Други > Фоторепортажи
СВЕТЪТ НА МАИТЕ. ГВАТЕМАЛА, ХОНДУРАС И БЕЛИЗ.
Stas:
СВЕТЪТ НА МАИТЕ. ГВАТЕМАЛА, ХОНДУРАС И БЕЛИЗ.
(15.02.2014 – 06.03.2014)
Колкото по-далеч стига човек, толкова повече осъзнава колко малко знае.
Лао Дзъ
Разбрах, че няма по-добър начин да разберете дали харесвате някого или не, от този да пътувате с него.
Марк Твен
Ден I. МАДРИД.
Когато ми казват, че пътувам много, се съгласявам, въпреки, че не го правя толкова често, колкото ми се иска. Добре е човек да си преследва и реализира мечтите, но за съжаление съвременното общество е така устроено, че твърде често сами си поставяме ограничения. Оправдания за това винаги се намират, но по-важното е да намерим причини да пътуваме.
Един от поводите да тръгна отново на пътешествие към Централна Америка е екскурзията ми в Мексико през 2010 г. Още тогава останах пленен от културата и гениалността на маите, от тяхната хилядолетна история, от природата, а най-вече от топлината, с която те посрещат латиноамериканците. Не се замислих много, когато сред групата от мои приятели, с които често пътешестваме заедно, се лансира идеята да обиколим Гватемала.
Малко ми трябва, за да превърна една идея в реалност. Решителност не ми липсва и когато човек успее да разреши и най-наболелия роден проблем, финансовия, то всичко си идва на мястото.
За Латинска Америка най-често се лети през Мадрид. Понякога Париж, Лондон и Амстердам също са подходящ трамплин, но авиокомпания Иберия има най-богат летателен план към тази част на света по съвсем разбираеми причини.
***
На 15 февруари 2014 г., рано сутринта, излитаме за Мадрид. Още на обяд се настаняваме в хотел, близо до летището, тъй като полетът ни за Гватемала е чак на следващата сутрин. Това обстоятелство е добре дошло за мен. Предишното ми минаване през Мадрид бе на път за Перу и спомените ми от него не са никак розови. Този път взех мерки да не се повторят вече изпитаните неприятности и излязох с моите приятели на разходка в центъра на испанската столица.
Няма да се впускам в подробности как обядваме, взимаме метрото до спирка „Опера“ в центъра… Минаваме по красивите малки улички към Централния площад, Портата на слънцето, а накрая се насочваме в към музея Прадо… Всичко това вероятно сте правили многократно, а и да не сте – ще го направите някой ден.
Насладихме се на изящното творчество на Веласкес, Рубенс, Тициян и всички онези явления в световната култура, представени накуп в световноизвестния музей. Удоволствието коства 14 евро, но ако човек има търпението да се нареди на опашка и да влезе в музея след 18 часа то може и да си спести този разход.
Излизаме на улицата по светло. Покрай творческите фасади на сградите около Пасео дел Прадо се отправяме към хотела отново с метро.
Важната част започва на следващия ден, когато в 11:40 излитаме за Гватемала Сити, столицата на едноименната централноамериканска държава.
Stas:
Ден II. ДОБРЕ ДОШЛИ В ГВАТЕМАЛА!
Дългият полет от 11 часа и 40 минути не ме измори. Като изключим поведението на някои изнервени пътници, всичко мина по мед и масло. Е, успяхме да притесним испанските стюардеси и те започнаха да не дават повече бира и вино на групата ни, защото им се стори, че пием много. Боже, колко са заблудени! Въобще си нямат и на идея какво значи много. В този дух чувствам граждански дълг да отбележа, че нивото на обслужване в Иберия е едно от най-ниските, на които съм попадал, но да не издребнявам…
На международното летище в Гватемала Сити, столица на държавата Гватемала, кацаме в 16:20 часа – много удобно време за смяна на часовия пояс. Ще вметна, че най-лесно се преодолява часова разлика, когато пристигайки не си лягаш веднага да подремнеш, а изчакваш да стане време за сън по местния часовник. На сутринта обикновено си се аклиматизирал.
На изхода от залата за пристигащи ни чака бусче. Хотелът, в който ще спим първата вечер се намира в град Антигуа, намиращ се на около 40 км от летището. Традиционно куфарите се товарят на покрива, което поражда у мен редица черни мисли по отношение на багажа.
Забравих да кажа, че по предварителна информация сменихме долари за местна валута още на летището, защото вечерта едно, че нямаше да има работещи банки и второ, че в страната се пазарува в кецали – това е името на местната валута. Приблизителен курс – 7,80 кецала са равни на един щатски долар. За мен е по-лесно да смятам 1 кецал като 0,185 лв. Името на гватемалската парична единица идва от свещената за индианците маи птица кецал. Наподобяваща папагал, тя е оцветена в зелено и притежава изключително красиви дълги пера, които някога служели за разменна единица в търговията.
Пристигаме в град Антигуа по тъмно. Да, тук се стъмва около 18 часа и докато излезем от летището, докато се натоварим на автобуса и пропътуваме разстоянието за малко повече от час, слънцето се скри. Настаняваме се с любезното съдействие на нашия домакин Карлос, даваме си един час за осъзнаване и в 20:00 се срещаме на рецепцията за първа разходка в Гватемала. Основната ни цел е да си намерим място за вечеря.
Не бих казал, че градът се отличава с някаква забележителна осветеност вечер. Хубавото е, че е малък и се оказва, че хотелчето ни се намира в непосредствена близост до центъра и главните забележителности. Вечерта, излизайки за вечеря, минаваме покрай църквата Ла Мерсед, около която се събират много местни.
Втората забележителност, непосредствено до която си намираме ресторант за вечеря, е арката на манастира Санта Каталина. Под приглушената светлина на уличните фенери едвам се забелязват вратите на местните заведения. Вмъкваме се в едно от тях.
Вечерям пиле с ориз и гуакамоле. Изпивам и едно ликуадо – нещо като фреш от плодове, пасиран и разреден с мляко или вода по избор.
Когато пътуваш от Европа към Америка, се движиш по посока на залеза и „гониш“ слънцето. По този начин разликата от 7 часа между Мадрид и Гватемала на практика увеличава продължителността на денонощието. Днешният ден, за нас, продължи 31 часа. Това направо ме отсича и почти заспивам на масата. Утешителното е, че не съм единствен.
Прибираме се в хотела и лично аз заспивам безпаметно.
Stas:
Ден III. АНТИГУА.
Може да се каже, че 17.02.2014 е денят на същинското начало на нашето пътуване. Наспани, освежени и заредени с положителни емоции се срещаме сутринта в ранни зори на покрива на хотела.
