме по улицата при съвсем леко ръмящ дъжд. Мъжете са мъже и чадъри засега не ползват. Колкото и да сме мъже – като заваля по-силно ползвахме.
Руди пръв, а аз след него, най-грижливо проверяваме дали турските дюнери насред Токио са вкусни.
Такива ниски промоционални цени в магазин, не видяхме повече никъде в Япония след това. Това бе и най-добрата цена за кока-кола – кен от 500 мл за 77 йени или някъде около 1,50 лв.
Добре дошъл безистен точно срещу нас ни спасява от нежния дъждец. Това място бе удобно за да изчакаме цялата група да се събере. Тук някъде си намерих един чадър-еднодневка за 300 йени (3 евро), достатъчен да ми пази главата и фотоапарата.
От тук нататък помемаме към будисткия храм Senso-ji (Сензо-джи). Попътно очите ни залепват по витрините. Ето този ресторант за суши ми привлече вниманието.
Ето и типични порции, но в конкретния случай на доста високи цени:
Началото на всеки храм в Япония се бележи от порта. При шинтоистките е малко по-различна и се нарича „тории”. Портата на будисткия Сензо-джи се намира на едно оживено кръстовище.
От тук в далечината се вижда и съвсем новата кула Tokyo SkyTree, но сега не сме тръгнали към нея.
Интересното е, че вратата не е никак близко до самия храм. Минаваме през нея и от другата страна започва 250-метровата търговска уличка Nakamise-dori, която свършва именно при самия храм.
Втората порта на храма. Дъждецът упорито продължава да дразни.
И самият храм от другата страна.
Преди да влязат в храма японците се мият с дим от ароматни пръчици, за да станат „по-умни и здрави”. Ако оставим шегата настрана – така се пречистват. След това се измиват по специална процедура с изворна вода и чак след това се отправят за молитва.
Храмът Senso-ji е построен през VII век и е най-старият будистки храм в Токио. По време на Втората световна война е бил бомбардиран и частично разрушен. След това е възстановен и в наши дни изглежда прекрасно.
За който иска да знае повече – кратки разяснения на таблото:
В градината около храма се намира пагодата на Сензо-джи и един красив шинтоистки храм, в който се съхранявали светини и е построен в чест на създателите на Senso-ji.
Времето не е особено подходящо за снимки, но градината си заслужава да бъде отбелязана.
След храма Senso-ji се отправихме с токийското метро към известния с магазините си за електроника квартал Акихабара или така нареченият от Мартин „електронен квартал”.
Тук думите са излишни! Многото светлини са като магия. А изобилието няма равно. Е, цените са като за японци, но пък тук можете да видите най-новите модели на всички марки. Успях да си намеря адаптор за ток, благодарение на който мога да си ползвам зарядното на компютъра, телефона и фотоапарата. Късмет!
След кратка разходка се върнахме обратно в нашия квартал Асакуса и продължихме по моста над реката, за да видим по-отблизо красиво оцветената кула SkyTree. Времето продължаваше да е ужасно.
Тръгнахме обратно към хотела по малки улички с живописни японски магазинчета, които отдавна бяха затворили.
И за къде сме, ако не се отбием да снимаме Senso-ji, приятно осветен вечер. Мартин каза, че това е задължително мероприятие.
И отново по уличките...
Качихме багажите по стаите и на среща в лобито на хотела стигнахме до единодушното мнение, че сме гладни и ще ядем нещо японско. По това време все още не ни беше писнало.
Излязохме и си намерихме някаква долнопробно изглеждаща квартална кръчма за вечеря.
Както и изглежда, така и се представя! След като се изръсихме над 200 лв. за 6 човека, така и не успяхме да се нахраним, не пожелаха да ми дадат кода за техния интернет и освен това си тръгнах с опасението гадните панирани тлъсти меса от пиле да не ми направят стомашен проблем.
Напазарувах си в супермаркета напитки за през нощта и се отбих да хапна един турски дюнер, с който най-накрая се нахраних!
Прибрах се и си легнах, защото дългото пътуване със самолет и целия ден ходене из Токио ми изпиха напълно силите. През нощта няколко пожарни коли забързано минаха с вой на сирени, така че не може да се каже, че спахме съвсем спокойно.
Първият ни и не съвсем цял ден в Япония мина и въпреки остатъчното лошо време от преминалия тайфун, все пак успяхме да поразгледаме нещо.
Следва продължение...
Виолета:
Благодаря, Стас!
Отново верен на себе си, описателен, с много чудесни снимки... така се прави истински фоторепортаж. Не познавам друг, който толкова отдадено да си споделя впечатлениета от пътуванията и знам, че ще съм права, като кажа, че имаме късмет. :)
Stas:
4.10.2012
ТОКИО
Сутринта се събудих напълно свеж. Хотелчето има специално отредено място за хранене и с Мартин в 7:30 бяхме готови за кулинарни подвизи.
Закуската в хотела бе тип „японска”. Някои хора не харесват такива, някои ги обожават.
Вкусно ли е? Ами ... какво да кажа... Погледнете Марто и преценете. Аз бих казал, че за мен е повече любопитно отколкото вкусно.
Оцелелите от вчера продължаваме през целия днешен ден да разглеждаме динамично град Токио. Тръгваме от хотела и поемаме по познатите от снощи улички в посока метростанция Асакуса.
