Други > Фоторепортажи

СВЕТЪТ НА МАИТЕ. ГВАТЕМАЛА, ХОНДУРАС И БЕЛИЗ.

<< < (2/4) > >>

Stas:
Ден VI. ЧИЧИКАСТЕНАНГО.

Наспах се чудесно. Събуждам се без проблем малко преди 6 с идеята, че ще снимам изгрева при езерото Атитлан. Това е единственият шанс, така че е грехота да го пропусна. Много хора не разбират тази страст към преследване на изгреви и залези, но останалите ще ме разберат. Истината е, че спейки, човек може да пропусне много, наистина много красиви моменти от което и да е пътуване.

Сега и вие ще станете жертва на моята страст към преследване на хармонията в природата.

В началото всичко е все още загадъчно тъмно с леки жълтеникави проблясъци, загатващи появата на слънцето някъде зад гърба ми…



Едва 7 минути по-късно цветовете се сменят напълно и всичко става розово.



Само миг по-късно розовото започва да прелива в светлосиньо.



Езерото оживява – към засенчения все още бряг пристига първата лодка.



Към картината се включват и част от естествените обитатели – дивите патици.



Палитрата става все по-богата на цветове и като изключим създаденото от човека, всичко останало е толкова балансирано, че сякаш някой майстор-художник е вложил всичко от себе си, за да създаде своя най-добър пейзаж.



Най-сниманата гледка от района на езерото Атитлан, а може би една от тези в челната десятка на Гватемала е следващият пейзаж – езеро, дървен кей и 3 вулкана.



Вече спокойно можем да добавим и зелен цвят към пейзажа.



Цъфналият кактус прикрива група местни, излезли рано-рано, за да плуват. Единият от тях дава нареждания и инструкции на останалите. Имам усещането, че са част от някакъв плувен отбор…



Часът е почти 7. Неусетно съм прекарал на брега цял час в снимки и съзерцаване на гледки. Връщам се в хотела за закуска и установявам, че градината сутрин изглежда по-свежа и с по-ярки цветове.



След обилна закуска с вкусни и здравословни храни си събираме багажа и в 9:00 се качваме на автобуса за начало на днешната програма.

Първото място, което ще разгледаме по пътя е „Природен резерват Атитлан“, който се намира съвсем близо до Панахачел.



Долината на езерото Атитлан, в която е разположен град Панахачел е претърпяла сериозни изменения през годините. От древно селище на маите в края на 1700 г. се е превърнала в голяма плантация за захарна тръстика в средата на 19 век. В началото на 20 век е станала плантация за кафе и най-накрая през 1995 г. е обявена за природен резерват.

Резерватът се развива и постепенно са добавени център за посетители, хотелска част и различни атракции сред природните забележителности. Използва се също като отправна точка за научни изследвания и експедиции.

Още на входа се вижда какво бихме могли да видим на територията на резервата.



В първия момент се зачудих как така има табелка към снежния човек Йети и чудовището от шотландското езеро Лох Нес, след което забелязвам, че разстоянието до тях е съответно 15340 и 8558 км.

Задължително след заплащане на входна такса се минава през център за посетители. Там на едни красиви табла е представена богата информация за кафето, което се е отглеждало във фермата. В основни линии се изтъкват предимствата на метода за култивиране на кафе „на сянка“ – ставало по-качествено.

Това с кафето за момента не ме вълнува много, освен, че реших на излизане да си купя някой пакет за проверка на написаното.

Насочваме се към „пеперударника“. Това е нещо като голям парник, затворен плътно от всички страни, в който има цветя и по-важното – пеперуди.



Влизаме през специални въртящи се врати, така че да не може някой ценен вид да избяга.



Ето как изглежда пеперударника отвътре и какви красиви обитатели има.









Заедно с пеперудите могат да се видят и красиви цветя от региона, заслужаващи не по-малко внимание.







Пеперудите са толкова много, че ако трябва да покажа всеки вид, вероятно ще се получи цяла статия. Не това е целта. Най-интересното е, че през август 2013 г. тук е идентифицирана нов вид черна пеперуда. При нея мъжките имат бяла шарка по крилете, а женските – лилава. Наречена е Пан ахачел.



Ето една женска Пан ахачел:



След пеперударника тръгваме да разгледаме резервата, в който ни увериха, че има маймуни.



Спираме на нещо като площадка, където някой забелязва маймуна в клоните на дърветата.





Тъй като се забелязват трудно, Краси вкара в употреба дългия си обектив.



Разходката е приятна и лесна – има пътеки и въжени мостове, по които пресичаме реките и стръмните места.





Това е, което успявам да разгледам от резервата. На излизане си купувам 2 пакета органично чисто кафе, което се явява едно от най-скъпите в Гватемала (около 26 лв. за килограм). По-късно разбрах, че съвсем не е най-вкусното, но това не е в моята компетенция, тъй като не пия кафе.

Качваме се в автобуса и тръгваме. Точно ме унася дрямката и спираме на централния площад на някакво градче. Може би съм проспал нещо и бързо се информирам къде сме.



Намираме се в град Солола, столица на едноименния щат, обитаван предимно от маи какчикел. Намира се на 2114 метра надморска височина в планините около езерото Атитлан. Градът има население около 14 000 души – предимно индианци, облечени в традиционни дрехи.

Солола е испанизирано название на града, който се е казвал Цолоя. Оригиналното име е изписано вдясно върху сградата на индианската община, която функционира наред с обичайното кметство.



Забележителни са централният площад с традиционния градски парк, часовниковата кула на кметството, бялата катедрала и местното население по малките живописни улички.
 








Тук не се задържаме дълго и поемаме отново по пътищата на Гватемала. Посоката е град Чичикастенанго, който е основната ни цел за деня.

По едно време ни спират за проверка. Противно на очакванията ми – никой не ми иска документи. Единственото, което проверяват е дали някой носи някакви плодове. В района на Чичикастенанго е забранен вноса на плодове и зеленчуци от други части на Гватемала. Като един земеделски район, славещ се с качеството на продукцията си, местните взимат мерки срещу всякакви селскостопански болести и паразити по този необичаен за нас начин. Сигурно имат основание.

Намираме се в западната част на планинския район на щата Ел Киче, населен предимно с маи от племето киче. Чичикастенанго е главния град на едноименна община и е голям търговски и земеделски център.

В 13 часа спираме някъде из уличките, недалеч от централната градска част. От там тръгваме пеш. За щастие днес е четвъртък, а след малко ще кажа защо.



Чичикастенанго е известен със своя открит пазар, който със сигурност е от най-посещаваните и най-цветните в Америките. Градът е заобиколен с долини и се намира на 2070 метра надморска височина. Името произлиза от растението Чичикасте, което изобилства в района и думичката „тенанго“, която в превод означава „място на“. Само ще вметна, че в Гватемала много градове и селища завършват на „тенанго“.

Всеки четвъртък и най-вече в неделя, Чичикастенанго се пренаселва с търговци. Тесните калдъръмени улички с покривите от червени керемиди се превръщат в декор на някаква магическа пиеса. Картината се допълва от индианците маи, които идват боси от околните планински райони – Мам, Ишил, Какчикел, Кечи и създават със своята продукция една какофония, наситена с цветове, диалекти и одежди. Пристигайки със своите очаквания за добра търговия, те стоварват стоката си на площада и сглобяват сергиите, на които ще продават. Най-накрая опъват по една покривка на земята, за да поспят под арките, заобикалящи пазара от всички страни.