Терасата не е нищо особено, но гледката от нея е нескромно красива.
Чак сега забелязвам вулканите, обградили града. Слънцето вече се е показало и осветява бялата шапка от облаци, обвиваща кратера на Агуа.
Едва ли минаха и 15 минути откакто съм на покрива и от кратера на един от другите два вулкана се появи дим. През относително кратки интервали от време вулкан Фуего пуши сякаш ей сега ще изригне.
В 9:30 имаме среща с един местен екскурзовод, за да ни покаже град Антигуа. Преди това е добре да закусим и излизаме от хотела, за да посетим близкото кафене Фернандо.
Нашият хотел е този вляво, с червената фасада.
В кафене Фернандо се предлага хубава закуска, а също местно кафе и шоколад.
В края на улицата, на която се намира хотелчето ни, се намира закусвалнята заедно с една яркожълта къща. Точно там в 9:30 ни чака Диего, местен младеж на 24 години.
Диего е професионален псевдоним на нашия екскурзовод. Както споменах, той е много млад и … самоук. Сам е научил английски, за да може да упражнява занаята на своя баща. Сега вече се е записал и учи в университет. Всяка сутрин става рано, за да може преди ангажиментите си с туристи, да ходи на уроци по английски.
Тръгваме пеш по улиците. Градът е малък и не е необходимо да ползваме транспорт, за да го разгледаме.
Първо се насочваме към Cerro del Cruz (Хълмът на кръста). До него водят 332 стъпала, които ни отнемат около 30 минути за изкачване. По пътя започваме да си говорим на всякакви теми, касаещи Гватемала, Антигуа и живота на хората.
Ето част от историята, която касае това място, поднесена ни от Диего.
На 6 декември 1523 г. испанският конкистадор Педро де Алварадо, дясна ръка на Ернандо Кортес, тръгва с 3000 войника от територията на днешно Мексико, за да завладее Гватемала. Бил известен със своята жестокост, която проявил за пръв път спрямо ацтеките в Теночтитлан.
И така, конкистадорите тръгнали на юг към Гватемала, за да търсят злато и сребро. Техният поход бил улеснен от това, че по онова време по тези земи живеели 4 народности на индианците маи, които враждували помежду си – Киче (Quiché), Какчикел (Kakchiquel), Цутухил (Tzutujil) и Мам (Mam). Алварадо покорил първо племето Киче и се съюзил с тях, за да завладее и останалите. Така с коварство и жестокост, цялата територия на четирите племена паднала в негово владение. Злато и сребро не намерили, защото маите не ценят тези метали, но открили големи количества от свещения камък джейд. Това е един от най-твърдите камъни и има особена религиозна стойност за местното население и жреците.
Първата столица на Гватемала била основана на 25 юли 1524 г. на територията на град Ишимче – столица на маите Какчикел. След многократни въстания на индианците и разтрогването на съюза с Киче, испанците решили да основат собствен град и така на 22.11.1527 година бил основан Сантяго де лос Кабайерос. Алварадо получил от краля на Испания титлата губернатор на Гватемала. Базиран в новия град, конкистадорът изпращал отряди за покоряване на териториите на днешен Белиз, Хондурас и Салвадор.
14 години по-късно, през 1542 г., изригване на вулкана Агуа погубило населението на града и го разрушило. Наложило се да построят нов град на по-сигурно място.
Италианският военен инженер Хуан Баутиста Антонели се заел със задачата да проектира новия град в долината Панчой, която означава „Земя на езерото“. Името на долината идва от това, че тук имало езеро и са останали много подпочвени реки около вулкана Агуа („Вода“).
На 10 март 1543 г. новопостроеният град бил наречен отново Сантяго де лос Кабайерос и станал третата столица на Гватемала. По-късно бил прекръстен на Сантяго де Гуатемала, а след това на Антигуа. В онези години се явявал столица на цяла Централна Америка.
През 1773 г. унищожителното земетресение Санта Марта разрушило града и това наложило за трети път столицата да бъде преместена. Поради това през 1776 г., на 24 км от старото място, бил основан Гватемала Сити. Било наредено Антигуа да бъде изоставена, но не всички жители изпълнили заповедта. Половината останали по домовете си.
Отдавна сме стигнали на Хълма на кръста, откъдето се открива гледка към целия град Антигуа – днес паметник на световното културно наследство на Юнеско със запазена испанска колониална архитектура и антични руини.
Градът е разположен на 1533 м надморска височина върху две от трите тектонични плочи на държавата Гватемала. Затова тук доста често се усещат сериозни трусове.
Освен всичко, лесно се виждат и трите вулкана, заобикалящи града – Агуа („вода“), Фуего („огън“) и Акатенанго. Най-близо е водният вулкан, но не той ме притеснява. Огненият периодично изпуска дим и се води действащ. Във всеки един момент може да изригне и да ни подгони. Не знам как жителите на Антигуа спят спокойно…
След разказите на хълма и гледката отвисоко е време да се потопим сред живописните улички на този град. Определено има на какво да се зарадва окото на един турист, ценител на екзотиката.
Цветните автобуси, използвани масово в Гватемала за публичен транспорт, няма да спрат да привличат погледа ми през цялото пътуване. Всеки един от тях сякаш е произведение на изкуството.
Улиците на Антигуа се отличават с едноетажното противоземетръсно строителство и топлите и живи цветове на фасадите.
Докато целенасочено обикаляме улиците, използвам Диего като достоверен източник на информация за това как живеят обикновените хора.
От 16 милиона население на Гватемала, 60% са преки потомци на индианците маи, а останалите имат смесена кръв. В столицата Гватемала Сити живеят около 3 млн. души, а в Антигуа едва 35 000. Може би затова тук е по-спокойно и много търсено от туристите място.
Може би сте забелязали червената боя по единия бордюр на улицата. Това означава, че от тази страна паркирането е забранено. Ако боята е бяла имат право да паркират само мотори. Цената за пракиране за един ден е 20 кецала или 3,70 лв. Не е много. За сметка на това глобата за употреба на клаксон в града е солена – 200 кецала.
За да добия представа за стандарта на живот трябва да се информирам за доходите. Диего започва с това, че Антигуа, столица на департамента Сакатепекес, е един много добър център за изучаване на испански език от чужденци. Срещу 150 щатски долара седмично можеш да спиш, да ядеш и да учиш езика. Доста приемливо. А колко получава един местен работник?
Заплатата на един обикновен продавач в магазин е 2000 кецала или наши пари около 370 лв. Лекарите попадат в по-висока категория – 5000 до 10 000 кецала на месец. Някои с частни практики имат значително по-високи доходи. Държавните служители са още по-добре платени – 10-15 хил. кецала на месец, а премиерът на страната получава 50 000. Има логика в заплащането според заеманите постове и образованието, което е справедливо.