Показвам едни досадни за някои читатели дребни детайли на картината „Япония” и откривам, че колкото повече се вглеждам, толкова изображението става по-живо и по-интригуващо. В крайна сметка картина без детайли за мен е суха... или постна. Мога да я нарека и с по-простото – скучна! Затова, простете ми леките забежки по детайлите от пейзажа, но обичам да се заглеждам.
Ето например един паркинг за велосипеди рано сутрин. Нищо интересно на пръв поглед.
Само че... Как пък не са се сетили вместо паркинг, при това за велосипеди, на всичкото отгоре безплатен, да направят 1-2 магазина и да изкарват някакви пари от тях! А то какво! Покрит паркинг. И още нещо – как така никой не се е сетил да мине нощес и да си свие някой оставен през нощта тук велосипед. Технически не мога да знам, но съм абсолютно убеден, че това не се е случило.
Да погледнем тези затворени магазини:
Еми затворени са, какво толкова! Да де, но даже затворени, има какво да се види – отбелязвам веднага изрисуваните щори с типично японски мотиви, а не с досадните у нас драсканици, наречени графити.
Стигаме до метростанцията и ми прави впечатление цветната стълба, която някой предвидливо се е сетил да направи на реклама.
Иначе спор няма! В метрото сутрин е страхотна навалица и всички бързат.
Въпреки че пътниците са повече от нормалното, те спазват обществените норми и примерно седят на опашка пред маркираните места, на които би трябвало да се отворят вратите. Никой не се бута и тези, които се предреждат са единици. Ще трябва да се престорим, че не сме българи и да си застанем търпеливо на определеното за отваряне на врата място. Неудобно е някакси да си нахален.
Слизаме на метростанция, максимално близка до Рибния пазар „Цукиджи” (Tsukiji Fish Market). Колкото и да е близо все пак имаме известно ходене пеша. Попътно минаваме покрай малка бензиностанция.
Царе са на икономията на място. Няма колонки за зареждане. Маркучите за гориво падат от тавана. Служителите те обслужват и чао. Цената на горивото е малко под 1,5 евро наши пари.
Следващите 20 снимки не са за хора, които мразят морските деликатеси, защото предстои да посетим най-големия в света рибен пазар. Вече било забранено да се идва тук рано сутрин, когато се извършва същинската търговия, т.к. навалицата наистина пречи на сериозния бизнес, а той се оказва грандиозен!
Цукиджи е затворен в неделя и обикновено и в сряда. Не работи и на официланите празници. Атракция е аукционът за риба тон, който се състои сутрин от 5:00 до към 8:00. Не е съвсем забранено за туристи, но има квота от 140 посетители на ден, допускани на два пъти по 70 човека, специално за сутрешния търг. След 9:00 достъпът е свободен, но не се разрешава да го посещават големи групи и малки деца.
Пазарът върти годишен оборот от 5,5 млрд. долара. Предлагат се над 400 вида морска храна – от хайвер до тристакилограмови риби тон. Служителите са между 60 000 и 65 000 души.
Започваме разходката из сектора за търговия на дребно и вниманието ми се насочва към споменатото разнообразие в най-интересната му част.
Това бяха някакви змиорки, парчета от голяма риба тон, раци и скариди.
Между сергиите остават едни тесни проходи и двама души трудно се разминават. За сметка на това пък виждам всичко отблизо.
Продавачите не седят със скръстени ръце.
И още разнообразие. Следват охлюви, тигрови скариди, октопод.
Разни видове риби, на които не знам имената...
Различни видове хайвер, огромни миди, други по-малки миди...
Стоката не е особено красива, но пък е подредена привлекателно.
За превозване на стоката из пазара се използват голямо количество електрически транспортьори.
На следващите три снимки се вижда персоналът в действие, както и иструментите, които използват. Направо като мечове!
Най-накрая – каква ли прясна риба ще продават без адекватно охлаждане?! Всеки продавач си купува натрошен лед от станцията за производство на лед около изхода на халето.
Около големия Цукиджи се е завихрил истински малък бизнес. Пълно е с разни сергии и едни много приятни малки ресторантчета за суши.
Измъкваме се и тръгваме пеша по улиците към района Гинза (Ginza), който според картата не е особено далеч.
Ходейки по улиците в непознат град можеш да забележиш много повече, отколкото ако живееш на място. Обяснението е, че ти правят впечатление неща, които иначе не биха ти задържали даже погледа.
Изглежда жената с децата е детегледачка, тръгнала с тях на разходка.
Стигаме до интересен надлез, който завладяхме на мига!
Атрактивна реализация. Слизаме от другата страна и отново се заглеждам в детайлите от картината. Един чичко чистеше тротоара.
А тези високотехнологични паркинги се срещат много често. Колата влиза в нещо като асансьор и изчезва нанякъде. След това си я взимаш, изкараваш на заден от асанцьора и платформата се завърта.
От пазара, пеш по улиците, стигнахме до една от най-атрактивните или да речем луксозни улици на града – Гинза (Ginza). Това е аналогът на Пето авеню в Ню Йорк или Оксфорд Стрийт в Лондон.
Всички погледи се реят наоколо. Времето днес се оказа изключително благосклонно към нас за разлика от вчера.