Занаятчиите с майсторски ръце създават уникални изделия така, както са го правели предците им: ръчноизработени дървени маски, покривки, типични платове, везани блузи, плетени чанти, колиета от жадеид, керамични съдове, бижута и много други. Чичикастенанго предлага един удивителен спектакъл от цветове и картини от реалния живот на народа на маите.

Понеже всички са много гладни се насочваме към ресторант Дон Паскуал, намиращ се в сърцето на пазара. На входа срещаме две индианки, приготвящи ръчно обичайните тортияс.



Самият ресторант отвътре е съвсем обикновен, но има тераси, които веднага ме привличат.



От балкончето не се вижда нищо повече от опънатите над уличките платнища за сянка. Явно ще трябва да се гмурна под сенниците.



След кратка преценка „за“ и „против“ обяда, решавам, че ще си взема нещо за хапване от улицата и ще оползотворя времето си в разходка, разглеждане и снимане.

На излизане се заприказвам с един търговец на дървени маски, но съвсем умишлено не си купувам нищо. От една страна той трябва да си намали цените, а от друга – защо да мъкна дървении докато се разхождам!

Още в началото попадам на спортната зала на града. Спортна може би е била някога. Днес със сигурност е отстъпила баскетболния терен на земеделските производители.





Съдейки по магазинчетата на втория етаж, предполагам, че мястото вече не се използва за спорт.

Излизам от залата, излизам и от пазара. Тръгвам по уличките наоколо, за да усетя мястото.



Легендарните тук-тук таксита са навсякъде и чакат своите клиенти.



Срещам голяма група индианки с деца, чакащи нещо. Вероятно някакъв транспорт за някъде. Всички те, обаче, са облечени безупречно в техните си цветни дрехи.



Връщам се обратно на пазара и продължавам пазарлъка със занаятчията, изработващ дървени маски. Стигаме до сделка и той гордо позира.



Между многото туристически атракции в Чичикастенанго се откроява църквата Санто Томас, която е построена през 1540 г. върху основите на древен храм на маите. Осемнадесетте стъпала, водещи към входа, са запазени и символизират месеците от техния свещен календар. Самата църква е типичен представител на колониалната архитектура и е посветена на покровителя на града.



Вътре всичко е съвсем простичко и обикновено, в пълно противоречие с останалите християнски храмове по света. Както вече стана дума – маите не са почитали особено нашия бог.



Недалеч, на около 100 метра срещу входа на църквата, минавайки покрай сергиите, се стига до друг храм, който в наши дни се използва от местни шамани.





Населението на Чичикастенанго е съхранило древните индиански обичаи и ритуали, които могат да се наблюдават и в наши дни. Претърпели са развитие и промени с идването на испанците, но въпреки това предаваните от поколение на поколение традиции пазят духа и хармонията сред обитателите на този прекрасен град. В тази по-малка църква се изпълняват именно подобни ритуали. Имаме уговорка с някакъв ясновидец, но човека така и не се яви.

От този параклис се вижда ясно църквата Санто Томас, където бяхме малко преди това. Виждат се и сергиите с опънатите над тях платнища за сянка...



Продължавам да обикалям пазара и да разглеждам многоцветните занаятчийски магазинчета.







В края на светлата част на деня хората започват да се разотиват, а сенките да скриват пъстрите улици.





За любителите на плодове това е точният момент да опитат качеството на местната продукция.



Хората се качват по превозните средства където намерят за добре. Най-лесно и прохладно е на покрива.



Ние си имаме наш транспорт, който трябва да ни отведе до Антигуа, за да пренощуваме. Там ще бъде началната ни точка за следващия ден, когато рано сутринта ще тръгнем към град Копан в Хондурас. Очаква ни първия по план античен град на маите.

Stas:
Ден VII. ХОНДУРАС.

Днес е 21 февруари – един много хубав ден за смяна на обстановката. От Антигуа в Гватемала ще се придвижим с автобус до границата с Хондурас, ще я преминем и, навлизайки на десетина километра от другата й страна, ще се установим в туристическия град Копан, където се намира един от най-забележителните антични градове на маите. Това е място точно по мой вкус!

Тръгваме рано от хотела и тъй като нямаме много време, решаваме да спрем за бърза закуска в McCafe в Гватемала Сити. Не бях предполагал досега, че популярната верига за безполезни хамбургери предлага и някаква читава закуска.



Към 8 часа вече сме закусили и следват 5 часа автобусен преход до границата. Граничният пункт между Гватемала и Хондурас е малко формален. Даваме си паспортите за проверка и ни събират по 3 долара на човек държавен рекет – неясно за какво. През това време използваме времето и си хващаме един хондурасец от охраната за фотомодел.



След малко ни връщат паспортите и в замяна на трите щатски долара на човек ни дават една обща бележка, на която пише колко и какви сме тия, които минаваме границата. Това е комичната истина. Иначе нямаме никакви затруднения, всичко е перфектно.



Качваме се на автобуса и много бързо стигаме до нашата цел на територията на Хондурас. Спираме пред красиво обгърнатата от цветя порта на един малък семеен хотел, собственост на холандец, ако не се лъжа. Часът е 14:00 и слънцето напича, обещавайки ни хубаво време.





Самото хотелче, както споменах е малко и има няколко крила с по няколко стаи. Окупираме ги почти всичките. Пред стаите разполагаме с полянка и масички, на които се очаква утре сутрин да закусим. Един от най-важните детайли са хамаците, под стряхата, но за това по-късно.



Настаняваме се, поемаме си въздух и излизаме, за да потърсим някаква храна. Уличките са много приятни и пусти – по това време слънцето напича и местните не се мотаят като нас навън. Време, подходящо за сушене на кафе по тротоарите.



Ей това червеното ресторантче с тераса си го набелязваме за вечеря.



Иначе нищо особено. Спираме в една градина с масички, където ни правят някакви сандвичи за обяд. Все още нямаме местна валута, така че плащаме спокойно с долари. Да, да не забравя да кажа, че парите в Хондурас са „лемпира“. Наименованието им идва от фамилията на национален герой на Хондурас, вожд на едно от племената, наречено Ленка и водач на индианската съпротива срещу испанците през XVI век. Като стойност 20 лемпира се разменят за 1 щатски долар. Обядът – фреш, разреден с вода е 40 лемпира, а хубав сандвич 110. Не бих казал, че е евтино.

След като си задоволихме глада, тръгваме към централния площад. Минаваме покрай туристически капанчета – сергии с всевъзможни сувенири.



Излизаме на централния градски площад, на който, както винаги, важно място заема катедралата, а срещу нея – кметството.





Чувал съм, че Хондурас не е много безопасно за посещение място, но единственото, което ми напомня за това, са войниците на пост.



В 16:30 имаме среща с местен екскурзовод, за да ни разходи малко по улиците на Копан и да разкаже нещо за страната от първа ръка.



Като територия Хондурас е колкото България – 112 хил. кв.км. По-малък е само от Никарагуа в Централна Америка. Населението му, обаче, е над 8 млн. Около един милион хондурасци работят и живеят в САЩ и редовно изпращат пари на своите близки в страната – около 3 млрд. долара досега. Това е и най-големият външен приход на страната. Основен експортен продукт са бананите и кафето. Другите приходи са от традиционно произвежданите тук тропически плодове и захарна тръстика… Има и значителен добив на минерали.

Хондурас е държава с планински релеф. Столица и най-голям град е Тегусигалпа (Хълм на среброто) и се намира на 500 км от Копан. След него най-големи са Сан Педро Сула и Ла Сейба. Последният е известен като туристическата столица на страната.