Движейки се по улиците стигаме до една от забележителностите на града – Къщата-музей Санто Доминго.
В действителност още от входа се вижда, че това е 5-звезден хотел. Оказва се и най-луксозният в града, но как се е появил и каква му е историята?
Влизаме през портата във вътрешния двор и още от първите думи на Диего разбираме, че Санто Доминго е бил женски манастир.
Слушам с интерес как така един женски манастир се преобразява в къща-музей и в луксозен хотел…
Монасите от Доминиканския орден пристигнали тук почти веднага след основаването на града. През 1538 г. изградили манастир и го нарекли на името на своя патрон – Санто Доминго. През годините монашеската обител се напълнила със завидно количество скъпоценности.
Помните ли земетресението Санта Марта от 1773 г., разрушило почти целия град? Е, манастирът също не успял да му устои. Потънал в руини, той бил изоставен.
Години по-късно, руините били откупени от един от най-богатите гватемалци – господин Кастанеда. Негова е заслугата развалините да се превърнат в археологическа забележителност, да бъдат реставрирани и на мястото на манастира да се появи музей и луксозен хотел със 127 стаи, ресторант и шоколадова фабрика.
Правим си резервация в ресторанта за вечеря. Готвачът тук е един от най-известните в страната – Марио Кампойо. На входа са показани някои от най-важните му награди от конкурси, както и книгата му.
Приключваме с разглеждането и излизаме отново на улицата.
На Диего никак не му е трудно да покаже родния си град. Всяко следващо интересно място е на няколко преки от предишното. Достатъчно е да спрем на някой ъгъл и да ни посочи с ръка кое къде се намира. Архитектурният план на града е улеснение от една страна – всички улици са прави, успоредни или пресичащи се под прав ъгъл. Образуват квадратни квартали. От друга страна за мен лично е малко объркващо – къщите хем са различни, хем си приличат и трудно схващам на коя точно подред пряка се намирам. Не се научих да гледам табелките!
По път минаваме покрай къщата, в която се е родил Диего. Не че има нещо особено, но самата картинка заслужава внимание. Цветове, мир, спокойствие и топлина сякаш те изпълват с всяка крачка.
Не се изненадвам като спираме пред Къщата на сънищата (Casa de los Sueños).
Не се изненадвам от името й, въпреки че отвън изглежда съвсем скромно, нито от това, което виждам вътре. След пояснението, че къщата е била собственост на богата испанска фамилия, всичко си идва на мястото.
Преминавайки през вътрешен двор попадам на стилно обзаведена дневна.
От дневната се излиза в просторна градина. Как би могъл да предположи човек какво го очаква като премине през вратата на една обикновена жълта къщурка от улицата!
Естествено не липсва и басейн!
И най-накрая – една забележка в цялата композиция. Къщата е на два етажа, а това по принцип се допуска изключително трудно. Условието за разрешение, издадено от службата по контрол на строителството, е вторият етаж да не се вижда от улицата.
Така са я и направили. Отвън имотът изглежда обикновен едноетажен, а отвътре се вижда истинския му чар.
Отново сме на улицата. Установявам, че ненапразно целият град е обявен за паметник на културата.
В дъното на улицата се вижда църквата Сан Франсиско. Насочваме се към нея и през каменна порта влизаме в църковния двор.
Както подсказва името, тази църква е собственост и е построена от Францисканския орден. Започнали са изграждането през 1547 г. и продължили чак до 1714 г. Началото било поставено от архитект Диего де Поррас – испански негър. В действителност той не е бил професионален архитект, а прост зидар. Въпреки това, заедно с екип от работници и един свещеник успели да направят това, което виждаме днес.
В тази църква е гробницата на брат Педро, превърната в светилище от францисканците. За него ще стане дума след малко.
Следващото място е много обикновено и също толкова любопитно. Дали ще се досетите за какво става дума?
Сещате ли се какво е това? Аз лично не можах да позная. Застанахме отпред и Диего започна да разказва поредната пикантерия.
Ако не сте се досетили, това е обществена пералня. Ето по-долу бетонните корита, където индианците, понякога живеещи на повече от 10 км оттук, идвали да перат.
Кое е забавното в цялата работа? Всички си представихме как общината сменя водата, с която местните перат, един път на всеки две седмици. Това по думите на Диего.
Време е да кажа няколко думи за брат Педро, чийто гроб се намира в църквата Сан Франсиско.
Първата болница в Антигуа е била основана някъде около 1600 година от францисканския монах брат Педро Бетанкурт в малка хижа. Той станал известен с това, че обикалял улиците и като видел, че някой е болен го носел на гръб до болницата, за да го лекува. Често обикалял и с камбанка в ръка като по този начин търсел дарения за храна и дрехи за болните. За тези му грижи гватемалците го обичали и почитали много.
През 1663 г. доминиканският орден е изградил днешната болница Сан Педро и я кръстил на многоуважавания техен брат.
През следващите 300 години болницата няколко пъти била разрушавана от земетресения и издигана отново. Сегашният й вид е реконструкция от 1984 г. след разрушителното земетресение десет години преди това. В наши дни сградата служи като социален център за възрастни хора, хора с недъзи, сираци и бездомни. Предлагат се медицинска помощ и грижи, както и подслон на около 300 души на възраст от няколко месеца до над 90 години.
Няма отпусната държавна субсидия и болницата Сан Педро се издържа изцяло от дарения и от труда на социалнослабите, намерили подслон тук.
След още няколко изминати преки по уличките на Антигуа, сменяме темата влизайки в къща-музей на свещения за маите камък – Jade или както го наричаме на български малко неточно нефрит.
Преди да продължа искам да внеса малко яснота за тези, които не са наясно, както и да обясня защо джейд не е правилно да се нарича нефрит.
Съществуват два различни камъка – нефрит и жадеит, които са разновидности на минерала жад или джейд. Започнали да ги различават едва след откриването на Новия свят. Терминът „жадеит” е бил въведен в практиката от френския минералолог А. Демур през 1863 г. И жадеитът, и нефритът са съединения на силиция. И двата минерала са много здрави благодарение на плътното сцепление на иглените кристали и радиално-лъчистите агрегати, от които се състоят. Както и нефрита, лепкавият и твърд жадеит се полира добре до блясък и затова се счита за ювелирен камък от висок клас. Срещат се в многообразие от цветове - зелен, син, черен, виолетов, бял, жълт, червеникав, кафяв.