Най-ниската сграда в средата с открояваща се архитектура е най-старата запазена. В Гинза са построени първите Токийски универсални магазини и макар вече други райони на града да са я изпреварили като развитие, то тук си остава най-снобското място за пазаруване с най-известните световни марки дрехи, електроника, бижута, парфюмерия и какво ли не.
Най-примерната група туристи! 80% чакат да светне зелено на светофара, въпреки, че няма нито една кола. Ей, това не са българи!
Улицата си е достатъчно атрактивна на външен вид, а нямам и какво да кажа.
Ето – намираме се на Ginza St – най-скъпата земя в Токио според справочниците!
Хлътваме в кафенето на един мол, за да пием кафе и да се ориентираме.
И понеже аз кафе не обичам, хващам и се разхождам наоколо в магазина.
Ето този щанд ме накара да се чувствам гладен:
Излизаме от мола и пред нас грейва най-известното кръстовище, сърцето на Гинза – Ginza 4 със сградата на Wako Co. Ltd.
Въпреки, че сме вече месец октомври, хората все още се крият от слънцето включително с чадъри. Снимах един готин чадър!
Време е да обърна внимание и на странните архитектурни решения на квартала.
Сградата на De Beers – важно място за почитателите на диаманти.
В Sony Building разглеждаме шоурум с последния писък на технологиите, продукти, които още не са пуснати в продажба или такива, планирани за близкото бъдещето.
Направиха ни демонстрация на японски език на най-новия модел телевизор – Sony KD-84X9000, който се подразбира, че е 84”. Интерсното е, че поддържа режим Quad HD – 4 пъти по-висока резолюция от стандартното 1080p и на този голям екран точката на дисплея не се забелязва.
Моята страст към фотоапаратите на Canon бе сериозно разтърсена от най-новия, още непуснат на пазара модел Sony Alpha 99 (SLT-A99V). Прекрасна машина с прекрасни впечатления от петнадесетте минути, в които поснимах с него.
И до фотоапаратите – едно забравено хоби от детството ми – елетрическите влакчета. Вярно, само експонат за тестване на фотоапарати, но пък направен с мерак.
Излизаме от Sony Building и точно срещу нас – друг универсален магазин! Това е Yurakucho Marion, 9 етажа лукс!
От тук по посока към Централната гара на Токио се върви по широк булевард и отляво се вижда Tokyo International Forum.
Това е международен конгресен и изложбен център, разположен на 145 000 кв.м РЗП и завършен относително отдавна – през 1997 г. Преди това тук е било кметството на града, което сега се намира на друго място – ще видите къде.
По улиците постоянно рекламират някакви магазини и подканят да ги посетим. Привлекателните девойки обикновено са доста настоятелни, но като ни видят, че сме чужденци просто ни пропускат.
Целта бе да стигнем гарата, където си купихме едноседмична карта за влаковете на компанията JR (Japan Rail). С него имаме нaмерение да пообиколим някои интересни места ползвайки без ограничение влаковете, включително и свръхбързия Шинкансен. Цената на картата е 28300 йени, т.е. 283 евро и е поименна. Не е малка сумата, но като се има предвид, че билетът от Токио до Киото е 140 евро, направо си е без пари!
Отново с метрото се придвижихме до финансовия и търговски квартал – Шинджуку (Shinjuku). Тук щяхме да се мотаем чак до вчерта.
Гарата на Шинджуку е забележителна с размерите си, трафика и броя на пътниците, които минават от тук. Ако бяхме без Мартин направо щяхме да се загубим.
Излизаме и ни посрещат внушителни по размер и вид сгради - в този квартал се намират 13 от 25-те най-високи в Токио.
Тръгваме по улиците в посока, известна само на Марто. Ние се влачим като куфари след него.
Откакто сме дошли в Япония ми прави впечатление, че често хората носят маски на лицата си. Грозна картинка! Дамата в самолета беше отговорила, че им две причини – болните не искат да заразят останалите, а най-често здравите се страхуват да не се разболеят.
Според мен едва ли маската ще ги спаси, но във всеки случай тази гледка е много често срещана. Иначе по улиците се разхождат интересни индивиди и с останалите от групата се надпреварваме да ги снимаме. Случва ни се понякога даже да се крият, но на пешеходна пътека няма как.
Поредният уличен велосипеден паркинг.
Моторизиран полицай. Готин мотор!
Посоката е право напред към високите кули.
Сядаме за кратка почивка на входа на една на пръв поглед незабележима сграда. Нито е много висока, нито има някаква особена архитектура. Това е Shinjuku NS Building.
Влизайки вътре, обаче, разбирам веднага защо Марто ни е довел тук.
Сградата не е от най-високите – едва 30 етажа. За сметка на това вътрешният атриум е най-големият, който съм виждал. Поглеждайки нагоре оставаме с усещането, че сме между 4 небостъргача, покрити с общ стъклен покрив. Светлината е изиграла съществена роля при проектирането на сградата. Даже във вътрешните офиси достига естествено осветление за няколко часа през деня.
Огромен часовник с интересен воден механизъм ни посреща във фоайето. Ние, обаче, се качваме със стъклен панорамен асансьор до 29-ия етаж, където се намират ресторантите с красиви гледки към квартала и града. Наричат ги SkyRestaurants. Тук е и SkyBridge – стъклен мост над празното вътрешно пространство.
В ресторантите буквално няма хора. Харесваме си един и влизаме.