В страната живеят 7 основни етнически групи индианци:

1.   Маи в Копан.
2.   Ленки, наричани още Лемпира, са най-голямата група и са живели в района към границата с Никарагуа. Били са в отлични отношения с маите в Копан и даже тук е намерена една къща на ленките.
3.   Тагуакас.
4.   Мискитос.
5.   Пеш – това са смесица между гарифуна (негри) и индианци. Някои от тях въобще не говорят испански.
6.   Самбос.

Първите хора тук са се заселили 12 000 години пр.н.е. Последният крал на Копан е починал през 822 г.  Испанците са стъпили в Трухильо през 1520 г., но са открили Хондурас през 1576 г., търсейки злато и сребро. Маите, както знаем, не са уважавали тези метали, а само джейд и обсидиан.

Независимостта на Хондурас от Испания е обявена на 28 септември 1821 г.

Паметникът, до който сме спрели да си говорим, е на генерал Франсиско Морасон, бивш президент на Хондурас и бивш президент на Централноамериканската република от 1830 до 1839 г. Въвел е редица прогресивни идеи в Централна Америка, либерализирал вероизповеданията, свободата на словото и пресата. Това му печели много силни врагове и води до убийството му на 15 септември 1842 г. в Коста Рика.

Тръгваме нагоре по една стръмна улица към близкия градски хълм.



В дъното се вижда бяла крепост – насочили сме се към нея.



Това е испанската крепост „Кабаняс“, използвана от бивш президент на Хондурас. Била е изоставена преди 20 години и преди 10 отново реставрирана.



Зад стените откриваме двор, в който се организират различни събития и където се намира и градски музей. Една нарисувана на стената карта ни показва къде са били териториите на маите.





В Хондурас са останали около 100 хиляди от племето ленка и едва 2 хиляди маи.

Съвременният град Копан е построен през 1893 г. върху останките на град на маите. Като значение думата „копан“ означава „дървен мост“, а маите са го наричали „градът на прилепите“. Имало е храм на прилепите, който е пропаднал в реката при неин прилив.

В наши дни в Копан живеят около 11 000 души, а по времето на маите са били 27 000.

Цялата долина на Копан е била блато, когато през 1400 г. пр.н.е. тук са дошли първите заселници – олмеките. След тях са се появили маите, които са дренирали водата, положили основи от камъни и глина и построили град. Земята е била изключително плодородна.

През 426 г. крал Жакс Кук Мо, чието име означава „зелен кецал“, дошъл в Копан от Тикал, победил местните маи, оженил се за влиятелна местна жена и основал нова династия. През 1993 г. при разкопки открили гроба на краля, в който имало предмети от много градове, включително от далечния Теотиуакан в Мексико. С камера разгледали саркофага и открили, че скелетът е оцветен в червено като знак за божественост.

Приключваме с лекциите. От крепостта се вижда евангелистка църква. В Копан има 12 такива, а католиците намаляват.



Слънцето започва да залязва, а нас ни очаква свободна вечер за разходки в Копан. Но дали е безопасно?



Според местния екскурзовод, в този град няма причина да се притесняваме за сигурността си. Питаме го за ситуацията в Хондурас в момента, защото в интернет пише, че това е държавата с най-много убийства на глава от населението в света – 82 на 100 хил. души през 2011 г.

Много са били драматичните събития в историята на тази централноамериканска държава. Постоянни войни, конфликти, вътрешни и външни спорове, междуособици…

Недоволни от управлението на президента, през 2009 г. военните завзели властта и отменили редица свободи, гарантирани от конституцията. След намесата на други държави на следващата година били проведени нови избори за президент и конституцията била възстановена.

Преди това е имало либерали и консерватори. След преврата се появила и лява партия. В наши дни съществува и още една, четвърта партия – антикорупционна.

От януари 2014 г. страната има нов президент – Хуан Орнандо Ернандес. В Хондурас не може да се преизбира президент. Предшественикът на Ернандес се опитал да промени това правило, но не му позволили.

И по нашия въпрос със сигурността – столицата Тегусигалпа е най-опасното място в страната, защото целия наркотрафик за САЩ минава от там. Много често туристите биват ограбвани след залез слънце, а джебчии има по всяко време. В Копан, обаче, такива неща не се случват.

След края на организираната ни разходка се пръсваме който накъдето го влече погледа. По-късно вечерта част от групата се събираме да вечеряме в онова червено ресторантче, което видяхме на обяд. Името му беше Tanya´s Twisted. Храната се оказа много вкусна, обслужването прекрасно и цените съвсем приемливи.

Прибираме се в хотела по тъмно, а в градината всеки може да се наслади на вечерния хлад като се излегне в хамака пред стаята си. Аз лично така хубаво съм се насладил, че се събудих в 4 през нощта в градината, прилично нахапан от всякакви насекоми. За щастие без сериозни последствия!

Stas:
Ден VIII. АНТИЧНИЯТ КОПАН.

Днешният 22 февруари е денят за първа среща с градовете на маите. В 8:20 сутринта се срещаме на входа на археологическия комплекс на Копан с Марвин Диас, висок, симпатичен хондурасец с чувство за хумор и прекрасен английски. Той ще бъде нашият водач и разказвач.





Всъщност не сме точно на входа на археологическия комплекс, а пред сградата на Хондураския антропологически и исторически институт, където си купуваме билети по 15 щатски долара на човек. Искам да ми дадат някаква информационна брошура към билета, но такива нямат. Поне снимам за начало макет на града на маите, който предстои да разгледаме.



От посетителския център на института до истинския вход на археологическата зона вървим през парк, който Марвин използва, за да ни обясни кое дърво за какво се е използвало от маите и с какво е полезно.



Първо е, разбира се, свещеното дърво сейба. Вече го виждахме в Антигуа и както стана дума още тогава, то е символ на живота за маите – корените се свързват с подземния свят, стъблото е живота, а короната е небесното царство или рая. Сейба става много голямо като размери, но ние виждаме едно по-малко, чието стъбло е осеяно с шипове… Оказва се, че това е естествен защитен механизъм – докато е още младо, то има бодли, които го пазят от животни. Като порасне ще стане гладко.



По пътя виждаме дърво манака, което се използвало за музикални инструменти и за направа на съдове за вода. Каучуковото дърво е източник на суровина за топките за традиционната игра пелота. Какаото също било много важно за маите – цялата им икономика се базирала на натуралната размяна, а то било най-скъпо. Пиели го само благородниците от кралското семейство. Маите правели и шоколад от какао, чили, мед и вода. Вместо мляко използвали бяла царевица, която добавяли към сместа.

Минаваме покрай странна зидана дупка. Марвин ни пита дали бихме предположили какво е това. Не е трудно да се сетиш, че е тоалетна.



Да, така е. Маите изграждали дренажни и канализационни системи в градовете си. Но тоалетните били привилегия само на елита. А какво правели останалите?

Обикновените индианци ходели в гората и си заравяли … като котките. Марвин попита дали някой знае с какво са се избърсвали, но това се оказа непосилно за нас. И как бихме могли да предположим! Вместо тоалетна хартия маите ползвали царевични кочани… Извинявам се за предизивканите асоциации.

Зоната на античния град е заградена с телена мрежа. Стигаме до входа, където ни проверяват билетите и влизаме зад огражденията.





Първите обитатели, които чувахме отдавна, но едва сега виждаме са червените папагали ара.



В Копан има цяла програма за възстановяване на популацията от червени ара. Тази птица е символ на Хондурас и цветовете й символизират слънцето (червено), войната (жълто) и луната (синьо). Самите птици са много интересни и по принцип се славят като едни от най-умните. Понякога живеят до 50 години и са моногамни – когато се събере двойка, то това е за цял живот. Няма как да се познае възрастният папагал на колко години е, както и няма начин да се различи мъжки от женски без да се направи ДНК-анализ.