Жад идва от испански – piedra de jada – камък на пояса. Индианците в Латинска Америка открили, че помага на бъбреците и облекчава болките в кръста. Оттам конкистадорите му дали това име. С влиянието му върху бъбреците се свързва и произхода на думата нефрит – от гръцки nephros (бъбрек).
ЖАДЕИТ ДЖЕЙД:
Може да бъде намерен в: Мианмар, Япония, Русия и Гватемала.
Химичен състав: натриев и алуминиев силикат.
Твърдост: Между 7 и 7,5 по скалата на Мос.
НЕФРИТ ДЖЕЙД:
Може да бъде намерен в: Британска Колумбия, Канада; Аляска и Уайоминг, САЩ; Австралия; Нова Зеландия.
Химичен състав: магнезиев, калциев и железен силикат.
Твърдост: Между 6 и 6,5 по скалата на Мос.
По отношение на твърдостта е важно да се знае, че материал с по-висока твърдост може да надраска друг с по-ниска. Обратното не може да стане. Така например човешкият нокът има твърдост 2,5, а стъклото 5,5. Това значи, че с нокът не можем да надраскаме стъкло. То може да бъде надраскано със стомана, която има твърдост 6,5. Стигаме и до начина за проверка дали даден камък е жадеит или не. Тъй като стоманата има твърдост 6,5, а жадеитът над 7, то с нож не бихме могли да направим драскотина в истински жадеит.
Различни източници дават различни сведения за находищата на джейд по света. Тук съм превел това, което е написано на едно голямо табло на входа на къщата-музей в Антигуа.
Вътре ни изнасят кратка лекция за това къде се намира този камък, какво е значението му за маите, какво са правели от него и как са го обработвали.
Едно характерно изделие са били маските от джейд. Тук има копие на оригинални такива.
Заради твърдостта на жадеита, неговата обработка се прави със специални инструменти.
Жадеитът се счита за камък на живота и дълголетието – дарява здраве и богатство. Също така помага за балансиране на енергията и емоциите, като премахва негативната енергия. И на изток в Азия, и на запад в Латинска Америка, а и по целия свят се носят какви ли не легенди за лечебните, енергийните и магическите свойства на нефрита и жадеита. Ще оставя на всеки сам да прецени за какво би му помогнал подобен камък.
Почти всички си купуваме медальони от жадеит със символа на зодията си според календара на маите. Един добър и скъп спомен от това място.
Време е за обяд. По-скоро просрочихме времето за обяд и сега сме зверски гладни. Диего ни предлага да посетим ресторантчето на негов познат, което се намира на покрива на една близка къща.
Тъй като и останалите постройки не са по-високи, от покрива се открива гледка, която ми доставя истинско удоволствие. Не мога да не я споделя.
Хапнах един телешки стек с гарнитура и фреш от ягода срещу общата сума от 10 лв. В някои заведения цените са много ниски. В други са като у нас. Зависи, както е и нормално, от категорията на заведението.
Сити и доволни се отправяме към централния площад на града, където съвсем очаквано има поне няколко забележителности.
Основан през 1543 г., градът, който днес наричаме просто Антигуа, бил известен с дългото име „Много лоялен и много благороден град на Свети Джеймс, един от рицарите на Гватемала“. Той е третата столица на Кралство Гватемала, включващо Чиапас (южно Мексико), Гватемала, Белиз, Ел Салвадор, Хондурас, Никарагуа и Коста Рика. В тази си роля градът станал един от най-важните в Централна Америка и наслението му достигнало 60 000 души, като по-големи от него в Новия свят били само Мексико Сити и Лима. Тук били построени повече от 30 църкви, 18 манастира, 15 музея, университет, 5 болници, паркове, градини и фонтани.
Значително пострадал от земетресението през 1773 г., градът бил изоставен и столицата преместена. Сегашният си вид дължи на възстановяването му през 18-19 век.
Една от най-важните и интересни сгради на Централния площад е настоящото кметство или Дворецът на Капитаните. Това име е от времето, когато управлението на цяла Централна Америка е било съсредоточено именно в тази постройка.
На втория етаж най-вдясно се намира канцеларията на кмета, но него го няма в момента и както Диего каза, скоро няма да се появи. Учудването ни бе парирано с добавката, че бил в затвора, защото отраднал 20 млн. кецала.
Може би забелязвате синята сграда в дъното. Това е банка. Оказа се нещо съвсем обичайно в Гватемала да има опашка пред банките. Няма как да си я спестиш! На вратата седи въоръжена охрана и съблюдава за спазването на реда. Аз се притеснявам да снимам хората отблизо, но Краси с неговия дълъг обектив ги приближава отлично!
Единственият паметник в Антигуа без религиозно значение е фонтанът в парка на централния площад.
Катедралата Свети Джоузеф е официално открита на 5 ноември 1680 г. след 11 годишно изграждане. Построена е на мястото на стара катедрала от 1541 г., която била силно пострадала от земетресенията.
Излизам от храма и докато зяпам местните лелки-кибици отпред, от един файтон слизат младоженци и се насочват направо към нашата група.
Докато младите се снимат, ние се чудим как да си откраднем по някой кадър от по-хубав ъгъл. Двойката е много красива и двамата са чудесни фотомодели.
Виждайки ни колко сме ентусиазирани, младежът и красавицата направо ни предлагат да си направим обща снимка.
Използвам момента и ги заприказвам. Разбирам, че той е гватемалец, а тя … украинка! Нямаше как просто! Вярно, че жените веднага оцениха красотата на момчето, но славата на украинките като едни от най-хубавите жени се потвърди и в далечна Гватемала.
Разделяме се с пожелания за щастлив и разнообразен живот и продължаваме към църквата Ла Мерсед, която се намира съвсем близо до нашия хотел.
По пътя ще трябва да минем под арката на манастира Санта Каталина.
Ще се постарая да кажа няколко думи и за това място, което често се асоциира с града и може да се нарече символ на Антигуа. Наистина, ако разглеждате картичките в магазините, на всяка втора са тази арка и вулканът Де Агуа.
През 1613 г. е бил построен женски манастир, наречен Санта Каталина. С годините той се разрастнал. Наложило се да го разширят и от другата страна на улицата. Тъй като послушничките не са имали право да контактуват с външния свят се наложило през 1693 г. да построят арка над улицата, която да свързва двете части на манастира. Всеки ден монахините ходели на училище през прохода в арката без да нарушават забраните за илизане. Часовникът на кулата е добавен по времето на Централноамериканската федерация – през 1830 г.
В наши дни манастирът Санта Каталина е преобразуван в хотел, а арката е едно от най-сниманите места в Антигуа. Ако се обърнем с гръб, виждаме улицата, водеща към централния площад и като фон – вулканът Агуа, обвит за момента в облаци.