Този път срещу едни много прилични пари за мащабите на Япония, хапнахме стабилно: около 1000 йени голяма порция с морски дарове, супа, салата, ориз. Всеки си хареса по нещо и всичко бе много вкусно. 315 йени кока-кола и 350 йени малка бира.
Беше значително по-добре от предишната вечер, когато освен, че ни загубиха като клиенти, не можахме и да се нахраним.
Освен храната тук се предлага невероятна гледка към Кметството на Токио, площада пред него и околните небостъргачи – едни от най-високите сгради в Токио и Япония въобще.
Облачното време и залезът обрзуват страховита, и същевременно красива гледка.
Tokyo Metropoliten Government Building ще наричам за кратко Кметството. В първия момент ми напомня малко на кулите близнаци в Куала Лумпур. Приликата, обаче, е само привидна.
Завършена през 1991 г. и коствала 1 млрд. долара, тази сграда до 2006-та е била най-високата в Япония със своите 243 м. Построената през 2007-ма Midtown Tower я изпреварва само с 5 метра. По архитектурен проект трябва да прилича на компютърен чип, а разделянето на две кули е заимствано от готическите катедрали.
Слизаме с панорамния асансьор и стигаме до площада пред Кметството. Времето, обаче, бързо се променя към зле. Бързам да поснимам преди да е завалял отново дъжд.
От тук се вижда мястото, на което обядвахме в NS Building – средната сграда на следващата снимка.
Като приятна изненада дойде предложението на Марто да се качим на едната от двете кули. Не знаех, че може. Даже се оказа, че е безплатно. Само трябва да преминем проверка за сигурност на багажа.
Качихме се на северната кула. Намираме се в Западната част на квартал Шинджуку и гледката на изток по време на залез си е атракция.
От тази страна при ясно време би трябвало да се види силуетът на планината Фуджи. Сега, разбира се, това е невъзможно. Вижда се само един силует на безкраен град.
Тук горе на високото се продават сувенири. Ще познаете ли кое ме изненада най-много?
Свечери се и стана време за вечерна разходка по яркоосветените улици. Най-популярната търговска част на квартал Шинджуку се намира на изток от Кметството в посока метростанцията.
Човек има чувството, че влиза в някакъв лунапарк! И осветлението, и тълпите народ са точно като на някакъв атракцион.
Стигаме до поредица от магазини за електроника, в които има всичко, каквото бихте си пожелали.
Търговската площ е огромна. Номенклатурата – пълна! Цените ... опс! Цените са по-високи от тези в България. Поне с такова впечатление останах. Може би някои продукти са като при нас, но в общия случай не е толкова евтино, колкото би ми се искало.
Влязох, разгледах и излязох. Има нещо, разбира се, което пропускам и това е, че при тези цени японците са щастливи. Все пак заплатите им не могат да се сравняват с българските. Това е и причината всеки японец в чужбина да се разхожда с луксозен по нашите представи фотоапарат или видеокамера.
Преминаваме през гарата на Шинджуку слизайки в необятните й подземни пасажи. Отново Мартин като суперпрецизен компас успя да ни изведе от лабиринта директно в Източен Шунджуку.
Магазин BIC CAMERA е част от голяма верига за продажба на електроника. Малко по-късно, като затворят, всички тези красиви надписи ще загаснат.
На един ъгъл изненадващо видях да продават един плод, който често срещах в Сингапур и Малайзия – дуриан. Този беше от Тайланд и на етикета пише: „Царят на плодовете”.
Дуриан, както и останалите плодове се продават на цени, които ни е трудно да възприемем. Не съм напълно сигурен, но дини по 2000 йени (20 евро) и пъпеши по 3000 йени ми се струва множко.
Надписите са на само на японски и никакъв друг език. Възможно е и да греша – примерно цените да не са за брой или килограм, а за 10 кг. Дали?
Продължаваме по оживените улички като внимаваме да не се загубим. Магазин за електронни игри, а до него за музикални инструменти.
Тази част на квартала е като мравуняк. Пълно е с дребнички японци и японки, всеки се смее и крачи уверено в някаква посока.
Следващото голямо кръстовище е много възлово за Източен Шинджуку. От другата му страна според Марто започва квартала на червените фенери. Е може ли да не го видим! Длъжни сме да пресечем.
Преминаваме и поглеждам назад към улицата, от която дойдохме. Вечерната гледка е много цветна и динамична – лъха на живот!
От тук следва едно безрезултатно обикаляне на квартала в търсене на червени фенери. Оказа се, че тук не е Амстердам, нито Хамбург, където си има определени улици за мъжки забавления. По-късно разбрахме, че търсим нещо, което просто не се предлага в този вид, в който си мислехме. Единствено някакви момчета с причудливи прически и не много редовен вид висяха по ъглите и чакаха кой знае какво. Отказахме се.
Този ден разгледахме достатъчно и с голямо облекчение се отправихме към метрото, за да се приберем в хотела за почивка.
Все пак имаше още нещо, което ме накара да си включа пак фотоапарата. В подлеза имаше малък, но много красив публичен аквариум.
От тук си взехме метрото до Асакуса. От метростанцията тръгнахме по познатите улички към хотела.
Днес целият ден беше чудесен – приятно слънце, разкъсана облачност, лек освежителен ветрец и не голяма жега. В 20:00 влязохме в супермаркета близо до хотела, за да си напазаруваме. Като излязохме се оказа, че и днешния ден няма да се размине без дъжд. Въпреки това тръгнахме към хотела – ей го къде е!