Мисля, че тук е мястото да покажа и схемата на археологическата зона, която е единствената карта, която намирам. На нея са маркирани основните интересни места:
1.    Главен площад със статуи.
2.    Игрище за пелота.
3.    Стълба с йероглифи.
4.    Площад на ягуарите.
5.    Тунел на ягуарите.
6.    Тунел на Розалила.
7.    Западен площад.
8.    Жилищен сектор.



Копан е класически град на маите от техния златен период – 300 до 900 г. Заедно с него едни от най-важните градове от тази епоха са още Калакмул, Тикал и Паленке. Между тях е имало взаимовръзки, ползвали са река Усумасинта за търговски път. Между големите градове е имало и стотици по-малки. Между тях е имало и пътеки, наричани „сак бе“ (бял път).

Структурите в Копан са почти еднакви с тези в Тикал, но са значително по-малки по размери. В древността Тикал е бил нещо като Ню Йорк, а Копан като Париж, шегува се Марвин.

От входа не тръгваме направо към Главния площад, а завиваме вдясно и през гората се насочваме към Западния площад. Малко преди да излезем на него се спираме пред обрасъл хълм, който е невъзстановена пирамида.



Около нея се виждат пръснати камъни и ако нашия водач не ни беше обърнал внимание, нямаше да забележа, че блокчетата са обработени от човешка ръка. На единия от тях има изображение на череп.



За обработката на камъните не са използвали метални сечива, а каменни. Например от по-твърдия от стоманата джейд.

Оттук по стълбички нагоре излизаме на Западния площад, мястото, обозначено на схемата с номер 7. Тук се спираме и Марвин се заема да ни разказва за маите, за големите им градове и Копан конкретно.



Тази част на града е построена от последния крал на Копан – Жакс Пасах Шан Жопат.

Кралете на Копан са били общо 16. Началото на тяхната династия се счита, че е поставено през 426 г. от Жакс Кук Мо, чието име означава „Пръстенът около слънцето на зеления кецал“.

Информацията, която учените имат за владетелите, зависи от това какви надписи са открили и доколко са успели да ги разчетат. Затова и няма съвсем точна информация за имената и годините на кралете. Следващата таблица дава някаква предполагаема хронология.



След като през 822 г. умира последният крал, след него се появили претенденти за трона, но нямали влиянието да го задържат. Градът бил изоставен и племето се преместило към Гватемала и Юкатан.

Причините за миграцията са загадъчни. Предполага се, че свръхнаселението, изсичането на дърветата, недостигът на храна, сушата, болестите и постоянните войни между племената са причинили обезлюдяването на повечето градове на маите. Може да има и други фактори… Въпросът, който е добре да си зададем, е дали ние днес не правим същите грешки?

Намираме се пред структура 11 – Храмът на надписите. Според Марвин това не е храм, а обсерватория. Храмовете имат по-различна архитектурна структура.



А защо „на надписите“ ще разберем след като изслушаме нашия местен водач.

Минаваме кратка лекция на тема бройната система на маите, за която вече съм информиран от пътуването ми през 2010 г. в Мексико. След това навлизаме в сферата на разчитането на техните йероглифи.





Двете вълнообразни черти, които Марвин нарисува означават „крал“. Над тях има три черти с точка отгоре, което е числото 16. Дотук се получава: шестнадесетият крал. Отдясно има лице с две групи по три линии, които се пресичат. Това е символът на първия крал. Този знак се използвал за означаване на династията. Цялата група може да се прочете като „Шестнадесетият крал от династията на кралете на Копан“.



Освен знаци, маите са използвали и картинки. Всички те могат да бъдат открити по южната фасада на храм 11.



Освен надписите, има и каменни изображения на богове. Добре запазена е фигурата на Ик, богът на ветровете. В ръката си държи ритуален инструмент за пушек – марака. На нея е изобразен символ „Т“, който означава „Ик“. Церемониите на шаманите са включвали танци и пушек като символ на общуването с небесата и боговете.



Ето задната южна фасада на структура 11 още веднъж в цял размер.



В съседство се намира една от най-популярните постройки – структура 16 или както я наричат още – Храмът на Розалила.



Отвън всичко изглежда като една обикновена пирамида на маите. Отвътре, обаче, археолозите открили няколко гробници, строени една върху друга през различни епохи. Те били оцветени в различни цветове и учените решили да ги кръщават според окраската. Най-внушителна от всички и най-красива била Розалила, боядисаната в розово-лилав цвят. За да могат всички хора да се насладят на това забележително архитектурно и художествено постижение на маите от Копан, реплика на гробницата била направена в музея, който ще посетим по-късно. Пред структура 16 е поставена само една информационна табела със схема на вътрешността.



Този уникален древен церемониален храм е открит на 23 юни 1989 г. и е най-добре запазения архитектурен паметник в Копан. Маите са имали обичай да строят храмовете един върху друг като за целта са разрушавали част от долния, за да направят добра основа за новия. За разлика от останалите, обаче, Розалила бил старателно и грижливо запечатан и съхранен чрез покритие от фина мазилка и дебел слой глина. Даже при „погребването“ му вътре били оставени дарове. Това говори за специалното му значение. Храмът е завършен вероятно през 571 г. от десетия крал на Копан – „Луна Ягуар“. В него са се извършвали важни церемонии в чест на основния бог на маите – Богът-Слънце.

По фасадата на гробницата има интересни каменни символи на черепи, които така и не става ясно какво значат.



Ако погледнем гробницата отпред, на очи се набива малко покривче с някакъв камък под него.



Това е реплика на олтар Q. Оригинала ще видим по-късно в музея.



Този олтар дава много важна информация за 16-те крале, управлявали Копан. Отстрани са изобразени всички те като първият и последният се държат един за друг. Явно това произведение има исторически смисъл за маите и приемствеността във властта е изобразена чрез резба върху камъка.

Последният крал е инициирал изработването на тази важна реликва. Той е бил роден през 754 г. и едва деветгодишен, през 763 г. е встъпил на трона. Умрял е през 822 г. след забележително дълъг за маите живот от 68 години. Лошото е, че след него този град влиза в странен и загадъчен упадък, довел до пълното му обезлюдяване.

Следващият сектор от града, покрай който минаваме, е жилищният. Намира се в южната част на комплекса и се състои от 25 постройки, които се счита, че са служели за домове на благородниците на Копан. Повечето сгради, които открили археолозите, са от късния класически период, свързан с царуването на петнадесетия и последния шестнадесети крал.
 


Местното име на този район е „Гробището“ заради многото останки от скелети на хора и дарове, правени при погребенията им. В действителност това са жилищата на кралските и елитните семейства на Копан, но заради обичая да ги погребват там, където са живели, се прави тази асоциация. Това е и обяснението защо около Копан не е открито място, служещо специално за гробище.

Непосредствено пред нас са руините на структура 18, гробницата на последния крал Жакс Пасах Шан Жопат или просто Жакс Пасах. Намира се на югоизточния ъгъл на гробницата на Розалила.



Камъните за града са докарвани от околните планини. Не е ясно как е ставало това, защото маите са дребнички и не толкова силни. Ръстът им е бил около 150 см на жените и 155 на мъжете.

От върха на храм 18 се открива хубава гледка към източния двор, наречен още Площад на ягуара. Вижда се между дърветата.



Минаваме малко по-напред и заставаме пред храм 22 на източния площад. Всички храмове са били оцветени в цветовете на червения папагал ара, а подът им е бил бял. Естествено тази красота не е запазена днес, но бихме могли да си я представим.