Тъй като денят е към своя край, слънцето пада ниско и осветява с изключително топли цветове града.
За да се приберем в хотела, от арката Санта Каталина трябва да тръгнем по улица, минаваща покрай църквата Ла Мерсед.
Това, което казах за залязващото слънце и топлите цветове важи с пълна сила и тук. Контрастите стават все по силни, а гледката зарежда с настроение. Минаваме странично покрай църквата, за да излезем на малкия площад пред нея.
Докато минаваме покрай страничния вход на църквата, екскурзоводът ни показва над вратата сцена как Йоан Кръстител кръщава Исус. Всички орнаменти носят символика. Над главния вход виждаме Девата на милосърдието, а най-горе основателят на „Ордена на милосърдието“. Този орден е един от първите, стъпили в Латинска Америка през 1538 г., за да покръсти местното население. Още през 1541 г. получили земя за църква и построили такава през 1546 г. след като си подсигурили необходимата помощ.
Естествено, земетресенията не простили на светинята и тя била разрушена през 1565 г., възстановена и отново унищожена през 1717 г. През 1767 г. на мястото на разрушения храм бил издигнат нов – този, който виждаме днес. За щастие храмът някакси оцелял по време на разрушителното земетресение Санта Марта през 1773 г., но манастирът зад него нямал този късмет и до ден днешен не е възстановен.
Влизаме вътре заедно с Диего. Хората се молят и трябва да пазим тишина.
На излизане слънцето вече се е скрило зад облаците, но все още е светло. На това място се разделяме с нашия любезен гид и си разменяме координатите, за да му пратя снимки.
Резервацията за вечеря в Каса Санто Доминго е за 20 часа, така че имаме около 2 часа за свободна разходка из града или за почивка в хотела.
Аз лично успявам да се справя и с почивката, и с разходката, както и да си напазарувам нещо за спомен от великолепния град Антигуа.
Stas:
Ден IV. ВУЛКАНЪТ ПАКАЯ.
На 18-ти февруари, четвъртият ден от пътуването, имаме планирано посещение на един от действащите вулкани в Гватемала, който се намира близо до Антигуа. Думата „действащ“ звучи малко тревожно, но личното ми мнение е, че опасностите, криещи действащите вулкани, са малко пресилени. Също както и земетресенията впрочем. Вероятността вулкан да изригне и да вземе жертви не е никак голяма.
Това, което предварително е известно за вулканичния комплекс Пакая е, че се е появил преди около 23 000 години, а откакто испанците са дошли тук е изригвал 24 пъти. Едно от последните му изригвания е станало на 27 май 2010 година около 20:00 часа. Изхвърлената на 1500 м височина пепел се изсипала върху околните градове и даже се наложило международното летище в Гватемала Сити да бъде затворено. Имало е ново изригване и през 2013 година. Във всеки един момент вулканът може да ни изненада. Не знам това дали е чак толкова страшно, но със сигурност прави предстоящата ни разходка екстремна.
Тъй като уличката на хотела ни е малка, автобусът, който ще ни заведе до мястото, ни чака на съседната.
Пътуваме около час. Времето е леко мрачно, което ме притеснява повече, отколкото мястото, на което отивам. Асфалтът изчезва, което ми подсказва, че скоро ще пристигнем.
Оказвам се прав. Скоро стигаме до табелата, която ни привества с добре дошли в националния парк „Вулкан де Пакая и Лагуна де Калдерас“. От табелата също става ясно, че вулканът има постоянна активност от 1961 г. насам.
Автобусът ни стоварва в началото на трека към вулкана в центъра на едно местно селце – Сан Франсиско де Салес.
Местните веднага ни заобикалят и започват да ни гледат като ходещи портфейли. Предлагат ни коне вместо таксита, а като откажеш ти предлагат тояга за подпиране… Абе бизнес да има!
Тук трябва да намерим нашия екскурзовод за прехода в националния парк. Не се разрешава самостоятелното шляене – опасно е, а и местните събират някаква такса, с която се препитават.
В действителност не ние, а нас ни намира и не предварително уговорения гид, а някакъв друг, който нарече себе си Роберто.
Човекът почти не знае английски, но по наше настояване трябва да го проговори.
Началото на пътеката е на 1900 м надморска височина в селото. Върхът на вулкана се намира на 2553 м. Изкачването няма да е кой знае колко голямо.
Първото нещо, което Роберто ни разясни е откъде идва името Пакая. Оказа се, че това е растение, което се използва за готвене. Често се комбинира с яйца. Прилича малко на вид палма.
Тръгваме по пътеката, а на почтително разстояние зад нас се движат местните, предлагащи „такси“. Роберто обясни, че ще ни следват известно време, в случай, че някой все пак реши да се възползва от услугите им.
Покрай нас пейзажът се състои от почти черна почва или по-скоро пепел, в която растат все пак някакви дървета.
От пътеката се вижда Лагуна де Калдерас, която според указателната табела е единственият воден басейн в парка. Има вулканичен произход и е разположена в стар кратер, чийто единствен активен конус е вулканът Пакая. В ясни дни може да се види истинската красота на мястото, което е дом на различни видове риби, птици, насекоми и охлюви. 14 околни селища се водоснабдяват от това езеро с площ малко повече от 32 хектара.
При ясно време гледката би била значително по-добра. Точно тази сутрин времето не е от най-благосклонните към запалените фотографи. На една от следващите табели пише, че можем да видим селището Сан Висенте Пакая и вулканите Агуа (3760 м) зад него, активния Фуего (3763 м) и по-високия Акатенанго (3976 м). Е, вижте сами…
Пътеката е постлана с пепел от изстинала лава. При всяка крачка трябва да внимаваме да не се подхлъзнем. За пушилката по обувките вече не ми пука.
По протежение на целия маршрут има пояснителни табели. На едно от местата, на които спираме за почивка под античен дъб, пише, че тук се срещат още кедър, кипарис и няколко вида бор. Също и плодни дървета като ябълка, портокал, мандарина, праскова и типичната за района захарна ябълка – анона. За последната има публикации в интернет, че плодът лекува хрема, астма, артрит, кожни инфекции, херпес симплекс, проблеми с черния дроб, понижава кръвната захар при диабетно болни, а има и изключително силно действие срещу 12 вида злокачествени тумори. Цялата тази магия, разбира се, трябва да се докаже.
Покритите с пепел и лава склонове са осеяни с растителност. Плодовете на авокадото, което е един характерен за Гватемала плод, тук стават много по-големи на размер, отколкото в останалите райони. Явно вулканичната почва е доста плодородна.