Чудесно, но заваля толкова силно, че никакви чадъри не можеха да ни запазят сухи. Скрихме се под една спирка на автобуси докато премине поне малко интензитета, но така или иначе до хотела се прибрахме мокри, въпреки чадърите.
След кратко събиране на лафче в лобито на хотела се отправихме да поспим и да се подготвим за утрешното пътуване – планирахме да посетим град Нико.
Следва продължение...
Stas:
Искам да добавя 3 клипа към първите две части.
Първият е едно просто пречистване с дим преди влизане в храм. Правят го навсякъде, така че важи не само за Сензоджи, където съм снимал в първата част, а и за останалите места, на които ходихме после. Малко смешно изглежда, но те си действат съвсем сериозно.
Blessing before entering Sensoji Temple
Вторият клип е как една кола излиза от пакринг. Много сухо звучи, но у нас такива паркинги няма и ми се струва, че е доста любопитно, освен високотехнологично.
http://www.youtube.com/watch?v=JVQguyIJ5rQ
Третият клип показва атмосферата на улиците в Източен Шинджуку - място, твърде оживено вечер. Ако някой си мисли, че японците не умеят да се веселят, жестоко се лъже. Вечер по улиците е много по-живописно и весело от всички европейски улици, по които съм ходил. Да не говорим, че ако поседиш и погледаш хората ще срещнеш всякакви екземпляри. Свалките между непознати младежи са средно на всеки 5 минути.
East Shinjuku Streets, Tokyo / Улиците в Източен Шинджуку, Токио
Stas:
5.10.2012
НИКО
Както се очертава всеки ден ще ставаме рано, за да успеем да видим колкото се може повече. Ще се наспим като се върнем в България.Това е!
Днешния ден започва с търчане към гарата. В 9:10 тръгва експресният влак до мъничкия град Нико. Двупосочният билет излиза 2600 йени, което не е никак много на фона на високите цени на транспорта в Япония.
В 11:22 точно по разписание влакът ни стовари на гарата в Нико.
Самата гара е симпатична триъгълна постройка, а гаровият площад, освен спирка на автобуси, е и нещо като център на градчето.
Докато се ориентираме и нашият автобус тръгва. Решаваме, че ще походим пеша, а и без това трябваше да намерим екскурзовода-доброволец, с който Марто имаше уговорка да ни придружава в Нико.
Цялата група тръгва по централния булевард по посока туристическия център и най-вече храмовете.
С голямо любопитство минавам покрай гаража на противопожарната служба.
Наскоро в София се случи така, че запалиха една кола до нашия блок. На фона на пожарната от 60-те години, която дойде да я загаси, тези ми изглеждат като от научнофантастичен филм.
До туристическия информационен център, където ни чакаше местен екскурзовод-доброволец, походихме едва десетина минути пеша. Облаците, обаче, бяха по-бързи от нас. Покриха почти цялото небе и както допреди малко грееше слънце, така сега ми се струваше, че целия небосвод ще се стовари с грохот върху нас.
А понеже с вас си имаме приказка за детайлите - да сте виждали подобно нещо в България? Куче се разхожда в количка!
Аз имах съвсем различна представа за целта на кучешките разходки, но при японците това не беше изолиран случай. По-нататък, по време на нашия престой, видяхме и други такива ... ентусиасти.
Японката, която ни чакаше, се оказа симпатична и говореща английски малко по-добре от останалите. Името й е Ишихара Кайоко. Има си собствен бизнес – снабдява магазините в Нико със сладкарски изделия, които изкупува от производители. Очевидно й остава свободно време да показва с гордост на туристите забележителностите на Нико.
Тръгваме към археологическата част на Нико – паметник на ЮНЕСКО от 1999 г. Минаваме покрай един от най-старите хотели в Япония (Nikko Kanaya), в който даже Айнщайн бил отсядал, за да стигнем до началната точка за разглеждане на историческите забележителности. Това е интересен старинен мост, за който си има цяла история.
През 766 г. монах на име Шодо (Shodo), пътувайки из страната, минал от тук и стигнал до голямата пълноводна река Дая. Както и да се опитвал, не успял да премине на другия бряг. Молитвата му към Буда, в когото той вярвал, дала резултат. На помощ дошли две големи змии – едната червена, а другата зелена. Те се оплели и направили мост, по който монахът преминал. Този мост Шодо нарекъл змийски. В днешни дни будистите го считат за свещен.
Реката от своя страна е добре опазена от замърсявания и водите й са кристално чисти.
Тръгваме по пътя на Шодо към планината. Целта е да стигнем до комплекс от храмове и постройки, които монахът и неговите последователи през годините построили и поддържали.
Минаваме покрай къщите на охраната и стигаме до статуята на Шодо, човекът, построил първия храм в Нико, основоположникът на това свято място.
Будисткият монах Шодо Шонин е започнал религиозната си дейност в планините Нико, считани още от древни времена за свещени, като е построил храм, наречен Рино-джи през 766 г. Последван е от втори – Чузен-джи през 784 г. Селището в планината Нико се е развило около тези два храма. Шинтоисткият храм Нико Тошо-гу е завършен през 1617 г. и е станал основно място за посещение през Едо периода. Познат е като мястото, на което е погребан прочутият японски шогун Токугава Йеасу. По това време са построени много нови пътища, които да улесняват достъпа до града. Храмовете Нико Тошо-гу, Футарасан и Рино-джи формират в днешни дни обекта „Светилища и храмове на Нико”, част от световното културно наследство на ЮНЕСКО.