Дървото върху храма е свещената сейба. На площада вдясно се вижда метален капак, покриващ тунела на ягуара, в който няма да влизаме. Едва ли бихме могли да видим нещо интересно вътре.

На източния площад се намира и входът към гробницата на Розалила или „Тунелът Розалила“.



И в него няма да влизаме. Звучи интересно, но в действителност в тъмното не бихме могли да видим това, което се намира вътре.

По стъпаловидните фасади на структура 22А можем да забележим издълбани от камък фигури. Различавам една на ягуар, а другата е явно на някакво божество.





Качваме се на върха на храм 22. Интересно как сейбата расте върху камъни…



От тук се открива много хубава панорама към източния площад на ягуара и към гробницата на Розалила с тунела под нея.



На самия връх на постройката има запазена интересна каменна врата.  Храм 22 е известен повече като „Храмът на медитацията“. Тук са показани каменни скулптури на вход към вътрешно помещение. Храм 22 е бил построен като свещена планина. Главната му порта е трансформирана в уста на пещера или на земно чудовище. В основата, на нещо като каменна пейка, са издълбани символите на дата от календара на маите: 9.14.3.6.8. Това съответства на 715 г., когато 13-ия крал е навършил 20 годишна възраст. Счита се, че именно той е построил този храм, за да отбележи събитието.



Много интересни неща научават археолозите от всичките тези издълбани в камъните символи, картинки и надписи. Цялата ни информация за онова време се гради на тях. Понякога точността е въпрос на тълкуване от един или друг учен и е повече от ясно, че вероятно никога няма да разберем цялата истина. Важното е, че интересът към загадъчната култура на народа на маите се разпространява сред все повече хора от цял свят.

Тук на високото виреят много стари дървета сейба. Антични като цялата атмосфера на мястото.



Северната фасадата на структура 11, първата, до която се спряхме малко по-рано на Западния площад, само че откъм нейната южна страна.



Разхождаме се сякаш по пътека между пирамидите, а в действителност сме на билото на Храм 11. Това като че ли е най-високото място в Копан и оттук сякаш на длан се виждат повечето структури на комплекса.



Долу в ниското се вижда игрището за пелота – свещената игра с топка на маите. Туристите се движат точно там, където преди повече от 1000 години играчите на двата отбора са водели битка на игрището.



Без да разполагам все още с информация, показвам една от най-важните постройки на Копан – структура 26, наречена „Стълбата на йероглифите“. Ще я разгледаме като слезем долу на Главния площад.



На върха на Храм 11 откривам още една стена, изградена от рисунки от камък и някакви йероглифи. Вероятно ценна реликва за четящите писмото на маите.



Малко документално вървят храмовете и постройките – всички сгради си имат номера, а олтарите и статуите са означени с букви от английската азбука. За да стане по-ясно как изглежда античния град Копан, съм длъжен да извадя една схема от интернет за илюстрация.



Може би като кажа, че сме слезли на централния площад от северната страна на Храма на надписите (Структура 11), ще стане ясно къде се намираме и че сме в сърцето на града.

Вече на няколко пъти Марвин ни обяснява, че архитектите на маите са съобразявали постройките с всички природни явления като земетресения и наводнения. Една ясна представа за отводнителната и антикорозионна канализация може да се види в основата именно на Храма на надписите.



И понеже няколко пъти стана дума за централния площад на Копан – вече сме стъпили на него.



Така на пръв поглед не се вижда нищо особено, но ако погледнем схемата малко по-горе, ще видим, че целият площад е осеян със статуи и олтари. Първата, която разглеждаме, е тази пред храм 11, на която е изобразен петнадесетият крал. Обърнете внимание и на стъпаловидната трибуна зад статуята. На нея са се събирали жителите на града при провеждане на различни церемонии.



Наричат я статуя N и е оригинал. Затова е покрита с козирка – не бива да се допуска да бъде повредена от слънцето и дъжда.



Може би споменах вече, но в Копан има музей, в който се съхраняват оригинални статуи и архитектурни елементи от града на маите. Ще го посетим по-късно. Там е и оригиналният олтар Q с шестнадесетте крале. Естествено идва въпросът защо оригиналът на статуя N не е в музея, а си седи на мястото?

Оригиналната статуя на петнадесетия крал е от 761 г. и е изработена с такава техника, че учените и археолозите до ден днешен все още не могат да направят отливка от нея, без да я режат на парчета. Може би скоро ще успеят, защото усилено търсят нови техники за копиране, но засега все още безуспешно.

Името на този петнадесети крал е било „Пушещият охлюв“. Пушекът, присъстващ в името не е изолиран случай. На гърба на статуята е изобразен бащата, четиринадесетият крал „Пушещата маймуна“. Единадесетият крал се е казвал „Пушещата змия“, а дванадесетият „Пушещият ягуар“. Димът, който се издига към небето, е бил символ на общуването с боговете и присъствието му в името на краля е придавало допълнителна божественост на монарха.

Още една странност се забелязва в чертите на лицето, изобразено на статуята. Очите са леко дръпнати като на азиатците. Това не е случайно. Наистина, в очите на някои народи в Америка се забелязват леки азиатски белези. Хипотезата е, че преди около 25 000 години народи от Азия са пресекли Беринговия проток на север и са се смесили с местното население. Това се потвърдило с ДНК анализи в наше време.

Лека полека стигаме до най-важната постройка в Копан, която за ужас на фотографите е покрита с Голямо платнище отгоре до долу.



Отдолу под защитното покривало се намира най-голямата стълба с йероглифи, създадена от маите. Със своите 63 стъпала и над 2200 символа, изрязани в камъните, това е един от най-значимите паметници, построен от маите по време на класическия период в развитието им. Повечето надписи в Копан са много къси, давайки информация за специфични ритуали. Едно важно изключение е стълбата с йероглифите. С голямото количество надписи, тя е съхранила много голяма част от историята на кралската династия на Копан, започвайки от нейния основател Жакс Кук Мо.

Тази четиривековна история, наследена от маите, изисква старание при съхранението и изследването й. През 19 век само първите 15 стълби са били открити на тяхното нормално място. Останалата част от стълбата е възстановена между 1937 и 1940 г. като са използвани оригиналните каменни блокчета, събрани от площада. От 1970 г. е забранено качването по стълбата и археолозите са предприели редица действия за запазването на целостта на този паметник. Покривалото е сложено за пръв път през 1985 г. и се сменя периодично.

Пъхаме се под покривалото и имаме възможност да видим така важната каменна стълба.





Точно пред нас е статуя М на петнадесетия крал от 756 г. На нея кралят е изобразен с военните си доспехи, а на гърба й пише „Аз построих…“. Той е построил, но малко си е присвоил заслугите на двамата си предшественика – тринадесетия и четиринадесетия крале.

Най-вероятно тринадесетият крал, един от най-великите в историята на Копан, въпреки смешното си име „Осемнадесетият заек“, е разпоредил да бъде започнат строежа на стълбата с йероглифите. При петнадесетия стълбите вероятно са били дори повече от 63, а най-отгоре е имало двуетажен храм, украсен с изображенията на кралете. Качването до него е ставало по стълби вдясно от йероглифите. По всяка вероятност храмът е изглеждал така:



Стълбата с йероглифите е нещо като историческа книга, чието съдържание е разчетено на около 85% и включва раждания, погребения, церемонии, математика, астрономия, политически отношения между градовете, знания за създаването на света и др. Във вътрешността й има 9 храма, надграждани един върху друг. Схема на разположението им според учените:



След като разбираме, че няма как да разкрием повече тайни на маите, решаваме, че ще е добре да продължим, за да ни остане време и за музея.