Постепенно растителността оредява и излизаме на открито. Пред нас е краят на потока от лава, образуван при последните изригвания на Пакая.
Досега самият конус на вулкана не се виждаше. Беше обвит в облаци мъгла. Обнадеждаващо, на моменти пелената се отдръпва и успяваме да видим кратера.
Групата се е разделила вече на бързащи и на спокойно катерещи се по баира.
На една от табелите поясняват разликата между магма и лава. Магмата е многофазова, високотемпературна смес от разтопени камъни (обикновено силикатни) и газове, включително водни пари. Стопеният материал, магмата, става лава, когато изригне на повърхността. Когато това се случи, температурата й може да достигне от 700 до 1200 градуса по Целзий. Топличко…
Някъде горе, вече в голото пространство под кратера на Пакая, стигаме до една дървена колиба. Роберто поздрави стопанина и поясни, че това е магазин за сувенири, изработени от лава. Който желае да си вземе нещо за спомен от тук, няма проблем да го направи срещу някаква скромна сума.
Контрастите са невероятни! От голото и някакси мъртво плато, по което ходим до отсрещния кратер на неактивен вулкан, обрасъл в зелена растителност, разстоянието е един хвърлей.
А долу в равнината кипи живот. Земите в подножието са много плодородни и хората използват това, за да развиват земеделие от всякакъв вид. Като се започне от отглеждането на ананас и папая и се стигне даже до ферми за цветя.
Намираме се малко под върха, където трябва да внимаваме – от време на време има дупки, в който спокойно може да ти пропадне кракът.
Застиналите езици от лава изкарват на повърхността всякакви смеси от камъни. Роберто използва това и ни събира лъскави камъчета за сувенири. Мисля, че е забранено, но няма кой да ни направи забележка.
Това е мястото, до което е разрешено да се качим. По-нагоре е твърде опасно и дори Роберто не се е качвал от 2005 година насам, тъй като на 1 април 2006 е тръгнала лава, която е изстинала чак през 2010 г. Малко след като спряла да тече, вулканът изригнал отново, като изхвърлял пепел и камъни от кратера. Роберто разказа, че 45 минути от небето над селото му се сипели едри камъни. Тъй като не се справя добре с английския, половината му разказ е съпроводен с някаква пантомима и пояснения на испански. Измъчваме го с този английски!
След като сме стигнали крайната точка, време е да нарушим още едно от правилата на националния парк – почерпка с глътка сгряващ алкохол.
Е, аз съм загрял достатъчно, но за сметка на това не ми пречи да бълвам компромати.
Върхът на Пакая е съвсем близо – намираме се на 200 метра под него.
На 11.01.2014 г., т.е. преди малко повече от месец, за около 24 часа от кратера е текла лава. Ние нямаме късмета да видим това зрелище, но от високо се откриват други гледки, които никак не са за подценяване.
Съседният изстинал вулкан.
Вулканите около Антигуа. На преден план е Агуа.
Столицата Гватемала Сити.
Тръгваме обратно. Като казвам, че се движим по мъртва земя не съм съвсем прав. Даже и тук започват да се захващат дръвчета и храсти сякаш за да ни покажат колко силен е живота.
Точно подминахме импровизираното магазинче за сувенири и някой викна, че вулканът изригва!
В действителност Пакая си работи активно и през някакви периоди от време изпуска дим и пепел. В случая не успяхме да видим лава, но виждаме отблизо какво значи вулканична активност. Димът е черен, а от време на време излиза и бял от десния край на кратера. Роберто казва, че понякога може да се види и син дим.
Все пак имаме късмет, че времето се оправи и облаците се отдръпнаха, за да ни открият гледките към равнината, към столицата, към Пакая и към другите вулкани.
Слизането е по-лесно от качването, но и много по-мърляво. Всяка по-твърда стъпка вдига прахоляк в лицето на следващия. Трябва да се внимава.
Сега вече и площадките за наблюдение влизат в употреба. Няма я мъглата и гледките ни чакат, за да им се наситим.
Точно от тук се вижда чудесно геотермалната електроцентрала. Едно съоръжение, което произвежда ток от топлината на земните недра в подножието на вулкана. Мисля си, че този начин на производство на електроенергия изглежда доста чист и безопасен. Защо ли не са по-широко разпространени този вид централи?
На слизане по пътеката Роберто откъсна и подари на жените цвят от дървото махауе (Majahue). При маите какчикел този цвят символизира подземен водопад и го наричат „Ръчичката на дявола“.
Трябва да бързаме, защото и без това се забавихме много по трасето. Слизаме в селото, където ни чака автобуса, за да ни откара обратно в Антигуа.
Разделяме се с Роберто и се разполагаме удобно за едночасово пътуване към хотела.
Вместо в 13:30 пристигаме в хотела чак към 15:00 освирепели от глад. Първата ни работа е да се изстреляме някъде навън, за да обядваме. Намираме си едно много приятно ресторантче с маси на покрива.
Отлична храна в приятна компания и слънчево настроение – като времето навън.
До вечерта всеки има свободно време да прави каквото му е на сърце. Аз се пускам по уличките, за да разглеждам магазините за сувенири и да правя снимки.
Успявам да убия повече от час в процедурата по смяна на долари за кецали в местната банка. Не стига, че има огромни опашки, ами налагат ограничение за сумата, която сменяш, което важи 8 дни за всички клонове на банката.
Навън се стъмва около 18 часа и идва моментът за вечерните снимки на централния площад на Антигуа.
Вечерта си спретваме едно посещение на местен бар с музика на живо.
Така завършва четвъртият ден от това пътуване. Утре ще напуснем хотела в Антигуа и ще се отправим към едно красиво и спокойно място, което се надявам да хареса на всички.
Stas:
Ден V. ЕЗЕРОТО АТИТЛАН.
Днес е петият ден от пътуването ни и четвърти в Гватемала. Последните, които не бяха свикнали с часовата разлика, вече са в кондиция. Слава богу, защото планираната програма започва да става все по-богата и съответно по-изморителна.
Ставаме и тръгваме. Тъй като не сме закусили, спираме в една крайпътна закусвалня, където срещу някаква фиксирана неголяма сума можеш да хапнеш на корем. Единственото неприятно нещо е, че моментално се вмирисваме на манджа, но какво да се прави, гладът иска жертви.
Езерото Атитлан се намира на около 80 км от Антигуа и пътят не е дълъг, но с автобуса пътуваме бавно. Още повече като добавим и спирането за закуска, нещата си отиват към пристигане по обяд.
Първото място, от което зърваме езерото, е една панорамна площадка, която наричат Мирадор Сан Хорхе.