Стотина метра след статуята стигаме до голям храм, покрит за реставрация – именно това е Rinno-ji. Японците така работят – покриват всичко и отвън не се виждат никакви строителни дейности. Може, обаче, да се влиза, но това ще направим на връщане.
Ще изпреваря малко събитията и ще покажа все пак какво има вътре и как се работи като използвам една снимка на Нели и Камен. Аз такава нямам.
Кайоко (предполагам, че това е малкото й име) се спря отпред, за да ни разкаже малко исторически факти. Беше подготвена със снимки и материали.
Животът на ТОКУГАВА ЙЕАСУ протича в постоянни битки, преговори, интриги... От малък е въвлечен в многобройни игри за власт и влияние. Животът му протича в условията на една разединена и раздирана от вътрешни конфликти и войни страна. Строг и справедлив, безсърдечен и груб, Йеасу не прощава измяна, но и не оставя невъзнаградена лоялност. Винаги в точния момент на правилното място, той получава титлата шогун от императора през 1603 г. и става основател и пръв шогун на шогуната Токугава, който обединява и управлява Япония чак до 1868 г. Този период в историята на страната е наречен Едо, т.к. Йеасу премества столицата в град Едо (днес Токио). Йеасу управлява едва 2 години, след което преотстъпва властта на сина си, но остава най-могъщата личност в страната. След смъртта му през 1616 г. е погребан в храм Тошо-гу в Нико. След него в продължение на повече от 200 г. в страната цари мир, а неговите наследници определят бъдещето й, ръководени от принципите на самураите.
Философията на живота според Токугава Йеасу:
- Животът на човека е като да вървиш по дълъг път с тежък товар на гърба си.
- Бъди търпелив!
- Ако приемеш неудобството като нормално състояние, никога няма да се почувстваш неудовлетворен.
- Ако амбициозните ти желания те подтискат, помисли за дните на крайни лишения през които си минал.
- Запомни, че прошката е основа на вечния просперитет, а гневът е твой враг.
- Ще страдаш силно, ако знаеш единствено какво е да печелиш и не знаеш какво е да загубиш.
- Обвинявай себе си, а не другите.
- Недоимъкът е по-ценен от охолството.
Тази философия Йеасу е оставил като завет към поколенията след него. Трудно ми беше да преведа текст с толкова дълбок смисъл, но се надявам да се разбира и да ви харесват мъдрите принципи, които този велик човек ни е завещал.
От Рино-джи излизаме на алеята Омоте-Сандо.
По алеята стигаме до стъпала, направени по правилата на перспективата. Колкото са по-близо са по-ниски и по-широки. Колкото са по-далеч са по-високи и по-тесни. На всяко стъпало можели да стъпят 100 войника от армията на шогуна. До стъпалата се вижда фамилния знак на Hollyhook от фамилията Токугава.
Насочваме се към основния храм – Тошо-гу (Tosho-gu Shrine). Точно пред входа екскурзоводката ни показва камък, който служел за предсказване на времето – колкото по-голяма била разликата в цвета между двете му половини, толкова по-лошо ще е то.
Пред основната врата на храмовия комплекс – Омотемон, има голямо пространство, изпълнено предимно с млади хора, дошли на организирано посещение тук.
Интересна тук е пагодата, висока 36 м, наречена Five Storied Pagoda и построена през 1650 г.
Според Кайоко тя не е била разрушавана, а съм чел, че е била изгорена през 1815 г. и построена отново през 1818 г. Истината е някъде там...
Искам да отбележа, че в Япония почти всички исторически сгради са били разрушавани или опожарявани, а впоследствие възстановявани. Може би една от причините, освен многото войни, е че всичко са правели от дърво, което е леснозапалимо.
Петте нива на пагодата са Земя, Вода, Огън, Вятър и Рай. Всяко от тях си има символично значение и обяснение, което аз не мога да дам.
От пагодата към храма води една каменна шинтоистка тории (врата) и още една будистка с фигури на 82 животни и двама сърдити пазачи, които плашат лошите духове. Тук късат билетчетата.
Интересно, но гледайки животните по вратата, японката ни каза, че изображението на ягуар всъщност е грешно. Преди 400 години са считали, че ягуарът е женски тигър. Това не съм снимал, но снимах изображенията на слон върху първата постройка след входа. Това е първият свещен склад.
Видът на слона е малко странен, защото художникът никога не е виждал подобно животно. Просто е чувал, че го има и е слушал разкази как изглежда. Затова е наречен въображаем слон.
Навлизаме в храмовия комплекс, където е пълно с хора от всякакви възрасти. Мартин пак съобрази добре да дойдем в делничен ден, защото през уикенда вероятно нямаше да можем да се разминем от народ. Първите постройки са три свещени склада. Единият е със слоновете, а това е средният.
Спираме се пред стара дървена сграда, която изглежда красиво, но нямаше да забележа нещо твърде интересно, ако нашата японска водачка не ни беше обърнала специално внимание.