Задължително трябва да разгледаме игрището за пелота. То е различно от това, което видях преди почти 4 години в Чичен Итца. Испанските конкистадори разказвали, че в Копан играта с каучуковата топка се играела със седмици докато шаманите не определели кога да приключи. Ръководели се от свои си съображения и нужди.

Въобще свещениците на маите много се заигравали с познанията, трупани с векове от дедите им. Те пресмятали и знаели за затъмненията и други природни катаклизми – казвали, че Бог ще скрие слънцето и използвали това за жертвоприношения, както и да определят датите за различни церемонии според странни за народа природни явления. В очите на обикновените хора тези техни умения доказвали контакта им с боговете.

Нека се върнем на игрището за пелота. Според схемата на археологическата зона то се състои от сгради 9 (ляво) и 10 (дясно).



Играта с каучуковата топка се е играела по земите на Централна Америка поне от 2000 г. пр.н.е. и най-вероятно е първоизточник на модерните игри като футбол или баскетбол. Дневниците на конкистадорите са единствените писмени източници, от които можем да съдим как са се провеждали подобни индиански традиционни игри. Съдейки по формата и размерите на игрищата, явно във всеки град на маите са имали собствени правила на играта.

Като цяло играта се е играела на правоъгълно издължено игрище между две полегати правоъгълни каменни плоскости. Топката се е изработвала от плътен каучук с тегло около 3,6 кг. Състезанието е било от гладиаторски тип и при официални церемониални игри губещият е бил принасян в жертва. Маркери по наклонените каменни плоскости са служели за отчитане на резултата. Конкретно в Копан те са били 6 бр. във формата на глава на папагал ара. Символиката на играта е свързана с идеята за „смърт и прераждане“ на слънцето, луната, небесни тела и земеделски цикли. Предназначението на игрите било да увековечи естествените феномени чрез символична победа над силите на дявола.

Митовете на маите за Сътворението включват една история за двама братя близнаци, които слезли в подземния свят и победили в битка господарите на Шибалба („мястото на злото“). Играта на пелота е едно от седемте изпитания, които те трябвало да преминат в борбата срещу силите на Смъртта, Болестта, Тъмнината и Лишението. Едно митично същество-измамник, представящо се за слънце, с име „Седмия папагал“, било победено от близнаците като част от тяхното приключение още в началото. Кресливите папагали, кацащи около игрището в Копан, се считало, че са символи на тази митологична фигура.

От покривите на постройките, оформящи игрището, е имало сякаш израстнали царевични кочани. Това е символизирало важността на играта в цикъла на живота. Слънцето и царевицата са постоянни величини в живота, смъртта и прераждането при маите.

При внимателно вглеждане може да се забележи, че част от фасадата все още има следи от мазилка с червено оцветяване. Това показва, че сградите са били измазани и боядисани с преобладаващ червен цвят.

Структура 9 с три от шестте маркера за отчитане на резултата:



Структура 10 с другите три маркера:



Фасадата на последната структура е по-интересна – на нея могат да се видят образите на папагали, за които стана дума преди малко, както и остатъците от червената мазилка.





И за да преминем нататък, ще покажа една каменна статуя, която е разположена непосредствено на късата страна на игрището за пелота, сякаш стои и наблюдава игрите вечно…



Това е статуя 2 на дванадесетия крал „Пушещият ягуар“ по случай началото на 11 катун от 9 бактун от календара на маите – дата 9.11.0.0.0, което се равнява на 12 октомври 652 г., но това не е толкова важно.

Продължаваме нататък с обиколка на последния сектор от Копан – Главния площад с множество статуи и ритуални олтари. В средата има една единствена постройка с пирамидална форма и това е структура номер 4.



Марвин се спира само пред най-важните каменни скулптури. Никой няма вече търпение да разгледа всичките. Изморени сме, слънцето напича, руините вече отегчават по-голямата част от групата…

Спираме се първо пред статуя 3. Направена е през 652 г., както и статуя 2, по време на управлението на дванадесетия крал. Разликата е, че тази е първата в Копан с две различни лица. Причината е била, че е служела за отбелязване на две събития – зачитане на едно божество с издигане на статуя и рождение на друго божество.



Тъй като най-великият владетел на Копан е бил тринадесетият подред с име “Осемнадесетият заек“, то на Главния площад има най-много статуи от периода на неговото царуване: 695 – 738 г. Ще разгледаме само две от тях, заслужаващи най-голямо внимание.

Статуя А. Дата: 3 февруари 731 г.



Едно от най-изящните скулптурни достижения на Класическия период на маите, представящо темите за смъртта, възкресението и обожествяването. Този универсален цикъл е представен като ежедневния път на слънцето по небосклона и като неизбежните смърт и прераждане на човешката душа. Рисунките и символите по статуята обясняват, че този напълно естествен кръговрат е започнат от Бога на царевицата при Сътворението на света. Неговия череп се появява най-отгоре на композицията. От черепа поникват царевични листа, символизиращи възкресението и възнесението след това.

Статуя В. Дата: 22 август 731 г.



Тази скулптура е била издигната по случай края на 14-ия и началото на 15-ия катун от 9-ия бактун според календара на маите. Датата е записана върху камъка като 9.15.0.0.0 и съвпадала с раждането на космоса преди милиони години според астрономите на маите. Затова била особено важна и трябвало да бъде отбелязана. Кралят е изобразен като бог Чаак, който слиза от свещената планина на Сътворението – Мо Уиц (Планината на червения папагал ара). Храм 22, който видяхме, е земното претворение на тази свещена планина.

Йероглифите върху статуята говорят, че кралят използва силата на Чаак и предците си, за да възроди космоса, да подсигури плодородие на земята и просперитет за народа на Копан.

Приключваме с разглеждането на археологическата зона на Копан и се отправяме към музея. Преди това си купуваме по един билет за него от центъра за посетители.

Stas:
Входът на музея е оформен като уста на змия. Влизаме и тръгваме по тунел, който е сякаш тялото на влечугото.



Концепцията с тунелите идва от начина, по който археолозите са изследвали вътрешността на пирамидите на Копан. Това е метод, който уврежда по-малко самите постройки, а е и по-икономичен.

Самите археологически тунели са по-малки и тесни от този, по който влизаме в музея. Също така не са и толкова подсигурени, поради което повечето от тях са затворени. Вече видяхме къде в действителност се намира тунелът на Ягуара и този на Розалила. Mинаваме по копие на последния, за да се изправим секунди по-късно пред прекрасната реплика в естествен размер на Храма на Розалила.



И поглед откъм задната страна:



Музеят е направен, за да съхрани и покаже на посетителите една голяма колекция от каменни скулптури, оригинали, събрани както от Главния площад на Копан, така и от жилищния сектор.

Какво представляват каменните статуи от Копан? Това са големи каменни блокчета, обикновено с резби от четирите страни. Характерни са с това, че изобразяват владетелите на града по време на различни церемонии и ритуали. Ценни са йероглифите, обикновено направени отстрани, а често и отзад. Те разказват за исторически събития от живота на кралете. Понякога разказват за минали събития и за други места.

Четири от статуите (P, 2, A и N) на първо ниво в музея са оригинали, а на тяхно място в археологическата зона са поставени копия.

Ето оригиналната статуя А:



Непосредствено до нея е оригиналният олтар Q с образите на шестнадесетте владетели на Копан.



Голяма уста на чудовище от Храм 16. Оригиналът е тук, в музея, и на него е изобразена широкоотворена паст, в която седи пленник, вързан с въжета.



Водна птица и водни струи, намерени случайно в североизточния край на Храм 26. Археолозите били изненадани от неочаквано открита стая със скулптури. Водната птица е най-отчетливата фигура в Копан. Водните струи символизират естествения хабитат на птицата.