Наистина, от тук гледката е много приятна, а и благодарение на информационната табела, предвидливо монтирана за такива като нас, научваме къде се намираме и най-вече какво се вижда.
Най-вдясно се намира вулканът Сан Педро. Селището Сан Педро ла Лагуна е вдясно от него на брега, но не се вижда. В средата на снимката е вулканът Толиман. Непосредствено зад него има още един скрит, кръстен на езерото вулкан – Атитлан. В ниското пред вулкан Толиман има едно малко възвишение, наречено Златният хълм, а между двата или по-скоро трите вулкана, се намира селището Сантяго Атитлан, което също от тук не можем да видим. Отляво на Вулкан Толиман се намира селото Сан Лукас Толиман, което отново не се забелязва. Най-вляво на кадъра, даже бих казал непосредствено извън него, се намира селището, към което сме се запътили – Панахачел.
По път спираме за малко, за да снимаме една много интересна цветна картина в края на едно от селата.
На фона на красивата природа, някак сгушено между околните баири, се е разпростряло местното християнско гробище. Такива места ние възприемаме като някаква мъка и тъга, а самите гватемалци явно го усещат по-различно.
Малко след това стигаме до град Панахачел на брега на езерото Атитлан. Автобусът спира на крайбрежната улица и разтоварваме багажа си. От там по някаква пътечка между къщите минаваме 200 метра и стигаме до арка от цветя – вход на хотела. Влизаме и изчакваме за ключове от стаите.
Спокойствие, красота, добро настроение… Това са усещанията, когато човек се намира на това място.
Часът е 12 и след 15 минути имаме среща на пристанището с местен екскурзовод, така че нямаме никакво време за разпускане. В Панахачел ще останем само една нощ и днешния следобяд ще оползотворим в разходка с лодка по езерото и посещение на крайбрежните села на индианци маи.
Пристанището, доколкото може да се нарече така редицата от дървени кейове, е съвсем близо до хотела. От тук се открива много хубава гледка към езерото и вулканите – вдясно Сан Педро, а вляво Атитлан и Толиман пред него.
Водачът ни по време на днешната разходка се казва отново Диего и е роден в градчето Сантяго де Атитлан в средата между трите вулкана.
Тръгваме с лодката право към лагуната между вулканите. Езерото има площ от 130 кв.км и достига дълбочина до 350 метра.
Минаваме покрай вулкана Сан Педро, за да влезем в нещо като лагуна, където акостираме на дървен кей, подобен на този в Панахачел.
Маите Цутухил са мигрирали тук от Мексико около 900 г. пр.н.е. Атитлан означава „място на много води“ или „хълмът, заобиколен с вода“. Те са владеели района на езерото Атитлан и съседните селища Сан Лукас Толиман и Патулул. Техният церемониален и религиозен център е бил Чутинамит (Устата на селото/входа на селото), намиращ се северно от входа при залива Сантяго. Днес го наричаме Сантяго де Атитлан. Своята търговска и военна мощ племето разпростирало в различни периоди от време от град Кетцалтенанго до брега на Тихия океан.
Цутухилите не са сключвали съюзи с другите племена на маите и са били завладени през 1524 г. от едно обединение на испанци, индианци от Мексико и маите Какчикел, за което вече споменах.
Около кея е пълно със сергии, готови да посрещнат всеки заблуден турист, стигнал до това прекрасно, но доста отдалечено от стандартните маршрути място.
Тръгваме по улицата на занаятите. Както се вижда, навалица няма. Тъй като в града живеят около 60 000 души, предимно маи, това, което се вижда по сергиите е предимно направено от техните ръце.
Възрастните тук не говорят добре испански. Езикът е цутухил и се налага Диего да ни превежда, когато спираме за демонстрация на традиционна местна женска „шапка“.
Имаме достатъчно време и който иска може да се облече в традиционните облекла на маите. Най-сложната част е поставянето върху главата на въпросната традиционна „шапка“, която всъщност е една лента с дължина 20 бара, което е приблизително 20 метра. Числото 20 идва от броя на дните в месеца от календара на маите.
Възрастната индианка е типичен представител на расата. Толкова е ниска, че изправена изглежда колкото седналите на пейката зад нея Петко и Силивия.
Още нещо за въпросната „шапка“. Толкова е специфична, че е влязла сред символите на страната и е увековечена от 1950 г. насам върху монетата от 25 сентавос (четвърт кецал). Даже има паметник на тази монета.
Жената, изобразена върху монетата, се казва Чонита. Оттам и самата монета наричат Чока.
След като отделихме достатъчно време на традициите е време да продължим. Изненадващо Диего свива в една тясна пряка и тръгва в процепа между две постройки.
Установявам, че лицето на града, което виждаме на централната улица, няма нищо общо с това, което откривам отстрани. В действителност жилищата на индианците са тухлени, неизмазани, залепени едно за друго и в най-добрия случай имат малки дворчета. Разделени са от тесни улици, по които може да се мине единствено пеш.
Влизаме в едно такова мизерно дворче и единствено надписът на табелата до входа започва да ми подсказва нещо: „Добре дошли в братството на Машимон“.
Около нас местни дребосъци си играят в прахоляка, а няколко жени шетат из дворчето. Все още недоумявам, когато Диего посочи една барака с ламаринен покрив и започна да ни обяснява.
В този частен дом тази година е приютено божеството-покровител на града Машимон. От времето, когато испанците завладели маите цутухил, този идол на града се крие всяка година в различна частна къща. Това продължава до ден днешен и изборът на фамилията, чиято чест е да се грижи за божеството през годината, става от старейшината.
Машимон на езика цутухил означава възел. Куклата, която реално визуализира божеството, е облечена с 12 панталона и 12 ризи. Периодично я хранят, дават й да пуши, да пие… Изглежда малко смешно, но даже уринира. Вътре се извършват церемонии само от шамани. Снимането е забранено, а и едва ли има кой знае какво да се покаже. Надниквам и бързо излизам отблъснат от миризмата. Предпочитам да изчакам отвън, докато останалите приключат.
Продължаваме нагоре по улицата. Казвам нагоре, защото градът е разположен на нещо като хълм и се изкачваме все по-нависоко.
Минаваме покрай местен ресторант и уличен пазар за плодове и зеленчуци.
Продавачките са не по-малко екзотични от плодовете, които предлагат.
Държавното училище не е голямо, но е пълно с деца. Тук е голяма гордост да учиш. Познанието те издига в обществото и се цени високо.
По стълбичките отстрани стигаме до целта – градската църква „Апостол Сантяго“.