Първо уточнявам, че това е свещената конюшня на шогуна и понякога вътре има бял кон. Този път нямаше. По корниза на постройката има релефни изображения на маймуни в най-различни пози. Те пазели конете, но освен това в поредицата от миниатюри от дърворезба е изобразен цикъла на живота.
1. Майка-маймуна гледа някъде в бъдещето, а детето, което току-що се е родило, я гледа с доверие.
2. Много популярната „Не виждам, не чувам, не говоря” символизира, че докато сме малки деца не знаем нищо за света около нас. Друго тълкувание е, че маймуните не чуват, не виждат и не говорят на дявола, т.е. символизират добрите мисли, реч и действия.
3. Следващата – размисли за бъдещето.
4. Следва символ за голяма амбиция – погледа нагоре.
5. Приятелството – една разочарована маймуна е окуражавана от приятел.
6. Една маймуна с любопитство разглежда света, а другата е загрижена за нея.
7. Стигаме до момента на създаване на семейство – женитба.
8. Последната маймуна е бременна и след нея се ражда живот. Връщаме се на първата картина.
Следващата снимка е често показвана, когато става дума за Нико.
Преди да влезе в храма, вярващия се измива по специална процедура.
Washing in front of Toshogu Shrine / Измиване пред храм Тошогу
Кайоко разясни на Нели какво трябва да прави с водата.
След това се насочваме към стълбите към същинската порта.
Вратата, през която се влиза към храма Тошо-гу е наречена Йомеймон на една от дванадесетте врати в Императорския дворец в Киото, която носи същото име. Украсена е с 500 скултури, а нейната изящност може да накара човек да я съзерцава цял ден.
Преди да премина съм длъжен да погледна назад и да снимам. В дъното се вижда свещената конюшня и тории вратата, през която минават поклонниците.
Отново преди да влезем през портата Йомеймон съм длъжен да разгледам изящните структури отляво и отдясно.
Част от конструкцията на вратата са стражите. Ето и един от тях.
Намираме се във вътрешния двор на Tosho-gu Shrine (шинтоисткия храм Тошо-гу). Отново вратата Йомеймон, както и останалите постройки привличат вниманието с изящността си.
Петък е и навалицата е съвсем умерена. През уикенда е ужас. Спокойно може да се обиколи наоколо и даже да се направят снимки. Моите нещо не се получават добре – хем е усойно и леко тъмно, хем небето е облачно и не дава топлина на цветовете. Надявам се все пак да става ясно на какво красиво място се намираме.
Вляво е самият храм, а се влиза през малката постройка в средата на следващата снимка.
При влизането се събуват обувките и получавам като бонус специално предупреждение, че вътре не се снима. То пък да имаше нещо кой знае какво за снимане... Красивите неща са отвън.
Основната врата е всъщност много красива, но в реставрация. През нея е влизал само шогунът и високопоставени особи.
Отвътре се вижда още по-добре за каква великолепна изработка става дума. Снимам отвътре, но с обектива навън, така че не ме изгониха. Нямаше да е така, ако се бях обърнал да снимам в обратната посока.
Основният храм се състои от 3 стаи (части):
- Светилище – Светът на боговете. Не се влиза.
- Каменна стая – преход.
- Стая за преклонение – Светът на хората. Тук поклонниците се молят.
Гробницата на Токугава Йеасу е някъде зад самия храм и е най-свещеното място в Нико. Наистина, Йеасу е човекът обединил нацията и създал държавата Япония. Нормално е да бъде изключително почитан.
От дума на дума установихме с японската ни екскурзоводка, че имаме общ интерес към играта Го. Оказа се, че тя е била шампионка на колежа си, но никога не е успяла да победи баща си, починал преди 10 години. За сметка на това 20-годишния й син вече е доста силен играч, по-добър от нея. Стана дума, че Го освен логическа и стратегическа игра е изкуство и философия. Практикува се от милиони японци.
Последното, което видяхме тук, е храмът на ревящия дракон – Yakusido.
Вътре също беше забранено за снимане. Идеята е, че при определени звуци, които монах възпроизвежда, се чува нещо като рев на дракон, предизвикан от акустиката на постройката.
Отвън, обаче, няма проблем да си снимаме каквото поискаме. Следващата постройчица е красива и с неясна за мен функция. Има си и много ефектна дървена врата.
На излизане обръщам внимание на трите постройки, за които споменах, че са свещените складове.
Отляво надясно имената им са съответно Камиджинко, Накаджинко и Шимоджинко. В дъното до дървото е обществената тоалетна Сайджо. В Камиджинко се съхраняват 1200 костюма за самураи, използвани за пролетния и есенния фестивал в Нико.
След като разгледахме Tosho-gu Shrine, се разделяме с нашата местна водачка Кайоко и продължаваме сами. Жената си има някакви нейни ангажименти.
Следва разглеждане на Futarasan Shrine и Rinnoji Temple (Taiyuin). Искам само да отбележа, че Shrine наричат шинтоистките храмове, а Temple са будистките.
Тръгваме по широка алея в посока Футарасан.
Типичната тории маркира, че храмът е шинтоистки.
На влизане във Футарасан се минава 2 пъти през този венец, следвайки траекторията на цифрата 8.
Отново мястото за измиване, което пропускаме по християнски.
По пътеката към касата за билети и самия храм.