На втория етаж на музея са реконструкциите на шест фасади на сгради. В тях са вградени оригинали на мозайките и скулптурите, като по този начин са съхранени и са по-забележими за очите на посетителите.

Вратата на Храм 22, наречен още „Храм на медитацията“, вече видяхме наживо. Тук е реставрирана с всички детайли. Самият храм, както стана дума, е издигнат от тринадесетия крал и претворява свещената планина на боговете – Мо Уиц.



Маите вярвали, че стари божества, наречени Пауатууни държали земната повърхност. Те си представяли земята като тяло на крокодил плуващ по повърхността на голям воден басейн. Над тях четири млади Бакаби държали четирите ъгъла на небето.

В музея е показана глава на един от двата стари и беззъби Пауатууни, намерени при Храм 11. Някога те поддържали голям крокодил от мозайка, простиращ се върху фасадата на храма.



За да не става скучна обиколката, ще завърша с игрището за пелота. Поради крехкостта на варовата мазилка, от която са направени орнаментите върху постройка номер 10, тук, в музея, са изложени реплики. Най-интересната е на червен папагал ара с глава на ягуар.



И самата фасада на структура 10 с детайлите – митологични същества с вид на папагали ара.





С това приключваме обиколката и на музея.

Какво остава? Естествено, как може човек да дойде чак до Копан в Хондурас и да не си купи някой сувенир за спомен! Почти цялата група се изсипваме в магазина на паркинга.



Кратка пауза за обяд и събиране на монети за спомен и се качваме на автобуса, с който ще се върнем обратно в Гватемала.

Границата е съвсем близо – на около 10 км от Копан. Стигаме бързо, което не е изненада. По странното е, че абсолютно никой не се интересува какви сме, откъде идваме, накъде отиваме и … имаме ли въобще паспорти. Спираме при местните чейнчаджии, за да се освободим от излишните лемпира и да сменим малко долари за кецали, от които в Гватемала ще имаме нужда.



Един граничен служител идва и ни пита защо сме спрели. Обясняваме му, че искаме да сменим пари и той ни подмина. Така и никой не желае да ни провери документите…



Качваме се в автобуса и в 14:20 часа преминаваме границата необезпокоявани от никого.

По пътя към Рио Дулсе спираме на някаква бензиностанция за зареждане, тоалетна и нещо за пиене от магазина.





Привечер пристигаме на брега на голяма река, чието име в превод означава „Сладка“. На пристана ни чака лодката на хотела, в който ще отседнем тази нощ. Не успява да ни вземе всички, така че прави два курса.

Интересна концепция – на брега на реката е направен комплекс от хижи със сламени покриви, в които ще спим.



Настаняваме се в стаите и се връщаме в ресторанта, за да си поръчаме вкусна вечеря – риба от реката с гарнитура. След като утоляваме глада си се опитваме да си направим весело, но това не се приема с охота от персонала и … електричеството загадъчно спира. Налага се да се прибираме по стаите с фенерчета.

Контактът с природата е пряк. Хубавото е, че имаме мрежи на прозорците, защото стъкла няма. Спи се сякаш сред природата. Самите колиби, мебелите, вратите, тоалетните са направени от дърво.



Добре, че сме уморени, защото около нас природата започва да се събужда с настъпването на мрака. Звуците на нощта действат приспивно на изтощеното тяло. Някои хора дълго време не успяват да се отпуснат от мисълта, че около нас е пълно с различни животни и насекоми… Но проблем няма – мрежите са здрави.

Утре ни чакат много нови атракции, така че е време за възстановяване на силите.

Stas:
Ден IX. РИО ДУЛСЕ. ЛИВИНГСТЪН.


Сутрин е. Някакво странно усещане ме кара да се събудя 5 минути преди телефонът да го направи принудително. Навън вече е светло и животът кипи преди силното слънце да накара всички живи твари да се изпокрият.

Уговорката от предната вечер е от 8 до 9 да покараме кану по реката. След това ще отидем до един водопад. Някъде по обяд ще се отправим към устието на Рио Дулсе. Там, където реката се влива в Карибско море, се намира град Ливингстън, а той е съвсем различен от останалите гватемалски селища.

Днес, вече на светло, мога да се огледам наоколо. Дървените бунгала, подслонили ни миналата вечер изглеждат много по-приветливо сутрин, на дневна светлина.



Не мога да не покажа как изглеждат отвътре. Коридор, стълби към втори етаж, отляво и отдясно стаи, а в дъното нещо като дневна.





Тоалетната има душ и мивка. Хубавото е, че понякога има и електричество.



Клетката, която се явява стая, няма прозорци, но има мрежи. Хем имаш усещането, че си сред природата, хем не те тормози многообразието от животински видове докато спиш.



Ако човек не изпитва панически страх от природата, в тези стаи се спи прекрасно на чист въздух. Самите вили са разположени в прекрасна крайречна градина.



Това пък е стаята на Петко и Силвия – изглежда по-различно и не толкова натурално.



Придвижването между къщичките става по дървени мостчета над водата. Те служат и като кей за многото яхти, акостирали тук.





Причината да има толкова много плавателни съдове на това място е, че река Рио Дулсе има пряка свързаност с Карибско море. По този начин хората, които обичат да пътуват и да живеят на яхта, могат да влязат в устието на реката, да стигнат до хотела и да използват електричеството и всички останали удобства на комплекса, както са къмпингите за караваните.



Време е да се качваме на каяците и да се разходим по реката.



Никога през живота си не съм управлявал такова чудо, но се оказва, че не е толкова сложно. Първите тръгват…



За около 30 минути гребане се стига до една крепост, която е служела някога за защита на устието на реката. Вероятно испанците са се бранили от прословутите карибски пирати.





Слизаме на брега до крепостта като се правим, че не разбираме забраната…



Двама от охраната веднага се появиха да ни предложат да си купим билети за посещението. Да, но няма време и смисъл. Качваме се обратно на канутата и тръгваме обратно.

След час упражнения по гребане се връщаме, събираме се с останалите от групата и в 9:45 тръгваме от пристана на хотела към града, а оттам към един специален водопад.



Подминаваме мястото, на което предната вечер пристигнахме с автобуса от Хондурас.



Стигаме до някакво миниатюрно градско пристанище, на което слизаме.



В градчето цари лудо оживление. Няма тротоари и човек трябва да е постоянно нащрек, за да не го отнесе по случайност някой огромен камион.



Това, което търсим, обаче, е превоз до водопада, към който сме се запътили. Намираме един бус, който едвам ни побира. Не стига, че се натъпкваме като сардели, ами шофьорът на буса реши, че може да вземе още някой пътник. Едвам успяваме да го откажем… По принцип гватемалците нямат нищо против да се возят, висейки извън превозното средство – по вратите, багажниците или покривите. В случая, обаче, бусът е договорен само за нас и дребни тарикатлъци не се приемат.

До паркинга на водопадите имаме около половин час път. На място трябва да се уговорим с шофьора на буса в колко часа да ни чака, за да ни върне обратно.



След като уреждаме връщането се отправяме по една горска пътека към целта.



Наричат водопада по името на имота, в който се намира – Finca El Paraiso. Преведено на български би трябвало да означава нещо като Вила „Рай“. Интересното при него е, че водите на един топъл минерален извор падат отвисоко и се смесват с водите на минаващата под него река, образувайки вир с размерите на басейн.



И ние като останалите си оставяме багажа на брега и се потапяме в естествения басейн със смесена топло-студена планинско-минерална вода.