Братята францисканци пристигнали в района на езерото през 1538 г. Първата църква и францисканският манастир са били построени най-вероятно през 1541 г. тук, в Чутинамит. През 1547 г. те събрали разпръснатото население в района на езерото на мястото, което днес наричаме Сантяго Атитлан, за да им наложат новата религия и религиозните си правила.
Предполага се, че францисканските монаси и маите цутухил са построили църква и манастир на това място малко след обединяването им през 1547 г. Строителството на съвременната църква започнало през 1571 г. и приключило през 1582 г. Сградата страдала периодично от честите силни земетресения и била реконструирана няколко пъти.
Истината е, че испанците са заставяли индианците да строят, а построената църква не случайно се оказала върху останките от светилищата на маите. Вътре индианците се молели на своите богове докато францисканците си мислели, че са ги покръстили. Диего твърди, че маите тук никога не са се молели на Исус, а кръстът пред църквата символизирал за тях четирите посоки на света.
Общо взето църквата е последното, което си заслужава да видим в Сантяго Атитлан. Остава ни малко време за покупка на типичните занаятчийски изделия за района на езерото. Тук има голям избор, а поради отдалечеността от големите туристически места и цените са много нормални.
Покривки за легло или маса с различни размери, чанти, колани, дървени маски и какви ли не още ръчно изработени текстилни и дървени предмети украсяват с пъстрите си и свежи цветове многобройните сергии и малки магазинчета.
Лека полека се събираме на пристанището и се качваме на „круизния кораб“, с който обхождаме езерото.
Езерото има петдесетгодишен цикъл на покачване и спадане на нивото. Две реки се вливат в него. От 2005 до 2014 нивото се е вдигнало с 19 метра и някои от деветнадесетте села наоколо, намиращи се непосредствено до брега, частично са наводнени. Предстои да видим едно такова селище, наречено Сан Педро ла Лагуна, разположено в подножието на едноименния вулкан и засегнато от покачването на нивото на езерото. Там ще потърсим нещо за обяд. Малко сме позакъснели и доста изгладнели, но пък запасени с богати впечатления и преживявания.
Първо си намираме един ресторант на самия кей, в който да обядваме. Въпросът не търпи отлагане, ако искаме да запазим доброто настроение.
Както в повечето хотели и ресторанти в Гватемала, и тук има безплатен безжичен интернет, така че обядът е съчетан с активна работа с телефоните.
Докато останалите приключат с обяда, използвам да снимам брега около ресторанта и кея. Облаците застрашително се сгъстяват и небето става предвестник на влошаване на времето, но за мен това представлява по-скоро интересна игра на цветове.
От пристана нагоре тръгва стръмна уличка, в началото на която се събираме, за да се разходим към другия край на селото.
Първоначално се движим по съвсем прилична улична настилка, но скоро попадаме и на типично селски пътеки между къщите. Дали сме уцелили вярната посока?
Не, май не е това посоката. Връщаме се малко и хващаме по пътеките с бетон и плочки.
Жълтите табелки покрай нас обозначават „Училище по испански“.
Установявам, че това място е едно популярно средище за изучаване на испански от чужденци. На всяка крачка има училища. Постоянно срещаме бели хора сновящи насам-натам по уличките. Даже и екзотично изглеждаща книжарница за учебници намираме.
Има, разбира се, и обикновени магазини за напитки и хранителни стоки, които снабдяват местните и обучаващите се чужденци с препитание на много нормални цени.
За всеобщо наше учудване, на едно такова спокойно и усмихнато място, камионът за снабдяване на магазините с бира се пази от въоръжена охрана.
На охранителя явно му харесва да го снимат и гордо позира с пушката в ръка. Прави впечатление, че тази професия е доста престижна в Гватемала и всички, които я практикуват, изглеждат много горди и със самочувствие.
Разходката най-накрая ни води до един кей в другия край на Сан Педро.
Тръгваме по дървения кей, а той се клати… Май сме много народ за подобна паянтова конструкция!
Старая се да не мисля, че бихме могли да се намокрим. Поне не е дълбоко – едва ли е повече от метър до дъното. В действителност на това място е било сухо преди десетина години. В момента отляво и отдясно се редят наводнени полуразрушени или недовършени постройки. По надписите съдя, че са били заведения и магазини.
Напред се открива гледка към езерото с мрачните облаци и залязващото някъде зад тях слънце.
Назад лежи потъналият във вода бряг на Сан Педро ла Лагуна.
Връщаме се. Време е да се прибираме. По обратния път срещаме един местен, който се престраши да ни попита откъде сме и да ни помоли за някоя монета от нашата страна. Събира човекът, точно както и аз. Грейва от щастие в момента, в който получава от повечето видове стотинки.
Лесно се ориентираме по обратния път и когато стигаме лодката, вече започва да се стъмва.
По обратния път към Панахачел пробвам да направя снимки от лодката. Силуетите на вулканите се открояват мистериозно на фона на украсеното в топли тонове небе.
На така нареченото пристанище в Панахачел е време за снимки на залеза. Не съм единствен – има и други на моя акъл.
Прибирам се в хотела, за да се преоблека, измия и приготвя за вечеря. Вместо да си почивам като останалите, решавам, че е много удобен моментът за разходка по централната улица, където е съсредоточена цялата търговия на градчето.
Стари колониални сгради са превърнати в хотели, пощенски станции, учреждения или просто заведения и магазини.
Вечерта завършваме в семейния ресторант на Хосе Пингунос.
„Икономичното“ меню, което виси на входа се оказва, че не важи за вечерята, която е съпроводена с богата артистична програма в изпълнение на собственика Хосе и неговите дъщери.
Първо ни учат как се прави тортия. След това ни свирят на маримба.
След това с много патос и усърдие Хосе ни разказва за материалите, от които е направен националният инструмент на Гватемала – маримбата. Как се използва пчелен клей за запушване на дупчиците, как мембраните се изработват от черво и какво точно дърво използват местните за изработване на музикалните тръбички.
Човек остава с впечатлението, че маримба е измислена в Гватемала. Истината май е малко по-различна – инструментът е донесен в Латинска Америка от африканските музиканти, мигрирали тук след откриването на Новия свят. Постепенно в районите на Мексико и Гватемала инструментът е модифициран леко и е станал сегашната маримба.
И докато сме в ресторанта и слушаме какви ли не истории, неусетно времето минава, храната ни е готова и ние се нахвърляме върху изключително вкусните блюда от типичната гватемалска кухня. Това, че порцията вместо 5 лв. ни излиза 10 или 15, хич не ни тормози. Шоуто, обстановката, музиката и разказите определено си струват.
Прибираме се в хотела и лягаме, за да съберем сили за следващия ден, който се очаква да бъде не по-малко интересен.
Навигация
Преминаване към пълната версия