Виждате ли буренцата за саке в дъното? Монасите явно не остават жадни.
Стигаме и до самия храм Футарасан, в който не се влиза. Убеден съм, че отвън е по-красив, отколкото отвътре.
Една интересна дървена постройка предлага предизвикателство на всеки турист.
Всеки може да опита уменията и късмета си като се опита да хвърли и вкара 3 въжени ринга в стърчащите стойки. Аз се справих само с последния.
Не ми е ясно какво точно означава всичко това, но във всеки случай докато се усетим, Руди хвана трите и ги наниза един след друг, все едно по цял ден прави само това! Всички му ръкопляскаха заслужено.
Ето една млада поклонничка във Футарасан:
Напускаме този комплекс и се отправяме към следващия и последен – Rinno-ji Taiyuin.
Касата за билети и входна врата към поредния храмов комплекс. Тук има вълшебни пейки, на които си дадохме почивка, докато изчакваме Руди и Руди (Радослав и Радослава), които явно някъде сме изгубили. Докато даваме почивка на краката си от дългото ходене пеша, Марто успя да открие изостаналите двама членове на групата и продължихме програмата.
Отново преди влизане в храма – място за измиване.
Изворната вода достига до ритуалното място чрез нарочно направена система от улеи.
Риноджи Тайюин е построен като мавзолей на Йемитсу, третия шогун от династията Токугава и внук на Йеасу. Построен е по подобие на Тошо-гу, но умишлено е направен по-скромно. Комбинираният ни билет за посещение важи и тук.
На входа отново има специфичните кули и страшните пазачи, които трябва да пазят мястото от злите духове.
Малко снимки от мястото без коментар. Обикалям и се опитвам да запечатам типичното.
Насочвам се към изхода. Това е, което видях тук.
На пейките при касата за билети се събираме отново и по алеята през гората се насочваме към началната точка – моста ...
Свещеният мост (Шинкьо) вече е затворен. Минаваме покрай него и си отделяме 5-10 минути за снимки.
Това е един от трите най-красиви моста в Япония. Това, което виждаме в наши дни е реконструкция, разбира се.
При по-ниска скорост на снимане и подходящо подпиране на фотоапарата върху парапета на моста получавам ефекта „река от мляко”.
Започва да се свечерява, върпеки, че е рано. Виновни за това са и облаците в небето.
Цялата група се пръсва по тротоарите и различните магазинчета за хранителни стоки и сувенири. Общата цел, обаче, е да хванем влака към Токио в 17 часа.
Попътно минаваме покрай кметството на Нико.
След общо около 12 км разходка из културно-историческата част на Нико точно в 16:59 си хващаме обратния влак за Токио.
Пристигаме в 19:20 часа и решаваме, че точно сега е най-удобният момент да посетим най-високата постройка в Япония – Tokyo SkyTree Tower (634 м). Съвсем нова е - завършена през май 2012 г. Тя също така се явява най-високата кула в света и е на второ място сред построените от човек структури като отстъпва единствено на Бурш Халифа в Дубай.
Това е предимството на малките групи – решихме и тръгнахме. От гарата в Асакуса до кулата си хващаме влак за една спирка и слизаме на Tokyo SkyTree Station.
В последния момент забелязвам, че новооткрития комплекс с кулата притежава още нещо, което за мен представлява по-голям интерес – аквариумът Sumida, кръстен на реката, която минава в този район на града. Уговорихме си среща след час и аз поех към аквариума, а останалите към кулата, за да наблюдават нощния град.
Купих си може би последния билет за деня, тъй като точно след мен затвориха касата. Останах изключително доволен от избора си! Тук по един модерен и невероятно естетичен начин са показани на неголяма площ едни от най-интересните водни обитатели.
Ето това, например, е най-големия за момента в света аквариум, създаден от известния японски майстор по оформление на аквариуми Такаши Амано. Стилът, който той въвежда се нарича „Natural aquarium”, в превод “естествен” аквариум. Целта е създадения подводен пейзаж да наподобява максимално естествена среда.
Един час е достатъчно време, за да успея набързо да разгледам почти всичко.
Tokyo Solamachi - Sumida Aquarium
Огромни аквариуми с коралови рифове, биотопи на японските морета, различни видове медузи, пингвини и тюлени и доста други красиви и любопитни животни. Лаборатория показва каква е дейността и грижата по развъждане и поддържане на това биоразнообразие в изкуствена среда. Има и детска морска академия.
Излязох и се отправих към мястото на срещата. Нямаше никой. Явно още не бяха слезли от кулата и това бе добре дошло, за да се разходя наоколо и да направя някоя и друга вечерна снимка.
Входът за кулата и гледка към булеварда под нея.
Събрахме се и се отправихме обратно към гарата за една спирка до нашата станция. Може и да не е голямо разстоянието, но билетчето в едната посока си е 160 йени.
На път към хотела се отбихме да поснимаме отново най-стария будистки храм в Япония – Sensoji. Този път, за късмет, без да ни вали дъжд.
Минавам последователно през първата и втората порта, стигам до самия храм и накрая снимам и пагодата.
В стаята на хотела си стегнахме багажа за следващия ден, в който напускаме Токио. Ще се върнем отново, но след около седмица и в друг хотел, в различен квартал. Така че, сбогом Асакуса, но довиждане Токио!
Следва продължение...
Навигация
Преминаване към пълната версия