Непосредствено под падащите води се усеща колко топла е изворната минерална вода, компенсираща студа на реката. За да се потопиш, обаче, наистина в минерална вода, трябва да се качиш по стръмна пътека отдясно на водопада, за да излезеш над него. Там има естествени малки вирчета с гореща вода, в които можеш да лежиш и да се мажеш с лечебна кал. Това е основната причина много гватемалци да идват тук, даже и такива, живеещи в чужбина. Киснейки се в едно вирче се заприказвам с един такъв, дошъл от САЩ, където работел като строителен предприемач.



Приключваме, връщаме се до буса, с него до пристанището на града, където ни чака лодката от хотела. С нея се връщаме обратно, за да си натоварим багажа в друга лодка, която специално сме ангажирали да ни закара до устието на реката. Там, на брега на Карибско море, се намира град Ливингстън.

В 13:15 тръгваме към Ливингстън като се уговаряме с капитана да разгледаме първо крепостта Сан Фелипе, а след това по негова преценка и други интересни места.

Мостът над Рио Дулсе, по който целият автомобилен трафик пресича реката, остава зад нас.



Обикаляме крепостта с лодката от всички страни.







Минаваме покрай Острова на птиците, както го нарече нашият капитан. Място, където местните крилати си намират партньори, гнездят и отглеждат малките си и се изхранват.









Последните две снимки са благодарение на дългия обектив на Краси, който е по-подходящ за снимане на птици от моя.

Оттук се отправяме към лагуните покрай Рио Дулсе и един природен резерват, надарен с голяма природна красота и биоразнообразие – Лаго дел Голфете.





На места трябва да се промъкваме през препречили пътя ни паднали дървета и клони, но капитанът се справя отлично.



Нашият водач е от най-опитните лодкари тук. Едно, че е израснал покрай реката и второто е, че има богат опит с туристи като нас.



Минавайки покрай къщите на местните хора, живеещи покрай реката, едни млади дами ни превземат на абордаж с офертите си за разни сувенири.



Удовлетворяваме техния бизнес ентусиазъм и продължаваме с лодката към Ливингстън. Добре, че имаме покривче за сянка, че слънцето напича сериозно.



Първите признаци, че наближаваме града, са изоставените бетонни грозотии с накацалите по тях птици.



Излизаме от устието на реката и спираме на един малък кей на карибския бряг. Това е мястото, на което ще изкараме следващата нощ.







Хотелчето е собственост на една италианка, която го стопанисва със семейството си. Има си басейн и няколко отделни вили, в които се настаняваме. Предлага и вкусна храна. Поръчваме си и докато я приготвят се настаняваме по стаите.

Ето моята двуетажна виличка:



На първия етаж е дневната, която така и остана неизползвана, а на втория, под сламения покрив, са леглата.



Не знам храненето в 17 часа как се нарича – късен обяд или ранна вечеря. Във всеки случай е животоспасяващо. Освирепели сме от глад.

След като напълваме стомасите е време да разгледаме града. И е добре да не се бавим много, защото слънцето започва да залязва.

Намираме се в покрайнините на Ливингстън и до центъра имаме да походим вероятно около километър. По пътя поглъщам с интерес гледките на това необичайно за Гватемала място.







Защо Ливингстън е необичайно място? Първото, което прави впечатление е, че тук населението е с преобладващ черен цвят на кожата. Наричат ги гарифуна. Това са наследници на робите, които някога англичаните са докарали в Централна Америка от Африка, за да работят на плантациите от захарна тръстика.

Ливингстън дълго време е бил най-голямото гватемалско пристанище на карибския бряг, докато не е бил изместен от Пуерто Бариос. Връзката на Ливингстън с останалата част от страната става само по вода – няма пътища. Тук живеят предимно гарифуна, но също така има и малко маи, афро-карибски етнос и ладино, които са смесица от метиси и испанци (думата произлиза от латино). Преобладаващата гарифунска общност определя и езиците, които се говорят тук – гарифунски, испански и малко английски и кечи на индианците маи.

Името на града идва от американския политик Едуард Ливингстън, който е написал Кодекса на Ливингстън, послужил за основа на законите на либералното правителство на Обединените провинции на Централна Америка през ранните години на 19 век.

Продължаваме да се разхождаме сред дружелюбните и разглеждащи ни с любопитство местни жители.





Колкото повече се скрива слънцето, толкова повече улиците се изпълват с хора.



У мен се заформя впечатлението, че местните много обичат да седят пред дома си, магазина или кафенето и да коментират непознатите, които явно рядко минават оттук. Нищо лошо. Всеки опит за любезна комуникация с тях е възнаграден с усмивка. Помежду си се държат като едно голямо семейство.

В целия Ливингстън има три ресторантчета. Ние преди малко сме обяд-вечеряли, така че ги подминаваме в търсене на подходящо за вечерна седянка барче.







Миграционната служба на Ливингстън е една малка барачка, в която нашите домакини от хотела обещаха да ни заверят паспортите на следващата сутрин. Да, тъй като оттук ще се прехвърлим директно в Белиз, се налага да си сложим печати за излизане от Гватемала в паспортите. В противен случай може да имаме проблеми при следващото ни влизане в страната. За тези печати някой трябва да дойде до тази служба, която в момента е затворена.



Ето го и нашето барче за вечерта.



Докато седим и си пием пиенето, лично аз кокосовия орех, Марти намери някакви музиканти, с които протече здрав пазарлък – ще ни посвирят ли гарифунска музика или не. Колко пари ще искат, ще има ли или не танцьорки и т.н. В крайна сметка стигаме до сделка – срещу 400 кецала (около 52 долара) ще ни изнесат половинчасова програма. Желаещите сме 10, така че като си разделим сумата се получава много прилична цена. Само за нас! Речено и сторено.

Концертната зала прилича на негърска колиба откъдето и да я погледнеш.



Отвътре сме на под от пръст, стените са изрисувани с гарифунски драсканици, а в цялото помещение, което не е никак малко, свети една единствена обикновена крушка. Обстановката изглежда автентично скромна, но е заредена с настроение. Музикантите са готови и чакаме да дойдат танцьорките, за да започнат представлението.



Снимките от моя апарат стават малко тъмни поради липса на светкавица, затова ще използвам и една от Краси.



Групата е в пълен комплект и за моя най-голяма изненада двете танцьорки са доста закръглени, но много пластични.



Избягвам да слагам клипове в пътеписа, но тук без видео нито може да се чуе, нито да се усети на какво ставаме свидетели.

Garifuna dance show in Livingston, Guatemala

Представлението продължи малко по-дълго, защото по стар негърски обичай, музикантите решиха, че въпреки договорката, спокойно могат да изкарат още някой кецал като поканят и други преминаващи по улицата туристи вътре. Без да им се сърдим си тръгваме като им плащаме точно толкова, колкото се разбрахме за 30 минути.

Вечеряме в хотела, където италианската ни домакиня отново ни зарадва с вкусно приготвени ястия.

Прибираме се по стаите да спим. Лично аз се оглеждам преди да си легна и намирам огромна хлебарка, която обезвреждам на мига. Тялото бутам на долния етаж, където бях забелязал огромни мравки да се разхождат. Следите от мишки и няколкото стоножки не могат да ме уплашат. Хубавата новина е, че имам мрежест балдахин над леглото и лягайки се увивам, подпъхвайки го под дюшека от всички страни. Ето така се спи в зоопарк! Ако човек не е гнуслив и не се притеснява от природните обитатели на горските къщи, всичко е наред. Аз лично се наспивам чудесно, когато слушам прибоя на вълните и дишам чист въздух. А вие?

Навигация

[0] Индекс на публикациите

[#] Следваща страница

[*] Предишна страница

Преминаване към пълната версия