...
Ха-ха, ти да си срещал някога някъде в интернет виц, който да не е стар?...
По тоя случай и от мен един брадясал:
Геновев бил фермер и отглеждал кокошки. Търсенето на птиче месо и пресни яйца било голямо и работата му потръгнала, птицефермата се разширявала, печалбите растели... изобщо всичко вървяло като по мед и масло.
Но-о... никой не е защитен от капризите на съдбата и прищевките на случайността.
Неочаквано кокошките започнали да измират. Отначало по две-три дневно, после по седем-осем, а скоро вече се тръшкали с дузини... Човекът се видял в чудо и повикал ветеринар, който обаче не открил никакво заболяване, никаква зараза и си тръгнал. От съчувствие на прощаване предложил на фермера да потърси помощ от учените в прочутия университет, който се намирал в близкия – на стотина километра – голям град.
Състоялият се наскоро след това университетски научен съвет взел присърце проблема на нещастния фермер и веднага командировал най-изтъкнатия биолог на университета в птицефермата.
Професорът изследвал кокошките, изследвал храната им, изследвал растящите във фермата и околността растителни видове, търсил отровни гъби, мухъли и плесени, пратил стотици микроскопски, бактериални и дори генетични проби за изследване в университета, но всичко било напразно. След две седмици написал доклад със заключение, че няма биологическа причина за измирането на кокошките и не може да предложи решение на проблема... и си заминал.
От унивеситета изпратили химик.
Светилото на химията изследвал за токсини и канцерогени почвата, водата, въздука, храната на кокошките, но и той не открил нищо обезпокоително. Дори нагазил в сферата на колегите си от катедрата по физика и проверил за радиация, но обиколките му по околните хълмове с гайгера не довели до никакъв резултат, ако изключим здравословното вентилиране на опушените му дробове и вълчия апетит по време на вечерята... След две седмици написал доклад със заключение, че няма причини от химическо естество за измирането на кокошките и следователно не може да реши проблема. И си заминал...
Сега вече и в университета се видели на зор. Умували, мислили и тъй, и инак, но авторитетът на университета бил поставен на карта и затова накрая пратили поредния професор – този път по физика.
Физикът поседял два-три часа с птицевъда на по чашка (или повече… – това не е достоверно документирано), записал си всичко, което му разказал многострадалният Геновев, обещал да се обади веднага щом намери решение и... и той си заминал.
Минала седмица... Минала втора... Когато се изтърколила и третата, фермерът вече не си намирал място от притеснения и тревоги. Вдигнал телефона, поискал да го свържат с познатия му физик и плахо се осведомил дали има някакво развитие по.неговия въпрос.
– О, да! Вече имам решение за вашия проблем – ликуващо го осведомил колегата на Нютон и Айнщайн. – Единственият му недостатък е, че засега работи само за сферични кокошки във вакуум...
И един много, ама наистина много стар от моите любими - ста-а-ри, стари, но за сметка на това дъ-ъ-ъ-лги-дълги полувицове-полуистории с повече или не толкова неочакван край:
Първата американска междупланетна експедиция кацнала на Марс.
Капитанът произнесъл кратка едночасова реч (нали моментът бил исторически – все пак за първи път човешки крак стъпвал на друга планета), в която скромно и дори малко стеснително възхвалил американската нация, американската наука, американската нация, американското знаме, американската нация, американския дух... Накрая екипажът с ръка на сърцето изпял американския химн и тъй като през това време автоматиката била успяла вече да извърши всички необходими проучвания, измервания и сондирания на почвата и въздуха (вода наоколо нямало) и да установи това, което вече било известно – че на планетата няма нито свръхопасни микроорганизми, нито отровни вещества и газове – всички вкупом слезли от кораба да поразгледат близката околност и да се поразтъпчат след толкова прекарани в тясното корабно пространство месеци...
Когато се отдалечили, внезапно се извила пясъчна буря, а марсианските пясъчни бури са пословично свирепи и опасни и затова екипажът се скрил в една пещера. Бурята вилняла, бесняла, накрая утихнала и хората порядъчно изгладнели се върнали при кораба, но там ги чакала неприятна изненада – ураганният вятър толкова ожесточено бил блъскал и подмятал оставения отворен люк, та го изкривил и усукал така, че в крайна сметка го намерили заклинен в полуотворено положение и не могли да го мръднат ни напред, ни назад. Най-дребният член на екипажа успял да се промъкне вътре и задействал хидравликата, но и това не помогнало.
От нямане какво друго да правят продължили да опитват с блъскане и дърпане да раздвижат люка. Така били погълнати от неравната борба с проклетото нещо, та чак след известно време с изненада забелязали, че наблизо неусетно се е струпала внушителна група марсианци, които ги наблюдавали с интерес, коментирали нещо и весело се смеели. Моментът не бил особено подходящ за контакти и хората сърдито продължили работата си, но по едно време главният инженер не издържал и ядосано креснал на тълпата (макар да знаел, че няма как да го разберат):
– К’во се хилите бе!
За най-голямо изумление на всички най-възрастният марсианец си проправил път през множеството, изтъпанил се най-отпред и отговорил на приличен английски (макар и с ясно доловим марсианско-славянски акцент):
– ‘Ми... смешно ни е – смеем се... Това пречи ли ви?
– Кое ви е толкова смешно? И как така знаете английски?! – пръв се съвзел от шока и си възвърнал дар-словото капитанът.
– Ами преди вас тук идваха едни други от Земята – обяснил марсианецът. – Представиха ни се, че са българи, а на кораба им пишеше: „Българската нация – нация техническа!” (Това го прочетохме по-късно – като научихме езика.) Та те ни казаха, че скоро и вие ще дойдете. Затова ни научиха да говорим и английски – да ни е по-лесно да се разбираме.
– Това добре – не мирясвал капитанът, – но не разбрах кое ви беше толкова смешно!
– Ами и на онези от българската нация им се случи същото, но нали са техническа нация – справиха се много бързо, а вие се щурате и вайкате вече толкова време... Как да не се смееш!
– И как се справиха? – полюбопитствал капитанът с надежда.
Неочаквано марсианците престанали да се смеят, започнали смутено да пристъпват от крак на крак и да се крият един зад друг...
– Какво, не знаете ли? – отчаял се командирът.
– Ами-и... – започнал неуверено говорителят на групата – за знаене – знаем... ама не съвсем. Работата е там, че използваха два инструмента – чука и мамата. Чука го видяхме, ама мамата изглежда беше по-важна, защото само за нея говореха, но ние така и нито я видяхме, нито разбрахме какво е...
